Автор: Янка Петкова

Някой е решил, че талантът има възраст. Ако не си осмокласник например, не можеш да получаваш стипендия за постиженията си и на практика си лишен от подкрепата на държавата и възможността да се възползваш от финансовия еквивалент на успеха си. Независимо от това колко талантлив и надарен си всъщност. Независимо, че на 12 години се явяваш и печелиш състезания за 14-годишни. Вероятно презумпцията е, че година след година, ще ставаш все „по-надарен“ и като стигнеш сакралните 14 години вече няма да има никакво съмнение и тогава „основателно“ ще те възнаградят. Може да ви звучи абсурдно, но тази „непряка“ дискриминация по възраст е в основата на Наредбата за условията и реда за осъществяване на закрила на деца с изявени дарби.

Няколко родители обаче решиха да оспорят тази съвсем пряка дискриминация и сезираха Комисията за защита от дискриминация, която с решение № 261/23.06 постанови, че лишаването от право на стипендия на ученици с изявени дарби до 7 клас, въведено с разпоредбата на чл. 10 от Наредбата за условията и реда за осъществяване на закрила на деца с изявени дарби в ред. ДВ бр. 36/2014 г. (Наредбата) представлява форма на непряка дискриминация по признак „възраст“. След множество правни перипетии и жалби на „засегнатите“ институции ВАС отхвърля и жалбата на Кмета на столична община по решението на Административния съд на София-град, което потвърждава необходимостта от коригиране на тази несправедливост. Правната история можете да проследите тук.  Най-важният момент от съдебните битки е изведен в края на Решение № 14631 на ВАС от 30.11.2017 година: „ОСТАВЯ В СИЛА решение № 103 от 07.01.2016 г., постановено по административно дело № 7058/2015 г. от Административен съд София-град. Решението е окончателно.“ Тоест, съдът потвърждава, че дискриминацията трябва да бъде прекратена.

Оказва се, че това, което е окончателно за Върховния административен съд (ВАС), който „осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване“, не е окончателно за другите ни държавните институции. Какво ни дава основание да мислим така - Проектът на Постановление за приемане на Програма на мерките за закрила на деца с изявени дарби от държавни и общински училища през 2018 година. В този проект, съвсем резонно, би трябвало да намери отражение решението на ВАС. В приложения доклад на министъра на културата обаче това не е отбелязано. Разбира се, постановлението касае само ученици от държавните и общински училища, които както споменахме са достигнали определена зрелост на талантите си – иначе казано са навършили 14 години. И няма никакъв риск останалите даровити деца на страната да се почувстват дискриминирани, ако са по-малки или учат в частни училища.

В случай че сме пропуснали някое важно уточнение, което да отразява решението на върховния ни съдебен орган, можем да разгледаме подробната Програма, в която са описани условията за предоставяне на еднократно финансово подпомагане и за получаване на стипендии. В нея са назовани конкретните национални и международни конкурси, олимпиади и състезания. И никъде не е споменато какво се случва с децата под 14 и над 18, които печелят същите тези състезания. Вероятно се предполага, че навършилите 18, макар и все още ученици, вече са си взели хляба в ръце и нямат нужда от финансови стимули. Може би е случайно? Може би пропускът ще бъде отстранен по време на обсъждането на проекта, което приключва в началото на февруари? Още повече, че бдителна гражданка (вероятно родител) е напомнила това в портала за обществени консултации на Министерския съвет: „Има решение № 14631/30.11.2017 г. на ВАС, че разделянето на децата до осми и след осми клас е дискриминационно. Моля да се съобразите с него и да приемете нужните изменения както в Наредбата, така и в Програмата. Тези деца са цветът на нацията, не се подигравайте с тях и не натоварвайте допълнително държавата с разноски по дела в Страсбург!“

Знаете ли всъщност за какви суми става дума? Еднократното финансово подпомагане е в размер до 195 лева, а стипендиите се предоставят за 12 месеца в размер на 135 лева. Разбира се, с ограниченията, за които вече стана дума – за ученици на възраст 14-18 години от държавни и общински училища. Частните са низвергнати открай време. Презумпцията е, че даровитите деца, които учат в тях, трябва да разчитат на родителите си, които имат финансовата възможност да ги „поощряват“. Нищо, че с постиженията си представят държавата и образованието, което осигурява. Нищо, че някои от тях не плащат такса, а са приети там със стипендии за успех, каквито някои частни училища предоставят, както беше случаят с Андрей Петков в "Увекинд" миналата година.

Като стана дума за даровити деца, да направим някои уточнения. Те са даровити, защото такива са ги създали родителите им, държавата нито има участие, нито има заслуга. И продължават да печелят конкурси, състезания и олимпиади, защото родителите им са достатъчно упорити да ги подкрепят, да ги насърчават и да финансират допълнителните им занимания, тренировките, обучението (е, случва се да се намеси и някоя фондация или частна фирма, впечатлена от резултатите на детето). Държавата няма заслуга и в тези процеси, а по отношение на финансовото стимулиране вече разбрахме какво е и как държавата се старае колкото може по-малко деца да го получат. Защото да не мислите, че ако някое дете се класира за стипендия и тя му бъде отказана, понеже е под 14 или над 18, стипендията ще отиде при следващото в класацията на състезанието? Нищо подобно. Можем да прогнозираме какво ще стане с тези талантливи деца, когато навършат 18 години – ще си потърсят държава, в която дарбата им ще бъде оценена и заплатена. Защото на нашата даровити деца не й трябват. Скъпо излизат.

Препоръчваме ви още:

Българче да се наричам

Какво искат родителите?

Откритото писмо на една майка

Училището, което убива мечтите

Чувствате ли се като магнит за егоцентрични, самовлюбени в себе си нарцистични мъже?
Ако сте мила, независима и успешна жена, която крие в себе си някаква неувереност, тогава не се изненадвайте – тези качества ви превръщат в отлична мишена за тези момчета. Често срещано е погрешното схващане, че тези мъже са привлечени от слаби жени. Точно обратното - тези патологично егоцентрични момчета искат силна жена, която има какво да им даде. Едно от най-добрите умения на нарцисиста е невероятната му способност да разгадава вашите скрити слабости: каквито и да са те (всички ние имаме слаби места), той умело ще ги разкрие и до една ще ги използва в играта си.

Вероятно се чудите как да избягате от този вид връзки и избор на токсични мъже, които превръщат живота ви в ад. Питате се: „Как може една умна жена като мен да са хване на тези  манипулативни глупости… отново“? В никакъв случай не бива да се чувствате  засрамени  или глупави – тези мъже са експерти в това, което правят.

Какво прави този тип токсични мъже толкова привлекателен за вас? Как да ги разпознавате и да успеете да избягате презглава, преди да ви „хванат“ с номерата си!? Ето какво казва Самуел Лопес Де Виктория, доктор на науките в статията си Psychicentral:

Опитните нарцисисти притежават доста невероятни черти. По мое мнение, те могат да бъдат страхотни… Можете да бъдете очаровани от поглъщащата власт, която имат над вас, отразявайки ви напълно. Тази интензивна връзка създава усещането, че сте срещнали сродната си душа, сякаш ги познавате отдавна и първоначално се чувствате така сигурни с тях. Те са отключили вратата към най-съкровеното ви. Един опитен нарцисист знае отлично как да „отразява музиката на душата ви“ обратно към вас, така че да имате чувството, че той притежава плейлиста с любимите ви песни.

Нарцисистът е типичният алфа-мъжкар - вълнуващ, забавен, очарователен и остроумен. В началото на връзката той е интересен и пълен с енергия – когато сте с него няма скучен момент. Чувствате се спечелени, избрани. Между вас има химия и сте на седмото небе от вниманието му. Е, поне за известно време… В края на връзката, ако изобщо е имало връзка, се чувствате смазани, изтощени и по-несигурни отвсякога.

Ако сте привлечени от Аз-Аз-Аз типа нарцисист, моля, МОЛЯ, прочетете за тези три начина как да ги разпознавате и да ги държите далеч от вас.

1. Твърде хубаво, за да е истина - това е и един от знаците, за които трябва да сте особено внимателни!

Въпреки че е напълно егоцентричен, вашият нарцисист може да изглежда толкова щедър и мил. Купува хубави вина, кани ви на вечери. Казва това, което искате да чуете. Кара ви да се смеете. Непрекъснато се обажда или пуска смс-и, за да покаже, че мисли за вас и да ви омотае бавно във мрежата си – той е внимателен и очарователен, истински принц от приказките!

Независимо колко приятно е това чувство, това не е здравословно ухажване. Това се нарича love-bombing (бомбардиране с любов) и нарцисистите нямат равни в това. Тази тактика върши работа, защото отговаря на фантазиите ни как любовта трябва да ни подкоси и зашемети. Техният чар и интензивност на вниманието могат да бъдат опияняващи и ни накарат да се чувстваме обожавани и обгрижвани. И уверявам ви, момичета, всичко това е временно! Просто клопка изплетена специално за вас! „Бомбардирането с любов“ няма нищо общо с любовта.

Вгледайте се в отношенията ви - опитва ли се да ви опознае или просто да ви впечатли? Опитва ли се да се свърже с вас емоционално или просто да ви спечели? Уверените, пораснали мъже, които се стремят към връзка, са над детинското  преследване на жените, единствено, за да задоволят егото си. Те не изпитват нуждата да правят представление, за да ви впечатлят. Те наистина искат да ви опознаят.

Как да дръпнете завесата зад която се крие истинското им Аз? Не ги оставяйте да ви замаят. Когато подозирате, че ви „бомбардира с любов“, бъдете предпазливи и внимателни. Не му позволявайте да ви пришпорва. Настоявайте да се „движите“ с вашето темпото. Кажете му, че имате нужда да „забавите“, че ви е нужно време, за да се опознаете, преди да правите планове или обещания. Внимателно следете как реагира на това ваше желание: показва ли уважение към него? Ако той е добър човек, който е просто е прекалено ентусиазиран, ще го видите отново и той ще се съобрази с вас.

Останете здраво на земята, с широко отворени очи, доверете се на интуицията си! Ако тя се опитва да ви предупреди – послушайте я!

2. Всичко във връзката скоро започва да се върти около неговата личност, желания и цели

Нарцисистите могат да изглеждат  много щедри – стига да е нещо, което Те искат да дадат. Например той може да иска да излиза с приятелите си, но не и с вашите. Или да ходите само там, където Той иска да отиде, когато Той иска да отиде. Той очаква от вас да му правите услуги, но някак така се получава, че това не се отнася за него.
Имате ли чувството, че не ви чува, когато говорите за себе си, макар че много внимателно ви слуша? Когато си позволите да се вгледате в така наречената ви връзка, не е ли това всъщност неговият свят; а вие не сте ли просто част от него? Опитва ли се да ви внуши „в името на връзката“ да направите саможертва – да се откажете от следване в университет, да заминете с него, да се откажете от любимо занимание или професия?

Не оставяйте нещата да стигнат толкова далеч, че да се чувствате притиснати от такова важно решение! Поискайте нещата да се случват така, като вие желаете, и вижте как той отговаря.

Започнете с малки стъпки например: опитайте вие да предложите програмата за вечерта - в кой ресторант да отидете или кой филм да гледате; помолете го за промяна на часа или датата на срещата ви, или да се обади в определено време. С една дума – поставете ясни граници и вижте дали ги уважава или обратното – границите го изнервят.

Нарцисистът ще продължи да се опитва да ви манипулира, за да получи това, което иска. Отстоявайте желанията си и ценностите си и ако отказва да ви чуе и вашето настояване го кара да избухне, тогава се махайте бързо и стойте далеч от него! Последното нещо, което нарцисистът иска е жена, която очаква да се отговаря на нейните нужди, а границите, които поставя – да бъдат уважавани. Така че, бъдете тази жена!

Независимо колко сте очаровани или колко е забавно с него, когато решавате дали той може да бъде потенциален партньор, останете съсредоточени върху своите нужди. Не се оставяйте да бъдете въвлечени в тази романтична и пагубна фантазия. Когато сте ухажвани по този начин, шансът вашият ухажор да е нарцисист, използвач и/или вманиачена по контрола откачалка, е много голям.

Искате човек, който е честен, надежден и щедър, нали? Искате да се чувствате ценени, уважавани и разбрани… онази жена, която сте наистина. Ако установите, че трябва да правите компромис с ценностите си, е време да го отрежете, колкото по-рано, толкова по-добре.

3. Той никога не е виновен за нищо - вината винаги е ваша или на някой друг!

Опитва ли се винаги да е център на внимание? Дали той доминира в разговора и обръща ли винаги темата на разговора обратно към себе си? Обича ли да говори за постиженията си и да изтъква заслугите си? Обвинява ли винаги другите за неуспехите си? Когато ви разстрои, успявали винаги да ви накара да се чувствате виновни и че сте сгрешили? Той омаловажава ли нещата, които казвате, или които искате, твърдейки, че знае по-добре какво е добре за вас? Чувствате ли, че е злоупотребил с вашата доброта?

Имате ли чувството, че той не споделя вътрешните си чувства и житейски преживявания? Помолете го да разкаже истории от детството си – на кого би искал да благодари, или на кого би искал да се извини. Ако се сепне и не знае как да ви отговори – бъдете нащрек! Един нарцисист никога не се извинява и мрази да благодари! Може години да минат преди да чуете думичката „Извинявай“! Или ако я казва – звучи фалшиво и неискрено. И докато за него е трудно да каже вълшебната думичка, все по-често вие ще се хващате, че намирате извинения за своя нарцистичен мъж, в моментите, в които се чувствате пренебрегнати или игнорирани.

И накрая, мислете за нарцистичните мъже като сърцеразбивачи облечени в дрехите на очарователен принц. Ако изглежда прекалено хубаво, за да е истина, най-вероятно не е. Но вие вече знаете кои са инструментите, с които да разпознавате тези мъже, така че ако не разпознаете в горните редове вашия нов любим, продължавайте напред във връзката със сърце и самочувствие.

