Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds

Необходими съставки:

2 деца (сравнително послушни)

2 родители (прилично свежи)

1 баба (издръжлива на ходене и детски капризи)

2 тротинетки (1 детска + 1 за възрастни)

1 кола

1 магистрала

4 почивни дни

дрехи и обувки — не много

пари (според вкуса и възможностите)

оптимизъм (колкото поеме)

непукизъм (щипка-две)

Начин на приготвяне:

Хубавото на този „сладкиш” е, че не се нуждае от дълга предварителна подготовка за направата. Единственото важно е всички да са здрави, включително автомобила, да имате седмица-две, за да букнете приличен апартамент в избраната дестинация (в нашия случай Белград) на добра цена и да нямате никакво време за подробни проучвания на мястото, за да може да се доверите впоследствие на краката и интуицията си.

И така, в уречения ден тръгвате навреме, към 9 часа и предварително предвиждате 2-3 часа чакане на границата, за да може, като я минете само за час, да почувствате облекчение. Не планирате предварително спирките за отдих, за да спрете, където ви харесва, и по обяд, когато всеки пътник вече има нужда или от кафе, или от кюфте, или от смяна на памперса, да паркирате пред първото капанче, което ви хване окото. Хапвате доволно в тихата задна градинка на ресторанта, докато край вас преминава малък пътнически влак. Задължително си поръчвате погача, защото вече знаете: всяка хапка от сръбския хляб се помни месеци наред, и щом отопите чиниите с последния залък от меката пита, потегляте отново.

59203761 2103392049950893 5316318430318559232 n

В добрата кухня нищо не се изхвърля и всяка минута е ценна — който знае това, знае също и че докато пътуваш с деца, е добре да играете на нещо забавно, например на „Градове, села, държави”. Тъкмо малко си преговаряте географията, докато на практика откривате нова по пътя. Пък и игрите спират досадните за всеки родител въпроси: „Колко още остава? В колко часа ще пристигнем?”.

Като навлезете в набелязания град, преди да се отправите към резервирания апартамент, последвайте някоя от стрелките към Лидл — все пак е добре човек да подсигури по нещо любимо за всеки в хладилника. Вземете минимума за закуска и замезване, за да сте спокойни, че от глад няма да се мре, и отидете да се настаните. Не бързайте да хвърляте куфарите и да хуквате навън — вие може да не се вълнувате особено от обстановката, но децата имат нужда да се почувстват като у дома си. Затова ги оставете да бръкнат във всеки шкаф, гардероб и долап, да проверят колко чаши и чинии има, колко са меки леглата, голяма ли е ваната и става ли за плуване, а след като се разходят по гащи из стаите, както правят вкъщи, и щом намерят на кой канал е детското, спокойно може да излезете навън.

belgrad

Вземете тротинетките и тръгнете надолу — да не ви притеснява, че до центъра са 2,5 км само направо — колко му е?! Двегодишното дете трябва да свиква да ходи, тези крака за какво са! Накрая на вечерта, когато погледнете телефона си и видите, че сте извървели 15 хиляди крачки, от които извадите максимум три хиляди, докато някой го е носил, ще се почувствате горди с малката пътешественичка, която е напълнила очи и душа колкото вас. А това, което ще видите в рамките на тези 15 хиляди крачки, си зависи само от вас. Ние вървяхме по главната улица и стигнахме до крепостта Калемегдан, откъдето имаше чудесна вечерна гледка към сливащите се реки Дунав и Сава и към новата част на Белград. После се шмугнахме из пресечките на главната и си намерихме хубаво място за вечеря с традиционна кухня и жива музика в стил Горан Брегович. Даже научихме един местен хит, в който се пееше нещо от сорта „шушка се шушка”, но това няма отношение към настоящата рецепта.

krepost

Препоръчително е на връщане да вземете такси, за да не изкачвате 3-километровия хълм, защото и вие, и децата си имате предел, а е хубаво малко сили да останат и за утрешния ден. Разбира се, твърде възможно е малкото да заспи от изтощение в колата и да се наложи впоследствие да го къпете, докато сънува всичко, което е видяло и изяло през деня, но и по-трудни неща сте правили, сигурна съм.

Дотук сме готови с първия блат на сладкиша, който бухна добре и сега е оставен да поизстине. Важно и необходимо условие, преди да започнете втория на следващия ден, е да не ви пука какво казват синоптиците за времето и какво виждат очите ви — щяло да бъде дъждовно през целия ден, има сиви облаци... Че на кого му пука, нали в момента не вали?! Грабвате се всички и излизате барабар с тротинетките. Купувате си карти за градския транспорт, защото втори ден 15-хилядници няма да превземате. Плюс това, вече сте си набелязали 1-2 неща, които да разгледате днес. И така, един трамвай и няколкостотин крачки по-късно се озовавате пред църквата „Свети Сава”, сочена за една от най-големите забележителности в града. Стигате до храма, след като сте изкачили поредния белградски хълм. Отвън е невъзможно да го снимате в цялост, трябва да се отдалечите достатъчно, за да го хванете в обектива. Влизате вътре и разглеждате новооткритата главна част, която прилича на дворец с пищните сводове и позлатата в боите на стенописите. Гледате с възхищение, децата също са окръглили очи срещу светлините на полилея и големите икони. И тъкмо когато решавате да тръгнете към музея на Никола Тесла, разбирате, че дъждът ви е хванал в капан. Пет човека с две тротинетки, уви, без плавници и гумени ботуши, чакате да се извали, за да преминете нататък. Но така, както е започнало да пере, няма изгледи скоро да спре. Всичко на всичко, разполагате с един сгъваем чадър и достатъчно оптимизъм, за да се понесете към отсрещния тротоар, където има заведение за хапване и би било перфектното място да изчакате облакът да премине. Е, и други са си помислили същото, така че — хайде към следващото място.

sveti sava

Леко намокрени, се добирате до огромна пицария и сядате на спасителен обяд. Поглеждате картата, за да прецените в каква посока трябва да тръгнете сетне, тъй като още не сте се отказали от туристическите си планове. Аха, близо е музеят на Тесла, трябва само да издебнете да спре да вали и да притичате дотам. Когато излизате обаче, дъждът отново се усилва и тръгвате на бегом към музея. Съдбата е решила да се пошегува с вас, задето не вярвате на прогнози и задето си мислите, че 2 плюс 2 е 4 и сякаш е взела този музей и нарочно го е преместила на друго място, а не както е показано на картата. А отгоре плющи ли, плющи. След половин час мотаене под дъжда, награбили деца и тротинетки на рамене, вече сте мокри до кости, но въпреки всичко смятате, че ако влезете в музея бързо ще изсъхнете. Оказва се обаче, че доста сте се отдалечили от него. Време е да си признаете, че е най-добре да се върнете у дома. Изчаквате автобус, който ще ви отведе до трамвай, движещ се до вашата спирка. Влизате, автобусът е пълен, но хората веднага ви правят място да седнете с децата и дори вадят хартиени кърпички от джобовете си, за да ги подсушите. Като им казвате, че няма страшно, те настояват да избършете поне главата на малкото дете. Ето, за пореден път сте далече от образа на добрите родители. Как пък не проучихте прогнозата за времето, как пък по едно дъждобранче не взехте за тия деца или гумени ботушки?! Тръгнали сте ей така, пишман туристи, сега ще премръзнат децата и ще се разболеят. Ужас, сладкишът ви е на път да се скапе!

belgrad2

Да бе, да! От студ се умира само на Еверест, а тук сме в градска среда, ще се оправим все някак. Уви, хванали сте автобуса в грешната посока, трябва да слезете и да се прехвърлите на същата линия, но от другата страна. Ето това вече е лъжичката с набухвател за втория блат. Изведнъж ви става смешно, а смехът много помага на сладкишите, докато им се бърка тестото. Околните ви гледат в недоумение, вие се подсмихвате, децата са приели ситуацията и са готови на още подвизи. Малката се радва на локвите, а голямата си мечтае за топлата вана, щом се приберете. Въпросът е да изчакате още десетина минути транспорта, после да се прекачите и... право у дома.

