Безплатното лятно училище се провежда в две столични училища и е част от интензивното първоначално обучение на новите участници в програмата за професионално и лидерско развитие на “Заедно в час”
За осма поредна година Лятната академия за успех и забавление на фондация “Заедно в час” ще подкрепи близо 1000 ученици от София и региона да учат и да се забавляват през лятото, като развиват умения и мотивация за учене. Лятното училище започва на 30 юли, понеделник. В 11.30 ч. ще бъде официалното откриване в присъствието ученици, родители, учители, официални лица и гости. Откриването на Лятната академия по традиция ще се проведе паралелно в двете училища на академията - 90 СУ “Ген. Хосе де Сан Мартин” в кв. “Люлин” и 125 СУ “Боян Пенев” в кв. “Младост”.
Сред официални гости на събитието тази година ще бъдат зам.-министърът на образованието и науката Таня Михайлова, началникът на Регионалното управление на образованието-София град Ваня Кастрева и други представители на Министерството на образованието и науката, Столичната община, СБУ, както и на партньорите на академията, благодарение на които за поредна година тя е напълно безплатна за учениците и родителите.
Лятната академия на “Заедно в час” цели да повиши мотивацията за учене на децата, да подобри подготовката им по изучаваните предмети и да им помогне да не изостанат по време на дългата лятна ваканция. Академията е и финалната част от интензивното предварително обучение на новите участници по програмата на “Заедно в час”, които от септември 2018 г. ще преподават в училища в 11 региона на страната.
“Лятната академия дава възможност на много ученици и родители в София, които не могат да си позволят платени занимания през лятото, да осмислят и оползотворят свободното си време през ваканцията. Академията позволява на децата да общуват с връстници от разнообразна среда, да учат и работят заедно и да откриват много повече както за себе си, така и за света, в който живеем. Тази възможност превръща академията и в събитие със силна социална значимост”, споделя Иван Петров, специалист „Обучения“ във фондация “Заедно в час”.
За осемте години съществуване на академията през нея са минали стотици ученици и с всяка година интересът към заниманията се повишава. Много от децата се записват за трета, четвърта и дори осма поредна година. В безплатното лятно училище тази година ще се включат близо 1000 деца и младежи от I до XII клас. Те ще прекарат първите три седмици на август с новите мотивирани учители от програмата на “Заедно в час”. Преподавателите са професионалисти с разнообразен опит и ще обучават по различни учебни дисциплини. Всички те са обучени по международния модел „Преподавай като лидер“, създаден с фокус върху успеха на всеки ученик. Учителите водят редовни учебни часове, които са подготвили специално за учениците на академията. Те работят също с екип от координатори, опитни специалисти, които наблюдават часовете, дават обратна връзка и насоки как учителите могат да подобрят работата си в класната стая.
Академията се провежда напълно безплатно за учениците с подкрепата на фондация “Америка за България”, минерални води “Банкя”, Dundee Precious Metals, “Титан” Златна Панега, Международния клуб на жените – София, Столична община и други индивидуални дарители и съмишленици на “Заедно в час”. Инициативата подкрепят и редица НПО партньори, сред които “Каритас България”, Върховният комисариат на ООН за бежанците в България, фондация “Здраве и социално развитие” и други.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Станах майка за първи път преди почти 25 години. Бях само на 19, във времена, когато единствената информация за кърменето евентуално би дошла от майка ми или баба ми. Оказа се, че и двете не бяха кърмили повече от месец-два и не бяха особено компетентни по темата. Вероятно това би ме разтревожило, ако се бях замислила повече, може би щях да си внуша, че и от мен няма да стане кърмачка. Но за късмет бях напълно ошашавена тогава от разни други, мои си притеснения - дали детето ще се роди живо и здраво, дали ще се справя, как ще съчетая ученето, работата и гледането на бебе. Въпросът дали ще кърмя или не изобщо не ме занимаваше. Знаех, че ако имам кърма, ще кърмя, а ако не, като мама и баба, има вариант и детето няма да умре от глад. В резултат на това кърменето за мен се случи естествено, без много да го мисля и анализирам, и с всички естествени странични ефекти от него.
Първо имах огромни, подути, напрегнати гърди, които нямах търпение да дам на бебешките устенца, за да се отпуснат поне малко. Кърменето беше облекчение.
После имах разранени зърна, плаках и кърмех, стисках зъби и се молех да приключи по-бързо. Кърменето беше болка.
После дойде онзи момент, когато млякото се стичаше от зърната ми, напояваше подложките, сутиена и дрехите ми, дори и чаршафите в спалнята. Да не говорим за онези конфузни моменти на улицата, когато изведнъж блузата ти се наквасва на две кръгли петна точно върху огромните гърди. Кърменето беше неудобство.
И тогава най-после дойде времето, когато кърмата се регулира, болката си отиде, заедно с напрежението и втвърдяването, и тогава разбрах, че кърменето всъщност е удоволствие.
Удоволствието да прегърнеш детето си.
Удоволствието да го нахраниш.
Удоволствието да го успокоиш.
Удоволствието да му кажеш, че го обичаш по единствения начин, който то още разбира.
Удоволствието да го приспиш.
Удоволствието да си изцяло негова и той - изцяло твой за един много кратък период от живота, който му предстои.
Със следващите си трима сина също не се замислих дали ще кърмя или не. Но вече не от липса на опит, не от незнание, а точно по обратната причина. Защото знаех какво е кърменето и го исках. Имам около седем години кърмачески опит с четирите си деца. Чак страшно ми изглежда така, написано черно на бяло. Ами излиза, че съм цяла мини млекоцентрала!
Вярвам, че почти всяка жена може да кърми и това се случва съвсем естествено. Действително някои майки имат физиологичен проблем или заболяване, което може да им попречи. Но в повечето случаи жените се отказват, защото се плашат. Защото твърде много го мислят и не вярват, че ще се справят. Защото е толкова лесно да посегнеш към шишенцето с адаптирано мляко. Ако изключите този вариант като опция и ако спрете да се тревожите толкова, ще видите колко бързо се намира решение за проблемите с кърменето. И колко скоро кърменето се превръща в удоволствие.
