Автор: Мая Цанева

Миналия петък се случи това, което исках от много време: синът ми замина на море с баба си и ние най-сетне останахме сами! Завиждате, нали… Но, както всеки друг път, винаги има едно „но“. В моя случай това е поредният грип или някакво гадно неразположение, което ме сваля от борда на лодката на любовта още преди корабът да отплава. Този път си изгубих гласа буквално и изцяло, което донякъде не беше лошо, защото ме принуди да намаля и работните обороти. Отплеснах се, извинете. Всъщност исках да ви разкажа как не успях да си почина, не защото нямах възможност, а защото осъзнах, че почти съм изгубила способността си да не правя нищо – казано по-красиво dolce far niente, или „да съм айляк“, както го наричаме в родния ми Пловдив. Като горда пловдивчанка, аз имам опит с безкрайни разходки по Главната, часове, прекарани на по кафе и на пица в зяпане на минувачите… Вкъщи всички ме взимаха на подбив заради блеенето ми, или по-учтиво казано, умението ми просто да се губя в собствените си мисли. Но нещо се случи. Не виня детето си, но някъде и някога се приземих здраво по дупе на земята. И заболя, и изгубих невинното си, почти професионално умение dolce far niente.

Сещате ли се за онзи забавен американски тв сериал от тийнейджърските ни години – „Стъпка по стъпка“? От него съм запомнила няколко сцени. В един епизод цялото семейство с всичките 5 или 6 деца беше на ваканция. Всички си бяха намерили какво да правят, според интересите си, а двамата съпрузи гордо и неочаквано си лежаха на едни шезлонги, на сянка, с коктейли… и о, Боже, не правеха нищо. Е, не съвсем, защото в лятното безвремие съпругата пишеше списък за коледните подаръци и правеше сметки откъде да поръчат отсега изгодно играчките.

Така и аз. Останахме без дете, аз и без глас, а ръцете ми се оказаха празни. Любовта, дори и с вечеря и кино, не е постоянно занимание, нали… И също както една моя любима героиня на Лаура Ескивел от „Като вода за горещ шоколад“, си намерих тихи занимания – пране, пазаруване, прахосмукачка, малко проучване за детски рожден ден. Ей така, тихо, тихо, но много активно, овършах задачите за уикенда. И заспах рано.

Мъжът ми, който умее да разпуска, се опита да ме спре – веднъж, два пъти, но безуспешно. Аз също се опитах да се озаптя, ама отвътре ми беше неспокойно и леко виновно пред всички други майки и родители, които готвят, тичат след децата и „почиват“…

В неделя сутрин къщата беше чиста, а ние отидохме на кафе. Съпругът ми предпочете следобедната компания на Тери Пратчет и ме остави да почивам. И тогава аз почти се разплаках: нямах идея какво да правя. Очите ми копнееха да не четат и да не се взират в екран.

Всичките ми приятелки са майки с деца и не става да им звъннеш с покана за кино или коктейл с един час предизвестие. А и всъщност не искам да говоря за деца, за работа, за нищо. От друга страна тишината започваше да ми дотяга, но беше наложително поради липсата на глас, не на мисли за споделяне.

Да отида сама на кино… Защо не, както в добрите стари времена, но в мола има и намаления, така че по-добре да стоя далече…

В неделя паркът е пълен като Античния театър на концерт на Металика. Какво да правя…

Тогава осъзнах, че единственото нещо, което мога да направя, е да заспя. Безпаметният сън в неделя следобед лекува всичко, или почти всичко. Той не е отговорът на въпроса къде изгубих „айляка“ в себе си във водовъртежа на бързото порастване, родителството и правенето на пари, но дава малко време на мислите да се подредят. Вероятно, ако някой специалист прочете това, може да прецени, че показвам признаци на прегаряне. Всъщност жалея по времето, когато можех просто да се изключа. Един от най-хубавите спомени от последните години е следобедно безвремие в басейна на един планински хотел. Водата беше приятно топла, слънцето блестеше, а вятърът тушираше жегата. От уредбата се чуваше Стинг. Този човек може да ме приспи с вълшебния си глас, текст и музика за душата. Водата ме носеше, а аз дремех в синьо безвремие. Гледах пръстите на краката си или белите облаци и бях… щастлива, и пълна с живот, и празна откъм мисли…Това е моето определение за Dolce far niente. Дано го изпитам отново и ви го пожелавам – в каквато и форма да е. Поблейте си на воля, когато ви се падне удобен случай. Заслужаваме го. Да живее айляка!

Препоръчваме ви още:

Живот по мярка

Захарен памук

Малко слънце и някой, когото обичаш