Ninja Editor
Не съм негова почитателка, не съм нито разочарована, нито разгневена. Дори не ме интересува истина ли е това, или не.
„Да напуснеш Невърленд“ е учебно пособие. Така препоръчвам да се гледа на него. Не е задължително да го гледат всички. Задължително е за родителите. Да се абстрахираш от персонажа, за когото става дума, и просто да проследиш веригата – как детето става зависимо от възрастния и „доброволно“ приема ролята на сексуална жертва.
Добре е да се види и чуе какво казват родителите на жертвите. Тогава ще разберете, че тези родители са слепи и глухи, погълнати от собствените си проблеми егоисти. В резултат – сега живеят с товара на най-тежката вина, защото вече е невъзможно да поправят нещата. Защото осъзнаването, че точно те носят отговорност за своите деца, е дошло твърде късно.
Неотдавна с група експерти работих над един случай. В Киев беше разкрито порно студио. В обикновен, многоетажен блок се е снимало порно съдържание. В главните роли са били 5 момичета на възраст от 7 до 13 години. Организаторите на студиото са двама мъже на 23 и на 50 години.
Момичетата не са били водени насила. Не са ги били, не са ги принуждавали, не са ги държали в плен. Те сами, доброволно, са ходели в студиото. В продължение на година и половина. Страшно, нали? Това не е всичко. Децата са от обикновени, нормални семейства. Със средни доходи. С добър успех. Най-малкото, 7-годишното, е доведено от по-голямата си сестра. Никой от родителите не е подозирал какво се случва с тях. Нито едно от децата дори не е намекнало на някой възрастен, какво се случва. Никой от родителите не е заподозрял, че с децата се случва нещо нередно. Всичко изглеждало нормално.
Как? Как е възможно?
Известен възрастен мъж започва да се сприятелява с детето. Показва му благата, които то няма. Привързва го към себе си. Манипулира го с приятелски чувства и духовна близост. Манипулира съзнанието му: „Ти си единствен, ти си изключителен!“ Детето е щастливо. Провървяло му е. Ударило е джакпота.
Възрастни, успели в живота чичковци, които се представят за агенти на модна агенция, казват на момиченцето: „Ти си специална! Ти са най-красивата! Имаш уникална външност, ще станеш супер известен модел!“ И му правят пробни снимки, дори му плащат за тях. Момиченцето е щастливо. Готви се за кариера на суперзвезда. Провървяло му е. Това е джакпот.
Възрастният известен мъж обяснява на детето, че между тях има специални чувства. Тази специална любов трябва да бъде доказана по специален начин. Детето първоначално е объркано, но след това дори не мисли да се съпротивлява. Защото нищо, което те кара да вършиш този прекрасен човек, не може да бъде лошо.
Успелите възрастни чичковци се сприятеляват с момиченцето и спечелват окончателно доверието му като му говорят, че е уникално. И може да бъде не просто модел, а актриса. Но не обикновена, а специална, само за специални филми. Манипулации, пари, обещания, малко натиск и момиченцето вече се снима в порно с 40-50-годишни чичковци. Но те са толкова внимателни, толкова добри с него, с тях се чувства в пълна безопасност. Те са негови приятели. Това, което вършиш с приятелите си, не може да бъде лошо.
Порасналите момчета, които са били в недетски отношения с известния възрастен мъж, мълчат през половината си живот, периодично изпадайки в депресии, неспособни да прогнозират какво ще се случи с техните деца; кои са и какви са изобщо. Страхуват се да признаят, защото са били жертва неведнъж. Защото първоначално ти все пак си жертва на възрастния насилник. После ставаш жертва на общественото мнение. Сам си си виновен, защото си приемал подаръците, парите; защото си мълчал; защото ще те разпънат на кръст; ще ти кажат, че не си мъж; защото си искал да печелиш; защото се ровиш в нечии изстинали кости; защото се връщаш към обърканото си минало.
Пет момичета на възраст от 7 до 13 години не са споменали за своите насилници на нито на родителите си, нито на приятелите си. На никого. Година и половина са ходили в студиото, където са се снимали в порно. Ако някога рискуват да признаят това – отново ще бъдат жертви. Защото са ходили доброволно, защото са получавали пари, защото са лъгали и мълчали, защото сами са си виновни, защото… какви жени ще са след всичко това, защото… на какво ще научат децата си.
По време на обиска в порно студиото, освен пълен секс-шоп арсенал, разследващите са иззели и много прилична библиотека. Книги по психология и педагогика, наръчници за отношенията с тийнейджърите, методики за изграждане на доверие у децата, правила за установяване на авторитет сред децата. Те са изучавали тези книги и много успешно са ги прилагали.
Много родители, през целия си живот, не са отворили нито една книга по психология на децата. Смятат, че най-мощният възпитателен инструмент е фразата: „Погледни ме! Ако разбера нещо, ще те убия!“ И не разбират. Когато децата се боят от педофила-насилник по-малко, отколкото от реакцията на родителите, те мълчат. Предпочитат тихо да ходят в порно студиото и да правят всичко, което им кажат техните „приятели“, но да не признаят на родителите си, защото ще стане по-лошо.
Изобщо не ми е до "паметта" на Майкъл Джексън. Интересуват ме днешните деца, на които ежедневно, зад стените на съседния апартамент, някой говори: „Ти си толкова специално дете, ние с теб трябва да покажем един на друг своята специална любов. Нека това бъде нашата малка тайна.“
Как "опитомяват" децата ни
и ги превръщат в сексуални играчки
Затова е нужно да помогнем на родителите да опазят децата си.
Как може да се направи? На каква възраст може да се разкаже за тези опасности? Ето няколко препоръки:
1. Сексуалното възпитание, като разбиране за културата на секса, трябва да започне в пубертета. Но границите на сексуалната безопасност трябва да се разяснят на детето много по-рано. От 5-6-годишна възраст, трябва да му напомняме (след посещение при лекар например), че само мама или лекарят, в присъствието на мама, могат да те помолят да се съблечеш. Само лекарят, в присъствието на мама и тате, може да докосва тялото ти. Не може чужди хора да те молят да се съблечеш.
2. По време на игра с детето, когато се прегръщаме, трябва внимателно да му обясняваме кои части на тялото могат да се докосват. Показвайки частите на тялото, спокойно да казваме: „Тук могат да те докосват, но тук не могат да те докосват“, „Тук можеш да докосваш, но тук не можеш да докосваш.“
3. Не бива да наказваме детето, затова че ни е казало истината. Не трябва да бързаме да го обвиняваме, ако признае провинението си. Нека анализираме постъпката му. Нека подчертаем, че оценяваме честността му: „Благодаря, че си призна.“, „Хубаво е, че ми каза, сега заедно ще се справим с това.“ Нека утвърдим модел на поведение, при който детето говори истината на родителите си и те ценят това доверие. Ако то знае, че мама и тате няма да го накажат, а ще му помогнат, по-скоро ще сподели какво го тревожи.
Насилниците са изкусни манипулатори на детската психика. Защото САМО от това дали детето ще си признае или не, зависят тяхната безопасност и безнаказаност. Важно е доверието на детето в родителите му да бъде по-силно от доверието в педофила.
И да помним, че докато насилниците-педофили изучават учебниците по детска психология, а ние, родителите, не, децата ни никога няма да напуснат Невърленд.
Авторката Анна Просветова е психолог. Работи с деца - жертви на педофилия.
Препоръчваме ви още:
Всеки има история, която ще помни цял живот. За някои това е първият спомен от морето, за друг - първото приятелство, за трети – двойката по математика. Ето няколко истории споделени в платформата Pikabu за най-запомнящите се, а понякога и странни, случки в детството.
„Днес ми позвъниха от работата. Изплаших се. Реших, че нещо се е случило, че имам някакъв проблем и т.н. от този род. Всъщност ми казаха само, че от няколко дни малката ми сестра пише на страницата на фирмата във фейсбук с молба да ми увеличат заплатата, за да ѝ дам парите, които спечели от бас.“
„Когато бях дете ми казваха, че ако тичам и крещя в апартамента, ще дойде лошият Кравчук. Детската ми фантазия рисуваше огромно страшно чудовище, сляпо и черно. Във въображението ми Кравчук приличаше на прилеп, който се вбесява от силни и резки звуци. Страхувах се и бях по-тиха от мишка. После разбрах, че Кравчук е фамилията на съседа ни.“
„Когато бях на четири години баща ми работеше в завод. Даваха му мляко за „вредност“. Бях убедена, че получава млякото, защото е вреден. Всеки път, когато чуех тази фраза, си представях как баща ми вилнее из завода и не слуша директора си, а след него тичат хора, които му дават мляко, за да стане по-добър и възпитан.“
„Когато бях малък се чудех какво умее баща ми. Чичо ми поправяше оградата, съседите колеха животните, той дори не караше кола. Можеше ли все пак нещо да прави? Веднъж, когато на село колеха кравата, попитах татко, който наблюдаваше процеса, може ли да коли животни. В този момент шофьорът му, който беше дошъл за събитието, ми обясни, че баща ми може да реже хора. Тогава не разбрах защо всички се смеят на шокираната ми физиономия. Като поотраснах научих, че баща ми е хирург и е спасил живота на много хора. Никога не го беше споменавал пред мен.“
„Наскоро със сестра ми преглеждахме вещите си в дома на родителите ни. Попаднахме на стар чадър на цветя. Питам я: „Помниш ли този чадър?“, а тя ми отговаря: „Помня го, разбира се. Когато бях на 3 години исках да скоча с него от балкона, като с парашут (тогава живеехме на 5-ия етаж). Всеки ден се подготвях, но се заигравах и забравях. Сещах се едва като си легнем. Обещавах си да не забравя да скоча на другия ден, но всичко се повтаряше отново.“ Да се чуди човек как сме оживели!“
„Като дете много се страхувах от чудовища. Когато бях на 6, родителите ми отидоха на някакво гости и ме оставиха с чичо ми.
- Внимавай с него – предупреди го баща ми – Той е неспокоен напоследък. Започна да се страхува от чудовища.
- Ок, обещавам, че няма да се страхува от чудовища повече. – успокои го чичо ми.
Когато родителите ми тръгнаха, той започна да "лекува" фобията ми към чудовища. Методите му бяха доста радикални. Два часа ме държа затворен в стаята, изключи осветлението и започна да ме плаши зад вратата с ужасен глас. Оттогава спрях да се страхувам от чудовища. Започнах да се страхувам от чичо си.“
„Бях на 9 години, когато с приятели играехме на двора. Дойде една жена, заключила се отвън, не можела да си влезе в апартамента, имала нужда от помощ. Аз нали съм пич, се покатерих на третия етаж. Тогава не обърнах особено внимание на обстоятелствата. Сега, когато имам син на същата възраст, се чудя с кой акъл жената е поискала нещо такова от нас.“
„Първото ми самостоятелно готвене беше, когато бях на 4 години. Наложи се да събудя родителите си преждевременно, защото закуската ми не изглеждаше никак добре. Разбих яйцата, омесих ги, посолих ги, но незнайно защо не искаха да се сготвят. Всъщност причината беше, че исках да съм послушна. Понеже не ми даваха да пипам тигана и печката, реших да сготвя върху табуретката.“
„Изпратиха ме да занеса на леля ключ от апартамента. Мама строго ми каза: „Гледай да не го изгубиш!“ Взех го и тръгнах. Вървя по пътя и си повтарям: „Да не изгубя ключа, да не изгубя ключа.“ Изведнъж ми хрумва „гениалната“ мисъл: „Трябва да потренирам търсене на ключа, за да го намеря бързо, ако го изгубя.“ Оглеждам го внимателно, затварям си очите и го хвърлям някъде пред мен. Естествено, загубих го. Търсих го няколко чака. Най-накрая, когато вече бях целия в кал и сълзи, го видях да проблясва в тревата. Взех го и тръгнах към леля с мисълта, че вече няма никакъв шанс да го загубя.“
„С приятеля ми бяхме на по 11 години. Решихме да пропуснем един ден в училище. Той учеше в художественото, аз в музикалното. Речено-сторено. Скрихме дипломатическите си куфарчета под стълбището (тогава бяха на мода) и тръгнахме да се шляем из града. Като огладняхме, влязохме в една сладкарница да си купим закуски. На излизане ни срещна майката на моя приятел. Ококори се насреща и зададе резонния въпрос: „Момчета, вие какво правите тук?“. Моят приятел хладнокръвно ѝ отговори: „Припознали сте се.“ Жената буквално се свлече на земята, а ние хукнахме накъдето ни видят очите. Майката на приятеля ми не спомена нищо на нашите, но и до днес, когато се сетим за тази случка, се смеем със сълзи.“
„Като дете, в един ужасен студ, по пътя към училище, намерих вкочанено врабче. Бях чувал, че рибките могат да оживеят, дори да са замръзнали от студа. Пъхнах врабчето в раницата, изкарах часовете с него, прибрах се и го сложих на радиатора да се размрази. Два дни се мъчих да го съживя, докато мама не започна да търси откъде идва тази неприятна миризма.“
„7-годишната ми сестра прави нещо и ме пита:
- Какво да изрежа от хартия – коте-момче или коте-момиче?
- А как ще ги различиш? – осъзнавам, че въпросът ми е некоректен.
- По роклята и панталончето.“
"Като дете вечно молех баба да играе с мен, но тя бързо се уморяваше и казваше: „Виж, като стане съвсем тъмно на улицата, веднага ще дойда да поиграя с тебе.“ Така няколко пъти. Аз все чаках и чаках, но винаги заспивах преди да се е стъмнило. Като пораснах, научих за белите нощи… “
Препоръчваме ви още:
Децата мълчат - значи ядат тебешир
Житейските правила на дребосъка
Автор: Мария Пеева
Някога, много влюбени и млади, прекарвахме часове в разговори за любовта с моя Иван. Сега не мога да си представя какво толкова сме си говорили и имало ли е нужда от това, след като и двамата осъзнавахме, че той е мой и аз съм негова. Завинаги. Но явно ни е било хубаво да си го повтаряме отново и отново.
Едно от нещата, в които се уверявахме тогава, до безкрай, беше, че винаги ще се обичаме “такива, каквито сме”. Че няма да искаме един от друг нищо повече. Че той е абсолютно съгласен с моите малки лудости, а аз - с неговите. Че не му пречи, че съм разпиляна, небрежна и егоцентрична. Че напълно приемам неговите футболни мании, крайна принципност и обсесивна подреденост. Че никога няма да изискваме един от друг да се променяме по какъвто и да е начин. Такава, каквато съм, такъв, какъвто си - това беше нашата мантра.
Но мина време, оженихме се и един ден, докато се опитвах да вляза в старите си дънки, осъзнах, че вече не съм такава, каквато бях. Вече не бях палавото, петдесеткилограмово 19-годишно момиче, лудата глава, която се разхожда по парапета на терасата и може да танцува цяла нощ на 10-сантиметрови токчета, след което да се прибере боса у дома, заливаща се в смях и готова за нови подвизи. Бях солидно заоблена наскоро родила матрона с дълбоки сенки под очите и равни обувки. Той също не беше вече същият. Моето смело и силно момче се превърна в притеснен млад мъж, който работи на две места, за да издържа семейство и вечер се прибира изтощен, за да заспи, докато вечеря.
Едно не се промени обаче и у двама ни и то е най-важното — решимостта да се борим за любовта си. Обърнете внимание - не любовта, а решимостта да се борим за нея. Ние се променихме, любовта ни се промени, но остана тази вяра, че “ние” го има, че “ние” е по-силно от всички обстоятелства, които искат да го разрушат, по-силно от света.
Разказвам ви тази история, защото се страхувам от липсата на вяра, че има такова чудо на света.
Хората вярват, че може да си щастлив сам и вероятно е така.
Хората вярват, че може да си щастлив с поредица от връзки или с няколко връзки едновременно и вероятно е така.
Но когато кажеш, че си щастлив с един човек в продължение на 30 години, изведнъж им се струва невъзможно.
Днес в групата ни обсъждахме проблемна семейна ситуация и от коментарите установих колко малко хора искрено вярват, че любовта може да съществува в една дълготрайна връзка - без значение дали е семейство или не. Струва им се твърде романтично, сантиментално дори. Не вярват, че любовта може да преодолее проблемите, с които неминуемо се сблъсква всеки човек. И до известна степен са прави. Любовта не може да преодолее личните кризи на нито един от нас. Тя няма да реши проблемите ни в офиса, зависимостите, травмите от тежкото детство или кризата на средната възраст, няма да ни излекува от нито една болест. Любовта обаче може да преодолее всяка една криза, с която се сблъскваме ДВАМАТА. И може да реши всеки един проблем, който е “НАШ”. Защото тук идва голямата разлика - едната битка я водите сам или сама, а партньорът ви наблюдава отстрани и не участва в нея. В зависимост от изхода ѝ, той ще реши дали да остане с вас. Другата битка е за двама - може да победиш или да изгубиш - но той ще е с теб и в двата случая. Защото те обича и ти го обичаш и нищо извън вас двамата не може да промени това.
Любовта е битка за двама, не е двубой. Единият от нас е болен - борим се заедно. Единият от нас фалира - другият не го оставя да затъне в депресия. Единият от нас е съкрушен, другият го подкрепя и понася болката му. Не, никой от нас не може да реши проблемите на другия. Но може да продължи да го обича и когато е слаб, и когато има нужда от помощ, и когато е паднал. И когато вече не е “такъв, какъвто е”, защото животът ни променя - искаме или не. Много е лесно да обичаш някого, когато е млад, красив, богат, силен и здрав. Тогава всички го обичат. Въпросът е дали си готов да го обичаш и тогава, когато любовта изисква усилие. И дали той на свой ред ще положи това усилие за теб.
Защото хората не сме перални - когато някой се счупи, просто го заменяш с друг и готово.
Хората не сме и животни - да избираме партньорите си по това кой е най-силният в глутницата. И ако не вярваме в това, дори да срещнем най-страхотният човек на света, няма никакъв шанс да създадем трайна връзка с него. По простата причина, че той няма да е винаги най-страхотният, защото животът не работи така. В живота има върхове и спадове, и всички ние имаме своите слаби моменти. А колко е хубаво да не ги преживяваме сами и да има кой да ни подаде ръка, когато паднем.
Някой каза, че такава любов е нереалистично очакване. Нереалистично очакване е да вярваш, че партньорът ти винаги ще е прекрасен, винаги ще е “такъв, какъвто е” в момента, когато си се влюбил в него. Нереалистично очакване е, че ти ще си винаги “такава, каквато си”. Нереалистично очакване е да не си готов на известни компромиси, а да ги очакваш от другия. Нереалистично очакване е и той да изисква от теб компромиси, а да не ги прави за теб. Нереалистично очакване е, че никога няма да се скарате, че за всичко ще сте на едно мнение, че няма да има недоволство и разочарование. Нереалистично очакване е, че проблемите ще се решат някак от само себе си, без да ги изговорите, без да ги преборите, без да положите усилия. Защото любовта не е статична и хората не са статуи, замръзнали завинаги в красива прегръдка, вечно млади, вечно прекрасни. Истинската любов не е просто да обичаш някого “такъв, какъвто е”, а да обичаш начина, по който се променя. И съответно ти да полагаш усилия да се променяш достойно. Любовта е развитие. Тя ни прави по-добри хора, тя стимулира най-хубавите ни качества. Тя израства и ние растем с нея. Тя остарява и ние остаряваме с нея. И ако сме истински щастливци, някой ден с нея ще си умрем.
Не ми обяснявайте, че живея в любовен роман. В нашия живот дори няма време за романтика, навсякъде около нас скачат деца и кучета, едва успяваме да избягаме за малко, за да си кажем две думи как е минал денят ни, да си откраднем целувка и миг усамотение. Каква ти романтика, какви любовни романи. Ние сме обикновени семейни хора с куп задължения и много грижи. Хора, преживели кризи и загуби от всякакъв вид, без да престанат да се обичат, не защото са уникално красиви, уникално добри или уникално умни и изобщо специални по какъвто и да е начин, а защото вярват, че “ние” го има и е по-важно от “аз” и “ти”.
Наскоро той ми подари букет с лалета за рождения ден на сина ни. Аз обожавам лалета, това са ми любимите цветя, а той винаги ми подарява рози - от 30 години насам. Прекрасни червени рози с дълги стебла, елегантни и скъпи, толкова не мои. Аз съм човек на лалетата - пролетен човек, обичам шаренко, обичам весело, обичам непретенциозно. Но сърце не ми даваше да му кажа, защото толкова се радваше едно време в тежките ни години, че си е дал половината заплата за някой огромен букет рози. И така си остана - на празник винаги получавах рози. На този обаче се появи с лалета. Разсмях се, целунах го и му благодарих.