Криво-ляво се връщате вкъщи. Мокри до гащи и кости, с обувки, от които прелива дъждовна вода. И за да е пълно щастието, за някой от вас това е единствен чифт. Ако не изсъхнат до утре, човекът е обречен да си стои у дома.

Чували сте хора да си сушат дрехи със сешоар, да си пъхат изпраните сутиени в микровълнова, да простират гащи на климатик. Въпросът е вие с какво разполагате. Най-възрастният и най-мъдър член на групата ви препоръчва да изсушите маратонките си във фурната. Абсурдно, и гениално! Ето и точната рецепта, ако ви се наложи за вашия щастлив сладкиш — загрявате печката на 40 градуса с вентилатор, пъхате обувките, поставени на скарата на междинно ниво и печете три часа, след което усилвате до 70 градуса и печете още два или докато не започнат да се разнасят съмнителни миризми. Тогава изключвате фурната и оставяте маратонките вътре. След още 15 минути ги вадите — напълно готови са. А вие, през тези 5 часа, докато ги чакате да изсъхнат, може да полежите, да поспите, да пиете кафе, да хапнете и да поиграете с децата, които отдавна вече са сухи и нищо им няма.

chadyri

На следващия ден е Великден и е време да направите велик крем за вашия сладкиш. За целта излезте без тротинетки и тръгнете към крепостта, за да я видите на светло. Оставете децата да тичат в нея, да ядат сладолед и да газят из вчерашните локви. После идете до бохемския квартал, седнете в някоя хубава кафана, поръчайте си, сякаш това ви е последното ядене в живота, и ако оркестърът дойде да ви посвири на ухо, не го отпращайте. И те от нещо трябва да живеят все пак, а пък са образи, които си заслужава да заснемете. После отново се разходете из живите улици на Белград, отидете на църква, препечете се на следобедното слънце на някоя пейка и когато почувствате, че сте сложили и последната лъжичка захар в крема, тръгнете обратно към вкъщи.

kafanica

Остава ви само да украсите сладкиша. Лесно е. В деня на тръгването не бързайте. Съберете багажа, закусете и изпийте кафето си спокойно, сякаш и утре ще бъдете тук — така ще сте сигурни, че и мястото ще ви запомни. После тръгнете, но не право към София. Кажете на навигацията да ви отведе в Ниш за следващите няколко часа. И там има какво да се види, дори да ви е за трети път. Край реката е красиво и кичесто, кафенетата са пълни с хора, има изкушаващи магазини и бакалии, а децата се радват на всяко място, на което има сладолед (особено какъвто не са яли), така че щастието може да бъде пълно за всички.

Разбира се, всеки любител кулинар може да видоизмени тази бърза рецепта за щастие по свой вкус. Съставките може да са различни, например да се направи с 3 вместо с 2 деца, или без автомобил; с колелета вместо с тротинетки и в Балчик вместо в Белград. Единствените задължителни съставки, които препоръчвам, са достатъчно оптимизъм, който да не може да ви спре, и премерена доза непукизъм, ако нещо все пак ви попречи :)

(П.п. В нашето семейство почти всяка рецепта за щастие е свързана с пътуване и засега винаги се получава. Установили сме, че децата ни се чувстват най-добре, когато сме някъде — разглеждат, научават, любопитстват, придобиват самочувствие и ходят така, сякаш се движат педя над земята. Никога не подценяваме възрастта за пътуване, защото вярваме, че и бебетата преживяват емоции на другите места и се обогатяват с впечатления).


Препоръчваме ви още:

Био уикенд? Не, благодаря!

Лазурният бряг - провансалски чар и ултра лукс

Очите на Бога

Мечтали ли сте като дете да станете невидими? Да можете да се прокрадвате навсякъде, да виждате всичко, да правите каквото искате, без никой да ви забелязва? Е, понякога мечтите се сбъдват :) Тази история е споделена от Евгения Галишева в блога за майки 12momshugs. Разпознахте ли се мъничко в невидимата жена?

Станах невидима, когато станах майка.

Невидима за работодателите – кандидатурата ми сякаш изчезва под невидимо наметало след въпроса: „Кой се грижи за децата Ви?“ (вълшебството продължава!)

Невидима за мъжете наоколо (слава богу, собственият ми мъж не е сред тях). Вече на никого не му идва наум да ме погледне или да ми направи комплимент, а това кой знае защо ме натъжава, все едно са ме изхвърлили на бунището на живота като стока с изтекъл срок на годност. Ние, майките, сме като легион – изведнъж влизаме в сивия здрач на градовете, в немарковите си удобни дрехи за жени с деца. Движим се в омагьосания кръг на детски градини, училища, школи, поликлиники, съпровождани единствено от децата си. Има го и депресиращото усещане за безполовост, усещането, че сме изгубили идентичността си, като че ли сме роботи с набор от полезни функции. И Бог ни забранява да се счупим!

Имаш ли време за себе си

b5ccc39ec5ae6f9605f45f1946821ab4 XL

Невидима съм и за много хора в градския транспорт.

Невидима съм за правителството, което смята, че сумата, която ми е отредило за „работата“ ми като майка е достатъчна. И никакви петиции и предложенията не могат да променят тази нищожна, унизителна сума. Невидима съм и за депутатите, предимно мъже, у които този въпрос не предизвиква желание да променят нещо.

Невидима съм и за самата себе си, това е най-страшното. Сякаш преставам да слушам душата и тялото си, изгубена в кръговрата на грижите, проблемите, задачите. Когато денонощно съм включена в режим „много задачи“, някак не остава време за душата, за мен самата. Аз съм като вълкът от старата електронна игра, който се опитва да улови кошницата с яйцата. Колкото по-бързо лови, толкова по-бързо изниква следващата. И през цялото време ми се струва, че мога да потърпя още малко, че това още не е пределът ми. После идват мечтите за тайния килер, който се заключва отвътре или за „почивка“ в стационара на болницата. Там поне те хранят и не се изисква да превключваш от една задача на друга всяка секунда, без възможност да се съсредоточиш върху каквото и да било.

