Автор: Любомир Аламанов

Епизод 4. Няма надежда

Прибрал съм се от Изнесен офис. Там е било тежко. Много работа. Сини вълни. Топло слънце. Бриз над водата. Вълнички в краката. Рачета по кея… (описанието няма нищо общо с разказа, ама защо да не си припомня малко).

Та, прибрал съм се от Изнесен офис. Бързал съм. Защото… Е, защото трябваше да съм тук, а не там. Въпреки картината, описана по-горе.

Тук ни посреща реалността. Без почивка се мятаме в боя. А почивка след Изнесен офис си трябва. Повярвайте ми.

Някъде в лудницата се сещам да пиша и на майка ми. Че съм се прибрал. Да знае жената. Правя се на мил и добър.

Веднага ми отговаря: „Звънни!“

Отново. За пореден път. Неумолимостта на думата кара ветровете на времето да замръзнат. Две неутронни звезди да се свият още повече. А една черна дупка да проплаче. С глас…

Стискам зъби. Не звъня. Издържам.

Цели 21 секунди…

Този път не е жизнерадостна. Бясна е.

Започва директно: „Ей, как щях да го пребия тоя… “

Въздъхвам наум. Моля се да не е полицай този път. Не искам да я вадя от ареста…

Питам примирено:

- Какво си направила?

Тя скача:

- Аз ли? Аз ли? Защо пак аз? Аз нищо не съм направила. Чакам си на светофара и тоя ме удря отзад. Ама аз си бях спряла. А не както ми казваш, че спирам рязко. Този път си бях спряла. А тоя ме удари. И скочих. Излязох от колата и му се разкрещях. Щях да го пребия.

Опитвам миролюбиво:

- Добре де, може да е някой чичо със стара кола, не е успял да спре, случва се, ти нали си добре…

Тя не спира:

- Какъв чичо, какъв чичо, глупости говориш, някакво момче беше. Нямаше 30 години. Голямо едно такова. За какво ходи на фитнес, като не може една кола да спре. Пак му се развиках.

После добавя хитро:

- Ама му падна номерът на тъпия мерцедес, какво като е с еднакви цифри. Аз моя съм го завила с допълнителни винтчета, няма мърдане.

Опитвам се да проумея ситуацията. Питам предпазливо:

 - Значи едра мутра с мерцедес те е ударила на светофара и ти си му крещяла?

Тя, вече жизнерадостно:

- А, добро момче беше. Голямо, ама болнаво. Беше жега, ама той с голямо сако се загърнал. Едно такова широко, обемно… 

Стискам телефона. Гледам да не дишам много.

Тя продължава:

- А и малко му се карах. Той започна да ми се извинява. Пишел си с гаджето. Разсеял се. Мил беше. Даже предложи да плати. Извади всичко от джобовете си… 

Аз, тихо:

- Преджобила си мутрата?

Тя, нехайно:

- Е, глупости, той сам предложи. А и ми стана жал. Имаше само 40 лева. И дребни стотинки. Нищо де, взех му ги.

Аз, внимателно:

- Взела си парите на мутрата? Всичките 40 лева?

Тя, леко възмутено:

- Разбира се. Как ще се научи иначе. Даже му поговорих още малко. Че не трябва така да прави. Че хората гледат. И че излага майка си.

Аз, вече отчаян:

- Добре, нали всичко приключи така?

Тя, съвсем весело:

- Да де. Само му предложих да си остави там колата. И да ходи пеш. Здравословно е. Тъкмо ще метне това тъпо сако. Загрозява го. Така му казах.

Аз вече нищо. Само гледам. Казвам:

- Добре поне, че няма да се видите никога повече… 

Тя, хитро:

- Ааа, не. Взех му телефона. Да му направя здравословна програма. И измервания. Има нужда. Той малко се дърпаше. Ама му казах, че и на приятелката му ще направя. Да я доведе в офиса. Ще й хареса. И той се съгласи. Даде ми номера си. Искаш ли да ти го кажа?

Категорично не исках да ми го казва. Нито да го знам. Само казах, че се радвам, че всичко е приключило без жертви. И от двете страни. И че затварям, за да се опитам да поработя.

След час получавам съобщение от нея: „Писах му. Питах го дали не ме е забравил. Отговори ми, че няма как да ме забрави никога. Казах ти, че е мило момче. Дадох му адреса на офиса. Утре идват с приятелката си. Искаш ли да те запозная?“

Не исках. Определено не исках.

Чудех се на себе си. Защо не си останах в Изнесения офис. Там само ураган минава.

Препоръчваме ви още:

 Жена зад волана

Лъвът - цар н апътя, Везните - подвижна опасност

Криворазбраните правила на пътя