А ако все пак не се получи, не изпитвайте вина и не допускайте някой да ви вменява такава. Просто не бързайте да се отказвате и направете всичко по силите си, защото си струва. Обещавам ви.
Накрая ми се иска да добавя и още нещо. Постоянно се говори за здравословните ползи от кърменето, те са ясни. Но нека не забравяме и някои съвсем прагматични предимства. Да се гледа кърмено дете е много по-лесно. По няколко причини:
1. Храната е навсякъде с вас. Няма нужда да тичате до дома и да прекъсвате разходката си, защото детето е гладно.
2. Можете да пътувате с много по-малко багаж и без притеснения дали там където отивате ще има точно вашето мляко.
3. Храната е винаги стерилизирана и не се разваля, а също така и не свършва.
4. Детето се успокоява и приспива много по-лесно, кърмата помага при болки, колики, температура, зъби и всичко, за което може да се сетите.
5. Нощем няма нужда да ставате и да приготвяте храна.
6. Всички нужни за детето добавки и лекарства са в кърмата. Дори да сте болна, настинала, кашляща, вие давате на детето си антитела с кърмата и то няма да се зарази или ще го изкара съвсем леко.
7. Кърмата задоволява и нуждата от вода. Да, наистина е така. Ако желаете, давайте водичка на детето, но то няма нужда от нея, поне докато не сте го захранили.
8. Кърмата е абсолютно безплатна и все пак е най-добрата и висококачествена храна, която можете да предложите на детето си.
9. Много жени отслабват по-лесно, докато кърмят. Но дори и да не сте от тях (аз не бях), поне със сигурност се грижите добре за здравето си и се храните по-здравословно.
10. Кърменето не означава, че месеци и години няма да можете да излезете без детето и ще трябва постоянно да сте с него. Аз съм била и студентка, и работеща майка, докато кърмя. Също така и жена, която понякога има нужда да се нагласи и да излезе с мъжа си. Кърменето няма да сложи край на живота ви и да ви превърне в крава. Щом аз успях, значи и вие ще се справите. Изцеждах едно шишенце с кърма, оставях го в хладилника и поверявах бебето на баба му за няколко часа без никакви притеснения.
А когато се прибера и малкото човече протегне ръчички към мен и бърза да засуче, изпитвах огромно щастие. Неописуемо.
Защото кърменето е много неща. Но преди всичко е обич.
В Световната седмица на кърменето искаме да ви зададем този въпрос.
Какво е кърменето за теб?
Каним ви да отговорите с едно изречение и да се включите в томболата ни. В края на седмицата ще теглим жребий и една от вас ще получи подарък - страхотната електрическа помпа за кърма на Philips Avent, които подкрепят майката във всяко нейно решение още от първия й ден с бебчето.
А ако имате някоя интересна история с кърмене, която искате да споделите с нас, пращайте смело. :)
Препоръчваме ви още:
Автор: Мая Цанева
Миналия петък се случи това, което исках от много време: синът ми замина на море с баба си и ние най-сетне останахме сами! Завиждате, нали… Но, както всеки друг път, винаги има едно „но“. В моя случай това е поредният грип или някакво гадно неразположение, което ме сваля от борда на лодката на любовта още преди корабът да отплава. Този път си изгубих гласа буквално и изцяло, което донякъде не беше лошо, защото ме принуди да намаля и работните обороти. Отплеснах се, извинете. Всъщност исках да ви разкажа как не успях да си почина, не защото нямах възможност, а защото осъзнах, че почти съм изгубила способността си да не правя нищо – казано по-красиво dolce far niente, или „да съм айляк“, както го наричаме в родния ми Пловдив. Като горда пловдивчанка, аз имам опит с безкрайни разходки по Главната, часове, прекарани на по кафе и на пица в зяпане на минувачите… Вкъщи всички ме взимаха на подбив заради блеенето ми, или по-учтиво казано, умението ми просто да се губя в собствените си мисли. Но нещо се случи. Не виня детето си, но някъде и някога се приземих здраво по дупе на земята. И заболя, и изгубих невинното си, почти професионално умение dolce far niente.
Сещате ли се за онзи забавен американски тв сериал от тийнейджърските ни години – „Стъпка по стъпка“? От него съм запомнила няколко сцени. В един епизод цялото семейство с всичките 5 или 6 деца беше на ваканция. Всички си бяха намерили какво да правят, според интересите си, а двамата съпрузи гордо и неочаквано си лежаха на едни шезлонги, на сянка, с коктейли… и о, Боже, не правеха нищо. Е, не съвсем, защото в лятното безвремие съпругата пишеше списък за коледните подаръци и правеше сметки откъде да поръчат отсега изгодно играчките.
Така и аз. Останахме без дете, аз и без глас, а ръцете ми се оказаха празни. Любовта, дори и с вечеря и кино, не е постоянно занимание, нали… И също както една моя любима героиня на Лаура Ескивел от „Като вода за горещ шоколад“, си намерих тихи занимания – пране, пазаруване, прахосмукачка, малко проучване за детски рожден ден. Ей така, тихо, тихо, но много активно, овършах задачите за уикенда. И заспах рано.
Мъжът ми, който умее да разпуска, се опита да ме спре – веднъж, два пъти, но безуспешно. Аз също се опитах да се озаптя, ама отвътре ми беше неспокойно и леко виновно пред всички други майки и родители, които готвят, тичат след децата и „почиват“…
В неделя сутрин къщата беше чиста, а ние отидохме на кафе. Съпругът ми предпочете следобедната компания на Тери Пратчет и ме остави да почивам. И тогава аз почти се разплаках: нямах идея какво да правя. Очите ми копнееха да не четат и да не се взират в екран.
Всичките ми приятелки са майки с деца и не става да им звъннеш с покана за кино или коктейл с един час предизвестие. А и всъщност не искам да говоря за деца, за работа, за нищо. От друга страна тишината започваше да ми дотяга, но беше наложително поради липсата на глас, не на мисли за споделяне.
Да отида сама на кино… Защо не, както в добрите стари времена, но в мола има и намаления, така че по-добре да стоя далече…
В неделя паркът е пълен като Античния театър на концерт на Металика. Какво да правя…
Тогава осъзнах, че единственото нещо, което мога да направя, е да заспя. Безпаметният сън в неделя следобед лекува всичко, или почти всичко. Той не е отговорът на въпроса къде изгубих „айляка“ в себе си във водовъртежа на бързото порастване, родителството и правенето на пари, но дава малко време на мислите да се подредят. Вероятно, ако някой специалист прочете това, може да прецени, че показвам признаци на прегаряне. Всъщност жалея по времето, когато можех просто да се изключа. Един от най-хубавите спомени от последните години е следобедно безвремие в басейна на един планински хотел. Водата беше приятно топла, слънцето блестеше, а вятърът тушираше жегата. От уредбата се чуваше Стинг. Този човек може да ме приспи с вълшебния си глас, текст и музика за душата. Водата ме носеше, а аз дремех в синьо безвремие. Гледах пръстите на краката си или белите облаци и бях… щастлива, и пълна с живот, и празна откъм мисли…Това е моето определение за Dolce far niente. Дано го изпитам отново и ви го пожелавам – в каквато и форма да е. Поблейте си на воля, когато ви се падне удобен случай. Заслужаваме го. Да живее айляка!
Препоръчваме ви още:
Марк Тулчински е баща на две деца. Той създава електронни игри. Сред по-известните са My Town и My Little Princess. Ето неговата гледна точка за плюсовете и минусите на това популярно детско забавление.
Аз съм в индустрията с мобилните игри от времето на третата версия на айфон. Наистина, по-рано правех игри за възрастни. Когато се родиха собствените ми деца се съсредоточих в този раздел. Игрите могат да бъдат полезни, ако са правилно подбрани според възрастта. За 4-6-годишните са достатъчни елементарните игри на мобилния телефон. Около 8-та година може да се опита с по-сложни вече на компютъра. Най-добрите игри за деца са тези, в които няма победители и победени, а акцентът е върху развиване на въображението. Те са обикновените игри – има дом, има обитатели, можеш да измислиш каквото искаш и да бъдеш който искаш.
Плюсовете
Познавам много психолози, които използват игрите за терапевтични цели. Те помагат на децата да пренесат емоциите и страховете си върху героите и така да обяснят какво се случва с тях. В игрите можеш да бъдеш който искаш – например лекар, който лекува хората (ако детето се страхува от лекари).
В детските игри не трябва да има победители и победени. Така минимализираме или свеждаме до 0 появата на стресови ситуации. Смятам, че игрите трябва да защитават децата от негативни емоции, а не обратното.
Игрите предоставят възможности: можеш да бъдеш какъвто искаш и да правиш това, което искаш. Можеш да се запознаеш с особеностите на различни професии (например летец), да строиш замъци и кули, да се научиш да рисуваш с акварели. Когато са насочени към творчество са полезни.
Игрите ти дават разбирането, че светът не се ограничава до детската площадка или пейзажа зад прозореца. Чудесно е, ако има образователен елемент. Можеш да научиш повече за древните цивилизации, да пътешестваш по света, дори да учиш. Децата обичат да учат (независимо от това какво казват те самите или какво мислим ние, родителите им). По време на обучение или игра (или едното и другото едновременно) те предпочитат да използват въображението си, а не да следват установени правила и да постигат определени цели.
Трябва да помним обаче, че играта не заменя обучението. Тя е инструмент и допълнение към съществуващата реалност.
Минусите
Основният недостатък на игрите е, че изискват усилие от страна на родителите. Негативният страничен ефект може да е резултат от липсата на контрол върху детето и незаинтересованост колко време отделя на тези игри.
Игрите могат да бъдат вредни, ако не са подбрани според възрастта. Неслучайно всяка игра има маркировка с препоръчителната възраст на ползвателя. Естествено, игра с указание 18+ е неподходяща за 7-годишно дете. Много често родителите обвиняват разработчиците на игри, но истината е, че вината е тяхна, защото не следят на какво играят децата им.
Игрите изискват постоянен времеви контрол. И въпросът е могат ли родителите да организират този процес.
Разбира се, ако не бъдат контролирани децата могат да играят целодневно и аз не виждам нищо добро в това. Те трябва да бъдат под контрола на родителите си, за ограничено време и само за определени, полезни, развиващи игри. Тогава от този процес ще има полза.
Децата обичат да изразходват енергията си, учат се да комуникират с връстниците и заобикалящата ги среда. Играта не бива да е единствената светлина в прозореца. Те трябва да прекарват достатъчно много време в активни игри офлайн. Струва ми се, че социалните навици и възпитанието са ключът към успеха в живота и са по-важни от факта, че си се родил по-умен от другите.
Игрите на малък екран са напрежение за очите, особено за детските. За да се минимизира потенциалната вреда трябва категорично да се ограничава времето с тях. Не е добре екранът да е твърде близо до очите и да се играе в полутъмна стая.
Договор за електронни игри с тийнейджър
Аз непрекъснато купувам и качвам нови игри, играя на тях, селектирам подходящите и тогава ги предлагам на децата си. Съдържанието е контролирано. Но не бива да забравяме, че игрите и интернет са различни неща и онлайн пространството трябва да бъде много по-строго контролирано.
Времето, в което детето е в интернет, трябва да е под надзора на родителите. Аз не разрешавам на собствените си деца да ползват социалните мрежи и да стоят в чатовете.
През седмицата им позволявам да играят по час дневно, в почивните дни малко повече. Синът ми обича Майнкрафт, а дъщеря ми предпочита игрите, в които може да рисува с пиксели (pixel art drawing) и игрите със смяна на тоалети. Всички тези игри аз съм играл и проверил.
Препоръчваме ви още:
Баба преследва жертвата си с кървава бухалка
Какво е Синдром на електронния екран
Грейси Екс е писател, автор на сценарии, режисьор и актриса. В последните години тя пише и говори за семейството и за нещата, които изграждат щастливите отношения между членовете му.
Всяка майка иска детето й да споделя тревогите и радостта си преди всичко с нея. Но опитите да станеш изповедник и най-добър приятел много често търпят неуспех. Веднъж дъщеря ми, която е тийнейджър, отиде на кино с приятели. Когато й позвъних, за да я попитам кога да й извикам такси за прибиране, тя не вдигна телефона си. Едва след два часа ми се обади да ми каже, че е тръгнала към къщи. През това време аз не бях на себе си. Веднага й казах, че съм била много притеснена, когато не ми е отговорила. На следващата сутрин дойде при мен в спалнята и каза: „Мамо, снощи не бях на кино. Бях на купон.“
Ние живеем в спокоен крайградски район на голям и опасен мегаполис. Когато се родиха децата ми знаех, че след време ще има случаи, в които ще им се наложи да помислят, за да намерят най-добрия изход. Нужно ми беше да се убедя, че могат да вземат правилни решения. Още когато бяха в детската градина ние разигравахме ситуации, в които те трябваше да кажат как е правилно и безопасно да се постъпи.
Може ли да се изяде цяла кутия бонбони за обяд? Не, това е въпрос на добро здраве, защото подобни действия му нанасят вреда.
Може ли да пресичам улицата, без да държа ръката на мама? Понякога, ако няма коли.
Може ли да отида на училище без да се среша? Разбира се, ако стилът ти е „уличен кошмар“, защо не?
Рамките на моето възпитание са такива – има неща, които държа да изясня докрай, и такива, в които предпочитам да се оттегля. Затова, когато дъщеря ми дойде с признанието, че е била на купон й казах само: „Мила, ако не знам къде си, не мога да те защитя. Това може да бъде опасно.“
Изложих й няколко варианта за развитие на сюжета: Какво би станало, ако купонът се превърне в неприятно преживяване? Какво ще стане, ако ти е зле? Заради това, че си ме излъгала, ти не би ми позвънила, а това вече застрашава твоята безопасност.
Не й задавах излишни въпроси и не я засрамвах. Казах й, че е умна и самостоятелна, но животът често ни поднася изненади, включително и неприятни, и бих искала тя да знае как да се справи с тях. Тя ми обеща никога да не лъже къде е.
Разказах този случай на моя приятелка, която също е майка на тийнейджър. Тя недоумяваше защо не съм наказала дъщеря си. А на мен подобна стъпка изобщо не ми беше хрумнала. Исках да изградя добър контакт с момичето си, не да го разруша. Вероятно подсъзнателно съм приела, че суровото наказание ще я принуди да се дистанцира от мен и да ме лъже в бъдеще. Моята цел е да се научи да взема правилните решения сама и да търси съвета ми само, ако й е невъзможно да се справи.
Тийнейджърите имат потребност да пробват силите си сами, да проверяват собствените си теории, правила и ценности. Как тогава да им дадем свободата, която искат, без да напускат безопасната зона?
Според едно изследване деца в тази възраст, които имат силна връзка с родителите си, са по-малко склонни към ранни сексуални контакти, а грижата и уюта в семейството предотвратяват употребата на марихуана и появата на стрес. Когато родителите и тийнейджърите имат добри отношения, без да изключваме уважението към възрастните и послушанието, младите са по-трудно податливи на депресии, защото имат силно развито чувство за достойнство и увереност в себе си.
Позволете на детето да има собствени мисли и ценности
Децата са личности със собствена гледна точка и ценности. С това трябва да се примирим, колкото и да ни е тежко, като в случаите с нестандартна сексуална ориентация например, при които отдръпването и присъдата на родителите са водили до опити за самоубийство.
Направете усилие и приемете индивидуалността на детето си, признайте правото му на себеизразяване. То не е ваша собственост.
Интересувайте се
Най-добрият подарък за вашия тийнейджър е интересът ви към живота му. Когато децата ми бяха в детска градина, играехме на въпроси: „Ванилов или шоколадов сладолед?“, „Ваканция на морето или на планина?“, „На кого ще се сърдим - на мама или на тате?“ Така в шеговита форма те ми се разкриваха в съвсем неочаквана светлина понякога.
Вашият интерес дори към дребните неща разкрива нови възможности за общуване и разбирателство.
Занимавайте се със своите неща
Забелязвате, че сте твърде ангажирани с грижите за детето си и нямате време за собствен живот? Родителите-хеликоптери са епидемия в наше време. Известният психоаналитик Карл Юнг е казал: „Най-тежкото бреме, което лежи на плещите на детето, е неизживеният живот на родителите му.“ Ако искате децата ви да споделят с вас, трябва да имате собствен, отделен от тях личен живот. Сигурни ли сте, че сте пример за самодостатъчен пълноценен човек? Или се опитвате да реализирате неосъществените си мечти чрез детето? То ще престане да споделя с вас мотивите си, ако усети опита ви да го манипулирате.
Дръжте своите истории и травми за себе си
Имам приятелка, чиято дъщеря се опитала да поговори за първия сексуален контакт с майка си. По време на разговора жената започнала да плаче и обяснила това със страха и вълнението си. На 15 години приятелката ми преживя сексуално насилие и без умисъл проектира тази ситуация върху собствената си дъщеря. Оттогава момичето прекрати всякакви разговори за секса с майка си. Когато приятелката ми се оплака, я посъветвах да потърси помощ от специалист, за да започне да разграничава болезнения си опит от естествения интерес на дъщеря си.
Разграничавайте собствения си опит от това, през което преминава детето ви. Ако вие не можете да преодолеете затруднението си и да говорите на тези теми, какво очаквате от тийнейджъра си?
Научете се да слушате внимателно
Сигурни ли сте, че слушате толкова, колкото говорите? Колко често казвате „Аз“ („Аз искам да съм сигурна, че с теб всичко е наред. Ти сама проваляш живота си!“). Ако подобни разговори винаги прерастват в грандиозен скандал, отстъпете и си задайте въпроса с какво не сте съгласни - с мислите и постъпките на детето си или просто не желаете да го слушате и чуете?
Идеални родители няма, но ако искате да насочвате, а не да контролирате, ако цените личния си живот и умеете да го разграничавате от живота на другите, ако наистина умеете да слушате, имате значително по-голям шанс да установите силна и честна връзка с детето си.
Препоръчваме ви още:
Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си
8-те свещени права на тийнейджъра
Автор: Иво Иванов
Крайно време е трудовото законодателство у нас да се осъвремени, така щото родителите, отглеждащи деца, да имат законовото право на няколко дни допълнителен отпуск, който да ползват, за да си починат от семейната почивка с деца.
С две деца на море си е сериозно изпитание, а когато едното е тийнейджър, почивката се превръща в нещо като Survivоr формат за родители.
Първата работа на Йоан при настаняването ни в хотела, още преди да сме внесли куфарите, е да разбере каква е паролата за безжичния интернет. Парола, та парола. Чакай бе, джанъм - изкъпи се, освежи се, излез на терасата да видиш морето и тогава. Ама не. Когато разбере, че ще пътуваме някъде, първият му въпрос неизменно е „Има ли интернет?“, иначе му е все едно къде сме.
- Човек не може да разчита на качеството на wi-fi-я, когато е на чуждо място – докато прави това заключение, синковецът разпъва 15-метров кабел, който закачва за рутера. А аз се чудех какво толкова мъкне в тая раница. Подсигурил се е...
През повечето време е със слушалки на ушите и не чува какво му се говори. Трудно можеш да го накараш да свърши нещо - той бил дошъл да си почива. Отказва да се снима – честта му на скейтър не му позволява такива кифленски изпълнения. Използва всяка възможност да дразни малкия си брат и да ни пили нервите абсолютно преднамерено, за да види докъде ще стигнем.
На плажа е тъпо и изобщо, навсякъде всичко е тъпо и скучно. Донякъде това е отмъщение, задето не го пускаме да отиде сам с приятели на море, но на 15 е още твърде малък за това.
Колкото и да се напъвам, не мога с нищо да предизвикам интереса му. Планирал съм посещение на по-интересните забележителности в околността, но го чувам да казва на брат си
- Бобо, прави се на болен, кажи, че ти е лошо, че пак ще ни помъкнат по нек‘ви красоти.
Ако зависи от него, ще спи до обяд и после ще си "почива" в стаята. Пристига на плажа доста след нас, с походката на осъден на смърт.
- Виждате ли ония облаци там – на ураган са, осведомява ни с мрачен тон и се пльосва под чадъра. Поглеждаме накъдето сочи – на небето има 3 пухкави бели облачета.
Късно следобед се изсипва проливен дъжд.
- Ето, казах ли ви!
С жена ми седим на терасата и гледаме унило дъжда. Йоан излиза отвътре, за да установи със задоволство, че продължава да вали:
- Ех, как ме е яд, че заваля така силно. Досега колко забележителности можехме да сме изръшкали вече... Много ме е яд!
Успява да влезе обратно точно преди джапанката ми да се удари в стъклото на балконската врата.
Обикновено двамата с него плуваме много навътре в морето и той обича това, но този път, за наш късмет, сме уцелили годишния конгрес на медузите от Южното Черноморие и морето е като супник. Това категорично го отказва от плуването и е повод да ми припомни за 168-ми път как в Гърция няма медузи. Вярно е, но там пък неудобство са морските таралежи. Като бяхме на Тасос, носех през цялото време обувки срещу таралежи, но последния ден прецених, че няма риск и настъпих тамън два на изпроводяк. С двата крака - аз не съм по половинчатите неща! Стъпалата ми бяха като игленик. Тези бодли нямат вадене – крехки са и се чупят. Бях сигурен, че това ще ми докара сериозна инфекция и вдигнах температура.
Ето, започва се, ще се мре. Жена, доведи децата да се сбогуват с баща си.
След няколко седмици изпаднаха сами или се разтвориха, но се отървах от тях без сериозни проблеми.
Та мен някакви гадни пихтиести мекотели не могат да ме спрат, затова след всяко плуване излизам от водата порядъчно нажарен. Помагало, ако опареното място се намаже с оцет. Дали пък да не се намажа превантивно целият с оцет, преди да вляза във водата? Мога и обилно чесън да наложа – действа антибиотично. И накрая да се натъркам от глава до пети с лют червен пипер. Ще ме избягват не само медузите - цялата морска флора и фауна ще се отдръпне, а и ще си осигурим повече пространство на плажа.
Колкото големият иска да го оставим на спокойствие и да не го закачаме, толкова малкият непрекъснато иска внимание. „ Мамо, тате, скучно ми е!“ Ами поскучай си, тате. Кой казва, че трябва да ти е забавно през цялото време. Животът не е електронна игра.
Както съм се напекъл и съм задрямал блажено на хавлията, върху мен се изсипва воден залп от онези водните пушки с вакуумна помпа. Само да го стигна! Ако не е това, брат му ще си изтупа небрежно кърпата и всичкият пясък ще отиде в лицето ми.
Бобо си намери приятелка на плажа. Разгеле, ще можем да си полежим на спокойствие за известно време и няма да се ровим в пясъка като свине в кукуруз, за да правим замъци и виадукти. Истинска красавица е. Летисия Каста като малка. Лъже, че е на 9, но е висока колкото него. Няма начин! (Жени – първо лъжат, че са по-възрастни, а после – че са по-млади!) Тя деликатно и непринудено го заговори, с което бързо стопи ледовете и се заиграха. Иначе той никога не би направил първата крачка в общуването. Много бяха сладки докато седяха един до друг на брега и си приказваха. Летисия обаче си тръгна и не разбрахме дали пак ще дойде на другия ден. Жени!
Децата наоколо са предимно русначета и езиковата бариера определено затруднява играта с тях. Единственият израз, който Бобо знае на руски (брат му го е научил на него) е "Сука блядь" и той, разбира се, го вкара в употреба. Кога, ако не сега?! Да разберат децата, че и той поназнайва руски. Пак добре че родителите им са далече и не го чуват... Ако някой все пак дойде да ми търси сметка, ще започна веднага да му рецитирам Лермонтов, примерно нещо на морска тематика, за да замажа положението и да види, че сме културни люде:
Белеет парус одинокой
В тумане моря голубом...
По-нататък не го знам, но мога и да изпея нещо на руски.
По стара морска традиция българските курортисти продължават да си мятат боклуците на пясъка и сутрин правим уборка на плажа, преди да се настаним. Не че, да речеш, няма кошчета за смет или че са далече. Пак по отколешна традиция, някои семейства пристигат с гръм и трясък и се настаняват толкова близо зад нас, че пръстите на краката им почти докосват главите ни. А иначе място на плажа - бол. Хората явно търсят близост в този толкова отчужден свят.
Хубаво е, че имаме такава приемственост в следването на традициите.
Аз обаче определено не търся близост с каката от Нова Загора, която се е проснала по гръб току над хавлията ми, докато съм бил във водата. Откъде знам, че е от Нова Загора ли? Охоо, още колко неща знам вече за тяхното семейство – нали сме си „близки“. Демонстративно издърпвам кърпата си нагоре максимално близо до нейната, лягам по корем и фиксирам натрапчив поглед между краката й, като ококорвам очи. Това действа по-ефективно от забележки и разправии и тя бързо-бързо се отдръпва на приемливо разстояние.
Вятърът духа навътре към морето и една надуваема лодка отплава. Няколко човека се опитаха да я настигнат, но се отказаха, щом загубиха дъно под краката си. Накрая единият успява и се мята вътре. Груба грешка, така го отнася още по-навътре в морето. Сеща се, че ще стане само с плуване и дърпане. Влизам във водата, за да му помогна, но спасителите ме изпреварват – нахлузват плавници и стигат за нула време до него. Измъкват с общи усилия лодката. На връщане цепят по диагонал и излизат от водата точно пред нашия бивак. При вида на младите им загорели мускулести тела, излизащи мокри от водата, жена ми с жив интерес се надига от хавлията.
- Аууу, такива аполоновци ли ражда тук морската пяна – искам всеки ден да плажуваме на същото място.
А за мен афродити, родени от морската пяна, няма. Ни афродити, ни морски нимфи. Само пихтиести медузи за мен.
Днес се очертава облачно. Идеално за посещение на Бегликташ. С „древнотракийско мегалитно светилище“ няма да спечеля децата, затова обявявам тайнствено, че това е свещено място, на което древните траки се извършвали жертвоприношения, магически ритуали и оргии. Що ми трябваше да вмъквам „оргии“ – сега трябва да обяснявам на Бобо какво е това.
- Групов секс - улеснява ме веднага Йоан.
- Тате, а какво е групов секс? – интересува се Бобо
- Добреее, нека сега да се съсредоточим върху културния туризъм, деца.
Раницата ми тежи.
- Абе жена, какво си сложила вътре, не отиваме на полярна експедиция!
- С теб човек никога не знае къде ще се озове. И най-невинната разходка в парка може неусетно да прерасне в дълъг поход, затова е добре винаги да сме подготвени – храна, вода, топла дрешка, въже, брадва, спрей срещу мечки...
Аз просто съм любопитен към света и искам да видя още и още, когато сме на ново място.
Разглеждаме скалния комплекс. На едно място между огромните камъни има тясна цепнатина – това бил лабиринтът на Хадес и само праведните успявали да преминат през него.
- Ха сега да ви видим колко сте праведни! – предизвиквам ги аз.
И тримата успяват да преминат с лекота, аз обаче се заклещвам!!! Жена ми ми се подиграва.
- Това е заради мощните ми гръдни мускули, оправдавам се.
- Знам ли, на мен ми се видя, че не можеш да преминеш по-скоро заради подгръдните мускули...
- Не ме карай пак да ти демонстрирам!
- Недей, моля ти се, че ще се заклещиш и после няма да можем да те извадим!
- Тате, ако останеш заклещен между скалите, това силно ще увеличи туристическия поток. Ще допринесеш за развитието на българския туризъм! - включва се Йоан.
- Айде тръгвайте веднага всички, че иначе аз ще допринеса за намаляване на сегашния туристически поток с 3 бройки! - нервничи жена ми.
Продължаваме през дъбовата гора към залива “Света Параскева“. Надолу по пътя има още няколко огромни скали, на които спираме за кратка почивка и за да могат братята да се дърлят по-качествено, че иначе единият върви по-напред, другият по-назад – не е същото като има дистанция.
Птици пеят оглушително в клоните на дърветата, щурят щурци, а прелитащите насекоми са с размерите на малък дрон.
- В тия странджански гори тилилейски сигурно гъмжи от трюфели. - казвам, за да повдигна бойния дух на компанията.
- Да, ама за тях ще ни трябва куче гъботърсач, тате – Бобо е запознат.
- Може да пуснем майка ти - тя всичко намира вкъщи: чорапи, гащи, ризи, ключове, телефони, учебници... що да не намери и трюфели?!
- А тракийско златно съкровище не щеш ли?! - заяжда се Станчева-Иванова
През гората започва да прозира море. След малко заливът се ширва пред нас в цялата си красота. Гора, скали, лазурно море, девствен плаж – истински скрит рай!
Останали са, значи, все още такива местенца по нашето Черноморие!
Свалям си трескаво дрехите и се бухвам във водата. Останалите не споделят ентусиазма ми – тц, било пълно с камъни и водорасли. Плувам навътре, няма нито една медуза! Морето е гладко като огледало. Рахат! Тишина и спокойствие, чуват се само крясък на чайки и песни на щурци. А и слънцето проби облаците и напече – точно като по поръчка.
Опа, това не беше красък на чайка, какво беше това? Бобо се дере на плажа, сбили са се с брат му и Йоан го е ударил. Има ехо заради скалите наоколо и „изнесеният“ му глас оглася целия залив. Чайките отлитат, уплашени. Сигурно и Света Параскева си е запушила ушите. Не чувам, не виждам, не ме интересува! Да се оправят. В рая съм!
Другият туристически гвоздей в програмата ни беше разходка с корабче по Ропотамо. Йоан, разбира се, се противеше, но го заплаших, че ще му наложа вето върху електронните устройства. Понякога наистина се налага да тропнеш с юмрук по масата. В крайна сметка му хареса, но дежурната реакция е „Не искам“.
Плаването по лъкатушещата между притихнали лонгозни гори ленива река беше много приятно и ми подейства много успокояващо. Усещането е като за джунгла.
"Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо, разкрий ни тайните си ти“. Е, не ни разкри кои знае какви тайни - 3 корморана и една малка чапла.
Най-хубавото време от деня е рано сутрин след изгрев слънце. Децата още спят. Оставяме ги да къртят, разхвърляли ръце и краци в пози, които изглеждат ужасно неудобни и с жена ми отиваме на плажа да се насладим на времето само за нас си. И двамата имаме нужда от това. Всички майки и татковци на света имат нужда от това. Разхождаме се заедно по брега. После аз тичам и след това плувам в морето. Жена ми изпълнява някакви йога-комплекси.
Разминавам се с други бегачи, които тичат с маратонки и със слушалки в ушите – е, не го разбирам това. Аз може и да не съм прав, но кюфтетата без лук и тичането с маратонки по финия мокър пясък на брега, не ги одобрявам. Другото, което не разбирам и не одобрявам, е как може да си изтъпаниш кучето на плажа по обяд, в най-голямата гущерина. Кучетата понасят жегата много по-трудно от нас и за тях това е мъчение.
Плуването рано сутрин в морето е моят начин за влизане в хармония със себе си и със света. Всичките ми грижи и тревоги се разтварят като ефервесцентна таблетка в солената морска вода. Пшшшшт и край, изчезват. Кой беше казал, че решението на всички проблеми е солената вода: сълзи, пот или море. Плуването в морето е като сливане с вечността, като завръщане към първоизточника на живота на Земята, към Началото на началата. То е откровение, катарзис, пречистване, синьо-зелено безвремие ... Вдишване над водата, издишване под вода, светлина и мрак, ден и нощ, радост и мъка, среща и разлъка. Ритъмът на живота.
След един час и половина плуване водата отмива всичката утайка, полепнала в душата ми.
След час и половина плуване светът е изкъпан, вчесан и приветлив.
След час и половина плуване съм нов човек.
Ще събудим децата. Ще закусим и ще се върнем на плажа. Ще тичаме по брега, ще се пръскаме с вода, ще строим пясъчни замъци, ще играем плажен волейбол, ще си мятаме фризби, ще караме водно колело. Ще си изтупват кърпата в лицето ми, ще ме заливат с вода, докато дремя, ще прекаляват със сладоледа и студените напитки и после ще ги боли гърло, ще ми опъват нервите, ще ме вбесяват... но всичко е точно.
Всичко си е в реда на нещата.
На море сме.
На море с децата.
Най-хубавото време от годината!
Препоръчваме ви още:
Автор: Валентина Вълчева
Една от най-големите ми мечти допреди три години беше да изкарам шофьорска книжка. Мъжът ми известно време предвидливо пазеше обществото от мен и мило ми напомняше, че тоя град вече си има достатъчно други проблеми, за да му се натреса и аз в качеството си на правоспособен шофьор. В един момент обаче му писна да мрънкам и за Коледа 2014-та се прибра с ключове от едно „Рено”. „Твоя е, оправяй се!”
Започнах предпазливо: цял месец проучвах местните инструктори в търсене на този с най-здрава психика, защото си се знам колко съм талантлива в опъването на чужди нерви. Някои от тях като инструктори бяха прекрасни, но нервите им просто нямаше да издържат на напъна. Препоръчаха ми един, за който обаче от познати знаех, че не го слуша много главата, и като сгафиш някъде, се започва една… „Кокошко! Гъско! Пуйко! Патко! За к`во ревеш сега, ма, кукумявко?!”. И всички останали представители на пернатите, за които можете да се сетите. Определено не е моят човек. Тръгнала съм шофьорска книжка да изкарам, не да се сдобивам тепърва с досие за побой и хулиганство.
Открих моя някъде в края на януари и цъфнах в офиса за Урок №1 навръх рождения си ден – на 6 февруари 2015 г. Той категорично ме отряза. Нямал намерение да ме вкарва и двама ни в тая беля точно на личния ми празник. Прозвуча достатъчно зловещо, за да ме откаже и да се съглася да започнем на другия ден. Предупредих го, че съм рядък индианец, който дори не знае как се пали кола. „Чудесно! Такива най ги обичам!” А аз го гледам и си мисля: „Ще съжаляваш! О, как ще съжаляваш, човече!”
Когато обявих на мъжа ми, че започвам курс, той ме изгледа скептично и попита:
- Ама ти предупреди ли го тоя човек с какво се захваща?
Още ме бъзика заради едно пътуване до София, в което първо влетяхме в най-гъстата мъгла, която можете да си представите, после скъсахме два болта на една и съща джанта, двигателят прегря навръх прохода Петрохан, вече в София така и не улучихме нито една от търсените улици, три пъти пресичахме на червено, за малко да ни блъсне трамвай, глобиха ни за липса на предпазни колани и като за капак заседнахме в асансьора на един хотел. Оттогава брат ми се зарича, че с мен и на кафе няма да излезе.
Противно на очакванията на мъжа ми, курсът мина общо взето гладко. Тоест… по-гладко, отколкото се надявах, и определено не толкова, колкото вероятно е искал инструкторът ми. И като казвам това си мисля, че така и не му благодарих, а определено има за какво. Например, че не ми се разкрещя нито веднъж, дори и когато за едната бройка да ударя линейка (на заден ход). Железен самоконтрол, дори и в най-абсурдните моменти!
- Много добре, Валя! И сега тук завий надясно!
- Добре.
Ляв мигач и перфектен завой наляво!
- Рекох надясно, ама карай!
- Е, да де. Надясно…
Казвам го преди да се усетя. Той пали цигара. Първата от поне десет, които ще изпуши преди да сме спрели за днес. Не се хили, не ме бъзика.
- Хубавото е, че дори и да объркаш посоката, поне завиваш натам, накъдето си дала мигач. Можеше и по-зле да е.
Ето! Знаех си, че има нещо хубаво!
Ако някой ден се провали като инструктор по шофиране, категорично ще обере точките като инструктор по позитивно мислене.
След около половин час сме на същото кръстовище.
- И сега, Валя, ако нямаш нищо против… завий НАДЯСНО!
Не ми се обяснява, че аз и първия път нямах абсолютно нищо против. Нещо ми подсказва да не го дразня повече от вече постигнатото.
Много спокоен човек! Май трябваше да го питам на какви хапчета е. Дори и докато ни караше две курсистки за изпита по листовките, все ни повтаряше като някакъв индийски гуру:
- И само спокойно, момичета! Няма от какво да се плашите! Нищо страшно няма…
При третото „няма да се плашите” сладуранката до мен реши да го успокои на свой ред:
- Аз от четири години работя в погребална агенция. Малко неща могат да ме уплашат.
Листовките всъщност не ме притесняваха – аз съм професионална зубрачка в крайна сметка. Виж, на практическия изпит бях леко изнервена и за едната бройка да набия изпитващия, когато един тъпак ме засече насред булеварда. Не за друго, а защото се пресегна към волана ми, за да надуе клаксона, а десет минути преди това ни беше предупредил:
- Пипна ли волана, изгорели сте!
Размина му се, само защото ме възхити колко изобретателно може да ругае такъв дребен и изглеждащ иначе толкова деликатен човек.
Така че… взех книжка. Необяснимо, но факт! Което обаче ми изглеждаше толкова фрапантен пропуск от страна на КАТ, че когато отидох да си я прибера, за всеки случай попитах дамата на гишето:
- Ама Вие сигурна ли сте, че… ?
Да не кажат после, че не съм ги предупредила! Общо взето, със същия резултат можеше да връчи и колан-бомба на ислямист-камикадзе.
Оттогава някак си брат ми рядко взе да идва в града и предпочита да си стои на село.
Препоръчваме ви още:
Лъвът - цар на пътя, Везните - подвижна опасност
Криворазбраните правила на пътя
Преди 10 години знаех много добре как се възпитават деца. По принцип те не ми харесваха особено (чуждите имам предвид), но правилата за възпитание в главата ми бяха ясни и логични. Много се дразнех и учудвах, когато мои приятели и познати, които по някаква случайност в този период се бяха обзавели с потомство, се държаха не така както ми се струваше класически правилно.
Техните деца крещяха, прекъсваха разговорите на възрастните (Вие възпитавате ли ги тези деца изобщо?); от глава до пети бяха изпоцапани със супа, каша, дори на 3 години (Къде са им обноските, вече не са деца?!); изпадаха в истерия в магазина (Много сте ги разглезили!); не искаха да дадат от бисквитите си (Ами това е основен навик, трябва да да могат да споделят, на какво ги учите?!); плачеха за количките си (О, боже, моят син никога няма да се държи така за глупости!); тичаха по памперс на две години (Докога?!).
Имаха и ред други вредни практики като съвместния сън, крещяха на децата си понякога и ги хранеха с хамбургери. В детските стаи на приятелите ми често беше пълен хаос и имаха неприятния навик да водят децата със себе си в ресторанта, за да ни пречат да си говорим на спокойствие.
Даа, списъкът на осъдителните ми мисли в този период може да бъде безкраен, а най-важното - много срещи ми докарваха главоболие, защото всички теми се свеждаха до децата. Накратко, ако трябва да перифразирам една американска писателка: „Бях прекрасен родител, докато не се родиха децата ми.“
Сега имам трима сина и ако мога да се срещна със своята версия отпреди 10 години имам какво да й кажа:
1. Те ще крещят и ще те прекъсват дори и милион пъти дневно да им обясняваш правилата на поведение, просто защото до определена възраст мозъкът им още не може да контролира желанието да споделят нещо много спешно и важно (според тях). Можеш само спокойно и методично отново и отново да повтаряш и обясняваш правилата.
2. Те ще се цапат и със супа, и с каша, и с кетчуп, и с всички възможни и невъзможни видове вещества на света (особено момчетата). Твоята пералня ежедневно ще върти партида след партида пране. А те ще продължават да се цапат.
3. Те ще изпадат в истерия, не е задължително да е в магазин, но ще изпадат. Може да е в колата, може да е при лекаря, може да е в самолета по време на 10-часов полет. И много хора наоколо недоволно ще клатят глава и ще въртят очи, а ти ще се опитваш да обясниш на младата си и красива съседка по място, че детето ти е просто уморено, че е имало прекачване, че го болят ушите… въобще, че е малко човече. Ще виждаш, че тя изобщо не те разбира или не иска да те разбере.
4. Те няма да споделят нещата си. До определен момент никак. И ще се окаже, че всички психолози наоколо смятат това за нормално и препоръчват да не настояваш да дадат любимото си камионче или кукла, а тактично и вежливо да поискаш играчката им и да предложиш нещо в замяна.
5. Те ще плачат за колички. И на година, и на шест, защото зелената Волга на брат им е много по-яка от яркото Ферари с мигащи фарове, което са им подарили (и обратно). С времето количките се сменят с нещо друго, но принципът остава.
6. За памперсите просто ще си замълча. Цялата тая тема с ранното приучване към гърне (да ме простят привържениците на този забавен метод) според мен е губене на ценно време. Когато човекът е готов, на година, две, а може и на три или три и половина, просто ще свали тези „дарове на цивилизацията“ и ще отиде да се изпикае в тоалетната или на гърнето. Където реши. Аз вече няколко пъти съм виждала това и съм категорично против насилието над рефлексите.
Когато стана майка, никога няма да...
И това не е всичко - децата често идват при мен нощем и ми охлаждат краката с ледените си петички, периодично ядат фаст фуд, а в стаята им трудно можеш да влезеш без да се натъкнеш на лего или трансформър (при това ние имаме фея на чистотата).
Понякога им крещя и от ранна възраст ги мъкна с мен по ресторанти, където невинаги се държат добре. И да, на практика всички разговори с приятелите ми, в редките ни срещи, завършват с разговори за децата.
Затова се радвам, че преди 10 години съм била достатъчно тактична да си държа езика зад зъбите. Всички ние сме различни, всеки със своята история, възпитани от различни хора съвършено различно и това е прекрасно.
И навярно не само в моя случай се е оказало, че добре написаната теория на възпитанието, която много логично и разумно съществуваше в главата ми преди 10 години, силно се различава от практиката.
*Авторката Ануш Дейвис е съпруга на юрист-пътешественик и майка на три момчета билингви; преподавател, автор, консултант по методика на позитивната дисциплина и ентусиаст в сферата на билингвалното възпитание.
Препоръчваме ви още:
За какво бих "убила" другите родители
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам