Ninja Editor

Ninja Editor

Между четвъртата и шестата година като че ли е най-приятният период за родителите – децата не са нуждаят от предишните грижи, достатъчно е да ги наблюдаваш и да записваш бисерите им. Все пак кое е най-важното за тази възраст.

Всичко е игра

Интересите на четиригодишното дете преминават от познанието на материалния свят в сферата на отношенията и емоциите. Децата започват да се забелязват едно друго, да разбират, че наоколо има много хора с техните си задачи и грижи. От 4-та до 7-та година активно се развива навикът за социално взаимодействие. Това е нужно, за да станеш част от общността, човек, който с всяко свое действие разбира, че не е сам, че наоколо има други хора, че трябва да се учи. Играта помага на децата да се справят с това. Тя е основната им дейност в този период.

Обучението също е игра с определени правила, по време на която децата постепенно придобиват нови навици и знания. Ако изпълнението на домашните задължения се превърне в игра, те с желание ще помагат на възрастните.

В доучилищна възраст детето започва да усвоява етичните норми. Отначало оценява само чуждите постъпки. Едва към шестата си година може да обмисля поведението си и да действа в съответствие с усвоените норми.

6 опасни игри, полезни за детето

decata proshtavat

Не воювайте с дете, което моли за играчки

Когато имаш твърде много играчки, не изпитваш необходимост да фантазираш – както е с детската кухня например, с приборите и продуктите, които са като истински и т.н. Подобна вещ предизвиква у него възторг, то непременно ще поиска да му бъде купена. Но тази кухня не е това, с което ще му е интересно да играе. Радостта, че я притежава, ще продължи няколко часа, след това ще бъде забравена, а после ще го открием да си играе с кубчета, камъчета или пръчици в някой ъгъл.

Няма смисъл да купуваме на детето нещо, от което то се възхищава, но и не бива да му се караме, че го е пожелало. Често се случва да се опитаме да го дръпнем от витрината или нервно да кажем „няма да купим това“, „вечно искаш нещо“, „и нея ли да счупиш“. Децата чувстват това като заплаха за привързаността им и моленето се превръща в устойчиво поведение.

Не бива да воюваме с дете, което иска играчка. Можем да опитаме да се съгласим с желанието му: „Да това е много хубава бензиностанция, дай да видим как са я направили. Ние не сме говорили да купуваме такава играчка, но съм съгласна с теб, че е много хубава.“

Ако детето не може да преживее и ден без някакъв подарък, е важно инициативата да е у нас и да успеем да го зарадваме с нещо, преди да е заявило поредната прищявка. Не е задължително да купим играчка, можем да направим самолетче от лист хартия или да му донесем вкусна ябълка. Все пак децата не разбират къде изчезват родителите им всяка сутрин, когато отиват на работа. Ако мама или тате му носят нещо вечер, когато се прибират, значи са мислили за него.

Играта на играчките

1990ac324e26b7e716caf3c87ed6c195 XL

Всяка възраст има своите страхове

Чудовища, странни шумове в тъмното, чичко с бял халат, огън или голямо куче - децата в тази възраст се страхуват от какво ли не. Психолозите смятат, че на всяка възраст съответства определен набор от страхове.

Децата на една година се страхуват да не загубят мама или да се окажат в непозната обстановка. За 3-5-годишните са типични страхът от тъмното и самотата. След 5-та година в живота на детето се появяват нови страхове – страх от наказание, смърт, бедствия. След 7 години започват притесненията, свързани с училището. Всички тези процеси са нормални и при повечето деца отмират от само себе си.

Бедата е в това, че границата между нормалните и натрапените страхове нерядко е размита. Въображението и лекотата, с която детето превръща камъчето в кола, му изиграва лоша шега, когато вечер завесата се превръща в чудовище. Тогава страховете в пряк и в преносен смисъл му пречат да живее. В такива случаи детето има нужда от помощта на специалист. Хубавото в тази ситуация е, че детските страхове се преодоляват буквално след 2-3 сеанса при психолог. Важно е да не изчакваме, докато детето съвсем се измъчи.

Тъмната стая

2b9b72303a195511df58deb3249f170b XL

Детската градина не е еквивалент на социализацията

Не бива да се поставя знак за равенство между социализацията и детската градина. Детето наистина има нужда да общува с връстници, да играе с тях. При това за някои деца час игри е напълно достатъчен, а за други и 10 часа са малко.

Детето има нужда от общуване, от социални контакти. Но детската градина, във вида, в който съществува, с еднаквия подход към всички деца и продължителното пребиваване от сутрин до вечер не е подходящ вариант за всяко дете. Всъщност детските градини са били създадени не за децата, а за възрастните, за да има къде да ги оставят. Потребностите на децата са на второ място.

Спортните клубове и школите също в по-голямата си част са изградени на принципа „всички изпълняват това, което казва ръководителят“. Този подход ги подготвя за училището, детето отрано разбира какви са правилата на играта, но само вертикалното взаимодействие – възрастен-дете не е достатъчно за социализирането му. Децата имат нужда от свободна игра и взаимодействие едно с друго.

Източник: mama


Препоръчваме ви още:

Синът ми е твърде зает, за да чете

До детската градина и назад

10 неща, които не трябва да правим за децата си

 

 

Този текст на Тий Едуардс, се превърна в класика. Иронично наричайки себе си „мъж под чехъл“ той много убедително обяснява, защо миенето на чинии не е помощ.