По материали от huffingtonpost за вас преведе Ирина Любомирова. За родителите нарциси може да прочетете в тази статия на Люси Рикспуун.

Препоръчваме ви още: 

Аз, жертвата

Емоционалните тролове

Харви Уейнстейн по български

Да, отново ще стане дума за тази сложна възраст – пубертетът. Знаете как е - родителите се сблъскват с непознат в дома си, авторитетът им стремглаво лети надолу. Вчерашните хлапета, чиято мечта бяха шоколадовите бонбони, днес имат съвсем други интереси. Започват да ги тревожат куп нови проблеми – от пъпките до общуването с връстниците. А това, което обикновено въобще не ги интересува, е собственото им здраве и тоталната липса на сън. За тях са подробности, но ние родителите, се тревожим.

„Мързеливите егоисти“
Съвременният тийнейджър е същество, което не спи нощем, унася се едва в ранното утро, после трябва да стане за училище и често проявява признаци на недоспиване. Тези негови сложни отношения със съня са обусловени от ред причини, основните сред които са физиологични. В различните периоди от живота ни, потребността от почивка се променя.
В годините на пубертета се случва последният епизод на „порастване“ на биоритмите. В този период се увеличава потребността от сън (тийнейджърът има нужда от 9 и половина часа сън на денонощие), повишава се изработването на хормона на съня – мелатонина (в късните часове). Това може да обясни защо пуберите често биват обявявани за мързеливи, вечно спящи, незаинтересовани от ученето "егоисти", които са ангажирани единствено със собствения си комфорт. Всъщност физиологичните особености в тази възраст диктуват това поведение – късно лягане, продължителен сън, късно събуждане. За известно време много от тях се превръщат в „сови“.
Потребностите на ежедневието обаче заставя „нещастните“ тийнейджъри, изтезавани от родителите си, да стават рано и да ходят на училище. Така се озовават в учебното заведение, след като са спали много по-малко, отколкото им се полага. От хроничното недоспиване страда успехът им, влошават се отношенията им с околните, възникват проблеми в общуването с връстниците. И не би могло да бъде иначе, след като всеки ден изтощените от недоспиване и хормонални бури изморени и агресивни тийнейджъри се оказват в компанията на себеподобни.

Всъщност някои пубертетски проблеми възникват точно заради недоспиването. Ние, възрастните, оставаме с впечатлението, че порасналите ни деца изобщо не се опитват да подобрят ситуацията, дори напротив съзнателно я влошават.

Втората причина за недоспиването е начинът на живот. Трудно можеш да си представиш тийнейджър без телефон или таблет в ръцете. Те прекарват онлайн цели денонощия, гледайки екраните на устройствата си. На практика присъствието им в мрежата е почти непрекъснато.

Светлината от екраните потиска изработването на мелатонин – това води до будуване през цялата нощ, без да се появи и намек за нужда от сън. На другия ден всичко ще бъде уж различно, детето ще си легне рано, ще се наспи в нормалното за тази дейност време. Но идва вечерта и то отново попада под властта на интернет. Получава се затворен кръг.

Как вреди недоспиването 

Последствията от недостига на сън са известни – лошо настроение, влошаване на паметта, на вниманието, понижаване на успеха, повишаване на риска от травми. Но това все още не е всичко. В перспектива дефицитът на сън предизвиква склонност към депресия, отслабване на имунитета, повишена заболеваемост, дори проблеми с теглото.

Често тийнейджърите нямат никаква представа за всичко това и категорично не желаят да променят начина си на живот. Затова родителите са хората, които биха могли да им помогнат да не вредят сами на себе си.

Как може да стане това? Очевидно драстични изисквания не можем да имаме, но може да поговорим и да поставим тези минимални изисквания.

1. Да осигурят по-ранно заспиване, по възможност да съкратят времето за вечерно излизане и развлечения на тийнейджъра.

2. Да следят и съдействат за постоянство на режима, както в делнични, така и в почивни дни. Според изследователите на съня, в почивните дни не е добре да си позволяваме повече от два часа бонус за сън, защото иначе ще ни е по-трудно да следваме делничния си режим.

3. Да се погрижат за намаляването на „стимулаторите“ през втората половина на деня – не става дума само за енергийните напитки, а и за кафето, чая, какаото, шоколада.

4. Да се договорят в леглото да не се използват каквито и да било електронни устройства със светещи екрани. Безвредно е само слушането на тиха музика.

Практиката е показала, че забраните при тийнейджърите са безсмислено занимание. Въпреки уговорките и ултиматумите, те продължават да лягат с телефона или лаптопа си. Това представлява обект на изследвания от специалисти. Неотдавна бе установено, че ако екранът на подобно устройство свети слабо и е на разстояние 35 см от лицето, образуването на мелатонин не се потиска. Това е донякъде утешително. Можете да постигнете известен компромис, ако се договорите с тийна да гаси осветлението в стаята и да намали яркостта на екрана на устройството, което ползва. Това е много по-добър вариант от другия, при който той се завива презглава, за да не бъде видян.
Съветите са ефективни, ако бъдат спазвани съзнателно от тийнейджърите. Те трябва да разберат, колко важно е да се наспиват и как това значително ще подобри начина им на живот. Ако се получи, можете да смятате проблема с недоспиването за решен.

Експертните съвети са на специалист по медицина на съня.

Препоръчваме ви още:

Защо детето боледува често

Истинските лекари на децата са родителите им

5 тийн фрази, които ни вбесяват

Автор: Траяна Кайракова

Знам, знам как се пише присмехулник. Ама аз живея при Смехулник, двайсет години при това. Не се оплаквам. Децата трудно свикнаха, докато бяха малки, бая се сърдеха, но сега вече виждам наченки на този характер и у тях. Завиждам на децата и мъжете/жените им. Няма лабаво, братче! Ако имат чувство за хумор – добре, ако нямат, да си трансплантират, щото иначе няма да изкарат много!

Ако сте чели първата част, имате представа за какво иде реч. Ако не сте, няма страшно и тук ще схванете. Мъжът ми е шегаджия, майтапчия, гавраджия, каквото ви дойде на ум, завършващо на „джия“ без обаче катаджия. Аз не падам по-долу, обаче с него не мога да се меря. Скоро една дружка чела предната част и ми вика:

- Аз мислех, че ти си много готина, обаче сега харесвам много повече мъжа ти.

Няма лошо, душо, давам ти го, но… под наем. Тя тъз смехотерапия да не е безплатна! Ми тез плочки по корема без фитнес?  Няма и да ти взема много, като на приятелка само в евро. За постоянно не си го давам! Свикнахме да се хилим за щяло и нещяло като зелки. Пък и от сутринта, като пусне някоя тъничка и парлива дума, направо ти оправя деня. Един мъж не те ли разсмива, пиши го бегал. Абе той, нашият, направо си се гаври с нас, ама айде от мен да мине. Остана си две седмици в отпуска и такива ги ръси в несвяст, че търчах с един лист да се крия и записвам, щото вече тъй забравям, че като вляза в тоалетната, почвам да се чудя по нужда ли ще ходя или ще я чистя.