- Меро, извинявай, че не са рози. - ми каза. - Но днес осъзнах, че ти не си човек на розите. Мисля, че всъщност си човек на лалетата и това са твоите цветя. Просто видях този букет и някак ми просветна.
- Ванка, - отговорих. - След 30 години най-после се сети, че дори не харесвам рози особено.
- Ама ти защо не си ми казала досега? - ме попита.
- Защото на теб толкова много ти харесваше да ми ги подаряваш.
Мисля, че тази съвсем елементарна случка обобщава по-добре от всичко изписано досега какво е любовта за мен.
Любовта е онова тихо щастие, което изпитваш, когато правиш него щастлив, докато той си мисли, че прави теб щастлива.
Да, има го това щастие дори в най-скучния делник. И си струва да вярваш и да се бориш за него - в добро и в зло, докато смъртта ви раздели.
Пък който ще да си мисли, че съм сантиментална.
Препоръчваме ви още:
Автор: Надя Брайт
Щастлива съм да имам приятели, които са изключително интелигентни и свестни мъже. Броят се на пръстите на едната ръка, но всеки от тях е толкова различен от другите и толкова ценен, че са ми достатъчно. Обичам тия момчета (на най-различни възрасти), но много често ми се иска да ги тресна с тиган в главата. И не ги тресвам не от жал към тях, а защото най-често комуникираме онлайн - толкова време имаме.
Обаче разберете ме. Те винаги ми дават най-простите обяснения за случващото се в живота ми и с това отнемат огромна доза от чара на женската главоблъсканица и дълбоки психологически обяснения. Те не ме щадят - това е техният начин да са ми опора. Благодарение на тях научих много (ама много) добре, че ако някой не ме търси, то е защото не иска. Че ако не се разбирам с мъжа до мен, първо трябва да ревизирам собственото си поведение, после да говоря с него и ако това не свърши работа – да бягам. Че ако направя компромис със себе си в началото, ще ме удари като бумеранг после и ще трябва пак да ме утешават. Че непостоянството ми в професионалния живот е необичайно и трудно за преглъщане, но не е смъртен грях и всъщност си е забавно.
Научиха ме също, че мъжете са уязвими и трябва да уважавам това, но не бива да правя компромис с немъжествено поведение. Научиха ме още много, много неща. Например – че и мъжете са хора и имат техни нужди и желания и не са на тоя свят само за да се вписват в женската представа за мъж, гадже и съпруг. Това, последното, честно казано доста ме затруднява. Аз едва се справям да осмисля собствената си гледна точка, та камо ли и на някой мъж, но... опитите продължават. Каквото и да говорят обаче, те винаги са на моя страна и ме ценят високо. И никога не mansplain-ват. Mansplaining е дума съставена от man – мъж и explain – обяснявам, използва се за случаите, в които мъже ти обясняват нещо без да те изслушат или просто с твърдата убеденост, че са прави, защото са мъже (а не жени).
Та... всичко ни е много хубаво в комуникацията с тези прекрасни мъже, мои приятели на най-различни възрасти. Освен едно твърдение, с което не мога да се примиря. Всеки път като го чуя, се протягам за тигана! Твърдението е: „мъжете са прости“. Господи, колко ме дразни!!! От една страна „мъжете са прости“ означава, че най-простото и очевидно обяснение е валидно. И когато ние трябва да си обясним техните действия, и когато те самите си обясняват нещо. Например, ако му кажа „всичко е наред“, той мисли, че наистина всичко е наред (дори няма да коментирам).
Но от друга страна „мъжете са прости“ означава „така ми е по-лесно“. Имам право да не мисля много, защото съм мъж. Имам право да се правя, че не те разбирам, защото съм мъж. Имам право просто да спра да се обаждам, защото съм мъж. Имам право да забравя да свърша нещо домакинско, защото съм мъж. И това право е отглеждано и възпитавано с години. Превърнало се е в истина, защото е било повторено много пъти.
Скъпи работещи какво ли не мъже, носещи какви ли не отговорности, не ми казвайте, че забравяте. Скъпи юристи, търговци, лекари, предприемачи, програмисти и какви ли още не, просто не ми казвайте, че не разбирате какво ви говорим. Вие ли не разбирате и не помните? А как си изкарвате хляба тогава?
И най-вече – не ми казвайте, че нямате сложни чувства под простите обяснения. Колко мъжки имена можем да изредим, които са оставили шедьоври, описващи дълбоки сложни чувства? Само бръснещ полет - Шопен, Достоевски, Яворов, Пикасо, Алмодовар, Виан, Сартр, Пучини, Микеланджело... Стотици, стотици имена сътворили неща, които влизат в сърцето и се гравират в него. Вие ли сте прости, господа? Не на мене тия...
Мечтая да спрем да поддържаме тезата, че няма нищо сложно във вас, скъпи момчета. Защото знам, че мислите, чувствате, обърквате се и не можете да обясните определени неща. И тогава става по-лесно да си „прост“. Поне външно е по-лесно. Да те оставят на мира, да не те изкарват извън лесните и логични обяснения, да не искат да говориш, „да се обясняваш“. Да не си личи, когато те боли.