Един приятел дойде на кафе, седнахме в кухнята и се заговорихме за живота. По някое време станах и казах: „Момент, само да измия чиниите и ще дойда.“

Приятелят ми ме погледна така, сякаш му съобщавах, че отивам да строя космическа ракета. Напълно объркан, и с възхищение в гласа, той отвърна: „Радвам се, че помагаш на жена си. Аз не помагам на моята, случи се един-два пъти, но тя дори не ме похвали. Миналата седмица измих пода и не получих дума благодарност.“

Върнах се на мястото си, седнах до него и му обясних, че аз не помагам на жена си. Моята жена няма нужда от помощник, има нужда от партньор. Аз съм нейният партньор вкъщи. Ние имаме различни задължения в това партньорство и домашните задачи не са помощ.

Семейството е единение

ed672d1382c9430186e4ccc5b807479b L

Не помагам на жена си да чисти вкъщи, защото аз също живея в този дом и чистя.

Не помагам на жена си да готви, защото аз също ям и готвя.

Не помагам на жена си да мие чиниите след вечеря, защото аз също съм използвал тези чинии и мия.

Не помагам на жена си с децата, защото това са и мои деца, а моето задължение е да бъда техен баща.

Не помагам на жена си да пере, простира и подрежда дрехите, правя го, защото това са и моите дрехи, и дрехите на моите деца.

Аз не съм помощник в този дом, аз съм част от него. Попитах своя приятел кога последно е благодарил на жена си, защото е изчистила, изпрала дрехите, сменила спалното бельо, изкъпала децата, сготвила храна, организирала нещо за семейството?

Но не мимоходом, а с чувство: „Скъпа, ти си чудесна!“

Сериозно, какъв е смисълът от брака?

b605cad05d1e5dc007666005ee343da7 XL

„Това не ти ли се струва абсурдно? Не е ли странно да очакваш някаква награда за особени заслуги, защото веднъж си измил пода? Защо? Замислял ли си се, приятелю?

Вероятно твърде си увлечен по мачистката култура, според която всички домашни ангажименти са нейна работа.

Възможно е някога да са те учили, че всичко се случва от само себе си и няма нужда да се напрягаш? Похвали я, тъй както искаш да хвалят теб, със същите думи и със същото чувство.

Помагай ѝ, бъди истински партньор, а не гост, който идва в този дом да се наяде, да вземе душ и да задоволява потребностите си. Почувствай се у дома. В своя дом."

Истинските промени в обществото започват от нашите умове. Учете децата си на истинско партньорство в семейството.


Препоръчваме ви още:

Нещичко за любовта

10 неща, които щастливите двойки НЕ правят

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

 

Автор: Янка Петкова

Село Селановци няма нищо общо с ироничното „северозападнал край“. Напротив, в това село кипи културен живот, какъвто рядко се среща и в градовете. Там открай време четат Екзюпери и така добре са разбрали посланията му към „странните възрастни“, че вече 6-та поредна година организират литературен конкурс за ученици „Малкият принц“. Конкурсът е национален, но без никакъв проблем би могъл да бъде международен, защото местната общност има потенциал да посрещне събитие от такъв мащаб.

printz16

„За конкурса „Малкият принц“ се готвим като за Великден.“, казва директорката на ОУ „Н. Й. Вапцаров“ и организатор на събитието в с. Селановци Петя Русинова. Както се оказва той е само брънка в културния им календар. Междувременно там вече честваха и 8 април – Международния ден на ромите, с който всъщност се отбелязва освобождаването на ромите от концентрационния лагер в Аушвиц. Ако надникнете в страницата на местното читалище, ще установите, че в това село всяка седмица се случва нещо. Случва се, защото както казва г-жа Русинова „има триединство – училище-читалище-кметство“. Подозирам, че зад единството на това триединство стои необятната енергия на училищната директорка, но няма да го кажа, защото знам колко важно е за нея да бъдат отбелязани усилията на цялата общност – дамите от читалището в селото, кметът на Селановци Росица Койнова, Петя Илиева – завеждащ административната дейност, ръководството на община Оряхово, МОН, гостоприемните местни хора и щедрите дарители.

printz1

„Възрастните са много странни. Но кои са възрастните? Те са пораснали деца, които имат опит. Понякога забравят, че те също са били деца… Донякъде ги разбирам. Грижа ги е за нас. Не искат да имаме кариеси, нито пък да чупим играчки и мебели, но защо трябва да са толкова скучни? Не могат ли поне за един ден да забравят работата, задълженията, важните разговори и отново да бъдат деца. А защо не и да пофантазират заедно с нас?!“ Патрисия Петкова, VI „а“ клас, ОУ „Васил Левски“, Ловеч

Все пак, точно на Петя Русинова, преди 6 години ѝ хрумва идеята да предизвика учениците от цялата страна да пишат (едно не много популярно занимание сред тях напоследък) есета на философски теми. Естествено, по цитати от световно известния философ – Малкият принц. Права е да смята, че точно на селото, с единствените в страната паметници на мотиката и на Малкият принц му прилича да бъде домакин на едно такова национално събитие. Освен великолепна идея, г-жа Русинова и екипът ѝ имат и много точно представа как трябва да бъде организирано такова събитие. Всъщност организацията е едно от нещата, които силно са впечатлили родителите и децата, поканени да гостуват. Толкова са възхитени, че ни потърсиха специално с молба да пишем за конкурса и хората, които го осъществяват.

printz6

„Техните съвети далеч не са интересни, дори са странни като самите тях. Всекидневно възрастните се борят с лаптопи, таблети, телефони и т.н. Децата не могат да проведат нормален разговор с тях, защото мислят, че тези хора не разбират нищо и няма подходяща тема, по която да разговарят. Въпроси от сорта на: “Как мина в училище днес ?“ или „ Написа ли си домашното?“, които често задават възрастните, могат да направят толкова неспокойни децата, че това да доведе до свада. Но възрастните ще ги обичат, каквито и да са, защото тяхната обич е безгранична.“ Дария Антониева, 13 години, СУ „ Св. Климент Охридски“, с Зверино

Как протича литературният конкурс „Малкият принц“ на село Селановци?

Събитието има два етапа. В първия участват всички желаещи ученици от втори до седми клас. Тази година есета по темата „Възрастните са наистина странни“ са писали 137 ученици. Доброволно и с ентусиазъм! Седемчленно жури класира директно победителите в първата възрастова група – 2-4 клас. На първо място е Светозара Черкелова от Добрич, на второ Савина Недева от Бургас и на трето Фая Гератлиева от Казанлък. Дванайсетте участници от втората възрастова група 5-7 клас, които се класират на първи етап, се явяват на втори и пишат по темата: „Всички възрастни са били първо деца, но малко от тях си спомнят това“. Тях ги посреща лично г-жа Русинова, развежда ги из стаите, където ще творят, обяснява им защо няма причина да се притесняват и разказва на тях и родителите им как ще протече този втори етап. А той протича като една великолепно организирана матура без напрежението и опитите за преписване. Изтеглят темата и оставят децата насаме с вдъхновението.

printz7

„Възрастните винаги уцелват „точния“ момент! Ние умеем да се забавляваме – играем, слушаме музика и точно тогава чуваме родителския глас, който нарежда да се изхвърли боклука. Или пък редовната молба „подай ми дистанционното“, когато е на сантиметри до тях. А най-безпомощни са възрастните с технологиите. Мама постоянно ме моли да оправя телефона ѝ, дори с алармата не може да се справи. Това ми е най-забавно! Тя обаче никога не си признава! А ние все се опитваме да помагаме на тези уж пораснали деца. Да, деца, защото носят детското в себе си, дори и да не го показват често. В очите ни те виждат може би себе си и затова се гордеят с нас. ...А филмите, които гледат! Толкова са скучни! Нашите детски сериали са сто пъти по-хубави и по-забавни. Те са цветни и динамични, а техните са пълни с проблеми и са напълно реални.“ Калина Кирова, 7 клас , СУ „Христо Ботев“, гр. Оряхово

printz9

Докато младите автори пишат, родителите им са поканени да участват в дискусията „Успешното бъдеще на децата – предизвикателство пред „странните възрастни“. Възрастните попълват анкета, в която споделят предложенията си за промени в образователната система, а обобщените им мнения ще бъдат предоставени от училището-домакин на Министерството на образованието. Започвам да си мисля, какво би било, ако г-жа Русинова и екипът ѝ работеха в МОН?

printz12

„Те изискват много от нас и ни ангажират с неща, които ние не обичаме и не искаме да развиваме. На нас ни се пее, рисува, даже и мързелува, но възрастните мислят, че няма да можем да оцелеем, ако не приличаме на тях… Ако децата се учат от грешките си, то при възрастните не е точно така. Те си мислят, че щом са вече големи, нямат какво да поправят в себе си.“ Нели Панайотова, 5 клас, СУ "Д.Дебелянов", Бургас

printz14

След това седемчленното жури, начело с проф. Мария Баева, от Софийския университет оценяват творбите и връчват наградите на победителите. Като казвам връчват наградите, трябва да уточня, че церемонията е предшествана от драматизация по откъси от „Малкия принц“, подготвена от екипа на читалището. Както пише в информацията (защото в село Селановци подготвят и прессъобщения) за събитието: „Самодейците към читалището разходиха присъстващите до различни астероиди и ги срещнаха със странните възрастни, така, както ги е видял Екзюпери“. Тази година журито е било много затруднено, не защото така е прието да се казва, а защото децата са написали наистина вдъхновяващи есета. Победителите в този втори етап са Доротеа Раичкова от Пловдив, следвана от Магдалина Петкова от Димитровград и Ана Богданова от Варна. Специалната награда на кмета на Селановци получи Борислав Райчев от Шумен.

„Мили възрастни, поспрете се в стремежа да ни направите като вас! Нека ние сами да направим избора какви да станем. Детската ни мисъл не тече като вашата. Тя е като роса върху есенен лист – плъзга се бързо по повърхността и то в различни посоки. Нашата детска душа иска да е волна… ", Борислав Райчев, VIБ клас, СУ "Йоан Екзарх Български", Шумен

printz13

Една победителка

Какво научихме за Доротеа, получила първа награда в групата 5-7 клас? Тя е 14-годишна тийнейджърка, която обича рисуването, фотографията, книгите за Хари Потър. С удоволствие чете романите на Джоан Роулинг и Стефани Майър. Започва да пише в 5-ти клас, вдъхновена от учителката си по български език и литература. Предпочита прозата, защото „чрез нея мога по-обстоятелствено да представям обстановката и да предавам чувство на творбата“. Мечтае да напише завладяваща, приключенска книга, „нещо забавно и мечтателно, което да те държи нащрек и да те кара да не оставяш книгата“. Конкурсът „Малкият принц“ я заинтригува, защото ѝ допада темата, а и обича да пише есета. С какво ще запомни събитието: „Изключително впечатлена съм от селото и жителите му. Още от посрещането ни, в късния съботен следобед, домакините бяха подготвили и предвидили всичко. ДИРЕКТОРКАТА ни посрещна лично и ни показа прекрасното им училище, разясни ни как ще протекат събитията на другия ден и се опита да ме успокои да не са притеснявам. Много съм благодарна и на дамата, която ни посрещна в дома си, без дори да ни познава, тя не само ни настани в къщата си, ами беше готвила в продължение на половината ден, за да ни нахрани. Учениците, с които имах удоволствието да се запозная, също бяха много мили и гостоприемни. Те споделиха с нас училището си и отделиха целия си ден, за да ни посрещат и забавляват. За мен цялото преживяване беше едно приключение. Запознах се с много хубави и позитивни хора, които се развиват и се забавляват. Повечето смятат малките населени места за едва ли не задръстени, но мисля, че Селановци много ясно опровергава тези представи, бих живяла на такова място дори!“

printz4

Нека добавим и големия купон за участниците в училището-домакин и да уточним, че всички гости са били приютени от местните хора.

„Странни са всички пораснали хора,
да са намръщени нямат умора.
Бих променила техния свят,
но знам, че едва ли ще позволят.
Малко със мен да си поиграят,
ще се почувстват добре, ще узнаят,
че няма в света ни и под небето,
нищо по-хубаво от детето.“

Фея Гератлиева, ОДК „“Св. Иван Рилски“, Казанлък

printz10

Ето така организират литературни конкурси в село Селановци, Северозападна България, където живее Малкият принц и възрастните не са странни.

„Възрастните са много странни. Не обичат нищо от това, което ние децата обичаме, а уж обичат нас самите. Не се люлеят на люлки и не играят. Те са винаги строги и намръщени, но имат свои „играчки”. Майките обичат да си правят прически и да ходят на маникюр, а татковците се интересуват твърде много от колите си. Това е прекалено! ...Учителите правят същите странни неща. Ако допуснат грешка, махват с ръка, а ако ние сгрешим, получаваме двойка. Не мислите ли, че това не е много добър пример, родители и учители? Поучете се от „Малкият принц”, нали винаги ни повтаряте, колко е ценна тази книга!" Виктория Георгиева, 10 г., ОДК "Св. Иван Рилски", Казанлък


Препоръчваме ви още:

Моят разказ за доброто - победителите!

На лов за Пловдив

Бела, която пее като ангел

Автор: Мария Пеева

Това е признанието на една провалена баба.

Не мога да приспивам Борис. Бях сигурна, че ще се справям страхотно. Четири деца съм отгледала. Най-малкият съвсем доскоро беше бебе. Всички трикове ги знам, всички номера са ми ги правили. Нямах никакви опасения. Даже малко се притеснявах за сватята как ще се оправя, защото, видиш ли, нейните деца са големи, може да е позабравила. А то какво излезе?

Когато Яна ме помоли да погледам Бобчето за първи път, си мушнах една книга в чантата. Ами, така де, какво ще правя три часа? Ще нахраня бебето, ще го приспя и после ще скучая. Подготвих се значи. И така Яна ми връчи едномесечното вързопче. Бобче точно се беше научил да се усмихва и да гука и изобщо като цяло винаги е бил спокойно и лъчезарно бебенце. Но оказа се, че в отсъствието на майка си изобщо не е толкова спокоен. Щом разбра, че Яна я няма и нададе бесен рев. Два часа танцувахме латино танци, пяхме (особено аз), пищяхме (особено той). Плюхме биберони (той) и ровихме за упътвания в интернет на сложни за сглобяване модерни шишета (аз). 

Накрая бебе Боби заспа, а майка му се прибра. Напълно съзнателно възнамерявах да я оставя с лъжливото впечатление колко кротко е било сладкото ми внуче, за да не си помисли за мен, че съм смотана бабка, дето не може с едно бебе на месец да се оправи. Тя само го погледна и каза: "Олеле, Мими, много ли плака?"

Синът на моя син

56400442 574363906373417 745123752945123328 n

Разбира се, в приспиването на Борис имаше известни ползи за мен. Изгорих поне 1000 калории и измислих нов спорт, който представлява специфично подтичване с бебе на ръце и елементи от ламбада около масата. Този спорт го практикувам вече година и доста съм задобряла. Хубавото е, че с времето се справям и с все по-големи тежести, стигнала съм вече до 13 килограма. (Яна, толкова ли беше Бобче? Има дни, в които се чувства 20). Дължините също ги увеличих - преди на Бобче му стигаше около час приспивна ламбада, после стигнахме до два. А колко километра сме навъртели по улиците с количката... Мисля, че Борис има не по-малка заслуга за отслабването ми от диетата.

Но да не се отклонявам, нали сега ви разказвам за провала ми, не за успеха. Нека започна по-отдалеч. Снощи Яна ми го остави в 18,30 с думите: "Мими, много му се спи."

А Бобче, щом влезе вкъщи, и се разсъни. Поигра си с чичовците и с кучетата, помачка котарака, подреди шкафовете. Порадва се на дядо си, който се върна от работа. Хапна лазаня и баница със спанак, и после пак лазаня, и почна да си дърпа ушенцето. При Бобчо сигналът е този - хване ли си ушенцето, готов е за сън. И се почна.

