Как да се примирим с мисълта, че наследникът ни не е гений

На всеки родители му се иска детето да притежава някакъв талант, да успява там, където другите не могат, да побеждава във всяко противоборство. Не, не го казваме на глас и даже пропъждаме подобни мисли, но подсъзнателно таим надеждата, че в един прекрасен ден то ще смае околните с постиженията си. И все пак, ако това не се случи? Какво да правим, в случай че детето ни се окаже „най-обикновено“? И изобщо толкова ли е страшно това?

1. Да се примирим

Всъщност да си „обикновен“ е нормално. Според статистиката само 5 % от децата са истински таланти и това е толкова очевидно, че не може да бъде пропуснато.

2. Да се зарадваме

Животът на семействата, в които расте талант, е подчинен на строг график, всичко е съобразено с нуждите на младия гений, който трябва да се развива. Търсят се най-добрите преподаватели, пътува се за занимания, инвестират се сили и време за сметка на останалите членове на семейството. Освен това малките гении не са задължително щастливи деца. Те често нямат много време за игри, общуване с връстници и социализиране. Вие колко истински щастливи гении познавате?

3. Да оценим пропуските

Увлечени в ранното развитие на детето и търсенето на неговите изключителни способности, рискуваме да пропуснем нещо важно в останалите области. Умее ли то да разбира чувствата и емоциите на другите? Знае ли какво е приятелство? Способно ли е да съчувства на разстроената си майка или на обидената си сестричка? Знае ли с какво наистина му се иска да се занимава? Какви навици има – може ли само да прибира играчките си, да сложи приборите си на масата, да избегне локва в дъждовно време? Не е ли по-добре да се захванем с развиването на социалния му интелект и емоционалната сфера?

4. Да се водим от правилните примери

Всъщност как стои въпросът с талантите в нашето семейство? Имат ли мама и татко някакви изразени способности? Имат? Много добре! Но още по-добре е да не ги даваме за пример на децата си. Може и да се изненадаме, но те изобщо не са длъжни да последват нашия път, нищо че е проверен и утъпкан. Комбинациите от гени могат да бъдат най-причудливи и у двойка с изразен афинитет към хуманитарните науки да се появи наследник, който е сръчен с отвертката, а дъщерята на отявлени техничари да се окаже привърженичка на модата. Нямаме подходящ семеен пример? Нищо драматично! Ще си обичаме децата такива, каквито са.

5. Да помним, че всичко се променя

Децата порастват невероятно бързо и също толкова бързо се променят интересите и възможностите им. Може днес малчуганът ни да е източник на разочарования, но не можем да знаем какво ще се случи след година, пет или десет. Нашата задача е да го подкрепяме и да му създаваме условия за развитие, ако поиска. Ако желае да се занимава със скално катерене - да му намерим подходящ клуб; ако го влекат чуждите езици - да открием нужните курсове. А най-важното е да не изискваме бързи резултати.

6. Да забравим за оценките в училище

В крайна сметка те не са от толкова голямо значение. Двойкаджията може да се превърне в ярка индивидуалност, а многото шестици може да са само доказателство за отлична кратковременна памет и добри отношения с учителите.

7. Да не идеализираме

Нека не преувеличаваме способностите и талантите на детето. Не е нужно на всяка рисунка да възкликваме: „Бъдещият Рембранд!“ (така заблуждаваме и него), а ако наведени над прахосмукачката мечтаем за Нобелова награда, добре ще е да се поотпуснем малко. Струва ни се, че детето ни има талант? Да се допитаме до професионалистите и ако се окаже, че сме се лъгали, да не го преживяваме особено.

8. Чии са амбициите?

Дали мислейки за бъдещето на детето, не проектираме в него собствените си мечти? Ако сме максимално честни пред себе си, може да си спомним, че ние самите като деца сме искали да станем прима балерини, шампиони по художествена гимнастика или да разплитаме криминални загадки. Нека не забравяме, че нашите деца имат право на собствен път, собствени планове и собствено бъдеще.

9. Обратен ефект

Ако сме мислили, че детето ни е гений, а то се окаже „най-обикновено“, съществува рискът да се разочароваме. Но ако приемем, че е обикновено дете, постиженията му ще ни радват и ще носят удовлетворение и на него. И все пак, трябва да сме внимателни с радостта, защото има вероятност да си помисли, че го обичаме заради успехите му. И в известен смисъл ще има право, ако маминото настроение зависи от броя на шестиците му или от това дали е преминало в следващия кръг на олимпиадата по математика. Да не забравяме, че безусловната любов е отлична основа за живота на детето като възрастен.

В рисковата група ли сме?

Очакваме от детето си повече, отколкото може, ако:

- в доучилищна възраст амбицирано сме се занимавали с ранното му развитие: то се е учило да чете и смята по специална методика; вкъщи има множество развиващи пособия; дори играчките му са максимално полезни;

- освен с учене, малчуганът се занимава със спорт, музика, рисуване, роботика и китайски език и всички тези форми сме му избрали ние;

- ставаме нервни, виждайки детето ни да лежи на пода с поглед вперен в тавана. Губи си времето и не се занимава с нищо полезно и развиващо!

- настояваме да е отличник, поне по предметите, които му се удават без усилие или ни е любим въпросът: „Защо 5, а не 6?“;

- убедени сме, че детето може да научи и „попие“ всичко, стига да положи достатъчно усилия. Усилията са главно от негова страна, разбира се.

- докато се радваме на някакъв негов успех, не пропускаме да констатираме, че може и повече, че има какво още да усъвършенства.

Прочетохте ли моята история

с Малките гении?

Препоръчваме ви още:

Помагаме или пречим?

Кога ранното развитие забавя развитието

Защо да сравняваш деца невинаги е лошо 

Статията е по идея от goodhouse.