До майката, която се крие в банята

c7f06923f7757ccddc9a4a0717631f6c XL

Но ето кое е най-тъжното – супер способността да бъда невидима изчезва, когато най-остро се нуждая от нея. Извън дома, когато децата се държат като деца и шумят, цапат се, късат си дрехите, плачат, разливат сокчето си. Тогава ме виждат абсолютно всички (о, тези погледи!). Вкъщи, когато по време на моите задачи/хранене/почивка/къпане децата искат да ме разкъсат на части, за да има „парченце“ от мама за всеки. По време на срещите с приятели или роднини, на които винаги има хора, изпитващи остра нужда да ме съветват как да живея. В обществената тоалетна, където с детето трудно се сместваме и сме принудени да оставяме врата отворена. Това винаги е интересно за околните. Мога да продължавам безкрайно.

Детските мечти се сбъдват, каквото и да си говорим. Важното е да ги дочакаме и да разберем за това ли всъщност сме мечтали?

Препоръчваме ви още:

Как се справяте?

Майка за един ден

Самотата на майчинството

 

Д-р Адил Кадъм 

Забързани в своето ежедневие, навъсени под чадърите, сякаш ще изплашите облаците, обидени на света и на всички в него, фокусирани върху собствените си проблеми, някак успяхте да ни подминете, да не ни чуете, да ни пренебрегнете. Не ви обвиняваме. Знаем, че имате своите грижи, защото част от тях са и наши. Повярвайте, не бихме прекъснали ежедневния ви бяг, не бихме сменили руслото на реката от мисли, която бушува в главите ви, ако не бяхме принудени.

Преглътнахме период, в който персоналът сам си купуваше венозните канюли за еднократна употреба – познати ви като абокати, защото наличните не бяха качествени и се налагаше едно ДЕТЕ да бъде многократно бодено без успех. Представете си го – малък, жив, болен човек, който иска да спре да го боли, и майка готова да ни убие, защото сме „некадърници“.

Преглътнахме това да се унижаваме да молим фирмите да ни осигуряват някои диетични храни за специални медицински цели (определящи лечението и изхода от него) или с наведена глава да казваме на родителите, че трябва сами да си ги осигурят (представете си едно кърмаче, което има нужда от около 10 кутии храна месечно, на цена 150-400 лв. за кутия).

В отделението по Клинична генетика все още преглъщаме това, че лекарите сами купуваме животоспасяващи медикаменти, защото никой не осигурява бюджет, с който да се закупят лекарства, нерегистрирани за внос в България. Ако сме късметлии, някои родители успяват да купят за детето си и да ни оставят за всеки случай една-две ампули.

Преглътнахме, че заплатите ни са по-ниски от тези на касиер в супермаркет, шофьор на градски транспорт и дори колегите от нашия бранш, получаващи ДМС (допълнително-материално стимулиране) не могат да повярват колко взимаме, докато не си покажем фишовете. А ДМС не можем да получим, тъй като не можем да генерираме печалба – харчим всичко по пациентите си и НЕ, НЯМА КАК ДА СЕ СПЕСТИ! НЯМА КАК ДА СПЕСТИШ, ЗА ДА ИЗКАРАШ НЯКОЙ ЛЕВ И ДА НАХРАНИШ ДЕТЕТО СИ С БОЛКАТА НА НЕЧИЕ ДРУГО ДЕТЕ!

Преглътнахме обещания, увещания, манипулации и всякакви фарсове, свързани с новата национална педиатрична болница, защото искаме да вярваме, че ще се случи.

Преглътнахме да бъдем обиждани, удряни и унижавани на общо основание.

Преглътнахме да уреждаме спешните консултации и изследвания за сметка на заплатите си, личните си връзки и на цената на усилия, които биха отишли за лечението на два пъти повече болни.

Преглътнахме, че всички смятат, че искаме някакви си пари, без да осъзнават, че искаме да работим.

Преглътнахме това, че спазването на световно утвърдените протоколи за лечение и диагностика се крепи на персоналните ни усилия, без да имаме финансова, кадрова, техническа и всякака подкрепа от страна на държавата.

Не искаме повече да преглъщаме това, че сме търговско дружество, защото освен финансово сме принудени да фалираме физически и морално. Не искаме да приемем, че сме част от един пъклен план за геноцид. Не искаме да приемем, че няма политическа воля да се смени статутът на единствената педиатрична болница, след като видяхме как бързо се разчистват сметки с други лечебни заведения. Не искаме да приемем, че с 400 болници в страната, властимащите насочват целия финансов ресурс (всички частни болници работят с НЗОК – дали е нормално при положение, че този фонд е монополист) към определени кръгове, но за децата отново няма средства.

Отказваме да преглътнем, че никой не разбира какво е значението на нашата болница в детското здравеопазване в България, а в същото време не един и двама депутати, заместник министри, началници на отдели в НЗОК и т.н. да идват и да ни притискат да вземем „едно наше дете“ преди останалите и да му изследваме „всичко“.

Всички деца са „наши“! Не бихме си тръгнали, ако цената беше само нашето собствено здраве. Докарахте ни до положение, в което се превръщаме в мъчители на тези, които трябва да пазим. 

Ако не искате и вие да сте част от тази война срещу вашите деца, подкрепете ни на 10/05/2019 от 8:15 часа на бул. „Акад. Иван Евстр. Гешов“ 11.

Кампания "Подкрепи педиатрията"

Застанете до нас, за да застанем заедно до децата!

Изповедта на един "убиец в бяло"

769b00b1ac8a825dda9a097a96ed7078 XL

Великденски размисли на една майка

Автор: Таня Андреева

Велика събота, нощта преди Великден, 23:30. В детското отделение вече е тихо, децата спят, само бебето в 7-ма стая още плаче, диша тежко, още има температура и много, много хрипове. “Дали ще е по-добре утре?” - мисля си аз. - “Новият антибиотик трябва да подейства вече… а и утре е Великден.” След половин час вече е по-добре, спирам кислорода гася лампата и оставям бебето и майката да поспят.

Вече минава полунощ, през прозореца на лекарския кабинет виждам 2 жени да се прибират със запалени свещи. Връщат се от църква. Мисля си аз и си спомням детството ми. Когато бях 7-8-годишна живеех в малко градче, близо до една много стара църква. Вечерта преди Великден с майка ми, леля, съседите, децата им и половината град отивахме в църквата. По пътя се носеше ароматът на пролетни цветя, аромат на пробуждане, на нов живот. Хората от градчето вървяха бавно по калдъръмената уличка на път към църквата. Удари 12, а църковните камбани забиха празнично. „Христос воскресе!“ - каза свещеникът. - „Воистина воскресе!“ - отговаряше градчето. Чувствах се сигурна, спокойна и знаех, че идват безгрижни дни на игри и веселие, топли, слънчеви лъчи. Обикаляхме църквата по тясната пътечка и тръгвахме заредени с нова надежда и свещи, които озаряваха целия град. Бяхме заедно, спокойни и щастливи, без телефони, пози за снимки и фейсбук. Деца, тичащи със свещичките, пазейки ги с ръка, за да не изгаснат от вятъра.

Колко години минаха оттогава? С много старание и упоритост сбъднах детската си мечта. Лекар с успешна кариера, развитие. Дали някога детето ми ще бъде щастливо, както аз в онези великденски дни? Дали покрай успеха и кариерата не пропускам най-хубавите години с нея? Дали ще мога да ѝ създам онова усещане за общност и топлина, което имах като дете? Годините ли са други, традициите ли или хората? Дали вече е заспала? Дано не повишава повече температура, не и тази нощ, докато ме няма! У дома ще се справят, тя е голяма и кашлицата от бронхита ще премине! Утре ще я прослушам и вече ще е добре! Ще счупим заедно всички яйца и ще я заведа на църква! Обещавам си, дори и да не мигна тази нощ.