Пробвах приспивния ни танц - не.

Иван го пробва - не.

Загасихме лампите и го пробвахме на тъмно - не.

Пяхме му, но това само рязко го разсъни.

Бяхме на косъм да му пуснем филмче, но майка му не дава. Само при мисълта как дядо му гледа с Бобче телевизия, а аз дебна на прозореца да не дойде снахата, съвестта така ме загриза, че се отказахме веднагически от тази идея.

Вече съвсем отчаяни, го окопчахме в столчето и го разходихме с колата. И това не помогна.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

56598118 827494824292827 4094079726967062528 n

Когато майка му и баща му пристигнаха в 10,30 часа, завариха един усмихнат Бобчо и двама оклюмали Иван и Мария.

- Яна - казах - ние сме едни провалени баба и дядо.

Тя много се смя, а аз дори не се шегувах.

Тук е мястото да вметна, че сватята няма никакъв проблем с приспиването на Борис. Достатъчно е да го гушне, и той слага глава на мекото ѝ рамо и за две минути е заспал. Няма нужда от ламбада, няма нужда от подтичване. Подозирам, че може и с поглед да го приспи, но не ми казва, за да не се почувствам още по-зле.

Опитвам се да намеря обяснение за провала си. Казах снощи на Яна, че основната причина според мен е, че те двете с майка ѝ, имат огромни, прекрасни гърди, на които Бобче заспива като на пухена възглавница. А аз, след като свалих килца, олекнах и откъм горната фасада. Значи ако това е причината, има решение. Силикон досега не си сложих, но заради внучето и това ще направя - да спи на мекичко, на баба душицата то.

Споделих идеята си с Яна, а тя пак много се смя. После ми каза, че ще ми даде една нейна блуза да я обличам, като ми оставя Бобче.

Ако и това не помогне, лягам под ножа и толкова. Готова съм на всякакви жертви.

Какво ли не прави една баба за внуците си…


Прочетохте ли:

Достатъчно е просто да обичаш

Мама и тате понякога грешат. Почти никой не им прощава, освен децата.

Няма значение дали е първото дете или 10-тото. Родителите грешат. Всеки ден.

С първото нямаш опит и изобщо не си наясно какво правиш. Затъваш в книжните съвети на най-добрите психолози, които един с друг не са съгласни.

Не си съгласна и със съветите на родителите си, защото си изпитала грижите им на собствен гръб. Със съветите на съседите, приятелките, непознатите лелки на детската площадка, които са потресаващо разнообразни и всички претендират да са чистата истина и последна инстанция.

Най-тежко е да понесеш нежеланите съвети на опитните майки.

С високомерна снизходителност, с насмешка и често без да се притесняват от думите, теб те обявяват за глупачка – „това не се прави така“. Защото те години наред го правят иначе и при тях работи. Не се разминаваш само с мнението на една опитна майка, винаги има втора, трета, десета, която те осъжда и ти дава своята рецепта за справяне, предричайки ад в бъдеще, ако не се съобразиш с мнението ѝ.

Защо постъпват така, нима те не грешат? Нима не са били млади и неопитни? Може би и с тях някой се е отнесъл по този начин и сега си връщат, за да се самоутвърдят, за да заличат раните, които са им причинили други опитни майки. Разбирам тези жени.

Аз самата преди време постъпих така с приятелката си. Тогава ме бяха унижавали по-опитни от мен и когато на гости ми дойде една моя много добронамерена приятелка, с много активната си дъщеричка, която веднага започна да скубе и хапе моята, си позволих да я „посъветвам“. Нея - близката ми жена. Толкова беше силно желанието ми да се почувствам добра и умна майка. На неин фон. Знам, че се почувства зле. Слушаше ми с виновен вид и кимаше. После се измъчва дълго време и не можеше да си прости грешките. Искам прошка от нея.

Защо майките се критикуват помежду си

52436fbdfde019ceb073eef702c11f48 XL

Всеки ден, когато изпитвам на свой гръб опитите на другите майки да осъдят решенията ми, методите ми на възпитание, общуването ми с дъщеря ми, предричайки ми страшно бъдеще, не се опитвам да предам „щафетата“ нататък. Защото едни и същи рецепти не подхождат на всички и не могат да работят винаги.

Защото всички сме поставени в различни обстоятелства, защото децата ни са различни и с всяка изминала минута палитрата от чувства се променя. Защото сме различни.

И трябва всеки ден да мисля как да постъпя в тази съвсем нова ситуация, която не прилича на никоя друга досега. Детето отново не може да направи избор и плаче. Но вчера не можеше да избере, защото и двата варианта бяха еднакво желани. Онзи ден – защото нямаше сили да избира, прекалено много му се спеше. Днес е превъзбудено и е заето със съвсем други преживявания и новите избори му пречат да се справи с това, което го вълнува. А миналата седмица се страхуваше за себе си.

Всеки път трябва внимателно да поглеждам детето и да се старая да почувствам, да разбера причината.

И когато не съм се наспала и когато просто нямам сили, когато съм сърдита и ядосана, когато трябва да бързам за някъде и да решавам някакъв проблем - греша. Нещо не съм догледала, не съм усетила, не съм разбрала. И постъпвам неправилно. Понякога не разбирам това веднага, а после, по-късно, когато всичко това избие в поведението на детето, в думите му, в нови ситуации.

Опитвам се да поправя стореното. Обвинявам се за грешките си, по-безпощадна съм от всички. Защото другите не страдат за детето ми, не виждат тъжните му очи.

Обвинявам се и гледам други майки, успешни, поддържани и си мисля, че при тях всичко е наред – „Ето тя е добре, всичко ѝ е както трябва. По-добра е от мен.“

Така се ражда това чувство – аз също искам да съм най-добра. Може да се утвърждавам за сметка на някоя по-неуверена и неопитна от мен. А може да се уча, гледайки детето си, да се старая да го разбирам и после да мисля как да решавам безкрайните, ежеминутни родителски задачи. Няма да се предам. Ще греша, но ще продължавам напред през ежеминутните родителски предизвикателства. Ще си простя, както ми прощават децата ми. За да имам сили да продължа да търся, да намирам решения.

Почувствай се лош родител

afd36ce84d87b9358445bca2e522695b XL

И постепенно започвам да решавам проблемите си самостоятелно. Това ме радва много.

Започвам да пиша за своите находки, успехи, за намерените решения. Другите майки ми благодарят за вдъхновението. Ползват ценния ми опит. Споделям грешките и неуспехите си, защото те съществуват. За да е пълна картината, за тях също трябва да се пише. Това са моите все още нерешени проблеми. И е важно да не създавам впечатлението, че моите решения са универсални и еднакво подходящи за всички. Това не е така.

Пиша за грешките и трудностите или за нещата, които не разбирам. Появяват се други майки, със своя опит, които с коментарите си, и с писмата си, ме прегръщат, подкрепят, споделят своите решения. Това ме вдъхновява, освежава мисълта ми, позволява ми да погледна в дълбочина. Вземам от тях идеята, адаптирам я и я прилагам към своята уникална ситуация.

Винаги се намират унижаващи майки, които бързат да хвърлят камък по мен, да ме осъдят за грешките ми. Повярвайте ми, никой не може да ме осъди по-жестоко от мен самата. Знам, че правя много неща не както трябва, не както е написано в книгите. Вървя по собствен път, мой си път. И греша. Като всички. Старая се да поправям тези неизбежни грешки. Да ги предотвратявам, както мога. Като всички майки около мен.

"Експертната" логика е ясна – нямаш диплома по психология – не раждай. Нямаш право да отглеждаш деца, защото не знаеш нищо за когнитивния дисонанс, нито за възрастовите норми, нито за мозъка на детето. Слушай ни, ние ще те ръководим.

И започват да ми обясняват как да отглеждам децата си. Някои безплатно – без да вникват в детайли в семейната ситуация, характери, обстоятелства, особености – направо на стената в социалните ми профили. Други платено – опирайки се на многочислените прийоми, които са изучили.

И ако опитните майки, с техния сарказъм и предричания на ужаси, ми се иска да ги прегърна, тези, последните, бих искала да хвана за гушата.

Не, не отричам науката. И аз чета известните специалисти. Много чета.

Но своя уникален живот трябва да строя сама, разчитайки на своите чувства, на своите виждания и разбиране, според обстоятелствата. Никой не познава детайлите като мен.

А добрият, макар и тактичен поглед отстрани, може само да допълни картинката. Затова чета. Затова общувам с другите майки.

Не се предавайте, момичета! Не бийте тези, които грешат. Протегнете ръце и ги прегърнете – с думи, с поглед, утешете ги. Помнете болката си. Не причинявайте същата на другите. Прощавайте си и си вярвайте.

Автор: Вера Писаренко, педагог и майка


Препоръчваме ви още:

13 ненужни съвета към младата майка

Търпимост и търпение

Не слушайте чужди съвети

Класификация на колегите в офиса според хранителните им навици

Време е за обяд. Един от колегите вади шумящо пакетче с храна от вкъщи, друг отива за дюнери, трети – в близкия ресторант, четвърти търси най-близката закусвалня в гугъл. Офисът е пълен с всякакви типове. Както е казал народът - кажи ми как се храниш, за да ти кажа какъв си.

1. Никога нищо не си купува, но гладен не остава

„Я, какво носиш тук? Може ли... ?“. Във всеки офис има по един обаятелен, но вечно гладен колега, който "влачи" от съседите си – някоя и друга бисквитка, парче ябълка, грейпфрут, геврек… Ако сте особено настойчиви, би могъл дори да опита дори еко-био-ястието ви – чия с краставици например или да се престраши да опита домашния ви гювеч. Този човек обикновено е затънал до уши в крайни срокове и това е идеалното му прикритие да не си взема храна. Колегите го изхранват къде от състрадание, къде заради мисълта, че е по-добре да поделят обяда си с него, отколкото да гледат молбата във вечно гладните му очи.

2. Хитрият любител на доставките

Рано или късно във всеки екип е появява човек, на когото му хрумва гениалната мисъл да си поръча храна в офиса. Когато се появи такъв служител, всички останали изведнъж разбират, че животът може да бъде комфортен, и че е къде-къде по-удобно да хапнеш нещо прясно и топло, отколкото да дъвчеш студената кифла от лавката на ъгъла. С времето колегите на любителя на доставена храна установяват, че това е начин всеки път да опитваш нещо различно, стига да можеш да си го позволиш.

3. Класическият любител на „нося си от вкъщи“

Скромно заврян в ъгъла, той всеки ден педантично изяжда храната, която си носи от вкъщи. Достатъчно организиран е, за да помисли от предната вечер какво да си вземе за работа. Никога не излиза на бъргъри или супа с останалите, защото си има собственоръчно сготвена леща в буркан. Не е особено популярен сред колегите си, защото не се включва в гастрономическите им тиймбилдинги.

4. Колегата със синдрома „мама“

Готви за всички, носи в офиса внушителни количества. Ако имате един такъв в екипа, всички останали ще са нахранени и ще загубят всякаква самостоятелност. Този тип хора са застрашен вид, защото рано или късно се появяват колеги, които си поръчват какво да им приготви - „толкова отдавна не съм хапвала домашни кифлички“. Ако „мама“ е строга, лесно ще отсвири подобна наглост, с аргумента, че шеф-готвачът решава менюто. В общи линии този тип колеги са обичани от всички, без значение какъв е полът им.

6 типа "токсични" колеги

v ofisa

5. Човекът на фотосинтеза

Никога не сте го виждали да яде. Разглеждате го и търсите слънчевите батерии, с които се зарежда, иначе не можете да си обясните пълния му отказ от храна. Но той все пак яде. Дори разказва какво обича да хапва на любопитните си колеги. Просто не го прави в офиса. Може би е на някаква 16-часова диета или предпочита да яде само вкъщи. При всички случаи за останалите той е розов еднорог, който се храни с невидимото.

6. Фенът на супермаркетите

Той има карта за намаления за всички супермаркети в града. Знае къде може да се купят най-пресните зеленчуци, къде можеш да си вземеш евтина, но вкусна млечна салата. Той разбира живота и е избрал най-изгодния начин да се храни навън – затова прави обиколки по магазините, докато сглоби офисния си обяд. Обикновено се стреми да си осигури максимално адекватна храна, но все пак не може да се отдалечи на повече от 500 метра от офиса.

7. Колегата с шоколадовите десерти и енергийните напитки

Потресаващ типаж. Искрено вярва, че кока колата ще го избави от болките в стомаха и че десертите са полезна храна, защото шоколадът стимулира мозъчната дейност. За този човек гастритът е непозната диагноза, а проблемите със стомашно-чревния тракт - временно явление. Години наред обядва с кроасани в пакет и ги полива обилно с газирани напитки, презира всички гурута на здравословното хранене. Да пожелаем успех на този авантюрист!

Хищник в офиса

081844b8a29c886d25746ccb5304f59d XL

8. Колегата, който обядва в ресторант

По подразбиране това е служител с по-висша позиция. Да обядва в баничарница е далеч под нивото му. Храни се само в реномирани ресторанти и овиква сервитьорите, за да изпусне служебната пара. От само себе си се разбира, че обедната почивка на този типаж се проточва час-два, но затова са виновни единствено сервитьорите, които му бавят поръчката. Освен това неговите обеди по правило са работни, той не просто се храни, той решава важни служебни въпроси.

9. Фенът на здравословното хранене, най-заблуденият тип

Всяка сутрин той приготвя не една, а три кутии с храна от вкъщи, защото хапва начесто, но по малко. Никога не отива на работа с малка чанта, защото не може да вмести порциона си за деня. Не е ясно за какво губи най-много време – за работа, за сън или за менюто си. Да бъде последовател на здравословното хранене е трудна работа, но пък след 40 години всички ще му завиждат как изглежда на снимките.

10. Любителят на закусвалните

Уникален типаж, малко са такива. Той с носталгия помни времената, когато майка му носеше сефертасите с храна от столовата. В състояние е да се просълзи при спомена за загоряла шкембе чорба, претоплени кюфтета и малеби. Ако го питате – за него по-вкусна храна не съществува. Проучил е всички закусвални в близост до офиса и не им изневерява по никакъв повод. Истината е, че душата му плаче за домашна храна, а няма кой да му сготви, както не е готвила и майка му.

Източник: kyky.org


Препоръчваме ви още:

Как се справяте?

Изповедта на един аеробен организъм

Защо майките са перфектни в офиса

Автор: Светла Чимчимова

От едно известно време насам ме мъчи един въпрос. И аз периодично си го задавам. Абе, с какво ги хранят ония стръвни жени, дето всичко знаят и всичко могат? Всичко освен да различат виц, закачка, шега и радост на дете, без да направят забележка, че нещо е неправилно. Ония правилните, нравоучителните, дето ще те обявят за вещица, защото си казала, че човек бива и да не е идеален. За празноглава глупачка, защото не се мъкнеш като хипи, щото щом изглеждаш като нещо по-различно от играчка дъвкана от куче, значи не си всеотдайна майка! Ама пък ако си по-неглиже пак не бива, щото на каква естетика ще го научиш това дете? Или пък ще ти обяснят колко нечовешки безотговорна си, защото без да искаш си изпуснала кученцето си навън и сега се тревожиш, въпреки че то е видимо добре. Ама какъв човек си ти бе ? Децата трябва да ти вземат на теб и кучето, и котката. Анатема!

Не си родила по естествен път? Лиглоо, само с болка се става майка! Ти не ми се пиши такава!

Не си кърмила детето си до университета? Че за какво си го родила това дете? Ми каква връзка ще изградиш ти с него? Разговори, обич, близост? Тц! Не важат пред кърменето! И ако не е хранено само с сьомга на пара, ти си за затвора!

Защо майките се критикуват помежду си

52436fbdfde019ceb073eef702c11f48 XL

Качило се дете на колело или на мотопед зад дядо си, за снимка. Ама защо е без каска това дете бе!!!? „Ами то само ще си стои, няма да ходи никъде!“, отговаряш любезно. Но Правилната не е съгласна, не то трябва да се изграждат навици! Никаква отговорност!

Имаш едно дете само? Егоистка!

Имаш две? И що ?

Имаш три? Ми сигурно у вас е егати мръсното и децата ти са мърляви ?

Печката ти не блести като луната? Не заслужаваш името жена!

Книги четеш? И защо вместо да врътнеш един кекс, си ги зачела тия книги?

Къде се раждат тия правилни жени се питам? С какво ги хранят, с кого общуват, че грам чувство за хумор не им е останало? Че викат на злобата „ирония“ и ходят да я ръсят по света ведно със съветите и констатациите си? Що им идват отвътре само отрицание и подигравки? И що не си седят в собствения си идеален живот, ми ходят да оправят чуждия?


Препоръчваме ви още:

Не се меси в чуждите работи

Аз и майчинските групи

Майчинските групи - полезни или вредни?

 

 

Автор: Виолета Йорданова

Случвало ли ви се е да чуете изречението - ,,Не ставаш, откажи се!"?

Ей, бога ми, аз съм го чувала милион пъти. От близки, преподаватели, от абсолютно непознати - за какво ли не съм го чувала...

С годините реших, че това ще е моята ваденка, която неминуемо са ми ,,лепнали" от тийнейджърска възраст, и трябва заслужено да си я нося навсякъде и винаги. А когато ми е най-трудно, тя да изпъква на преден план така всеобхващата цялата ми особа, че собственото ми АЗ бива погълнато от нейната власт.

Да, ама не !

Някъде около 18-та ми годишнина си казах, че ми е писнало да слушам това изречение. Та, лекичко и неусетно, ваденката беше яростно отлепена от моята особа и до момента ревностно не позволявам някой да ми я лепне. Малко пояснения...

Преди да постъпя в университета, преподавателката, която ни подготвяше, реши, че има правото да ме посъветва да не правя опити за кандидатстване, защото просто езикът, който уча, не ми се отдава.

Някак си не ми се понрави този неин порив на откровение и бързичко реших да сменя преподавателя.

С мен, безнадеждната ученичка, се зае една прекрасна жена, която успя да ме подготви за отрицателно време. И видиш ли, изкарах една прилична четворка, която за Алма матер и факултета по Славянски филологии си беше една добра оценка. И както би казал така уважаваният от мен Аристотел - достигнах златната среда, която ме вкара със скоростен шут във висшето образование.

Няма да си кривя душата, но не знаех с какво се захващам - висшОто се оказа костелив орех.

През 4-те години на следване, милион пъти чувах познатото изречение, че не ставам, да се откажа... Отново от същите хора...

Да, но когато зодията е Овен - нещата стоят по друг начин.

Властелинката на корпоративния и семеен живот

7a4010c728df5112a2a660b7127561f8 XL

Аз съм от скромните ѝ представители - тиха и ненатрапваща се личност. Не се бия в гърдите, не споря за всичко, НО не понасям някой да ми натяква, че не ставам. Тогава инатът взема надмощие, над иначе скромното ми АЗ, и се получава готина симбиоза, която натрива носа на всеки дръзнал да ми лепне Ваденката. Завърших навреме с останалите си връстници. Дори в тежък момент, когато загубих близък за мен човек, събрах ума си и защитих. Това беше първата ми голяма победа (за онзи момент, около 21-вата ми година).

В следващите години дългичко се лутах професионално, пак чувах познатото изречение...

Дойде моментът, в който и в медицинско отношение получих един плесник. Трудно съм щяла да стана майка заради съмнения за ендометриоза. В този момент обаче бях на кръстопът - дали да се оставя на самосъжалението или отново инатът да победи пораженческата ми психика. И неусетно, когато най-малко очаквах, станах майка.

След година-две усетих нуждата да шофирам. Идея си нямате какъв присмех предизвиквах у околните. Няколко човека ме попитаха дали не съм закъсняла малко. Най-близките ми хора грам не вярваха в мен. Непрестанно чувах, че от мен шофьор няма да стане. Но когато желанието и инатът са движещи - невъзможни неща НЯМА.

Всеки уикенд моя милост ставаше в 6:30, за да може в 8 ч. да съм на полигона, който се намираше на другия край на града. Изпитвах неописуем страх, защото на 30 години бъдещият шофьор си задава въпроси за всичко, предпазливостта е до краен предел, не е като на 18… Тогава адреналинът и непукизмът са водещи.

Взех изпитите с адски много учене и притеснение, размахах гордо книжката пред всички, които се съмняваха в мен, и си казах нещо много важно: разбрах, че от мен добър шофьор няма да стане, не е за всеки и няма да си кривя душата. Правилната самооценка е нещо изключително важно, НО за пореден път доказах на себе си, че никой, по никакъв начин, не може да ми казва, че ,,не ставам" .

Мили момичета, бъдещи и настоящи майки, не позволявайте хората около вас да диктуват вашите възможности. ,,Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!" е казал Антоан дьо Сент Екзюпери. Аз смело заменям думата мечти с ИНАТ и ви показвам моята максима с успех!


Препоръчваме ви още:

Решението

Кризата на 30-те

Не се лъжи, животът е майтапчия

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам