Автор: Траяна Кайракова

Знам, знам как се пише присмехулник. Ама аз живея при Смехулник, двайсет години при това. Не се оплаквам. Децата трудно свикнаха, докато бяха малки, бая се сърдеха, но сега вече виждам наченки на този характер и у тях. Завиждам на децата и мъжете/жените им. Няма лабаво, братче! Ако имат чувство за хумор – добре, ако нямат, да си трансплантират, щото иначе няма да изкарат много!

Ако сте чели първата част, имате представа за какво иде реч. Ако не сте, няма страшно и тук ще схванете. Мъжът ми е шегаджия, майтапчия, гавраджия, каквото ви дойде на ум, завършващо на „джия“ без обаче катаджия. Аз не падам по-долу, обаче с него не мога да се меря. Скоро една дружка чела предната част и ми вика:

- Аз мислех, че ти си много готина, обаче сега харесвам много повече мъжа ти.

Няма лошо, душо, давам ти го, но… под наем. Тя тъз смехотерапия да не е безплатна! Ми тез плочки по корема без фитнес?  Няма и да ти взема много, като на приятелка само в евро. За постоянно не си го давам! Свикнахме да се хилим за щяло и нещяло като зелки. Пък и от сутринта, като пусне някоя тъничка и парлива дума, направо ти оправя деня. Един мъж не те ли разсмива, пиши го бегал. Абе той, нашият, направо си се гаври с нас, ама айде от мен да мине. Остана си две седмици в отпуска и такива ги ръси в несвяст, че търчах с един лист да се крия и записвам, щото вече тъй забравям, че като вляза в тоалетната, почвам да се чудя по нужда ли ще ходя или ще я чистя.

Ставам оня ден и се лепвам на огледалото. Още като се видя сутрин и се урочасвам ейййййй! Цял живот ще си остана хубава и скромна. Почвам да коментирам една позната, която нещо беше сгафила, и му викам:

- Гледай я, моля ти се, кви ги сгепцала. То и аз не съм цвете за мирисане, ама може ли такова нещо? Тц, тц, тц…

- Бе то, че не си цвете, не си, ама и саксийката ти бая голяма!

Докато го замеря с гребена, се беше изнесъл на стълбището и се хилеше с глас. Ще му дам аз една саксия. Две деца съм родила, няма да имам кашпа за орхидея я!

Ама да я почна от  Коледа и Нова година. Лепнах ги да помагат за руската салата. Всеки реже по нещо, на малкия се падат киселите краставички. Обожава ги. Една резне, две лапне. И морковите пак тъй. Развиквам се, че няма да стигнат, особено морковите, щото нямам други, и той убийствено изтърсва:

- Няма да стигнат я! Като за един месец сама си я изплюска туршията, няма да има. Мислиш, че не знам ли? Уж простираш на терасата, пък половин час клечиш над бидона!

Божкеее, не стига баща му, ами и той! Жива да не бях!

Реже той, ама не кубчета, ами цели кубове, че да се свършва най-после. Баща му гледа и се подхилква:

- Тате, като те гледам тъй, с тез инвалидни способности, се чудя що не изсипа направо целия буркан с краставици в салатата. Кво ще си играйш.

Децата омърлушени, че сами ще сме по празниците. Свикнали са с гости, ходенки тук и там, ама не питат кой вдига и раздига, как се събират багажи и пранета. Не бойте се, деца, ще се оправим, няма как да ви е скучно с тоз баща, дето ви се падна. Хапваме, пийваме, ама те не се траят. Няма да седнат и да люснат по 200 грама ракия, да ядат салата 2 часа, ами се наядат и нагълтат като фитоци за 5 минути и сетне - “Скучно ми е!“. Предлагам да играем карти – белот. Много обичам, цял ден тренирам онлайн на компа. Че и с каруцата ми идват. Мъж ми все ме подиграва, че с две карета вале и деветки всеки може. Може я! Ми раздай си де, какво завиждаш само! Настъпва небивала еуфория! Аз винаги играя с малкия, бащата с каката. Пробвали сме и други конфигурации, водят до избиване и изреждане на различни родословни дървеса. Почваме. Кой знае, кой не знае, майтап да става. Малкият, колкото и да не знае, все пак доста ги разбира (само не мога да го науча да ги брои и следи, че му е слабичка математиката, ама все ще му светне някога) пуска, пуска и все бием. Другата двойка не е много доволна, но това е положението, Минке.  Все на мен дават да пиша. Хем знаят, че не мога и аз да смятам, хем ги мързи и се надяват да объркам и резултатът да е в тяхна полза.  На поредното питане, щерката се ядосва и ми казва как да  ги смятам, а баща й тъжно изпъшква:

- Абе казвай й ги в пари, тате. Само тогава безпогрешно смята, да знайш!