Бебето в 7-ма стая се разплака отново…

Зад белите (шарените) ни престилки стоят хора - истински, със своите проблеми, радости и страхове. Хора, които не са със семействата си на празници, които нощем бдят над децата ви, дори когато вие сте заспали от умора. Хора, които посвещават много години, за да получат най-голямата награда – усмивката на излекувано дете! Последните месеци става все по-трудно да лекуваме, заради редица наложени ни ограничения и въпреки ежедневните жертви, които правим, има много деца, на които не можем да помогнем, поради редица бюрократични спънки. Вярвам, че ще застанете до нас на 10/05/2019г. в 08:15ч. и ще ни помогнете да си върнем правото да лекуваме децата! Нека педиатри и родители заедно защитим здравето на децата!

#всичкозадецата #товатекасае #спасипедиатрията

 

Когато си прекалено уморен да се бориш за себе си

79fb78d76f4028fb13a8ce228606e3c7 XL

 

Препоръчваме ви още:

Душа не се трансплантира

Ножът е опрял до кокала

Криворазбраното здравеопазване

 

У нас кулинарната традиция повелява на трапезата да има козунак, но в други страни задължително присъствие е великденският кекс. Предлагаме ви две лесни рецепти, с които можете да обогатите менюто си за празника.

Гугелхупф – немски великденски кекс

Продукти:

мляко - 150 мл.

суха мая - 7 г

брашно - 300 г

1 портокал

щипка сол

захар - 100 г

яйце - 1 бр.

140 г краве масло

75 г стафиди

30 г бадеми (белени)

пудра захар при сервиране

b9f40943 1

Начин на приготвяне:

Разтворете маята в затопленото мляко. Добавете малко пресято брашно. Разбъркайте добре, за да се разтвори маята напълно, покрийте съда и оставете на топло за един час.

Измийте стафидите, залейте ги с гореща вода и ги оставете да киснат 10 минути.

Изцедете портокала и запазете кората, за да я настържете. В останалото брашно добавете солта, захарта, яйцето, маслото, портокаловия сок и разтворената мая. Добавете и накиснатите стафиди и настърганата портокалова кора. Омесете тесто, покрийте го и го оставете на топло за още един час. Вземете форма за кекс с диаметър 22-24 см, намажете я с масло и посипете брашно, а ако използвате силиконова форма, можете само да я изплакнете със студена вода. На дъното посипете бадемите, добавете тестото и оставете сместа да престои още 20-25 минути.

Опечете кекса в предварително загрята фурна, за 45 минути, на 200 градуса. След като изстине, обърнете формата и го извадете. Преди сервиране можете да го посипете с пудра захар.

Източник: gastronom

Руски великденски кекс

keks1

Продукти:

6 яйца

масло - 250 г

захар - 1 чаша (чаша с обем 200 мл.)

бяло брашно (тип: екстра) - 2 ч.ч.

1 пакетче бакпулвер

стафиди - ½ ч. ч.

коняк (или уиски) - 2 с. л. 

За лимонената глазура:

пудра захар - 2/3 ч.ч.

лимонов сок - 1,5 -2 с. л.

захарни пръчици - 2 с. л.

Ако печете в правоъгълна форма 28 х 12 см, използвайте половината от дозата на продуктите. Можете да изпечете тестото и във формички за мъфини.

keks2

Начин на приготвяне:

Всички продукти трябва да са със стайна температура, затова отрано извадете яйцата и маслото от хладилника. Ако нямате коняк или уиски, можете да ги замените с 2 с. л. вода и 1 пакетче ванилия.

Измийте стафидите и ги залейте с гореща вода, един пръст над тях.

Пресейте брашното и добавете захарта и маслото. Претрийте с ръце тестото, за да стане на трохи, добавете бакпулвера, омесете и започнете да добавяте яйцата едно по едно. Добавяте яйце – месите, докато свършат. Сипете в тестото коняка (или водата и ванилията) и стафидите, заедно с водата, в която са се накисвали. Омесете още веднъж.

Ако формата ви за кекс не е силиконова, намажете я с масло и я поръсете с брашно. Сипете тестото и оставете да се пече в предварително загрята фурна на 200 градуса, за 25-30 минути. След това намалете градусите на 160 и печете още 30 минути. Когато кексът изстине, го извадете от формата.

Лимонова глазура

Изцедете сока на лимона и непременно пресейте пудрата захар, не бива да има никакви бучици. Постепенно добавяйте сок в захарта, бъркайте до образуване на гъста бяла маса. Ако глазурата ви се получи рядка, добавете още малко пудра захар. Полейте кекса с глазурата и докато не е изсъхнала посипете разноцветните захарни пръчици.

Източник: maminapechka


Препоръчваме ви тези 20 съвета за вкусни домашни козунаци, ако все пак заложите на традицията.

Вижте още:

На Великден шоколад, коприна и... ориз

Великденски яйца - техники за боядисване

Автор: Янка Петкова

Кучетата надушват всичко. Дори назряваща хипо и хипергликемична криза. Оказва се, че минути преди тя да настъпи, болният от диабет отделя специфична миризма, която кучетата могат да подушат и, ако са обучени, да предупредят човека за назряващ проблем. В САЩ отдавна използват тази тяхна способност и ги обучават да известяват болните си от диабет стопани. В Европа такъв опит няма, но у нас има фондация „Очи на четири лапи“, в която не се колебаят да адаптират методиката си и да експериментират. За началото на този проект разказва председателят на фондацията Албена Алексиева.

„Потърсиха ни родители на деца с диабет, които бяха разбрали, че в САЩ се обучават такива кучета. Да си позволиш такова куче е почти невъзможно, тъй като е много скъпо, освен това всяко се обучава персонално продължително време. Детето (или възрастният) с диабет трябва да присъства, за да свикне животното с миризмата му. Родителите, които ни потърсиха, казаха, че ние сме хората, които биха могли да направят това в България. До момента ние имахме опит с обучение на кучета водачи на слепи и кучета асистенти за хора с двигателни увреждания. Решихме да опитаме и започнахме пилотен проект, в който най-важно беше да адаптираме методиката. Първото ни обучено куче се казва Нобел и работи в семейството на Катерина, момиченце с инсулинозависим диабет. Опитът се оказа изключително успешен, а и интересът е голям. Дадохме си сметка колко е тежко и тревожно отключването на диабет при децата. Хипогликемиите при тях се случват бързо и са много опасни.“

vodaci2

В момента в училището на фондацията се обучават 5 кучета, две от тях работят с възрастни пациенти и три с деца. Обучението е много важен и продължителен процес. Отнема 8-10 месеца. На кучето му се изгражда рефлекс да дава сигнал, когато надуши определена миризма. Това е специфичната миризма при криза на човека, за когото ще работи. На следващия етап тренировкатата се фокусира върху това, миризмата да играе роля на команда за сигнализиране. За да се запознае кучето със специфичния мирис и да го разпознава, веднъж седмично в училището се носят проби. Тези проби се вземат от слюнката на страдащия от диабет, с тампонче под езика му. Пробата се запечатва и се поставя във фризер за съхранение. При този метод миризмата се съхранява до три месеца. С такива тампончета работят инструкторите на кучетата. Когато кучето започне да реагира безотказно на инструктора, започва да работи реално с човека, на когото ще служи. Тогава вече диабетно болните се включват в тренировките.

Албена казва, че възрастните са по-надеждни по време на тренировките, разбират какво се очаква от тях, докато децата са фокусирани върху играта. При децата се изработва и сигнал за втори човек – кучето трябва да предупреждава и родителя за предстояща криза. Идеален резултат е когато в 8 от 10 случая кучето дава сигнал. Когато това започне да се случва на тренировките и животното има адекватно социално поведение – сред хора, в транспорт, на обществени места - започва работата вкъщи. Има вариант то да заживее в дома и по-рано, този вариант все още е на експериментален етап. Семейството, което приема кучето, заплаща таксата за обучение – 2000 лв. След като обучението приключи, сключва договор за безвъзмездно ползване. Фондацията има квоти за дарствено изхранване на работещи кучета в семейства, за които отделянето на пари за хранене на кучето ще е проблем. В момента съществува и квота за 2 кучета годишно от програмата за диабет, които се предоставят напълно безвъзмездно, без да се плаща такса за обучение.

Колко ефективен е този метод тепърва ще се проучва, но Албена Алексиева казва, че непрекъснато контактуват с родителите от семейството, в което е настанено първото обучено куче Нобел. Неотдавна бащата на момиченцето споделя, че когато лабрадорът подал сигнал за предстояща хипогликемична криза, е измерил кръвната захар с глюкомер и стойността е била 2,5. А електронните датчици, които следят кръвната захар и информират чрез приложение на смартфона са показвали стойности над 7. Нобел е реагирал доста преди апаратурата. Това дава възможност на родителите на Катерина да имат повече време за реакция. Всъщност опитът и в чужбина показва, че кучето реагира с 5 до 10 минути по-рано.

vodachi3

Кои кучета са подходящи

„Лабрадорите са универсални за всякакъв вид работа – казва Албена – но по принцип, поне на теория, всяко куче, което не е със сплескана муцуна би могло да бъде подходящо. Породите със сплескани муцуни имат особена анатомия на носа и това им пречи да уловят специфичните миризми. Идеално е всяко ловно куче с великолепен нос. Освен това то трябва да има подчертан интерес към човека. Ние обучаваме лабрадорите да си взаимодействат с хората и подбираме най-социалните, тези от тях, които са фокусирани върху човека. Бихме могли в бъдеще да обучаваме и домашни кучета, стига да са млади и социализирани по нашите правила. Спецификата на тяхната работа изисква да са непрекъснато до човека, да спят до него (за да го предупредят за криза и по време на сън), да им е разрешен достъпът до всички повърхности, до които се докосва човекът. При всякаква ситуация те трябва да могат да стигнат до него, за да го известят. Напълно обучен е Нобел, който работи за Катерина вече 2 години, а още три кучета са в много напреднал стадий на обучение.“

Кои семейства са подходящи

Първо, не бива да има член на семейството със страх от кучета или алергия. Кучето е член на семейството. Хората, които са фокусирани върху идеалната чистота, също не са подходящи, защото животните отделят косми. Стопаните на такова куче трябва да са наясно, че вземат член на семейството, който за да е надежден и за да работи ефективно, трябва да получи съответните грижи – правилно хранене, три разходки дневно, внимание. Куче, което не получава достатъчно внимание от стопанина си просто спира да работи. Родителите трябва да са с нагласа, че ще се сдобият с още едно дете. Възрастните болни от диабет трябва да свикнат с мисълта, че кучето е навсякъде с тях – вкъщи, в градския транспорт, в учреждения, по време на пътувания. Не може да е ефективно, ако стои 8-10 часа дневно само. В училището на фондация „Очи на четири лапи“ работят дори с хора, които нямат никакъв опит с кучета.

vodachi4

Поли и Прити

Поли Владимирова е жената, която ни потърси с молба да напишем повече за проекта на фондация „Очи на четири лапи“. Когато се свързах с нея, ми обясни, че е била "приемен родител". Трябваше ми малко време, за да разбера, че става дума за кученце, а не за дете. Поли все още тъгуваше за Прити, лабрадорката, за която са се грижили в продължение на година и половина и сега е в училището за кучета водачи и асистенти, за да премине задължително обучение и да стане спътник на някой болен от диабет. Решили да станат приемни стопани без никакъв предишен опит с домашен любимец.

„Човек има нужда да научи детето си на по-важни неща от това да си просто състезателен кон, който непрекъснато тича по задачи. Искам синът ми да е добър човек, да се научи на отговорност. Реших, че идеята е страхотна. Мой много близък човек почина вследствие на усложнения от диабет. Затова проектът ме спечели. Кандидатствахме за приемни стопани, одобриха ни и ни дадоха една малка топчица на месец. Трябваше да подготвим дома си за идването ѝ. Докато беше при нас, от фондацията поемаха всички разходи за храна и ветеринарни грижи. Приехме я като другото дете в семейството. Вкъщи беше глезена принцеса, но никога не ни е създавала напрежение. Водехме я навсякъде с нас, спазвахме правилата изисквани от училището за обучението ѝ. Най-трудно ни беше в началото да не ѝ позволяваме да се качва по местата за сядане, защото все още не знаехме за каква работа ще бъде използвана. Например на кучето водач му е забранено да се качва по фотьойли, легла, дивани, за да не цапа и заради удобството на слепия човек. Кучето асистент за сигнализиране на диабет може и трябва да има достъп до легла, дивани, места за сядане, за да сигнализира във всеки момент и във всяка ситуация. Посещавахме тренировките цялото семейство. Трябваше да се научи да ни слуша и да реагира на определени команди. С другите приемни стопани сме като едно голямо семейство. Това беше добра възможност да се запознаем с интересни хора, докато тренираме или просто наблюдаваме какво се случва. В училището за служебни кучета непрекъснато тестваха животните. Прити беше с най-добрия резултат. Върнахме я преди 20 дни, още не мога да дойда на себе си. Не съм ходила да я видя, защото ще е трудно и за двете ни.“

Домашен любимец със специални умения, който предупреждава за наближаваща опасност – това получава болният от диабет, който има обучено куче. За да популяризира тази възможност екип на фондацията организира срещи в диабетните групи на детските градини. Така децата имат възможност да се запознаят с кучетата, за които пък това е още една стъпка към социализацията им.

Повече за проекта можете да научите от сайта и фейсбук страницата на фондацията.


Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Едно от най-добрите решения, които съм вземала

Доброто куче Чара

 

 

Една жена срещу диктата на имамите

От първите редове - със зловещите среднощни удари по външната врата от агентите на тайната полиция, до последната страница на книгата си, Манал ал-Шариф грабва вниманието и държи читателя в постоянно напрежение. Този невероятен трилър обаче не е плод на фантазията, а изстраданият автобиографичен разказ на една съвременна саудитска жена, родена в самата люлка на исляма – свещената Мека. Всъщност става дума за пътуване във времето – от средновековните порядки на девическото училище, ритуалните обиколки на свещената Кааба и изтезанието на женското обрязване от кварталния бербер до съвременната наука; от килиите и занданите на инквизиторите над един непокорен дух до освобождението и световната слава, макар и в изгнание.

