Автор: Мая Цанева

„Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ – това е въпрос за един милион, дори и да не си дете. Аз не знам каква ще стана, когато порасна или остарея, но знам от какво ще бягам по-бързо и от олимпийски шампион. Няма да стана ДОМАКИНЯ!

Ноември и декември 2017 г. бяха вероятно най-посветените на дома ми месеци. От това къщата ми не заприлича на декор от списание, но определено помня, че пазарувах, готвих, прах и чистих петна, почти колкото майка „рекламикус“, а това е направо диагноза. Дори сънувах как простирам поредното пране, а на печката чушките загарят.

Домакинският маратон започна без предупреждение – заради възстановяването на съпруга ми от операция поех изцяло грижата за дома. Нека да уточня, че аз обичам да ми е чисто, шумът на пералнята ме успокоява, тоест пера често, а готвенето – е, готвенето го научих. Така че нямаше нищо застрашително в предстоящото пренасочване на всички домакински задължения. Кой ще ме уплаши? Та аз нося лаптоп и кисело мляко в една чанта… и мога като Пипи да пренеса една заплата покупки вкъщи. Всяка българска домакиня носи с чест четири торби покупки и влачи дете със себе си.

Да, ама не. Оказа се, че съм свикнала да имам подкрепа. Взех си мъж, който пазарува, готви по-пипкавите ястия, глади чаршафи и се грижи с удоволствие за сина ни. А изведнъж се оказах сама.

Първото нещо, което вгорчи живота ми, беше липсата на ароматно кафе сутрин. По традиция съпругът ми става пръв и прави кафе. Изведнъж се оказа, че трябва да се будя с алармата на телефона, а не с кафе. Свикнах бързо. Въпросът: „Какво ще ядем на вечеря?“ - се превърна в главоблъсканица с четири възможни отговора:

а) кюфтета с домашен чипс

б) грах/боб/леща

в) мусака/баница

г) пица или баница

Резултатът – едно щастливо хлапе и по-пухкави възрастни, които попрекалиха с въглехидратите и с фибрите.

Всъщност на втората седмица ми се искаше да кажа: „Кой каквото намери в хладилника, аз си лягам!“, но такава възможност нямаше. Кулинарната ми скука подтикна съпруга ми бързо да се върне във форма и да започне да пече пържоли, да прави палачинки и да готви нещо различно от менюто в подобието на студентския стол.

С течение на времето, купчината за гладене застрашително задмина елхата по височина. Преборих я на 2 януари. Прозорците не светнаха чисти за Коледа, а пердетата още са със следи от малки пръстчета с лютеница. Когато майка ми дойде на гости, разбира се, забеляза и прахта по дограмата. Но аз не се впечатлих. Всъщност дори не си спомних кога мих прозорците. Исках единствено да напусна, дори и за час, тази къща, която ме погълна като ламя през последните месеци.

Все пак не мога да отрека положителните страни на домакинската ми мания – през декември не погледнах лаптоп почти 10 дни, което е постижение за пристрастен към екрана и клавиатурата човек като мен. Научих се да планирам по-добре пазаруванията и открих няколко добри трика в домакинството, които ще прилагам и занапред. И последно, убедих се, че няма как една къща да е чиста като от корица, ако в нея живеят активни възрастни и 4-годишно хлапе, което играе с пластилин, кинетичен пясък и конструктори. Важното е да е жива, здрава и нахранена.

От няколко дни съм добре. Не съм домакиня. Сутрин се събуждам от аромата на кафе, баща и син правят сами пица, готвят и ми помагат, дори и когато пречат. Една вечер наистина казах: „Яжте кой каквото намери в хладилника, аз си лягам!“ - и го направих. Никой не пострада, а аз станах отново Човек, а не домакиня. Уважението към жените домакини порасна, но не, аз не съм от тях.

Ако някой ме попита: „Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“ - ще отговоря - „Каквото си поискам, но не и домакиня!“.

Препоръчваме ви още:

Дупка в чорапа

Свободата да (не)бъдеш домакиня

Трудът е силно прехвален