Автор: Борислава Баданска

Събудих се заредена с положителни емоции. Петък, последен работен ден, детето е при баба и дядо, а само няколко часа по-късно очаквам главозамайващо събитие.

Телефонно обаждане, необичайно за ранния час. Прясно покълналите косми на ръцете ми се изправят като за бис на Уудсток. Плахо плъзвам палец надясно, а в слушалката смутен глас ми съобщава, че не бива да се притеснявам, но Ели (дъщеря ми) е с вирусна инфекция. Пред погледа ми се извъртя бърза прожекция. Двадесет и четвъртият кадър, разбира се, умопомрачителен. Бира се сипе като проливен дъжд, а цензурата е нещо непонятно за очаквания ивент. Уви. Вечерният концерт се превърна в илюзия.

Грабнах чантата от бюрото си и се затичах притеснена към паркинга. Колегата вече беше свидетел на драматичен телефонен разговор между мен и дъщеря ми и сълзливия му завършек, тъй че ми пожела успех и не навлезе в подробности.

Ключът е на таблото, въртя, но сякаш вселената ми е обърнала гръб, акумулаторът ме е изоставил. Загрижени колеги се притичват на помощ и някак успяват да вдъхнат живот на старата машина. Запалих и потеглих. След няколко километра усетих вдървения педал. Изостави ме на пътя. Моeто малко ангелче имаше нужда от мен, а аз бях на сто и петдесет километра разстояние, насред пустошта. Намерих транспорт и я прибрах. Дом, сладък дом. Оказа се фалшива тревога, не вдигна повече температура, нито прояви други симптоми. И все пак следващите две денонощия минаха на нокти. Денем разправии с колата, нощем дежурех с термометъра.

В събота взехме нов акумулатор. Мъките с придвижването бяха решени. Вечерта бяхме на гости, където за малко не се разминахме с нацистката подстрижка заради заплетено желе (благодаря на домакинята за загрижеността и търпението), а през неделния ден се наложи да издирвам кучето в кварталните околоблокови пространства в най-големия порой. Молех се първият ден от седмицата да ми донесе шепа спокойствие. Катастрофа. Събудих се от серенада в стил траш метъл. Малкото дяволче беше загубило гласа си. В друга ситуация може би щях да се зарадвам на предстоящата тишина и покой, но имайки предвид, че съм на ново работно място, беше немислимо да взема поредния болничен. Оставих ги с бащиното тяло да се лекуват, както сметнат за добре, и изхвърчах към колата. Поредна изненада дебнеше крехката ми психика. Въпреки новия акумулатор, колата отново ме изостави. Добри съседи ми подадоха ръка (и ток), докато тъна в невежество настрана от автомобила. Успях някак да се добера до работното място, а колата да оставя в съседното село на майстор.

Един мъж, една жена

Във вторник проблемът беше разрешен. Отново бях изтеглила късата клечка. От цял магазин точно на мен се е паднала батерия с дефект. Нищо де, повозиха ме съседи и колеги ден, два. Почувствах се специална.

Същата вечер се наложи екстремно да придружим палавницата до Пирогов със съмнения за счупен крак. Разминахме се само с превръзка и стегнат бинт. Учудващо как не й счупих друго, борейки се да я задържа на рентгеновата маса. Синините и отокът ще й държат влага задълго.

Сополите и кашлицата не закъсняха. До сряда се бяхме сдобили с пълния набор екстри. Вечерта имах служебно излизане, което за мое учудване се проточи неочаквано дълго и успях да избягам закратко от ежедневните проблеми, но съпътстващият четвъртъчен махмурлук ме върна много бързо в реалността. В офиса се беше заформила купчина документация с размери идеални да подложа глава и да се отдам на блажена дрямка. Естествено, не ми се получи, но съдбата бе благосклонна, защото сестра ми ни навести у дома и получих два часа спокойствие на дивана пред телевизора, докато диването философства на воля с леля си в спалнята.

Таман си помислих, че може и да има някой отгоре, който най-накрая се е смилил над мен, защото петъчния ден премина необичайно спокойно, дори и в напрегната иначе работна атмосфера, но отново бях изправена пред мираж. Разчиствайки детската, чух неистов писък от съседната стая. Елена тичаше напосоки с насълзени очи. Погледнах кухненския под и заварих всестранни телесни течности размазани по теракотата. Кучето агонизираше в ъгъла, мъчейки се да прикрие с езика си следите, които водят до нея. Притеснена издирвах дежурен ветеринар, който да ме упъти как да действам. Докато чистех кървавите субстанции от плочките се вторачих в щерката, от чиято устна плавно се стичаха пурпурни капки слюнка. Усетих как таванът се смъква рязко и ме притиска, без да ми позволява да поема и глътка кислород. Сюжетът бе ясен. И двете са натровени. Естествено, забравих за бъркотията в кухнята, грабнах детето и полетях боса и по пижама към входната врата. В този момент Ели протегна ръка и ме погледна с най-чаровната си усмивка. В юмручето си беше свила подарък за феята на зъбките. Разплаках се и я обгръщах с целувки, радвайки се на добрия завършек.

Кучката е съумяла да похапне нещо нездравословно на вечерната разходка, но сега хърка оглушително и е в отлично здраве, а аз си сипвам поредна доза успокоение в чашата и съм в очакване на уикенда и новите изненади.

И въпреки всички перипетии си мисля, че с още едно мъниче ще е по-забавно. Със съпружеското тяло нямаме много време за интимности в натовареното ежедневие, та се чудя на Дядо Коледа ли да пиша, или да се възползвам от колетните щъркелови услуги…

Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Моето семейство и други животни

Къде са чорапите?