В един сюблимен момент наследникът пуска онази човещинка, която никой не може да спре, ако му опре, пардон дойде отнякъде. Предния ден е ял и боб, и зеле. Обгазяването е подобаващо. ТЕЦ-овете ряпа да ядат! Баща му веднага  реагира:

- Я иди, тате, до коша за пране.

- Що, тате?

- Оххх, донеси ми мръсните чорапи, да ги подъвча малко, че да се освежа. Ще ни издушиш бе, ей!

Следва втори залп. Сестра му става, маха с две ръце и крещи:

- Спри де! Разкапа ми се фон дьо тенът!

- И аз им я давам служебно, тате, то туй не са хора!

На следващата ръка се иска боя и баща им, присвил очи, изплясква:

- Я, я, какво се иска? Вече нищо не виждам, окьоравях, Боже, докъде ме докарахте!

В този момент по телевизията пускат реклама: „ Имате газове? Пийте дегазин!“. Повече не играхме, търкаляхме се по земята и… проветрявахме.

На Нова година каката я няма. Няма и  ние да ходим никъде. Въобще тая година такова лежане му ударихме, че сме направо за завиждане. В 21:00 направо бяхме полузаспали на масата. Синковецът игра, игра на компа, че му писна. Носи лаптопа и обявява, че програмата започва. Връща се с вълнена шапка, върху нея розовите наушници на сестра му, които точно докарват на диджейски слушалки, потник, вързан отпред на възел и един мой шал, направен на пола. Сега вече се ококорихме. Намества си песните, вече пот се лее от него с тая вълнена шапка, обаче той е непоклатим – все пак е диджей, няма да си разваля реномето!

- Добър вечер, драги гости на този мил купон! Ще изпълняваме вашите музикални поздрави! За вас тази вечер зад пулта е MC DJ Юли! Аааа, не, обърках се. Зад пулта е диджей Ули  (на английски демек)!

Баща му отзад се обажда:

- Гофрен.

Малкият пак:

- Ули!

- Гофрен.

- Ули.

- Гофрен.

- Не бе, тате, само Ули.

- Тъй де, тате, Улигофрен! (Знам как се пише „олигофрен“, ама тъй се падаше).

Че като ме удари смехавицата, половин час провалих от програмата. Аз, докато светна нещо, съм албански реотан, обаче после нямам назад. Смях до пукване, ама буквално! Че като се разсънихме, че като запоръчвахме песни. Баща му Аце/Деце искал. Бе туй музика за купон ли бе, аланкоолу? Я дай тука Азис, „Хабиби“, „Мотел“, “Шушана“, „Шест без десет“, „Бангър, бангър“ и все от тоя род. То таквиз ми ти неща у нас са забранени, обаче се слушат повсеместно от младото поколение. А аз откъде ги знам ли? Ми 24/7 ги слушам в училище – от телефони, пейджъри, айфони, слушалки, в междучасията, в час по музика, на баловете. Особено след абитуриентската вечер се връщам с няколко (поне 10) научени наизуст кючека и гьобека. Развихрихме се с малкия, пък баща му гледа и се кръсти. Добре, че не ни изхвърли. Пращам една снимка на сестра му, да види какъв купон изтърва, пък тя ми връща съобщение: “Бе вий луди ли сте бе? Кво му дадохте да пие? Да не смъркате нещо, ще прецакате детето! И гледайте да не ми скъса наушниците!“. Оттогава мъжо ми вика: „Айде, госпожо Гофрен, да си лягаме“.

Разглеждам си новогодишния подарък, дето сама си го избрах, че да няма недоразумения, и му се кефя. Портфейл. Почвам да вадя всички хартийки, бележки, фиби, ластички от стария. Чудя се що ми тежи тъй чантата. Ей го на де бил ключът от бараката. Намирам си талончето с кръвната група.

- Мамо, ти коя група си?

- А положителна съм, маме.

- Че какво тий положителното бе, жена? Нищо положително не видя аз! Мене, ако питаш, си група „кръвопиец“!

Туш!

- Ами аз и кака?

- Ми и двамата трябва да сте като нас, щото иначе майка ви бая ще трябва да обяснява.

- Тате, а ти коя група си?

- Охххх, татьовата. Кръвна група „длъжник до живот “ съм аз! Цял живот все ви дължа нещо!

Звъни на един свой приятел късно вечерта, обаче оня още е на работа:

- Бе ти луд ли си, бе? Как си още на работа? Вярно, че казаха по телевизията, че ти и Ким Чен Ун ще оправите света. Ми гледа ли британската преса?  Не си ли? Как бе? На първа страница на „Таймс“ сложили Тръмп и до него твоя снимка, ама твоята беше по-голяма, не се тревожи, щото ти бачкаш повече от него.

Понякога, като излиза, му се налага да хвърля кофата. Напомням веднагически:

- Вземи да изхвърлиш боклука.

- Добре де, ама той още спи, да го вдигам ли?

След Нова година отиваме на Васильовден. Бе какъв имен ден! Жива сватба и прасе едновременно! Опънати едни маси на двора, цяло прасе изплюскахме, бе ха хора, танци, на нова сметка „Шушана“ (ей все сама тая жена си остана и все лампата й свети, ток не плаща ли?), „Бяла роза“ и т.н. Идва един мъж с жена си и се обръща към моя:

- Познаваме се отнякъде, ама не се сещам.

Той го поглежда сериозно и отговаря:

- Кандидатирах се за кмет, ама не ме избраха. На бая плакати ме имаше. Сигурно оттам.

- Вярно, там съм те гледал.

Окапахме от смях.

Една сладурка, на 10 години, не спря да пече мръвки. Туй дете гласът му не чухме. Сигурно изпече 30 кила пържоли и 5 кила сланина. Ама как не се оплака, не се размрънка. Само стои и носи. Че и ги разпределя – на тъз маса, на онъз маса, да няма ощетени. Моят гледа и намила:

- Ей туй е снахата! Край, взехме я! Кой е бащата бе? Я да се яви веднага, да стискаме ръцете. Тя готова бе. Само мръвки да знай да пече, стига й! Внимание, внимание! Кой е бащата? Тоз с микрофона ли? Айде, стига пя, пази си гласа за сватбата, да не се повредиш нещо.

Бащата, лапнал микрофона, пее, та се къса. Чак аз го харесах за сват. Няма да ни е скучно и след сватбата, все на песни и танци с мръвки ще я караме. Като подкарахме от обед, че до вечерта. То хубаво, ама захладня и продължихме в механата. Барбекюджийката каталяса и явно я прибраха при бабите на топло. Носят последните мръвки. Един от мъжете реже. Последната пържола е сурова. То в тъмното нищо не се виждаше вече, де да знае детето, че тъй ще се падне. Набожда я той на вилицата и вика:

- Таз я върни, не е опечена.

Скача моят мъж и изревава:

- Сус, бре! Туй снахата го е пекла, снахата! Сурова ще я ядем!

Смей ли някой да гъкне. Два метра мъж, само аз мога да му се опъна, ама не беше моментът да се правя на мъж. Сурова я ядохме пържолата. Очите ни изскочиха, ама щом е от „снахата“ няма как!

Прибрахме се и лягаме с малкия да гледаме „Двама мъже и половина“. Посмяхме се и аз умилено казвам:

- Живея си с мъж и половина.

Мъж ми може ли да не репликира? Абсурд!

- Живееш ти с мъж и половина и едно л…. на дъжд.

Малкият го поглежда съвсем сериозно и казва:

- Тате, не бъди толкова суров със себе си!

Намери си майстора. В крайна сметка тъз ми ти круша не ражда ябълки! Изниза се в другата стая да се смее, че да не се възвиси много малкият, че го е затапил подобаващо :)

Очаквайте продължение, по-точно продължения…

Препоръчваме ви още:

Да живееш с при-смехулник

Тихата, тихата Коледа…

Бай Ганьо ряпа да яде