Авторът на този текст Никеш Шукла е писател, автор на романи и сборници с разкази, многодетен баща. Надяваме се много мъже да прочетат разказа му, защото в наши дни ролята на таткото наистина се променя и е съвсем нормално бащите да проявяват нежност и загриженост, както и да споделят с майката грижите за детето от първия му ден. 

Тя плаче. Оставям я и излизам на улицата, чувствайки се ужасно. Трябва да призная, че началото на ясления живот е тежък етап. Неотдавна дадохме по-малката си дъщеря на ясла и макар че там й харесва, ми е много сърдита. През последната година между нас се изгради особена връзка. На първо място заради слинга. През първите два месеца след раждането дъщеря ми спеше на гърдите ми, от 8 часа вечерта до 4 сутринта, ако имам късмет и до 6. Това лято в Бристъл беше доста горещо. Всяка вечер я слагах в слинга и тръгвахме на разходка из града, да изследваме новите улички и кътчета. Тя спеше, а аз слушах онлайн радиостанции. Смисълът на тези разходки беше да осигурим възможност на останалите членове на семейството да поспят, а и тя самата се нуждаеше от сън.

Великото завръщане на татковците

Разбира се, случваше се да не ни провърви, ту дъжд ще завали, ту малката ще изцапа любимата ми тениска така, че да се наложи да я изхвърля и да тичам към къщи полугол… Особено забавно беше, когато се натъквах на колеги, които бяха излезли да пообиколят пъбовете. Гледаха изумено към мен полуголия, придържащ към гърдите си спящото дете с пълен памперс. А имаше и забележителни дни, в които дъщеря ми се запознаваше с шведската певица Нене Чери или се натъкнахме на концерт на Jonny and the Baptists.

С времето, щом заплачеше, беше достатъчно само да я взема на ръце и да я гушна, за да се успокои. Дотолкова беше свикнала да спи на гърдите ми. После разходките ни спряха. Но особената връзка между нас се запази. До момента, в който не я дадохме в ясла.

За да облекча адаптацията й, реших да спазвам един и същ ритуал при воденето и прибирането. Например сутрин идваме винаги в едно и също време, първо отвеждаме по-голямата дъщеря в нейната група, после отиваме в стаята на малките, където предавам дребосъчето на възпитателите. Винаги й казвам "довиждане", за да знае, че сега тръгвам, но после ще се върна, и че тя може да се довери на възрастните, с които я оставям. За вечерта имаме специална процедура по прибирането. Тези ритуали в крайна сметка работят и й помагат да се адаптира в яслата. Ходи с удоволствие, както и по-големите ни деца, които приучих по същия начин.

Откритията, които правиш, когато станеш баща

Но откакто сме разделени по цял ден, връзката ни в някаква степен отслабна. Може би така и трябва да бъде. Дъщеря ми прави първите стъпки към независимостта си. Но, дявол да го вземе, толкова тъжно ми става, когато тя се отскубва от мен, избутва ме и побягва. Разбира се, невинаги е така. Но все едно промените са забележими.

Точно така беше и с по-голямата ми дъщеря. Спомням си, че когато я заведох за първи път в яслата и я оставих, плачеше така силно, че я чувах чак на улицата. Тежко ми беше да мисля, че я оставям там сама. Възпитателките ме успокояваха, че това няма да продължи дълго и наистина, когато дъщеря ми си намери приятели, тичаше в групата си преди да съм свалил якето й. Трудностите бяха зад нас.

Разбирам, че после децата ще тръгнат на училище, ще имат свой собствен живот, ще се формира тяхната неповторима личност, ще създават приятелства, ще отстояват независимостта си. Но докато най-малката все още се адаптира и приспособява към новата обстановка, аз имам усещането, че съм я изоставил.

Знам, че всичко се променя. Знам, че вече никога вече няма да правя своите походи из Бристъл с малкото вързопче на гърдите, нашепвайки му своите монолози. И все пак, и все пак… За мен тя винаги ще си остане такава.

Препоръчваме ви още:

Бащите, които пълнят морето

Момичето на тати

Баща на тийнейджърка