Ставам оня ден и се лепвам на огледалото. Още като се видя сутрин и се урочасвам ейййййй! Цял живот ще си остана хубава и скромна. Почвам да коментирам една позната, която нещо беше сгафила, и му викам:

- Гледай я, моля ти се, кви ги сгепцала. То и аз не съм цвете за мирисане, ама може ли такова нещо? Тц, тц, тц…

- Бе то, че не си цвете, не си, ама и саксийката ти бая голяма!

Докато го замеря с гребена, се беше изнесъл на стълбището и се хилеше с глас. Ще му дам аз една саксия. Две деца съм родила, няма да имам кашпа за орхидея я!

Ама да я почна от  Коледа и Нова година. Лепнах ги да помагат за руската салата. Всеки реже по нещо, на малкия се падат киселите краставички. Обожава ги. Една резне, две лапне. И морковите пак тъй. Развиквам се, че няма да стигнат, особено морковите, щото нямам други, и той убийствено изтърсва:

- Няма да стигнат я! Като за един месец сама си я изплюска туршията, няма да има. Мислиш, че не знам ли? Уж простираш на терасата, пък половин час клечиш над бидона!

Божкеее, не стига баща му, ами и той! Жива да не бях!

Реже той, ама не кубчета, ами цели кубове, че да се свършва най-после. Баща му гледа и се подхилква:

- Тате, като те гледам тъй, с тез инвалидни способности, се чудя що не изсипа направо целия буркан с краставици в салатата. Кво ще си играйш.

Децата омърлушени, че сами ще сме по празниците. Свикнали са с гости, ходенки тук и там, ама не питат кой вдига и раздига, как се събират багажи и пранета. Не бойте се, деца, ще се оправим, няма как да ви е скучно с тоз баща, дето ви се падна. Хапваме, пийваме, ама те не се траят. Няма да седнат и да люснат по 200 грама ракия, да ядат салата 2 часа, ами се наядат и нагълтат като фитоци за 5 минути и сетне - “Скучно ми е!“. Предлагам да играем карти – белот. Много обичам, цял ден тренирам онлайн на компа. Че и с каруцата ми идват. Мъж ми все ме подиграва, че с две карета вале и деветки всеки може. Може я! Ми раздай си де, какво завиждаш само! Настъпва небивала еуфория! Аз винаги играя с малкия, бащата с каката. Пробвали сме и други конфигурации, водят до избиване и изреждане на различни родословни дървеса. Почваме. Кой знае, кой не знае, майтап да става. Малкият, колкото и да не знае, все пак доста ги разбира (само не мога да го науча да ги брои и следи, че му е слабичка математиката, ама все ще му светне някога) пуска, пуска и все бием. Другата двойка не е много доволна, но това е положението, Минке.  Все на мен дават да пиша. Хем знаят, че не мога и аз да смятам, хем ги мързи и се надяват да объркам и резултатът да е в тяхна полза.  На поредното питане, щерката се ядосва и ми казва как да  ги смятам, а баща й тъжно изпъшква:

- Абе казвай й ги в пари, тате. Само тогава безпогрешно смята, да знайш!

В един сюблимен момент наследникът пуска онази човещинка, която никой не може да спре, ако му опре, пардон дойде отнякъде. Предния ден е ял и боб, и зеле. Обгазяването е подобаващо. ТЕЦ-овете ряпа да ядат! Баща му веднага  реагира:

- Я иди, тате, до коша за пране.

- Що, тате?

- Оххх, донеси ми мръсните чорапи, да ги подъвча малко, че да се освежа. Ще ни издушиш бе, ей!

Следва втори залп. Сестра му става, маха с две ръце и крещи:

- Спри де! Разкапа ми се фон дьо тенът!

- И аз им я давам служебно, тате, то туй не са хора!

На следващата ръка се иска боя и баща им, присвил очи, изплясква:

- Я, я, какво се иска? Вече нищо не виждам, окьоравях, Боже, докъде ме докарахте!

В този момент по телевизията пускат реклама: „ Имате газове? Пийте дегазин!“. Повече не играхме, търкаляхме се по земята и… проветрявахме.

На Нова година каката я няма. Няма и  ние да ходим никъде. Въобще тая година такова лежане му ударихме, че сме направо за завиждане. В 21:00 направо бяхме полузаспали на масата. Синковецът игра, игра на компа, че му писна. Носи лаптопа и обявява, че програмата започва. Връща се с вълнена шапка, върху нея розовите наушници на сестра му, които точно докарват на диджейски слушалки, потник, вързан отпред на възел и един мой шал, направен на пола. Сега вече се ококорихме. Намества си песните, вече пот се лее от него с тая вълнена шапка, обаче той е непоклатим – все пак е диджей, няма да си разваля реномето!

- Добър вечер, драги гости на този мил купон! Ще изпълняваме вашите музикални поздрави! За вас тази вечер зад пулта е MC DJ Юли! Аааа, не, обърках се. Зад пулта е диджей Ули  (на английски демек)!

Баща му отзад се обажда:

- Гофрен.

Малкият пак:

- Ули!

- Гофрен.

- Ули.

- Гофрен.

- Не бе, тате, само Ули.

- Тъй де, тате, Улигофрен! (Знам как се пише „олигофрен“, ама тъй се падаше).

Че като ме удари смехавицата, половин час провалих от програмата. Аз, докато светна нещо, съм албански реотан, обаче после нямам назад. Смях до пукване, ама буквално! Че като се разсънихме, че като запоръчвахме песни. Баща му Аце/Деце искал. Бе туй музика за купон ли бе, аланкоолу? Я дай тука Азис, „Хабиби“, „Мотел“, “Шушана“, „Шест без десет“, „Бангър, бангър“ и все от тоя род. То таквиз ми ти неща у нас са забранени, обаче се слушат повсеместно от младото поколение. А аз откъде ги знам ли? Ми 24/7 ги слушам в училище – от телефони, пейджъри, айфони, слушалки, в междучасията, в час по музика, на баловете. Особено след абитуриентската вечер се връщам с няколко (поне 10) научени наизуст кючека и гьобека. Развихрихме се с малкия, пък баща му гледа и се кръсти. Добре, че не ни изхвърли. Пращам една снимка на сестра му, да види какъв купон изтърва, пък тя ми връща съобщение: “Бе вий луди ли сте бе? Кво му дадохте да пие? Да не смъркате нещо, ще прецакате детето! И гледайте да не ми скъса наушниците!“. Оттогава мъжо ми вика: „Айде, госпожо Гофрен, да си лягаме“.

Разглеждам си новогодишния подарък, дето сама си го избрах, че да няма недоразумения, и му се кефя. Портфейл. Почвам да вадя всички хартийки, бележки, фиби, ластички от стария. Чудя се що ми тежи тъй чантата. Ей го на де бил ключът от бараката. Намирам си талончето с кръвната група.

- Мамо, ти коя група си?

- А положителна съм, маме.

- Че какво тий положителното бе, жена? Нищо положително не видя аз! Мене, ако питаш, си група „кръвопиец“!

Туш!

- Ами аз и кака?

- Ми и двамата трябва да сте като нас, щото иначе майка ви бая ще трябва да обяснява.

- Тате, а ти коя група си?

- Охххх, татьовата. Кръвна група „длъжник до живот “ съм аз! Цял живот все ви дължа нещо!

Звъни на един свой приятел късно вечерта, обаче оня още е на работа:

- Бе ти луд ли си, бе? Как си още на работа? Вярно, че казаха по телевизията, че ти и Ким Чен Ун ще оправите света. Ми гледа ли британската преса?  Не си ли? Как бе? На първа страница на „Таймс“ сложили Тръмп и до него твоя снимка, ама твоята беше по-голяма, не се тревожи, щото ти бачкаш повече от него.

Понякога, като излиза, му се налага да хвърля кофата. Напомням веднагически:

- Вземи да изхвърлиш боклука.

- Добре де, ама той още спи, да го вдигам ли?

След Нова година отиваме на Васильовден. Бе какъв имен ден! Жива сватба и прасе едновременно! Опънати едни маси на двора, цяло прасе изплюскахме, бе ха хора, танци, на нова сметка „Шушана“ (ей все сама тая жена си остана и все лампата й свети, ток не плаща ли?), „Бяла роза“ и т.н. Идва един мъж с жена си и се обръща към моя:

- Познаваме се отнякъде, ама не се сещам.

Той го поглежда сериозно и отговаря:

- Кандидатирах се за кмет, ама не ме избраха. На бая плакати ме имаше. Сигурно оттам.

- Вярно, там съм те гледал.

Окапахме от смях.

Една сладурка, на 10 години, не спря да пече мръвки. Туй дете гласът му не чухме. Сигурно изпече 30 кила пържоли и 5 кила сланина. Ама как не се оплака, не се размрънка. Само стои и носи. Че и ги разпределя – на тъз маса, на онъз маса, да няма ощетени. Моят гледа и намила:

- Ей туй е снахата! Край, взехме я! Кой е бащата бе? Я да се яви веднага, да стискаме ръцете. Тя готова бе. Само мръвки да знай да пече, стига й! Внимание, внимание! Кой е бащата? Тоз с микрофона ли? Айде, стига пя, пази си гласа за сватбата, да не се повредиш нещо.

Бащата, лапнал микрофона, пее, та се къса. Чак аз го харесах за сват. Няма да ни е скучно и след сватбата, все на песни и танци с мръвки ще я караме. Като подкарахме от обед, че до вечерта. То хубаво, ама захладня и продължихме в механата. Барбекюджийката каталяса и явно я прибраха при бабите на топло. Носят последните мръвки. Един от мъжете реже. Последната пържола е сурова. То в тъмното нищо не се виждаше вече, де да знае детето, че тъй ще се падне. Набожда я той на вилицата и вика:

- Таз я върни, не е опечена.

Скача моят мъж и изревава:

- Сус, бре! Туй снахата го е пекла, снахата! Сурова ще я ядем!

Смей ли някой да гъкне. Два метра мъж, само аз мога да му се опъна, ама не беше моментът да се правя на мъж. Сурова я ядохме пържолата. Очите ни изскочиха, ама щом е от „снахата“ няма как!

Прибрахме се и лягаме с малкия да гледаме „Двама мъже и половина“. Посмяхме се и аз умилено казвам:

- Живея си с мъж и половина.

Мъж ми може ли да не репликира? Абсурд!

- Живееш ти с мъж и половина и едно л…. на дъжд.

Малкият го поглежда съвсем сериозно и казва:

- Тате, не бъди толкова суров със себе си!

Намери си майстора. В крайна сметка тъз ми ти круша не ражда ябълки! Изниза се в другата стая да се смее, че да не се възвиси много малкият, че го е затапил подобаващо :)

Очаквайте продължение, по-точно продължения…

Препоръчваме ви още:

Да живееш с при-смехулник

Тихата, тихата Коледа…

Бай Ганьо ряпа да яде

Ако една петица е в състояние да предизвика сълзи - от обида или страх, имаме работа със Синдрома на отличника. Как се появява той?

Най-често се насажда от родителите: „Каква е тази петица по математика? Трябва да имаш шестица! На теб математиката ти се удава!“ Единствената възможна оценка е шестицата – всички фрази, които внушават това, създават у детето нагласа „аз съм добър само, когато изкарвам шестици“. И макар повече възрастни много добре да знаят, че оценките често нямат нищо общо с реалните знания, настояват да не се разваля успеха с петици.

Понякога шестиците и успехът в училище са единственият начин детето да бъде забелязано и признато в семейството си. За него отличните оценки се превръщат във възможност да получи малко внимание от най-скъпите му хора, защото иначе никой не го забелязва. Означава ли това, че у всички отличници се появява този синдром? Съвсем не. Децата, които са уверени в себе си и не са зависими от мнението на околните, също пълнят бележника си с отлични оценки, но за разлика от другите светът им няма да се срине, ако получат тройка по някой предмет.

Защо е вреден този синдром?
Той предизвиква негативни преживявания, невротични разстройства, безсъние, физическо и емоционално изтощение. Най-голямата му вреда е, че създава нагласата: „Бъди най-добър във всичко, само тогава ще те обичат, уважават, ценят.“
Когато пораснат, децата, които са страдали от синдрома на отличника, се превръщат в хора със занижена самооценка, с болезнен перфекционизъм. Това често провокира депресия. Човек, който е израснал с убеждението, че го обичат, признават и ценят, само когато прави нещо най-добре от всички, много трудно преживява неуспеха, критиката и дори само отсъствието на похвала от значимите фигури в обкръжението му.

Домакинята със синдром на отличника се чувства неспособна, ако мъжът й не хвали всеки неин кулинарен шедьовър; служителят в офиса смята, че си върши работата зле, ако шефът му не го поощрява непрекъснато. Няма похвала – значи няма успех. Но сами себе си тези хора не могат да похвалят.

Парадоксът е в това, че такива хора обикновено са много успешни, защото изискват от себе си максималното, но околните много бързо свикват с това. Дори се възползват. Първият път шефът ще похвали служителя, който е останал в офиса часове след края на работния ден, но след време ще започне да приема това за даденост, дори е възможно да му направи неприятно впечатление, ако той си отиде навреме. Тъй като потребността от шестици никога не изчезва, отличникът може да се доведе до нервен срив, защото за да заслужиш признанието на шефа си трябва да работиш още по-усилено и всеотдайно. Хората със синдром на отличника се боят да не направят грешка, затова предпочитат да не рискуват, за да не застрашат „шестиците“ си. Често те проектират перфекционизма си и върху околните - деца, родители, партньори, колеги. Тежко и горко на онези служители, чийто шеф в детството си е получавал заповеди – „без шестица да не ми се връщаш“.

Тъй като настроението и психическата стабилност на отличника са в пълна зависимост от оценката, която му поставя обкръжението, той прави всичко възможно да създаде идеални условия за реализацията на задачите. Дори ако толкова  му провърви, че си намери партньор, който ще го хвали непрекъснато, и да се устрои на работа там, където ще го ценят и ще е незаменим, в някакъв момент нишката все пак ще се скъса, ако забравят да отбележат изключителните му постижения.

Какво да правите, ако детето ви има такъв синдром?
По-често се интересувайте не от оценките, а от учебния процес – коя книга са обсъждали в часа по литература, какви опити са правили в часа по биология, как е преминала екскурзията му по музеите, защо учителят по английски им е дал толкова много задачи за домашно. Проявявайте искрен интерес, слушайте, ако детето иска да ви разкаже нещо, похвалете го, ако се гордее с някакво свое постижение, но не за оценката, а за опита, дори да не се е увенчал с успех. Учете детето, че в живота не са нужни само победи, че неуспехите са прекрасен начин да узнаеш слабите си страни и да разбереш над какво още трябва да работиш. Ако детето иска да демонстрира успеха си: „Мамо, днес имам две шестици!“, постарайте се да отвлечете вниманието от цифровото изражение на постижението му: „Ти си толкова старателна, видях как вчера учи три часа стихотворението си. Радвам се, че учителката ти е оценила твоето старание“ - хвалете детето за трудолюбието му, за старанието и усърдието.

Вашата задача е детето да разбере, че оценките не са най-важното. Най-разпространеният мит е, че ако нямаш пълен с шестици бележник, няма да се реализираш успешно в живота. Ако детето чувства, че родителите му се доверяват и не поемат изключителната отговорност за домашната му подготовка, то ще се заеме с това само. Възможно е естественото му ниво да не стига за бележник пълен само с шестици, но пък ще порасне като уверена в силите си хармонична личност. А точно такива хора успяват.
Огледайте се. Колко от най-успешните хора, които познавате са били отличниците на випуска? Много често тройкаджиите се реализират значително по-успешно и това е доказано в практиката. Защото умеят да поощряват и мотивират себе си. А и отсъствието на натрапчив контрол съвсем не означава изобилие от двойки.

Какво да правите, ако страдате от подобен синдром?
Това много често е „наследствено заболяване“. Бабата е изисквала шестици от таткото, той, на свой ред, прави същото с детето си. И колкото и да се опитва да се убеди, че една тройка на диктовката по английски не е фатален резултат, просто не може да сдържи критиката по адрес на детето си. В такъв момент в него „оживява“ критикуващият родител, който е копиран от неговите собствени майка и баща. И той започва да крещи, да обвинява детето си в безхаберие. Но все пак, някъде дълбоко в него живее и загриженият родител, който вместо фразата: „Така си и знаех, ти не си по ученето.“, може да попита: „Сложна ли беше диктовката?“. Грижовният родител не иронизира. Той съчувства и знае, че оценката невинаги показва реалните знания и че хората не са еднакви в моженето си.

Добрата новина е, че истински загриженият родител може да преодолее синдрома, с който се е сдобил в детството си. Когато му се прииска да критикува или засрами детето си, просто трябва да си спомни какво би направила грижовната му половина. И да опита да реагира точно така. Това работи дори при хората, които още нямат деца. Започнете да включвате състрадателната си половина, задавайки си въпроса: „Как се чувствам? Какво искам точно сега? Толкова ли е важно да правя основно почистване точно днес, когато утре трябва да стана в шест за работа?“

Перфекционизмът, предизвикан от синдрома на отличника може да бъде победен с тренировки. Направете нещо не толкова идеално, колкото ви се иска, и ще видите, че никой няма да започне да ви обича по-малко заради това.

Може ли да бъде изкоренен този синдром?
Обичайте детето си не „защото“, а просто така. Казвайте му по-често: „Толкова се радвам, че те имам!“ Прегръщайте го, усмихвайте му се.
Томас Едисон, именитият изобретател, е имал завършен едва четвърти клас и до дълбока старост обичал да казва: „Нима наистина мислите, че щях да изобретя всичко това, ако ходех на училище?“ Алберт Айнщайн едва завършил техническото училище в Цюрих. А Бил Гейтс е бил изключен от Харвард за слаб успех, защото правото го привличало много по-малко от микросхемите и техниката. Какъв би бил съвременният свят, ако тези хора страдаха от синдрома на отличника?

Препоръчваме ви още: 

Децата не са проект на родителя

Детето-трофей

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна.

12 признака на токсичните родители

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери 

Източник: materinstvo

По-рано беше лесно. Просто излизахме на улицата, намирахме си тайфа, сприятелявахме се, сърдехме се, после се сдобрявахме – така минаваше детството ни. Сега е по-сложно. Трудно ще пуснем детето само на улицата, а и то вероятно ще предпочете компютъра или телефона пред алтернативата да излезе от вкъщи. А пълноценни връзки трудно се изграждат онлайн. Приятелството е много важен елемент от емоционалното здраве на детето. Можем ли да му помогнем, ако не успява само да изгради подобни връзки?

Училището
Най-лесно е да намериш приятели там, където преминава по-голяма част от времето ти. Ако детето ни не успява да се сприятели с никой от връстниците си, може би си струва да си зададем въпроса: "Каква е причината?". Бихме могли да го попитаме и внимателно да изслушаме обяснението му, без да се опитваме да съветваме или критикуваме. Ако детето почувства, че искрено се интересуваме от проблема му, вероятно ще каже, че съучениците не са му интересни, а може и да признае, че се е опитвало да се сближи с някой от тях, но не е било прието. В подобна ситуация си струва да поговорим и с учителите му. Каква е атмосферата в класа? Какво предприемат те, за да помогнат на децата да изградят добри взаимоотношения помежду си? Класът е мини общество, в което се събрани деца от различни социални групи, възпитани в различни традиции, с различни интереси и възгледи за живота. Затова ако детето ни не намира в училище приятели, не бива да се опитваме да го сближаваме с някого насила. Това само ще развали отношенията ни с него. Пък и училището не е единствената възможност да си намериш приятели.

Прочетете и Учителка с решение
срещу агресията

Клубове и школи
Според социолозите това е най-лесният и сигурен начин да си намериш приятели – чрез общите интереси. Ако в училище детето ни не е открило такива, това все още не значи, че има проблем със социализацията. Можем да опитаме да го запишем в спортен клуб, в школа по изкуства или някъде другаде. Обединени от общите интереси децата по-лесно създават контакти, които могат да прераснат в приятелство. Особено подходящи са колективните форми на занимание – футбол, баскетбол, хор. Така на детето няма да му е нужен повод, за да започне разговор с връстниците си, ситуацията ще го подтиква към общуване. Ако подобни занимания товарят бюджета ни, можем просто по-често да посещаваме места, където има други деца. Това може да е кафе със зона за детски игри, детски център, куклен театър, арт занимания и т.н.

Плейдейт
Наричат го „едно от най-гениалните американски изобретения“. Едва ли е патент на американците, но идеята да се организират гостувания за игра и контакти на децата между майките им винаги е добра идея. Домакинята поема отговорността да подготви забавления и да следи за реда. Възрастта е определяща за това дали децата ще се занимават сами или с участието на родителите си. Когато детето е достатъчно самостоятелно, може дори да бъде оставено в дома на организатора, за да се забавлява без надзора на мама. От подобни сбирки печелят всички – децата намират приятели за игра, родителите им имат възможност да контактуват помежду си или да осигурят минутка свободно време за себе си. Ако хлапетата се разбират добре в този формат, подобни среща могат да станат традиция. Естествено, важно е родителите да се редуват, защото никак не е справедливо всички деца да се събират само в дома на едното.

Вижте и Майчинските групи
– полезни или вредни?

Приятели за родителите
Ако все още нямаме приятели с деца на възрастта на нашето, е време да ги открием. Сега възможностите за това са безкрайни. Непрекъснато се организират някакви родителски форуми, всяко излизане на разходка е повод за контакт с друг родител. Можем просто да се сближим с хора, които имат същите възгледи и интереси като нашите и децата им са на същата възраст. Това „селектиране“ може да стане и онлайн. Ако някоя от майките в майчинската ни мрежа ни допадне, можем просто да й пишем: „Детето ми няма много приятелчета. Струва ми се, че ще се разбира много добре с вашето. Искате ли да се срещнем някъде, за да поиграят заедно. Да се разходим.“ Никога не е късно да създадем нови контакти. А и кой знае – може покрай децата си да създадем трайно приятелство с родителите.

Детските площадки
Да се разходим из района, в който живеем. Вече навсякъде има места за игра, в по-големите градове дори има разнообразие. Ако детето ни е от активните, е достатъчно само да го заведем на площадката и да му дадем време да се запознае с останалите. Постепенно то ще се насочи към децата, с които комуникацията му е най-добра. Ако е по-свито и не обича да общува с непознати, преди да го пуснем в „джунглата“ на детската площадка, трябва да му помогнем да развие навици за комуникация.

Вижте и

Детето ми няма самочувствие

Как да стане това?

Първо. Да поговорим за приятелството. Не всичко, което за нас, възрастните, е банално и очевидно, е такова и за децата. Полезно е да разберем например какви според него са приятелите. Кои са важните качества на един приятел? Трябва ли да бъде добър? Задължително ли е да умее да се забавлява? Трябва ли да споделя играчките си?

Второ. Трябва да научим детето да поддържа разговор. Много често децата имат проблеми с намирането на приятели, просто защото не могат да поддържат елементарен разговор. Напълно в синхрон с възрастта си, те не знаят за какво да си говорят с другите. Можем да обясним на хлапето, че обикновено хората се поздравяват и се питат „как си“, „какво правиш“. Това е достатъчно за начало, после разговорът от само себе си ще продължи. Можеш да започнеш и с добра дума – „много хубав замък от пясък“ или „много красива кукла“.

Трето. Добре е да научим детето си да слуша човека, с когото говори, да задава въпроси, които биха продължили разговора и биха го направили по-интересен. Можем да насочваме разговора, подавайки реплики и въпросчета към събеседника на детето ни. Така с малко подкрепа от нас общуването ще потръгне. Не бива да налагаме мнението си. Полезно е да се интересуваме как детето вижда ситуацията, кои деца са му се сторили интересни и да го подкрепяме при нужда: „Чух, че с Ники си говорите къде сте били през почивните дни. Хубаво е, че имаш приятелче, на което можеш да разкажеш.“

Четвърто. Да помогнем на детето да открие силните си страни. Особено важно е това познание за стеснителните и нерешителни деца. Можем да му кажем, че е важно не само да можеш да говориш, но и добре да слушаш. Можем по-често да включваме детето в социалния си живот. Децата разбират и възприемат от собственото ни поведение повече, отколкото предполагаме, включително и навиците ни за комуникация и социално взаимодействие. Затова за тях ще е много полезно да видят как ние общуваме с различни хора. Добре е понякога да ги вземаме на среща с приятелки или на гости, да ходим заедно в магазина или в банката. Наблюдавайки как ние общуваме с околните, те се учат да комуникират и се убеждават, че да говориш с непознати не е страшно. Ще видят как благодарим, извиняваме се, правим комплимент или отказваме учтиво.

Пето. Трябва да научим детето да контролира емоциите си (доколкото е възможно). Едва ли някой ще иска да се сприятели с хлапе, което устройва сцена, ако е гладно или иска да му бъде купено нещо. Австрийски психолози са установили пряка връзка между умението на децата да владеят емоциите си и броя на приятелите им. Ако забележим подобен проблем с детето ни, можем да му обясним, че ако не може да контролира емоциите си понякога, то поне от него зависи как да ги изразява. Затова, ако някой е счупил играчката ти, не бива да се нахвърляш с юмруци върху него, а да кажеш: „Много съм ти обиден, че счупи играчката ми.“

Колкото и силно да е желанието ни да намерим приятел на детето си, това не може да се случи бързо. Не бива да го пришпорваме. Нека първо натрупа социални навици с подходящото за него темпо. И да прекарваме повече време на места, където това би могло да стане.

По идеи от интернет подготви Янка Петкова.

Препоръчваме ви още:

Четири типа приятели, от които всеки има нужда

Детето ми е обикновено

Драми в пясъка

Автор: Ина Зарева

Из ъглите на отминалите празници наизскочиха прашни, весели, сочни, сърбящи или откровено болезнени семейни истории. Затъркаляха се по пътищата си, размесиха се едни с други, а четящите ги се чудиха защо плачат, когато е смешно и се смеят, когато е тъжно.

Обаче има едни други истории, които се замесват не на празници, а само в делниците. Те са от многоцветно, многолистно, много-много-много всякакво тесто и разказват за един друг вид семейства – тези, които се раждат там, където работим. Защото там, където работим, изтича толкова много време от живота ни, колкото не можем и да си мечтаем да прекараме с истинските си семейства и с приятелите си.

От ден на ден, от час на час, завиваме едни мънички, рошави гнезда в тези си работни места, дето уж хич не ги харесваме и нямаме търпение да си тръгнем от тях, и нямаме спиране да говорим колко неща им куцат и стенат. Обаче малко по малко се попренасяме нататък все с по нещичко – тук цвете, там снимчица, шалче, ябълките на баба. Детето ще доведем, та да види къде майка му се бъхти за тез пусти маратонки на Меси, дето не стига че едвам ги намери, ами и Дядо Коледа отнесе всички благодарности и обещания на света. Или пък ще помолим колегите за акъл каква техника да изберем на мъжа си и после пак те обират всичко, защото някаква страшна мъжка солидарност ги е накарала да ни насочат към най-най-най-последната версия на нещото си там.

И един ден става ясно, че това ти семейство знае за теб колкото и другото ти, ако не и повече.

Сутрин, още с влизането, колежката до теб познава дали тези торбички под очите ти са от домашни с децата или от купон с приятели. После цял преди обед отбива всякакви неприятни разговори с амазонска жертвоготовност, поне докато не дадеш знак, че вече говориш членоразделно.

Това ти семейство знае и как ядеш сандвича, салатата, как пиеш кафето си, кой е любимият ти шоколад. Може да те вдъхнови, когато си изчерпан, да те отрезви, когато летиш много високо, може и да те разплаче или ядоса в искреността си. Имаш нужда от тези хора, от мнението, от смеха, от споровете ви, точно както имаш нужда от вечери със семейството си. Осъзнаваш, че те наистина са се превърнали в друга семейна форма и всички неразривно сте преплетени в нея, особено когато се запознаеш с близките им и разбереш, че те отдавна познават теб, а ти – тях. Знаеш кои са най-хубавите и най-лошите моменти от живота им, кои са страховете и мечтите им, кои са силните и слабите им страни. Те застават зад теб, дори с цената на собственото си професионално благополучие. Жертват обедната си почивка, за да изберат с теб играчка на кучето ти. Изваждат те от скучна среща, за да поемеш въздух, придавайки ти важност.

Някъде там – между семейството и най-добрите приятели, са тези колеги, с които си в по-голямата част от деня и живота си. Толкова сте различни, че ако не е била общата ви работа, е нямало никога да се срещнете. Да си говорите. Да отидете на шопинг в Джъмбо и жертвоготовният колега с усмивка да носи огромните торби на 5 истерично пазаруващи майки, а на себе си да купи само един ароматизатор.

Някъде там – между огромните файлове, дългите срещи, амбициозните стратегии, успеха и разочарованието, се раждат семействата, които не са като другите, приятелствата, които не се срещат често, доверието, което никога не се забравя.

Някъде там си се научил да бъдеш по-добър човек, да бъдеш толерантен, търпелив и великодушен, защото си срещнал същото.

Но във вихъра на сочните вицове, излизането за по цигара, когато само един от седем пуши, шегите с шефове, общите обяди и безкрайните нощни чатове, ти напускаш това си семейство. И работата де, но семейството е по-важното от двете. И то те изпраща с най-мощната вяра в теб, която някой някога изобщо ти е давал, с радост и сълзи едновременно. И с любимия ти шоколад.

Отиваш на новата си работа като доведено дете. Отбелязваш точки наум, когато ти сменят стола с по-удобен, поканят те на обяд или не спират разговорите си, когато влезеш в стаята.

Носталгията по предишното място спира, чак когато осъзнаеш, че каквото и да е било, то ти е дало най-ценното – изключителните приятели. И щом си спечелил такива хора като тях, значи със сигурност ще можеш да умилостивиш и колежката, която така страстно и люто владее дистанционното за климатика. И когато тя все пак го пусне, ти ще склониш да затвориш прозореца. И ще се стараеш да бъдеш щедра и мъдра, поне колкото НR-а, оправна и вездесъща поне колкото Офис мениджъра, стриктна и изрядна поне колкото Счетоводителя.

И един ден, след дълга и трудна седмица, ще намериш отново любимия си шоколад на бюрото.

Поне така става в добрите семейства.

Препоръчваме ви още: 

Такава една почивка

Как излетях от клетката

Като деня и нощта

6 типа „токсични“ колеги

Автор: Мая Цанева

„Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ – това е въпрос за един милион, дори и да не си дете. Аз не знам каква ще стана, когато порасна или остарея, но знам от какво ще бягам по-бързо и от олимпийски шампион. Няма да стана ДОМАКИНЯ!

Ноември и декември 2017 г. бяха вероятно най-посветените на дома ми месеци. От това къщата ми не заприлича на декор от списание, но определено помня, че пазарувах, готвих, прах и чистих петна, почти колкото майка „рекламикус“, а това е направо диагноза. Дори сънувах как простирам поредното пране, а на печката чушките загарят.

Домакинският маратон започна без предупреждение – заради възстановяването на съпруга ми от операция поех изцяло грижата за дома. Нека да уточня, че аз обичам да ми е чисто, шумът на пералнята ме успокоява, тоест пера често, а готвенето – е, готвенето го научих. Така че нямаше нищо застрашително в предстоящото пренасочване на всички домакински задължения. Кой ще ме уплаши? Та аз нося лаптоп и кисело мляко в една чанта… и мога като Пипи да пренеса една заплата покупки вкъщи. Всяка българска домакиня носи с чест четири торби покупки и влачи дете със себе си.

Да, ама не. Оказа се, че съм свикнала да имам подкрепа. Взех си мъж, който пазарува, готви по-пипкавите ястия, глади чаршафи и се грижи с удоволствие за сина ни. А изведнъж се оказах сама.

Първото нещо, което вгорчи живота ми, беше липсата на ароматно кафе сутрин. По традиция съпругът ми става пръв и прави кафе. Изведнъж се оказа, че трябва да се будя с алармата на телефона, а не с кафе. Свикнах бързо. Въпросът: „Какво ще ядем на вечеря?“ - се превърна в главоблъсканица с четири възможни отговора:

а) кюфтета с домашен чипс

б) грах/боб/леща

в) мусака/баница

г) пица или баница

Резултатът – едно щастливо хлапе и по-пухкави възрастни, които попрекалиха с въглехидратите и с фибрите.

Всъщност на втората седмица ми се искаше да кажа: „Кой каквото намери в хладилника, аз си лягам!“, но такава възможност нямаше. Кулинарната ми скука подтикна съпруга ми бързо да се върне във форма и да започне да пече пържоли, да прави палачинки и да готви нещо различно от менюто в подобието на студентския стол.

С течение на времето, купчината за гладене застрашително задмина елхата по височина. Преборих я на 2 януари. Прозорците не светнаха чисти за Коледа, а пердетата още са със следи от малки пръстчета с лютеница. Когато майка ми дойде на гости, разбира се, забеляза и прахта по дограмата. Но аз не се впечатлих. Всъщност дори не си спомних кога мих прозорците. Исках единствено да напусна, дори и за час, тази къща, която ме погълна като ламя през последните месеци.

Все пак не мога да отрека положителните страни на домакинската ми мания – през декември не погледнах лаптоп почти 10 дни, което е постижение за пристрастен към екрана и клавиатурата човек като мен. Научих се да планирам по-добре пазаруванията и открих няколко добри трика в домакинството, които ще прилагам и занапред. И последно, убедих се, че няма как една къща да е чиста като от корица, ако в нея живеят активни възрастни и 4-годишно хлапе, което играе с пластилин, кинетичен пясък и конструктори. Важното е да е жива, здрава и нахранена.

От няколко дни съм добре. Не съм домакиня. Сутрин се събуждам от аромата на кафе, баща и син правят сами пица, готвят и ми помагат, дори и когато пречат. Една вечер наистина казах: „Яжте кой каквото намери в хладилника, аз си лягам!“ - и го направих. Никой не пострада, а аз станах отново Човек, а не домакиня. Уважението към жените домакини порасна, но не, аз не съм от тях.

Ако някой ме попита: „Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“ - ще отговоря - „Каквото си поискам, но не и домакиня!“.

Препоръчваме ви още:

Дупка в чорапа

Свободата да (не)бъдеш домакиня

Трудът е силно прехвален