Знам, че не всяка жена и не всяка история е сложна. Знам, че най-често ако не ви пука – наистина не ви пука. Но това и при жените е така. Въпросът е какво правим, когато ви пука... Ние, вие – какво правим тогава? Как се разбираме? Как изкарвате това, което е във вас? Има ли кой да ви чуе? Жените говорим много - изразяваме, искаме, израстваме през говорене. Сигурно е застрашаващо (и досадно). Сигурно затова е по-лесно просто да замълчиш и да откажеш да обясняваш. Само че всъщност прави нещата по-трудни. Защото колкото по-малко ви чуваме, толкова повече се задълбочава пропастта между половете. Парадоксално е, че във време, в което равенството се развива, различията се задълбочават.
Знам, че прасковата е само плод, а не цвят. Знам, че е досадно, когато кажете едно изречение, то да бъде интерпретирано по 26 различни начина. Знам, че вечер може би наистина не ви се говори. Но това не значи, че сте прости и че не можете да се изразявате с думи. Не ни отказвайте да ви чуем.
Не знам как да завърша този текст, освен с апел към всички – спрете да вярвате в простотата на мъжете и в тяхната невъзможност да говорят. Не е страшно да сме различни, страшно е да не се познаваме.
Благодаря ви, мъже, които говорите с мен (макар и да ме дразните)!
П.С.: Прилагам стихотворение от Христо Фотев. Той е мъж.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.
За автора:
Надя се занимава с психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.
Препоръчваме ви още:
или Как "погубих" мъжествеността му
Автор: Мая Цанева
Преди да се срещнем той живееше в ергенска квартира.
Покани ме да живеем заедно. Казах „не“.
Той купи кухня.
Изхвърли бюрото, което „било видяло много“ (18+).
Майка му ме хареса.
Минаха години.
Аз превзех гардероба му. Е, почти.
И ризите от пясъчна коприна изхвърлих.
И кетчупа също. „Само домашен доматен сос, моля!“ - поръчва той.
После му родих син.
Първият от две поколения в семейството.
„Браво! Най-накрая!“ - каза баща ми.
Замених ракията в камерата с кърма за дохранване.
Първите дни му казваше „чичовото“. После стана най-добрият татко.
Винаги има мокри кърпи в джоба. И количка – също.
Отнех му последното ергенско занимание – да си пере сам чорапите.
Сега те ухаят на прах за чувствителна кожа.
На Цветница приятелите му подаряват нещо дребно... и саксийно цвете за мен.
Вече съм с последно предупреждение да не искам нови цветя, но те, хората, си знаят:
подарък и цвете.
Но той е мъж, защото:
- знае историята на космическата програма "Аполо";
- прави ужасно миризливи свински крачета;
- прощава ми, че не готвя шкембе;
- умее да издялка „ножка“;
- приготвя страхотни шницели
и пази ревностно последните си ергенски позиции:
- колекция от дискове;
- статии от сп. „Космос“;
- лаптоп за музициране;
и амулет срещу грозни жени.
Плаче на анимационни филми,
но е смел като Люк и умен като Йода.
Пази ни като Фродо от Ам Гъл.
Ревнувам го от котката, но аз я поисках.
Тя спи върху, до, над него.
Всяка нощ.
Конкуренция от друга категория.
Той е нашият Мъж и го обичаме!
Препоръчваме ви още:
Мъжете, които винаги са на мода
Автор: Валентина Вълчева
Българинът по принцип е много готин човек. Това е изконна човешка истина, която не подлежи на коментар и спор, освен в строго изолирани случаи на също толкова изконни дербита като например „Левски” vs. „ЦСКА”, софиянци vs. провинциалисти, българи в чужбина vs. българи в България, град vs. село, православни vs. мюсюлмани и още няколко подобни, в които едните не признават другите за баш българи или поне не на сто процента.
"Българин да се наричам" е трудна работа по принцип. Иска си се особена нагласа на ума. Ние сме по-по-най-мега-турбо-гига-съвършени, само дето светът, съдбата, Господ, Дявола и въобще цялата шибана Вселена са против нас. Всички заедно! Иначе досега да сме ехей… ! И най-вече ние сме добри. Ние сме душата на света. Ние сме солта, пиперът, олиото и оцетът на Земята. Светът го има само заради нас.
Пак казвам – спор няма!
Пусто обаче наоколо щъкат някакви натрапници, които ни дишат въздуха. Не бе. Това, че ги мразим и в червата си, не ни прави по-малко готини, нали… И въобще не е вярно, че имаме предразсъдъци! Ма хич даже! Да, де. Мразим циганите, гейовете, помаците, мюсюлманите, чернокожите, азиатците, руснаците, американците, турците… Пропускам ли някого? Сигурно. Все едно! Но това не са предразсъдъци, нали… То си е в човешката природа да мразиш. Иначе сме си бели и добри. Душичките ни чак скърцат от чистота и свежест.
Вчера едно дете на две годинки изчезна. Вече денонощие го търсят. Естествено, това е новина. И естествено, тя е коментирана. Коментирана, но как?
Voila, казано на чист български! По коментарите ще ги познаете, ако мога леко да перифразирам израза. За иначе гордите представители на българското човечество едно дете по презумпция е ненужно заради етническия си произход. Той, дето отглежда собственото си отроче до 40-годишна възраст, че и по-дълго, смята, че не дължи съчувствие и съпричастност на едно 2-годишно дете, просто защото... Причината е без значение. Няма значение дали ще отречеш стойността на един детски живот заради етноса му, заради религията му, заради цвета на кожата му, очите му, името му… Безумно е. Дебилно е.
Не е българско, м? Ама… човещинка, а уважаеми?!
Ами не. Всъщност не е човещинка. Човещинка е да се оригнеш. Да кихнеш. Да пръднеш, ако щете. Но да махнеш с ръка и да отпишеш едно дете не е човещинка, то и животинско не е. За да претендираш за човешки статут, се иска доста повече от това да ходиш на два крака и да пишкаш в тоалетна чиния – това и котката ми го може. И да овладееш словото не стига – трябва да овладееш доста по-сложната материя на мисленето, а това, очевидно, не е по силите, възможностите и вкуса на всеки.
Нашего брата може с кравешки влажен поглед да се сополиви над фотошопирана снимка на слон, пренасящ малко лъвче, но не е способен да види трагедията на едно дете, само защото то е с грешния цвят на кожата, родило се е в грешното семейство. C’est la vie!
Препоръчваме ви още:
Как участвах в етническата интеграция
Имаме си прекрасно дете… до 12-тата му година. После нещо се обърква. Всъщност това е знак, че с него всичко е наред. С влизането в пубертета се променя не само физиологията му, но и социалният му статус. Това се отразява на емоционалното му състояние и начинът му на взаимодействие с околните.
Често говорим за изграждането на доверие у тийнейджъра. Иска ни се то да съществува помежду ни или поне да се върнат отношенията от времето, когато пубертетът още не беше настъпил. Пубертететът е най-крехката възраст, но децата ни правят всичко възможно това да не бъде разбрано. Важно е да си напомняме, че кризата е временна, а дотогава могат да ни помогнат следните правила.
Да създадем сива зона
Опозиционното поведение е присъщо за тийнейджъра - той върши всичко напук, изпитвайки нашата издръжливост, изследвайки границите на позволеното. Важно е в този период да установим баланс между забранено и разрешено. Как беше с петгодишните – това може, а това не? За тийнейджъра ще трябва да създадем една нова, сива зона. В нея са нещата, които не одобряваме, но сме готови да позволим. Всяко семейство има своя сива зона. Ако забраним експериментите, тийнът все пак ще извърши своята порция грешки, но ги ще избере от черния списък. С последствията ще трябва да се справяме и без доверителни отношения.
Да уважаваме пространството му
Стремежът към уединение е още една особеност на преходната възраст. Дори изолацията. Тийнейджърът за пръв път се еманципира от околния свят категорично и осъзнава тази своя отделност, повтаряйки кризата на 7-та година. Има нужда от собствено пространство, от собствена стая в идеалния случай, за да остане насаме със себе си. Много родители, които разбират тази необходимост, интуитивно решават проблема според възможностите на семейството, но забравят да се съобразяват с личното пространство в малките неща – да почукат на вратата на стаята му преди да влязат, да не налагат собственото си виждане за интериора ѝ. Детето ни е пораснало, превърнало се е в самостоятелна личност и ако сме готови да му предоставим персонална територия, трябва да я уважаваме. Е, не може да пали огън в стаята си, разбира се, но да почукаме, преди да прекрачим прага ѝ е препоръчително, особено, ако държим да чукат и на нашата.
Да уважаваме чувствата му
Когато говорим за уважение към личното пространство, не бива да забравяме чувствата. В преходната възраст детето е чувствително към оценката на околните. Да си представим, че синът ни, петокласник, се прибира и казва, че се е влюбил. Ще се отнесем ли сериозно? Ще успеем ли да не се засмеем? Трябва! Това е чувство и то по никакъв начин не е по-маловажно от нашите собствени. Несподелената любов в пубертета боли точно колкото несподелената любовт в по-късна възраст, а споделената кара душата да лети и и на 12, и на 40, и на 50, и на 89 години. Ако искаме детето ни да споделя с нас душевните си проблеми и като възрастен, трябва да започнем да разговаряме с него за тях, когато е на 12.
За прегръдка е нужно настроение
Потребността на тийнейджъра от ласки е толкова силна, колкото и на по-малките деца. Само че по-малките идват при нас, гушват се, търсят близостта ни. От пубера не можем да очакваме подобно поведение. Да получи ласка е негово право, а не задължение. Затова не бива да се обиждаме, ако в отговор на проявената от нас нежност, чуем само недоволно избоботена реплика: „Не съм бебе.“ Просто не му е точно сега времето. Когато настъпи, ще разберем и тогава ще можем да го доближим. Една ласка навреме е равна на хиляди думи.
Да заменим критиката с обсъждане
Преходната възраст изостря чувствителността към критиката, затова ще трябва да спрем да правим забележки. Възрастните не се карат, когато решават проблемите помежду си. Те изясняват отношенията си, търсят точката на съприкосновение, не разрешават конфликтите си от позицията „аз съм над теб“. Искаме порасналото ни дете да споделя с нас своите преживявания и емоции? За това са достатъчни и първите 4 точки. Но ако искаме да знаем какви са проблемите му, трябва да престанем да го критикуваме. Понякога изискваме от него да учи по-добре или да спре с компютърните игри. Това означава, че искаме да си върнем петгодишното момиче/момче.
Основната ни задача е не само да предадем отговорността на детето, но и да му помогнем да се справи с нея. Ученикът в 5-6 клас все още не може да носи пълната отговорност за живота си, но в някои сфери може да се справя сам. Въпросът с оценките трябва да решава сам, а да има домашни задължения е не само правилно, но и полезно.
Уважението към чувствата, желанията и личните граници на тийнейджъра, вслушването в това, което иска да ни каже, може да ни помогне не само да спечелим доверието му, но и да преодолеем най-сложните моменти в пубертета. Ако се справим добре, не е изключено дори да чуем рядко произнасяната от него дума „благодаря“.
Източник: mel.fm
Препоръчваме ви още:
"`се тая!" - отговорът на всички вселенски въпроси
Тийнейджърът боледува? Не му пречете!
От депресия страдат не само тийнейджърите – тя може да се появи и в по-ранна възраст. Как можем да я разпознаем?
1. Детето понижава успеха си
При депресия способността да се съсредоточиш намалява, затова не детето му става трудно да разбира обясненията на учителите или да изпълнява домашните си. Ако отличникът ни изведнъж понижи успеха си, трябва да бъдем внимателни. Възможно е детето да не се оплаква от лошо настроение. Просто се появява усещането, че като че ли мозъкът е престанал да работи и това го прави разсеяно.
2. Детето спи достатъчно, но се чувства уморено
Добре би било да обръщаме внимание на промените в съня му, защото това е един от симптомите на депресия. Може например отново да започне да спи през деня, да се събужда по средата на нощта или много рано сутрин и да не може да заспи отново. При депресия сънят е некачествен, не възстановява силите, затова без значение колко спи човек, винаги се чувства уморен. Това влияе зле на успеха и на всички останали сфери на живот на детето.
3. Детето твърди, че никому не е нужно
Често могат да бъдат чути реплики „никой не ме обича“, „нищо не мога да правя“, „всичко е безсмислено“. Това е сигнал, че трябва да потърсим помощ от специалист. Терапевтът може да му помогне да поработи над песимистичната нагласа.
Ранна диагностика на психични проблеми
4. Приятелите на детето изведнъж изчезват
При депресия хората са склонни да се изолират, като че ли се заобикалят с невидима стена. Децата обикновено усещат това и престават да общуват с депресирания си приятел.
5. Детето няма планове, няма мечти
Не получава удоволствие от общуването с околните, от прекарването на време с тях, не се весели, не се радва на това, което го е радвало преди. Нормално е от време на време да изпитва стрес, да се изморява от часовете в училище или от някакви други занимания. Трябва обаче да сме внимателни, ако предишните начини за освобождаване от стреса престанат да работят. Детето не проявява интерес към семейните ваканции, не го радва перспективата да отиде на кино, на разходка, на поиграе навън. Некомфортно му е, защото би искало да реагира като преди, но не му се получава.
6. Трудно се разговаря с него
При детето депресията се проявява по-различно, отколкото при възрастните, затова е трудно да бъде разпозната. Възможно е да не изглежда тъжно или потиснато, а по-често да е раздразнително и да променя настроението си. Ако забележим, че не можем да проведем нормален разговор с него, че се срива независимо от ситуацията, трябва да проследим за наличието и на други симптоми на депресия.
7. Приятните спомени вече не го радват
Има деца, които постоянно се чувстват нещастни, но нямат клинична депресия. За да усетим разликата, трябва да обърнем внимание на това как детето реагира, когато му припомняме случай, когато е било щастливо. Ако е само потиснато, тези спомени ще го развеселят, но ако е депресирано, това няма да се случи. Причината е, че депресираният не може да си представи, че някога преди е бил щастлив, както и не може да допусне, че ще бъде щастлив в бъдеще.
Трудни деца или трудни диагнози
8. Плаче по-често от обикновено
Плачът е нормален начин да излееш емоциите си. Но ако дете, което рядко плаче, изведнъж започне да го прави често трябва да си дадем сметка за ситуациите, при които това се случва. Дали няма повишена плачливост, дали не са налице други симптоми, загубило ли е интерес към всичко.
9. Не желае да бъде утешавано
Да изпитваш тъга е нормално, особено ако нещо те е разстроило, и в такива ситуации по правило търсим емоционална подкрепа. Детето с депресия обаче може да откаже утехата, която му предлагаме, защото смята, че това няма да облекчи състоянието му.
10. Става равнодушно към всичко
Загубата на интерес обхваща всички сфери на живот, не само училището, приятелите или увлеченията.
11. Рязко се променя апетитът му
Възможно е, ако по-рано детето е било злоядо, изведнъж да започне да се храни обилно или да се пристрасти към сладкото. Отношението на децата към храната се променя с порастването и това е естествен процес, но трябва да сме внимателни, ако тази промяна е съпроводена с други симптоми на депресия.
12. Непрекъснато нещо го боли
Ту се оплаква от болки в корема, ту го боли глава – това може да е проява на депресия.
13. В семейството има случаи на депресия
Предразположеността към депресии има наследствен характер, затова дори ако никой от роднините не е бил диагностициран, си струва да се замислим дали някой не е проявявал споменатите симптоми на това психично разстройство. Ако се окаже, че такива случаи има, детето е в рисковата група.
Източник: rd.com
Препоръчваме ви още:
"Мамо, може ли да не ходя днес на училище?"
