Автор: Мария Пеева

Пия кафе с приятелка от ученическите години. Поддържаме връзка, макар че се развихме в съвсем различни сфери. Всъщност, решили сме някой ден да се пенсионираме заедно и да обикаляме по круизи като германските бабички, да се смеем и да си гледаме живота, малко помъдрели, малко оглупели, както дойде. Сега обаче все още сме на етап отглеждане на деца, работа по 8-10-12 часа на ден и кратки бягства от битовизмите – аз с писане, тя с шопинг.

Приятелката ми е хубава жена, поддържана, винаги носи елегантни костюми, такава й е работата, трябва да изглежда представително. Днес е великолепна в екрю, с панталон и сако, отдолу се подава семпъл топ в същия свят, с „разумни“ светли обувки с дискретен ток, пъстро копринено шалче, косата й е на стилно каре, сякаш току-що излиза от фризьор, часовникът – скъп, от тези, на които, ако не им знаеш марката, няма да се сетиш колко струва, не виждам друго бижу освен халката. Гримирана е по онзи фин начин, който подчертава очите и скулите, и придава на кожата гладък мат, без по никакъв начин да се натрапва. Защо ви разказвам всички тези подробности, ще разберете след малко.

Докато си говорим за хлапетата, телефонът й звъни, обажда се дъщеря й.

- Извинявай, ще вдигна, че девойката е в мола и си търси рокля за абитуриентската на племенницата.

Неволно ставам свидетел на разговора.

- Намери ли си нещо, маме? … От кой магазин?... О, не… Прати ми снимка да погледна… Ама каква материя е, да не е някакъв изкуственяк?... Моля ти се, все пак е официално събитие, нека да е нещо по-стилно… Онази копринена рокля, която купихме от Виена… Толкова хубаво ти стои… Цялото семейство ще е там… Добре, прати ми снимка все пак.

След секунди снимките пристигат, профил, анфас и гръб, девойчето се е снимало в огледалото на магазина, свила устнички в патешка муцка, естествено, а роклята е невъобразимо разголена, невъобразимо евтина и невъобразимо грозна, от онези, които веднага ти напомнят за хвърчащи салфетки и кючекини.

- Ужас! - възкликва майката – Дъщеря ми е кифла!

Роклята наистина е отчайваща и напълно я разбирам. Дори аз, с моя вкус към ярки цветове, деколтета и финтифлюшки, не мога да схвана идеята на толкова пайети и дантели събрани на двайсет сантиметра прозрачен плат. Вдигам рамене и се усмихвам, не знам какво да кажа. Детето не е кифла в никакъв случай, нито чалгаджийка. Доколкото знам, е пълна отличничка, която на всичкото отгоре свири на пиано и чете фентъзи в оригинал.

- Ще й кажа да я върне! – отсича майката. – Знаех си, че не трябва да й позволявам да пазарува сама. Предния път я пратих за зимно яке, а тя си купи кецове с платформи. Посред зима. Каква е идеята на кецове с платформи? И на всичкото отгоре толкова си ги харесва, че изобщо не ги сваля. А има хубави, скъпи обувки… Не знам, просто не знам какво да я правя. Гримира се повече от мен. Без да й позволя, си направи пиърсинг. Добре че за татуировка искат позволение от родителя! Иначе досега сигурно щеше да се е разкрасила. Просто не знам какво да правя с това момиче. Носи се като… парцал! Не, не, в никакъв случай няма да е на абитуриентската на братовчедка си с тази рокля…

След което се замисля и ме поглежда с потрес.

- Отсега си представям какво чудо ще е на нейната абитуриентска! Боже, откъде ми дойде това на главата! Аз, която винаги съм обичала стилното, финото, изисканото…

Тук вече просто не успявам да си замълча.

- Чакай, чакай малко сега. Ти помниш ли в девети клас, когато бяха излезли на мода едни поли-балони, от изкуствена кожа, и двете с теб си бяхме купили за 20 лв от таткото на Калина, дето беше тираджия? Еднакви полички, моята - сребриста, твоята - златиста, ама къси, къси, като се наведем, дънцата на гащичките ни се виждаха. И ти я показа на майка ти, а тя се разфуча и я изхвърли. Така и не успя да я облечеш, и после рева като магаре. Пък аз нали съм хитруша, не я показах на моята изобщо и се преобличах в тоалетната, като излизахме? А после майка ми веднъж ме видя с нея на улицата и ми вдигна луд скандал пред приятелките и ми каза, че се обличам като проститутка, пък аз побеснях и избягах от къщи? И щях да зарязвам училището и да почвам работа като сервитьорка, само и само да не се прибирам повече у нас? Помниш ли я тази история?

Тя кима. Знам, че я помни. Беше голяма драма, една от случките, заради които мразех майка ми в пубертета.

- Да, как ще я забравя? А ти помниш ли, когато Жоро продаваше черни кожени якета, такива с паднал ръкав, много бяха модерни тогава, от Турция, и мама не ми даде да си купя, защото били цигански, пък аз взех тайно пари от къщи и си купих, и после го държах у вас, за да не ме хванат нашите. А после мама разбра, че парите ги няма и обвини гаджето на сестра ми, че ги е задигнал, защото той си беше малко такъв, хулиган. И му забрани да идва вкъщи, а сестра ми каза, че ако не си призная, няма да ми проговори повече, но аз пак не си признах, пък тя ме издаде на нашите и тогава за първи път в живота ми майка ме шамароса, а със сестра ми не си говорихме месеци наред? А обеците помниш ли? Онези огромни пластмасови халки в ярки цветове? Как ми се беше възпалило ухото от тях, но аз упорито ги носех, докато получих адска алергия...

- А ти помниш ли как си накъдрих косата в десети клас и майка искаше да ме накара да се подстрижа късо, а аз се нагълтах с хапчета и лежах в болница три дни?

- Помня… Боже, какви глупачки сме били… Ти тогава късмет извади, знаеш ли?

Да, знам. Знам също и че след тази история нашите никога повече не ми направиха забележка как се обличам. То не бяха къси поли, разголени блузки и бира в косите за обем, смешни обувки, ярко червило, лачени рокли с цепка до гърлото, черен молив и спирала в промишлени количества, провокативни чизми и мрежести чорапи… Страхотия. Момичета на 17 с визия на опитни занаятчийки и невинни души. Добре че нямаше телефони и селфита. Или пък жалко… Щяхме да се смеем от сърце сега, на тази възраст и с този акъл.

Знам още, че нито аз, нито приятелката ми станахме кифли, парцали и чалгаджийки, нищо че се обличахме така в онези времена. Просто един ден пораснахме и… ни омръзна. А аз, след всичките кавги с мама по този въпрос, си дадох дума, че никога няма да се бъркам на дъщеря си някой ден. Дъщеря нямам, но момчетата ги оставям да експериментират с каквото искат. Те знаят, че всичко е позволено и може би затова не им е интересно да се правят на интересни. С момичетата, предполагам, е по-различно. Но колкото и да се правят на кифли, на повечето кифлеенето ще им мине, както отмина и при нас.

Приятелката ми прибира телефона в чантата и въздъхва. Дали е размислила? Не смея да се бъркам повече. Дъщерите не са шега работа, с момчета май е по-лесно.

Днес гледам снимки от абитуриентската на племенницата. Майката е в стилна черна рокля и красиво бижу за акцент, с дискретен грим. Дъщерята е в „онази рокля“ и естествено – с въпросните кецове на платформи, а гримът я прави да изглежда по-възрастна от майката.

Но разликата в стила им не е първото, което виждам. Най-напред забелязвам как са се прегърнали двете и колко щастливи изглеждат, и колко са еднакви усмивките им.

Някой ден роклята ще отиде в кофата, но усмивките ще останат.

Хубаво го е казала Мая Анджелоу.

„Хората няма да запомнят какво сте казали или направили за тях. Но всеки ще запомни как сте го накарали да се чувства.“

Защо ли си мисля, че това важи в най-голяма степен за децата ни?

Препоръчвам ви да се посмеете с  Житие и страдание на тийнейджърския гардероб.