 „Да се осмелиш да шофираш“ е историята на един съвременен подвиг, но централният му епизод и мотив – това че една жена пренебрегва забраната, сяда зад волана на автомобил и го подкарва из улиците на град Дахран – е само най-известната и видима част от историята. За Манал това е епизод в похода на една млада жена и майка срещу садистичната система от неписани правила, датиращи от седми век, но въплътена в държавната политика на днешна Саудитска Арабия под формата на фетвите на уахабитски имами. Знаем, че този подвиг на Манал и големият му отзвук по света и в самата ѝ родина в крайна сметка принудиха властите в Рияд да пренебрегнат канона на най-мракобесническа школа в ислямското право и да разрешат на жените на шофират. Но само преди една година бяхме свидетели на поредно доказателство, че бруталността на режима не може да бъде реформирана. Случаят „Хашоги“, при който известният опонент на управляващата издънка от династията на Ибн Сауд и известен журналист бе заклан и разчленен в консулството на кралството в Истанбул от специален екип убийци, се превърна в неизтриваемо петно върху кралството.

Манал ал-Шариф обаче е извършила и още един подвиг – възстановила е с девическа прилежност и добросъвестност, подкрепена с документираните в дневника ѝ детайли от всекидневието, една действителност, в която животът на момичето и жената следва предначертанията на улемите-женомразци от най-крехка възраст до старостта. „Меканските епизоди“ са сред най-интересните в това отношение. Читателят придружава малкото момиче в неговия всекидневен порцион от унижения: от забраната да си играе на улицата, през задължителния ескорт на мъжки покровител/махрам до рутинния морален тормоз и физическите наказания в училище. Най-покъртителното свидетелство за антихуманния характер на фундаментализма са „политкоректните“ кукли. В съответствие с ригористичния прочит на Корана, забраняващ изобразяването на живи същества и особено на човек, те нямат лица, а представляват безформени вързопчета. Така че се налагало момиченцата да се снабдяват с истински кукли „по втория начин“ – чрез продажби под тезгяха на контрабандно внесени в кралството артикули от съседни държави. Самата Манал, след лятно гостуване на роднините на майка си в много по-либералния Египет, прекарва незаконно любимата си кукла „барби“, както и забранени юношески книги, в които се говори за пътешествия и за първата любов. Друга, непонятна за европейския читател, забрана е слушането на всякаква музика с изключение на религиозните химни. В един запомнящ се епизод вече голямата девойка Манал за пръв път преодолява това табу, заслушвайки се в песен на Бекстрийт бойс, която ѝ открива непознат и дълго бленуван свят. Това надминава и антиутопията на един Оруел.

Не всичко обаче е в мрачна тоналност, дори в епизодите в Мека. Изключително интересни са наблюденията на авторката върху патриархалния бит. Традиционното арабско семейство донякъде наподобява българското преди Освобождението – с голямата челяд, огромния брой роднини, взаимните гостувания, чествания и ритуали. Саудитските семейства водят интровертно съществувание и относителната свобода и щастието са атрибути на семейния и фамилния кръг, в който протича по-специално живота на жената. Истински бисер са мемоарите на Манал от селото на баба ѝ – в плодородната доскоро долина близо до Мека, родина на екзотичното дърво сикамор и на запазените традиции на едно общество между номадизма и уседналостта. Описанията на Големия празник в самата Мека, изпичането на традиционните сладки и детския възторг от кулинарните чудеса на местния панаир с ароматите на Арабия и Индия, са живописен контрапункт в личната сага на Манал.

Самата авторка е ревностна мюсюлманка и защитава религията си от фанатичните ѝ интерпретатори. Още преди да бъде публикувана книгата ѝ, Манал ал-Шариф се превърна в икона на една благородна кауза – освобождаването на саудитската жена. Триумфалното шествие на „Дързостта да шофираш“ по света и широкият ѝ отзвук в самия арабско-мюсюлмански ареал отреждат на книгата специално място не само в арабската, но и в световната литература и мемоаристика. Книгата ще заинтригува широк кръг читатели и ще е особено полезна за онези от тях, които имат специален интерес към арабския свят и ислямската религия. 

Рецензия на Емил Ценков

DA SE OSMELISH DA SHOFIRASH OBEM 1 500x750

Да се осмелиш да шофираш“ от Манал Ал-Шариф

„Историята на Манал ал-Шариф ще ви шокира, дори ако си мислите, че познавате добре условията, в които живеят жените в Саудитска Арабия.“, Меган Дън, The New York Times Book Review

Една от най-продаваните и обсъждани книги посветени на правата на жените в Арабския свят. 

Манал ал-Шариф е родена в Мека и е активист за правата жените, едно от лицата на кампанията Women2Drive. През 2011 г. е арестувана от саудитските власти с обвинението, че е шофирала, макар че е жена. Днес Манал ал-Шариф прекарва времето си между Ню Хемпшир и Австралия. Живее със съпруга си Рафаел и единия от двамата си сина. Продължава да се бори за правата на саудитските жени като участва в международни форуми, изнася речи и организира кампании. През 2012 г. списание „Тайм“ я включва в ежегодния си списък с най-влиятелни личности.


Препоръчваме ви още:

Оттатък рая

Бал в Мулен Руж

Малкото кафене в Копенхаген

Откъс от „Убийството е всичко“ на Антъни Хоровиц

Едно: Подготовка на погребение

Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин – от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.

Тя беше ниска, подчертано делова дама: в погледа ѝ се четеше решителност, както и в елегантно подстриганата ѝ коса, дори в самата ѝ походка. Ако я бяхте видели да се задава срещу вас, неволно щяхте да направите крачка встрани, за да ѝ сторите път. И въпреки това у нея нямаше нищо неприветливо. Беше прехвърлила шейсетте и имаше мило, кръгло лице. Беше скъпо облечена, със светъл разкопчан шлифер, под който се виждаха розов пуловер и сива пола. Носеше тежка огърлица от мъниста и камъни, която може би беше скъпа, а може би не, и няколко диамантени пръстена, които несъмнено бяха. По улиците на Фулъм и Саут Кенсингтън имаше много жени като нея. Можеше да се е запътила на обяд или към някоя галерия.

Погребалният дом се казваше „Корнуолис и синове“. Беше на ъгъл и името беше изписано с класически шрифт както върху фасадата на сградата, така и отстрани, за да го забележите, откъдето и да се приближавате. Закаченият над входната врата часовник във викториански стил, който беше спрял, доста уместно, на 11:59 часа, пречеше на двата надписа да се срещнат в средата. Една минута преди полунощ. Под името на фирмата, отново изписано два пъти, се четеше пояснението: „Независими траурни услуги: семеен бизнес от 1820 година“. Три витрини гледаха към улицата; две от тях бяха със спуснати завеси, а на третата имаше само една отворена мраморна книга с гравиран цитат: Нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи, а в гъсти полкове*.

Всичко дървено – рамките на прозорците, фасадата, входната врата – беше боядисано в тъмносиньо, граничещо с черното.

Когато госпожа Купър отвори вратата, едно звънче със старовремски пружинен механизъм шумно иззвъня веднъж. Тя се озова в неголяма рецепция, обзаведена с два дивана, една ниска масичка и няколко книжни лавици, от които струеше онази особена тъга, типична за книгите, които стоят непрочетени. Към горните етажи водеше стълбище. Напред продължаваше един тесен коридор.

Почти мигновено на стълбището се появи набита жена с дебели крака и тежки, черни кожени обувки, която пое надолу към нея. Жената се усмихваше мило и учтиво. Усмивката ѝ подсказваше, че става дума за деликатни, болезнени дела, но към тях ще се отнесат спокойно и своевременно. Казваше се Айрин Лоус. Тя беше личната асистентка на погребалния агент Робърт Корнуолис, а също така изпълняваше и длъжността на рецепционистка в погребалния дом.

– Добро утро. Мога ли да ви помогна? – попита тя. – Да. Бих искала да подготвя погребение.

– Имате близък, който е умрял наскоро?

Изборът на думата „умрял“ също говореше много за нея. Не „починал“. Не „отишъл си“. В практиката си беше установила недвусмислен изказ, тъй като ѝ беше ясно, че в крайна сметка това се оказва по-малко болезнено за всички замесени.

– Не – отговори госпожа Купър. – Става дума за мен.

– Разбирам.

Айрин Лоус не се сепна – и защо би го направила? Нямаше нищо необичайно в това хората сами да се заемат с подготовката на погребението си.

– Имате ли уговорена среща? – попита тя.

– Не. Не знаех, че се налага.

– Ще проверя дали господин Корнуолис е свободен. Моля, седнете. Бихте ли желали чаша чай или кафе?

– Не, благодаря.

Даяна Купър седна. Айрин Лоус изчезна в коридора и след няколко минути отново се появи, предшествана от един мъж, който толкова прецизно въплъщаваше образа на погребалния агент, че можеше да е подставен актьор. Имаше ги, разбира се, задължителните тъмен костюм и строга вратовръзка. Но със самата си поза той сякаш се извиняваше за необходимостта от присъствието му. Ръцете му бяха сключени в израз на дълбоко съжаление. Лицето му беше сбръчкано и печално, а косата му, оредяла до плешивост, само подчертаваше този облик – както и брадата му, която приличаше на провален експеримент. Носеше очила с тонирани стъкла, които се врязваха в горната част на носа му, така че не просто стояха пред очите му, а ги замаскираха. Беше около четирийсетгодишен. Той също се усмихваше.

– Добро утро – каза той. – Казвам се Робърт Корнуолис. Разбрах, че имате желание да подготвите погребение при нас.

– Да.

– Предложиха ли ви кафе или чай? Моля, елате с мен. Заведоха новата клиентка по коридора до кабинета в дъното. Стаята беше също толкова дискретна, колкото рецепцията – с една разлика. Вместо книги в нея имаше папки и брошури, в които можеха да се разгледат снимки на ковчези, катафалки (традиционни или теглени от коне) и ценоразписи. Върху две лавици бяха изложени няколко урни, в случай че разговорът се насочеше към кремация. Два фотьойла бяха сложени един срещу друг, като пред единия имаше малко бюро. Тук седна Корнуолис. Той извади писалка – сребърна „Мон Блан“ – и я постави върху един бележник.

– Погребението е за вас – започна той.

– Да.

Госпожа Купър изведнъж заговори по-бързо, в желанието си да преминат направо на въпроса.

– Вече съм обмислила някои подробности. Доколкото разбирам, нямате проблем с това.

– Тъкмо обратното. Индивидуалните изисквания са важни за нас. В днешно време предварително подготвените погребения, както и организираните по поръчка, или пък тематични такива, са основната част от нашия бизнес. За нас е привилегия да удовлетворим изцяло изискванията на клиентите си. След настоящия разговор, в случай че нашите условия ви се сторят приемливи, ще ви предоставим подробна фактура, както и ценоразпис за всичко, което сме уговорили. На вашите роднини и приятели няма да се налага да правят нищо – освен, разбира се, да присъстват. И от опит мога да ви уверя – за тях ще бъде огромно успокоение, че всичко е било изпълнено в съответствие с вашите собствени желания.

Госпожа Купър кимна:

– Отлично. В такъв случай, нека започваме? – тя си пое дълбоко дъх и каза направо: – Искам да бъда погребана в картонен ковчег.

Корнуолис понечи да запише първата точка от списъка. Сетне спря и писалката застина над страницата.

– Ако обмисляте еко-погребение, мога ли да ви предложа рециклирано дърво или дори преплетени върбови клонки вместо картон? В някои случаи картонът може да се окаже... недостатъчно ефективен.

Той подбра думите си внимателно, оставяйки място за размисъл върху всякакви възможни ситуации.

– Върбовите клонки не са много по-скъпи и са доста по-представителни.

– Така да бъде. Искам да бъда погребана в гробището „Бромптън“, до съпруга си.

– Наскоро ли го загубихте?

– Преди дванайсет години. Парцелът вече е наша собственост, така че по този въпрос няма да има проблеми. Ето и какво искам да включва службата... – тя отвори дамската си чанта и извади лист хартия, който сложи върху бюрото.

Погребалният агент го прегледа.

– Виждам, че вече доста сте мислили по въпроса – каза той. – И ако ми разрешите едно лично мнение, това е една много добре подредена служба. Отчасти религиозна, отчасти хуманистична.

– Да, има един псалм – а има и „Бийтълс“. Едно стихотворение, малко класическа музика и няколко обръщения. Не искам цялото нещо да се проточва много.

– Можем да изчислим точно времетраенето...

Даяна Купър беше подготвила собственото си погребение и щеше да има нужда от него. Беше убита шест часа по-късно същия ден.

За книгата:

Cover UBIISTVOTO 1

„Убийството е всичко“ от Антъни Хоровиц - блестящ роман на прага на реалността

Британският писател, удостоен с Ордена на Британската империя за заслуги към литературата - Антъни Хоровиц - се завръща с нов криминален роман, който ще промени представите ви за художествена литература „Убийството е всичко“ от Антъни Хоровиц (изд. „Еднорог“) е смел експеримент, в който измислица и реалност се преплитат по съвършен и трудно разграничим начин. Написана интелигентно и непредсказуемо, книгата държи читателя в напрежение и задава въпроси, чиито отговори излизат отвъд сюжета – може би описаните събития и хора съществуват в действителността?

Даяна поръчва собственото си погребение, а броени часове по-късно е намерена убита. Престъплението е не просто странно, в него липсва всякаква логика. Тъкмо по тази причина с него се заема частният полицай към полицията Хоторн, известен с умението си да разплита най-мистериозните загадки. И тук читателят е изправен пред изненада. В повествованието се намесва самият Антъни Хоровиц.

Разказът в книгата се води от първо лице, а биографичните елементи, свързани с героя, съответстват на живота на автора. Неизбежно читателят се пита докъде стига реалността и къде започва вихреният танц на въображението на Хоровиц.

Главният герой е нает от Хоторн, за да напише книга за случая и постепенно се оказва в ролята на втори следовател. Следвайки опитния полицай в разплитането на загадката, Хоровиц педантично записва и фотографира всяка стъпка от търсенето на улики. Похватът „книга в книгата“ е притегателна сила за всеки читател с фин усет към оригиналната литература.

За автора:

Anthony Horowitz3

Антъни Хоровиц е един от най-популярните съвременни британски автори. Считан е за изключително успешен сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Хоровиц е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали, „Убийства в Мидсъмър“, на „Войната на Фойл“ и много други. През 2014 година Антъни Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата. Книгата му “Мозайка от убийства” е определена за “Най-добра книга на 2017” от “Уошингтън Поуст“, “Ескуайър“, ”Амазон“ и Националното радио на САЩ. През 2014 година Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.


Препоръчваме ви още:

"Момичето преди" на Дж. П. Дилейни

"Черната къща" на завладяващия холандец

И никога не я откриха

Един текст от фейсбук, който искам да стигне до всички.

Тъпо е, разбира се, да нападаш непознати в интернет, но една снимка изплува вече за трети път, затова е време да напиша няколко думи.

Живея в тайландския град Хуа Хин, който е известен като тих курорт за пенсионери от Европа и любимо място за кайт сърфисти. Градчето е малко, новините бързо се разпространяват във фейсбук групите.

Някъде в края на януари в една група се появи тази снимка, направена на плажа – три пълни жени гледат трениращите спортисти. Показаха ми я и със смях коментираха: „Хуа Хин заприлича на родните курорти“.

57164099 2276812825903339 3650089582982070272 n

Адски се ядосах, но нищо не казах. Споменах само, че е тъпо и жестоко да се снимат непознати без разрешение и да се поства снимката им в мрежата за сеир.

След два месеца тя отново се появи в лентата ми. Стар познат, с когото имаме идейни разногласия, я беше постнал на стената си с ироничен коментар, че „нашите“ и в гръб ще ги познаеш. Тогава се вбесих за втори път и вече ми се искаше да го подгоня с юмруци и да му изкрещя, че няма право да съди хората… после ми мина и реших да споря някой друг път.

Все пак снимката и тоновете злоба, които се изливаха в социалните мрежи срещу тези жени, които се осмеляват да бъдат дебели, да стоят на красивия плаж с некрасивите си тела и да пречат на господата да се наслаждават на порещите небето кайт сърфисти ме застигна трети път. Вече през април.

През април аз доведох в Тайланд майка си. Моята майка не прилича на фитнес маниачките в инстаграм. Прилича на обикновена жена на възраст. Има и корем, и дупе. Има целулит и огромен бански. Купила си е капела, слънчеви очила и джапанки.

Да, вероятно дебелите хора сами са си виновни. Толкова ли е сложно в крайна сметка – смути, киноа, авокадо и малко йога?! Спрете да се тъпчете с всякакви говна и да седите по диваните и ще имате прекрасна фигура, и никой няма да коментира появата ви на плажа!

Моята майка, кой знае защо, не се е занимавала с йога през последните 40 години. И смути не е пила. Едва ли е чувала за киноа – и ето го резултатът! През последните 40 години моята майка работеше като лекар. Възпитаваше мен и брат ми. Преживя тежък развод и страшно безпаричие. 90-те години ги прекара с мен на ръце и с брат ми вкопчен в полата ѝ. Отглеждаше картофи. Лекуваше ни, утешаваше ни, приспиваше ни, проверяваше бележниците ни, ходеше на родителски срещи, ремонтираше всичко вкъщи, броеше парите си до заплата. И работеше, работеше, работеше. И сега продължава да работи.

А с йога, кой знае защо, не се занимаваше.

Трите килограма, които убиват

5104a1b2e1964d6decac501573adac6e XL

Стотици, дори хиляди хора е излекувала. В кабинета ѝ, доколкото си спомням, идваха с букети и торти. Защото добре лекува. А виж смути не пие. Знае всичко, което трябва и не трябва за обезболяването, за фармакологията. Знае как да пропусне покрай Касата човек със силни болки и празен джоб. Може да е неправилно. Но знае. А за киноата не знае нищо.

Не знае, че тук морето е топло дори рано сутрин, че ананасите, които внасят у нас не струват; че тайландският масаж се прави върху дрехите; че тук слоновете излизат по пътищата и причиняват адски задръствания.

Тази година реших да ѝ покажа какъв е светът извън родния ми град.

Става ми много болно, когато за хиляден път, щом види непозната храна, ме пита много ли е калорична? И за хиляден път я лъжа, че изобщо не е: "Тук е Азия, виж колко слаби са всички."

Мама знае, че не трябва да яде мазно, сладко, пържено, готвено със сос или с картофи. Спомням си, че винаги беше на някаква диета. Мрази всяка торта, която ѝ носят любимите пациенти, защото е страшно калорична. Не е спряла да обича пациентите си, но тортите дава на медицинските сестри.

И, разбира се, преяжда след всяка диета.

Не съм толкова дебела, колкото се чувствам

bd7f0e9239ee23b936271d792790b48d XL

Често, в старанието си да ги утешат, казват на пълните хора: „Не преживявай толкова. Килограмите ти притесняват само теб.“ Това не е истина. Поне у нас не е. Твоите килограми се обсъждат зад гърба ти. Твоите килограми са нещо, на което се обръща внимание всеки път, когато говорят за теб. Твоите килограми се обсъждат в кафенето от всеки идиот, когато влезеш. Ако си поръчаш салата или ти кимат одобрително, или си мислят: „Кого се опитваш да излъжеш, а?“ Ако си поръчаш бургер или нещо подобно, на съседните маси настъпва истински празник: „Вижте я! Дебеланата сега ще си лепне и тоя мазен бургер. Отвратително! Няма наяждане! Как може толкова да се занемариш!“

Аз също започнах да наблюдавам как се храни майка ми. Как пробва нови храни и изпитва удоволствие от храната. Как се отпуска и не се притеснява от всички наоколо. Тайландците сигурно също я осъждат, но ние не го разбираме. Представяте ли си - само за две седмици успях да накарам майка си (прекрасен лекар, невероятен човек, отгледал две деца, постигнал всичко най-важно в живота), да се храни, без да се срамува. Никой тук не я осъжда за това, че задникът ѝ не изглежда като задника на двайсетгодишната глупачка от инстаграм. Невероятна, прекрасна страна!

Добре че майка ми не ползва фейсбук и не знае, че в групата на Хуа Хин, прекрасните, остроумни хора с красиви тела тичат по плажа и снимат непознати жени, чиито фигури категорично не съответстват на високите стандарти на плажните богове. А после други умни и красиви хора разпространяват снимките и разказват на читателите си, че трябва да бъдеш умен, и красив, и да се занимаваш с йога. Да си тъп и дебел е лошо! Не сте ли чували за киноа?!

Препоръчваме ви още:

Добре в кожата си

Тегло

Мамо, не казвай...

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Истанбул - столицата на света

Истанбул - столицата на света

17 Авг, 2019 Развлечения

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Бели малини

Бели малини

10 Авг, 2019 Истории

Типовете мъже според Надя

Типовете мъже според Надя

02 Авг, 2019 Забавно

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам