Васко Белия

И след като сме на ученическа тема, още една истинска история, която Александър Урумов сподели и дълбоко ме затрогна. Вярвам, че ще докосне и вашите сърца.

Викаха му Васко Белия, защото останалите бяха преобладаващо циганчета и неговото самотно русоляво присъствие някак си се отличаваше на общия фон. Не беше от моя клас – аз учех децата от 4 до 8 клас, докато едновременно следвах в университета – винаги съм учил и работил. И май винаги към правил паралелно поне две неща. Васко беше в 3 клас и някак си остана в паметта ми от тази единствена моя учителска година. Беше самотно дете, като всички други в този дом за изоставени деца. Но докато другите агресивно търсеха внимание, той бе кротко вглъбен, замислен в някакъв свой свят. Очите му бяха огледало на дълбоки пространства някъде далеч навътре в душата му. И незнайно защо ме привличаше това дете. Внимавах да не прекалявам с публичната близост, след като веднъж други деца го набиха и разбрах, че са го направили от ревност заради моята топлота към него – любовта е дефицит в дома на изоставените. Не искаха да делят любовта ми с него. И трябваше да се съобразявам с това тяхно право на отхвърлените да наказват всеки обичан, освен тях. Един ден ще си купя къща тук, погледна ме замислено Васко, докато бяхме на горски лагер в самия край на учебната година. Кимнах с разбиране, това китно и отдалечено родопско селце беше единственият му познат свят.

– И ще си взема жена, и няма да я бия, а ще я обичам – добави Васко – явно леля му, която често идваше да го види, му го бе казала.

– Чудесно, Васко, точно така трябва – насърчих го аз.

– Ще си купя къща, ще си направя ограда и ще сложа едно голямо черно куче, лошо куче – окуражен редеше Васко.

– Всичко това е добре, но защо ти е лошо черно куче – озадачен попитах. Васко вдигна учуден поглед към и отвърна:

– За да пъди мама, когато дойде да ме види!

– Защо да я пъди, още по-объркан промълвих аз.

– А тя защо ме е изоставила? Защо не идва да ме види? Защо не ме обича? – все така кротко и замислено каза Васко. И нещо ме стисна за гърлото, станах рязко и се скрих от очите му зад ъгъла на близката сграда. Разревах се като малко дете – безутешно, неудържимо, като на погребение. Разревах се за цялата изтекла година. За всичките празни детски легла в истинските домове на тези деца. За всичките малки добри кучета в душите им, които растяха в агресия и болка и щяха да станат големи и зли кучета – за да хапят родителите. Да ги разкъсват и да ги боли, и да им върнат цялата мъка на децата, които вече ще са големи… Виждам ги днес – зли и пораснали черни кучета, връщат си за всичко. На другите и на себе си – защото омразата е първо към самите тях, не могат да простят на себе си, че не са били обичани. А надеждата ми е в лелята на Васко. Тя ще го научи да не бие жена си, да се грижи за нея и да я обича. Ако познавате някой Васко, станете му леля. И чичо може. И му дайте надежда.

 

Автор: Александър Урумов

 

Дано Васко си е намерил добра жена, която да не бие и дано в неговия дом детските легла не са празни. Благодаря ти за споделената история, Александър!

 

Снимката е от интернет.

Последно променена в Понеделник, 06 Февруари 2017 12:47
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам