Всеки има история, която ще помни цял живот. За някои това е първият спомен от морето, за друг - първото приятелство, за трети – двойката по математика. Ето няколко истории споделени в платформата Pikabu за най-запомнящите се, а понякога и странни, случки в детството.

„Днес ми позвъниха от работата. Изплаших се. Реших, че нещо се е случило, че имам някакъв проблем и т.н. от този род. Всъщност ми казаха само, че от няколко дни малката ми сестра пише на страницата на фирмата във фейсбук с молба да ми увеличат заплатата, за да ѝ дам парите, които спечели от бас.“

„Когато бях дете ми казваха, че ако тичам и крещя в апартамента, ще дойде лошият Кравчук. Детската ми фантазия рисуваше огромно страшно чудовище, сляпо и черно. Във въображението ми Кравчук приличаше на прилеп, който се вбесява от силни и резки звуци. Страхувах се и бях по-тиха от мишка. После разбрах, че Кравчук е фамилията на съседа ни.“

„Когато бях на четири години баща ми работеше в завод. Даваха му мляко за „вредност“. Бях убедена, че получава млякото, защото е вреден. Всеки път, когато чуех тази фраза, си представях как баща ми вилнее из завода и не слуша директора си, а след него тичат хора, които му дават мляко, за да стане по-добър и възпитан.“

Желязната детска логика

„Когато бях малък се чудех какво умее баща ми. Чичо ми поправяше оградата, съседите колеха животните, той дори не караше кола. Можеше ли все пак нещо да прави? Веднъж, когато на село колеха кравата, попитах татко, който наблюдаваше процеса, може ли да коли животни. В този момент шофьорът му, който беше дошъл за събитието, ми обясни, че баща ми може да реже хора. Тогава не разбрах защо всички се смеят на шокираната ми физиономия. Като поотраснах научих, че баща ми е хирург и е спасил живота на много хора. Никога не го беше споменавал пред мен.“

„Наскоро със сестра ми преглеждахме вещите си в дома на родителите ни. Попаднахме на стар чадър на цветя. Питам я: „Помниш ли този чадър?“, а тя ми отговаря: „Помня го, разбира се. Когато бях на 3 години исках да скоча с него от балкона, като с парашут (тогава живеехме на 5-ия етаж). Всеки ден се подготвях, но се заигравах и забравях. Сещах се едва като си легнем. Обещавах си да не забравя да скоча на другия ден, но всичко се повтаряше отново.“ Да се чуди човек как сме оживели!“

„Като дете много се страхувах от чудовища. Когато бях на 6, родителите ми отидоха на някакво гости и ме оставиха с чичо ми.

- Внимавай с него – предупреди го баща ми – Той е неспокоен напоследък. Започна да се страхува от чудовища.

- Ок, обещавам, че няма да се страхува от чудовища повече. – успокои го чичо ми.

Когато родителите ми тръгнаха, той започна да "лекува" фобията ми към чудовища. Методите му бяха доста радикални. Два часа ме държа затворен в стаята, изключи осветлението и започна да ме плаши зад вратата с ужасен глас. Оттогава спрях да се страхувам от чудовища. Започнах да се страхувам от чичо си.“

Не е лесно!

„Бях на 9 години, когато с приятели играехме на двора. Дойде една жена, заключила се отвън, не можела да си влезе в апартамента, имала нужда от помощ. Аз нали съм пич, се покатерих на третия етаж. Тогава не обърнах особено внимание на обстоятелствата. Сега, когато имам син на същата възраст, се чудя с кой акъл жената е поискала нещо такова от нас.“

„Първото ми самостоятелно готвене беше, когато бях на 4 години. Наложи се да събудя родителите си преждевременно, защото закуската ми не изглеждаше никак добре. Разбих яйцата, омесих ги, посолих ги, но незнайно защо не искаха да се сготвят. Всъщност причината беше, че исках да съм послушна. Понеже не ми даваха да пипам тигана и печката, реших да сготвя върху табуретката.“

„Изпратиха ме да занеса на леля ключ от апартамента. Мама строго ми каза: „Гледай да не го изгубиш!“ Взех го и тръгнах. Вървя по пътя и си повтарям: „Да не изгубя ключа, да не изгубя ключа.“ Изведнъж ми хрумва „гениалната“ мисъл: „Трябва да потренирам търсене на ключа, за да го намеря бързо, ако го изгубя.“ Оглеждам го внимателно, затварям си очите и го хвърлям някъде пред мен. Естествено, загубих го. Търсих го няколко чака. Най-накрая, когато вече бях целия в кал и сълзи, го видях да проблясва в тревата. Взех го и тръгнах към леля с мисълта, че вече няма никакъв шанс да го загубя.“

„С приятеля ми бяхме на по 11 години. Решихме да пропуснем един ден в училище. Той учеше в художественото, аз в музикалното. Речено-сторено. Скрихме дипломатическите си куфарчета под стълбището (тогава бяха на мода) и тръгнахме да се шляем из града. Като огладняхме, влязохме в една сладкарница да си купим закуски. На излизане ни срещна майката на моя приятел. Ококори се насреща и зададе резонния въпрос: „Момчета, вие какво правите тук?“. Моят приятел хладнокръвно ѝ отговори: „Припознали сте се.“ Жената буквално се свлече на земята, а ние хукнахме накъдето ни видят очите. Майката на приятеля ми не спомена нищо на нашите, но и до днес, когато се сетим за тази случка, се смеем със сълзи.“

Не казвай на майка си!

„Като дете, в един ужасен студ, по пътя към училище, намерих вкочанено врабче. Бях чувал, че рибките могат да оживеят, дори да са замръзнали от студа. Пъхнах врабчето в раницата, изкарах часовете с него, прибрах се и го сложих на радиатора да се размрази. Два дни се мъчих да го съживя, докато мама не започна да търси откъде идва тази неприятна миризма.“

„7-годишната ми сестра прави нещо и ме пита:

- Какво да изрежа от хартия – коте-момче или коте-момиче?

- А как ще ги различиш? – осъзнавам, че въпросът ми е некоректен.

- По роклята и панталончето.“

"Като дете вечно молех баба да играе с мен, но тя бързо се уморяваше и казваше: „Виж, като стане съвсем тъмно на улицата, веднага ще дойда да поиграя с тебе.“ Така няколко пъти. Аз все чаках и чаках, но винаги заспивах преди да се е стъмнило. Като пораснах, научих за белите нощи… “

Препоръчваме ви още:

Децата мълчат - значи ядат тебешир

Тъмни сили

Житейските правила на дребосъка