Автор: Мария Пеева

Преди много време посетих нова частна болница за преглед при препоръчан специалист. Докато чаках на регистратурата, се загледах в някакъв лист, който служителката небрежно беше оставила на плота пред себе си. (От дете се забавлявам като чета “наопаки” печатен текст, а колкото и да е странно, ръкописен не умея. Пробвайте, интересно е). Оказа се списък с вътреболнични правила. Беше адресиран като мемо до всички служители в болницата без изключение - от тези на рецепцията до лекарите, сестрите, хигиенистите - и включваше основните правила на взаимоотношенията им с пациентите. Осъзнавам, че изобщо не беше предназначен за пациентските ми очи, но ми стана любопитно и го прочетох. И се възхитих. Това се случи може би преди 12-13 години, но най-вече заради този списък впоследствие дълго време въпросната болница беше предпочитан избор за семейството ми. Вътреболничният им правилник явно работеше добре, защото всички - от санитари до главни лекари - се държаха с пациентите, точно както е описано. Не разполагам с копие, не претендирам за фотографска памет и не мога да ви цитирам дума по дума какво гласеше, но посланието му беше съвсем ясно - уважавайте пациента, информирайте го за всичко, което се случва и пазете достойнството му на всеки етап от лечението. Опитах се да напиша нещо подобно по спомени:

1. Посрещайте пациента с поздрав и задължително се представете с длъжността си, ако предстои да извършите преглед или манипулация.

2. Говорете в учтива форма винаги и при всякакви обстоятелства.

3. Правилното обръщение към пациента е господине/госпожо или на име с учтива форма, фамилиарниченето е недопустимо.

4. Пациентът трябва да бъде подробно и ясно информиран за лечението и процедурите, които предстоят и да даде съгласие за тях, при необходимост в писмен вид.

5. Достойнството на пациента трябва да бъде уважавано при всички обстоятелства и независимо от неговото състояние.

6. Пациентът трябва да бъде адекватно третиран, лекуван и обезболяван според съвременните медицински практики.

7. Пациентът трябва да бъде информиран за последиците, рисковете и възможните странични ефекти от лечението, както и за развитието на заболяването му своевременно, но с деликатност и съпричастие.

8. Пациентът следва да бъде информиран за сроковете и продължителността на прегледите и процедурите.

Често съм се чудила впоследствие дали и в други болници има подобни инструкции, които дават точни и ясни насоки за отношението към пациента от страна на медицинския персонал. Може би има, но никой не им обръща внимание, те са просто поредната досадна бумага за подпис. Или може би няма, но тогава защо просто не ги въведат? Тези няколко съвсем простички правила не струват нищо, а могат да преобърнат една цяла многогодишна система, в която родилките биват нагрубявани и удряни, възрастните хора - пренебрегвани, хората с увреждания - разигравани, лекарите - пребивани и обиждани. Система, в която пациентът бива наричан "майче", "бабо", говори му се на "ти" или е принуден да се чувства унизен при всякакви манипулации, с които не е запознат или при прилагането на които не се взема предвид нормалните човешки чувства като срам да се съблечеш пред непознати, болка или страх от предстоящото лечение. Не виждам реална причина подобен правилник да не бъде въведен във всички медицински заведения и спазването му да се изисква безкомпромисно. Може би трябва всички новоназначени и настоящи служители да бъдат обучени с примери за конкретни ситуации. Да им се напомня редовно за него. Да се санкционира неспазването му. Колегите им да не толерират прояви на фамилиарно отношение, пренебрежение, безчовечност, обиди и грубост към пациентите. И правилникът може да е двупосочен. Ако пациентът иска да бъде приет и лекуван, на свой ред е длъжен да го спазва и да се обръща към медицинския персонал с уважение. 

Убедена съм, че с постоянство, търпение и добър пример нагласите се променят. В тази болница го бяха постигнали - независимо дали пациентът е родилка, човек с тежка инфекция или дете. Била съм там като пациент или близка на пациент и в трите ситуации, говоря от опит. Вярвам, че това може да се случи навсякъде. Това е в интерес не само на нас, пациентите. За самите лекари и сестри би било далеч по-лесно да обгрижват човек, който е сравнително спокоен, вместо да се изправят срещу изнервен, уплашен пациент, който не знае дали се страхува повече от болестта или от мястото, на което е попаднал.

И тъй като тази статия все пак е провокирана от темата за родилната грижа, накрая ще добавя тази част от призива на Мрежата за съвременна родилна грижа, която засяга конкретно отношението към родилката: 

– Всяка жена има право да получи безопасни и основани на научни доказателства родилни грижи;

– Всяка жена има право на родилна грижа, която зачита човешкото й достойнство;

– Всяка жена има право на дискретност и конфиденциалност;

– Всяка жена има право да бъде равноправен участник в решенията за своята бременност и раждане, базирани на научните доказателства, клиничния опит на обгрижващия специалист и нейните желания и комфорт;

– Всяка жена има право да получи родилна грижа в условията на равно третиране и недискриминация.

Целият им призив може да прочетете тук.

Важно е обществото да разбере, че не бива да се делим на лекари и пациенти. Нека бъдем хора, които се отнасят помежду си с уважение и зачитат достойнството на отсрещния. Нека това отношение бъде регламентирано ясно в закона, щом не сме дорасли до нивото да разчитаме на собствената си съвест да ни води правилно. И нека това отношение започва от раждането и продължава до последния ни миг. Заслужаваме го.

Препоръчваме ви още:

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Родилките разказват...

Да родиш в България

Автор: Марина Петрова

Последните дни много се писа по темата за отношението към родилките. Прочетох истории, от които сърцето ми се къса, прочетох и истории, които ми дадоха надежда. Това, което най-много ме шокира бяха коментари от рода на „Защо всички само се оплаквате?“, „Какъв е смисълът да се пишат тези неща?“, „Родилките преувеличават!“. Искам да дам отговор на тези три коментара, защото искам всички да разберат, защо е необходим този дебат и не искам да има случай на починала родилка, за да го водим.

Аз съм чувствителна и притеснителна, в никакъв случай не казвам, че някога съм била лесен пациент. Лежала съм в болници и преди бременността ми и не съм очаквала, че отивам да раждам в петзвезден хотел. Имах тежка бременност. Всъщност открих, че съм бременна, лежейки в инфекциозна болница с подозрения за хранително натравяне, защото имах всички симптоми и ме приеха със силно обезводняване и много ниско кръвно. Бременността беше планирана, затова с влизането през вратата предупредих дежурния лекар, че има шанс да съм бременна, а той ми се усмихна и ми каза, че ще съм му втория такъв случай за тази седмица. Държаха се с мен прекрасно! Лекарят идваше да ме вижда постоянно! Беше ми назначил преглед при гинеколог, но тъй като беше много ранна бременността и нямаше как да се види на ехограф, лекарят от следващата смяна с право го отмени. Когато разбра това специалистът, който ме прие, дойде да говори отново с мен и да ми дава съвети. Сестрите в отделението бяха изключително мили и внимателни! Лежала съм и преди години в същата инфекциозна болница, заради лаймска болест и за двете седмици, в които бях там, нямаше нито един лекар, който да се държал лошо, нито една сестра, която да не е била професионалист, нито една санитарка, която да не е била мила. Лежала съм в Пирогов – детско отделение ( бях на 17 и имам доста ясни спомени), таванът буквално падаше на главите ни, беше пълна мизерия, но целият персонал беше изключително мил и внимателен и най-важното – невероятни специалисти! Била съм във Военна болница, където помолих главната сестра на нощната смяна да ми махне абоката, защото ми изтръпва ръката и не мога да заспя – жената го махна, въпреки че на другия ден трябваше отново да ми се прави вливане. Дали съм се държала като лигла в този случай – категорично да! Но никой нищо не ми каза – нито вечерта, когато помолих да го махнат, нито сутринта, когато следващата смяна трябваше да ми сложи нов.

До първото си лежане в гинекологично отделение не бях срещала лошо отношение от лекар, затова и беше огромен шокът ми, когато ми се наложи да лежа в такова още през третия месец и се сблъсках с ужасно отношение. Сестри, които не знаят как се слага система (системата дърпаше кръвта ми), лекари, които на визитация пред всички (включително и студенти) ме обиждаха и ме обвиняваха, че се преструвам. Акушерка, която ми викаше, защото съм вдигнала кръвно и не си пия лекарствата за кръвно отпреди да забременея, които изрично ми беше казано от лекар да не пия и все още не ми бяха предписани нови. А причината за кръвното ми беше, че никой не си беше направил труда да ми прочете картона (който те са ми направили при влизането в отделението), в който изрично пише, че съм с високо кръвно и ми слагаха системи, с които ми го повишаваха. Дойде лекар, който ми се скара, че не съм ги предупредила, а това беше буквално първото нещо, което казах с влизането в отделението.

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

След изписването ми бях сигурна, че това няма да е болницата, в която ще родя! След месец-два ми прилоша на улицата и викнаха линейка – лекарката в линейката беше изключително мила и грижовна, дори ми разказваше за нейното раждане докато пътувахме. Лекарите в спешното на „Св. Анна“ – прекрасни мили млади хора, които въпреки напрежението под което се намират, бяха изключително внимателни и грижовни! Лекарката, която ме наблюдаваше през по-голямата част на бременността ми – изключително внимателна и грижовна жена. Лекарката, при която избрах да раждам – също страшно внимателна и мила. До последно мислехме, че ще родя нормално и ми беше обяснила подробно всеки етап и какво да правя. Два дни след термина вдигнах много високо кръвно и й се обадих в 3 през нощта – вдигна ми и ми каза да тръгвам към родилното веднага. Когато стигнах беше предупредила, че идвам, и на следващия ден се взе решението за секцио, заради високото кръвно. Имах пълно доверие на тази лекарка и все още имам. След поставянето на упойката ми прилоша и анестезиологът и сестрата ме успокояваха. Аз нямаше да имам такава ужасяваща история по-нататък, ако не бях попаднала на няколко лекари, които имаха жестоко и непрофесионално отношение и не бяха допуснати грешки от персонала на отделението. Няма да разказвам отново историята си, от това вече няма полза за никой!

Защо обаче трябва да се разказват тези истории?

Защото въпреки всички прекрасни лекари, които срещнах по пътя си, едно такова преживяване ме остави с усещането, че е въпрос на чист късмет дали като отидеш в родилно ще се сблъскаш с професионалисти с човечно отношение или престъпно нехайни хора лишени от емпатия!

Защото умират родилки, когато това може да бъде напълно предотвратено!

Защото, когато една жена отива да ражда, го прави със свито сърце и молитва само да се прибере жива със здраво дете!

Защото преди да родя ми беше казано: „Да, с всички се държат лошо, но важното е да си свършат работата и да се приберете живи и здрави“. Това ли трябва да ни е критерият за добра лекарска помощ?

Защото на мен ми трябваха 8 месеца, за да посмея да разкажа историята си и да получа подкрепата на непознати жени, които почувстваха моята болка, за да събера сила дори да прочета епикризата си.

Защото близките ми месеци страдаха заедно с мен и се страхуваха да ме оставят сама с бебето ми след диагнозата, която с лека ръка ми постави лекар в родилното без да има компетентността да го направи!

Защото мен самата ме беше страх да бъда сама с бебето си и се чувствах като ужасна майка, която не заслужава да има дете!

Защото в продължение на 8 месеца се чувствах виновна за това, което съм преживяла и вярвах, че аз съм проблемът!

Защото, ако не бях разказала историята си и не бях прочела други истории на пострадали жени, нямаше сега да имам смелостта да предприема необходимите действия тези лекари да получат наказание!

Защото докато мълчим тези хора продължават да практикуват и да има последствия за други жени и деца!

Защото не искам да се страхувам да имам още едно дете!

Защото не искам да се страхувам всеки път, когато приятелка ми каже, че ще ражда! Защото не искам моята дъщеря да има подобна съдба!

Защото вярвам, че има невероятни лекари и не искам тези, жестоките, некомпетентните и нечовечните, да петнят името на тази професия!

Защото искам да живея в тази държава и да променя положението, вместо да хвана следващия самолет, както много направиха!

Ние не се оплакваме – ние плачем! Плачем, защото всяка от нас знае, че не е единствената, която е пострадала.

Защото всяка от нас знае, че можеше да е на мястото на починалата родилка или на жените, които са си тръгнали от болницата без деца, въпреки че всичко по време на бременността им е било наред!

Защото има жени, на които им е отказана лекарска помощ, понеже са потърсили правата си!

Защо в никое друго отделение не получих такова отношение? Нима в детско отделение е по-лесно? Или в спешното, където минават всички най-тежки случаи? Как цял живот бях нормален човек и пациент до момента, в който не родих и не се превърнах в нечие неудобство?

Родилките разказват...

Смисълът на това да споделяме е да променим тази реалност!

Да се даде сила, на такива като мен да се борят, да търсят правата си и да не се отказват да имат още деца!

Скъпи лекари, акушери, сестри и санитари – ние не ви нападаме, когато разказваме нашите истории. Не преувеличаваме, за да направим сензация! Ние го правим и за вас – тези, които сте невероятни професионалисти, които се грижат за пациентите си и влагат цялото си сърце и душа в работата си - за да не се опетнява името на вашата професия, да не се принизява трудът и професионализмът ви, за да не се заклейми цялото съсловие, за да може да се махне плявата! Защото докато има такива „лекари“ всички страдаме! Защото заради тях доверието във вас изчезва!

Ако можех да хвана златната рибка, бих си пожелала нито една жена повече да няма основание да чувства, че животът й е застрашен, когато ражда! Всяка жена да има спокойствието да отиде да роди, знаейки, че до нея ще бъдат професионалисти, които ще се погрижат за нейното здраве и здравето на детето й и нито една родилка или бебе да не си отидат от лекарска грешка или неглижиране!

Прочетохте ли

Простете ни... и ни вярвайте!

Лекари и пациенти в инфарктен слалом по клиничните пътеки на българското здравеопазване

Интервю на Ина Зарева с доктор „Х“

Годишно в България 600 лекари завършват медицина, 500 заминават в чужбина. Само финансови ли са причините? Какво е чувството да си лекар тук?

Финансовите причини са водещи, но не са единствени. Това, че няколко лекари в България са милионери е явление с други корени и обяснение. Началникът на отделение в УМБАЛ „Х“ е с основна заплата 720 лв. например. Лекарите напускат, защото нямат бъдеще тук. Защото тук се правят клинични пътеки. Ако правиш медицина - трупаш дългове. Да си лекар в България е инфарктно – обичаш медицината, тя е твоето призвание, но липсват условия, както да се развиваш, така и да изградиш онази изключително важна връзка на доверие между лекар и пациент.

Живеем във време, в което пациентите се страхуват от лекарите, а лекарите се страхуват от пациентите. Затварят се болници, закриват се спешни центрове и отделения, сменят се главоломно министри и директори на фондове. Хората се лекуват не със здравните си осигуровки тук, а чрез смс-и в чужбина. В колапс ли е здравната система в България? Как се стигна до това?

Здравната система е вече в клинична смърт. Как се стигна до това? Десетилетия се правят псевдореформи – с всеки следващ назначен министър, директор на НЗОК, на комисии в НС се започва отново и отначало. След провал на изпълнение на поредната наредба не следва никаква реакция. Например - пръстовите отпечатъци! Какво унижаване и ощетяване на лекари и пациенти, каква загуба на време и на финанси - хиляди устройства, допълнителен персонал... Някаква отговорност?

От една страна Министерство на здравеопазването, от друга - Търговски закон. Търговски закон и здравеопазване? Частни болници в държавни структури, докато ги обезкървят, натрупани дългове, неработещ модел на клинични пътеки, лимити на здравни заведения с над 51% държавно участие, а липсват такива за частни здравни заведения. Струпване на здравни заведения в няколко областни града.

На 29.05.18 бе одобрена Националната здравна карта на РБ. Започва с данни за естествен прираст - минус 5.98 . Ето че здравната система е вече в клинична смърт.

Акредитационни оценки? Докладите вероятно са съмнително еднакви по точките на Акредитационния съвет. А реалната ситуация е различна. Посочете ми едно здравно заведение, в което е спазено отношение сестри-лекари 2:1. Работят сестри на възраст над 70 години. А изисквания за специалисти? Дипломи на лекари с ЕГН 29хххх… Апаратура - скенери, ехографи - модели от миналия век. Много медицински стандарти реално не са валидни – разработени са повърхностно, върнати са за разглеждане в съда и до момента няма становище, но по тях продължава да се работи, поради липса на други. 

Ваши колеги споделят, че извършват множество излишни манипулации заради клиничните пътеки. Само така ли може да оцелее един лекар в България?

Медицината в България е т.н. „пътечна медицина“. Разработват се клинични пътеки по различни дейности, посочени са алгоритми на диагностика и лечение, съобразени с препоръките по различни специалности. Категорично е посочено при изпълнението на кои диагностични и терапевтични процедури може да се изплати една клинична пътека. И тук започва безумието. Няма въведени клинични пътеки за патология, рискова за заболеваемост и смъртност от социално значими заболявания. За да оцелее пациентът, оплакванията му се адаптират към друга клинична пътека и той се сдобива с още една диагноза. Заради нея получава напълно излишна Ро доза - има направен скенер на бял дроб в предходна седмица, но в новата клиничната пътека, код ХХХ фигурира единствено рентген и той трябва да се изпълни.

Както и всяка болница има разработена идеална антибиотична политика, но тя не е легално работеща. Лечението зависи от наличните в болничната аптека медикаменти.

Дори да се изпълни клиничната пътека, стигаме до заплащането. Има клинични пътеки с 200 лв. и клинични пътеки с 10 хиляди лв. Не смятам, че един лекар (работещ по клинична пътека с обидно заплащане), е 50 пъти по-глупав, или че пациентът е в по-малко рискова ситуация, или че 50 пъти по-малко са разходите за консумативи, защото тук калкулиране на труд няма. Но пък има лимити - ако изпишеш 5 пациента, реализиращи надлимитна сума, не ти се заплаща. Напрежението нараства особено през пролетта и късната есен, когато текат проверки от РЗОК и респективно се налагат глоби, въпреки аргументираното несъгласие от страна на глобените и арбитражната комисия. Дали ще оцелее лекарят и докога?

Криворазбраното здравеопазване

Когато при Вас постъпят пациенти, които са претърпели редица ненужни процедури, имате ли полезен ход? Има ли шанс лечението?

Лечението има шанс при правилна и навреме поставена диагноза, а това е продукт на съвременна апаратура, високоспециализиран и компетентен екип; съвременно лечение и интервенции; прилагане на съответния стандарт по специалността.

Как могат да се предотвратят случаите на професионална немарливост, проявена от хора, които би трябвало да се наричат Ваши колеги? Бихте ли подали оплакване срещу тях като лекар? А като пациент?

Необходими са екипност в дейностите, колегиалност, контрол и отговорност - тогава трудно биха се допуснали сериозни грешки. Като лекар, ако съм свидетел на фатална грешка - да, бих сигнализирал! Като пациент - до този момент просто зачерквам колегата за себе си. А медиците между впрочем нямат никакви привилегии като пациенти, за разлика от служители във ведомства или определени частни фирми например. Най-често медицинските лица са тези, които при невключена в клинична пътека си заплащат съответната процедура.

Какво може да се квалифицира като лекарска грешка и какво не?

Медицинските одити, при сигнал, разглеждат случая и той се категоризира като лекарска грешка или невъзможност в конкретната ситуация за процедиране по друг начин, независимо от изхода. За да се квалифицира като лекарска грешка, би трябвало да са налични всички елементи по стандарт или препоръки, и лекарят въпреки всичко да е взел неправилно решение към този момент! В медицината състоянието на пациента е динамично и ако постфактум изглежда, че е било възможно да се постъпи по друг начин, то в определения етап/момент преценката и решението биха били различни. При фатален изход - патоанатомичните срещи, каквито отдавна няма в много болнични заведения, дават кристален отговор на всички въпроси и съмнения правилно ли е воден диагностично-лечебния план.

Лекарските етични комисии работят ли ефективно?

Лекарските етични комисии разглеждат предимно отношения между медици, подадени рапорти до директора за нарушаване на общоболничния график и правила. Разглеждат жалби до директора на заведението и от пациенти. Има случаи на наложени административни наказания.

Трябва ли да бъдат съдени лекарите и болниците? А пациентите?

Водят се много дела, съдят се и болници, и лекари. Разпитват се медици като свидетели, определят се медици като вещи лица. При неблагоприятен изход, презумпцията е за виновност на медицинското лице. А Вие знаете ли да има осъден пациент? Настройването на пациенти срещу медици роди озлобяване и нетърпимост, непремерен тон от страна на пациенти, пребити лекари и мед. сестри, социалните мрежи се пълнят с призиви - „Малко им е боят“. Държавата трябва да криминализира тези прояви. Аз лично, като се замисля сега, имам често повод да съдя пациент, но те са пациенти, не просто хора, имат си права – афектирани са били и са се извинили. Толкова.

Д-р Велев - откровено за лекарите

Кой е най-драстичният случай на лекарска грешка, с който сте се сблъсквали? Какъв беше изходът за пациента? Какво се случи с колегата Ви?

Не съм бил пряк участник или свидетел, но искам да припомня един случай за непредсказуемите (или очаквани) емоции, за морала и отговорността. Операция в районна болница, обикновена апендицит. Хирургът - с много опит, много специализации, достатъчен стаж. Анестезиологът - дефицитен кадър, преди това е работил в областна болница. Интубацията е неуспешна, не знам причините, но… детето загива. И двамата медици след няколко месеца се самоубиха.

Как се чувствате, когато Ваш пациент почине? Ревизирате ли действията си всеки път?

Има понякога неизбежен фатален край. Не се свиква със смъртта. Утешението е, че си направил всичко необходимо правилно и навреме. Досието на всеки починал пациент се разглежда отново и отново за пропуски и грешки, за изводи.

Има ли все още човечност и професионализъм в българската болница или тя се е превърнала в търговски тезгях?

Има и човечност, и професионализъм! Медицината е призвание, отдаване на сили, знания, много разходи за обучение, неспиращо усъвършенстване, малко време за семейство и хобита. Затова все още ни има, затова наши водещи специалисти се канят за лектори в Европейски и Американски университети и в хирургични екипи в световни медицински центрове.

Какво бихте променили в българското здравеопазване, ако имахте необходимите правомощия?

Спиране модела на клиничните пътеки. Спиране монопола на НЗОК. Реализиране на Националната здравна карта. Повишаване нивото на студентското обучение и критериите за дипломиране. Промяна на формата на специализация и условията за прилагане на постиженията в медицината, без купени сертификати. Достойно заплащане на лекарския труд.     

Какво бихте посъветвали пациентите, когато влизат в българска болница?

Да имат доверие в нас.

А колегите си?

Ние сме лекари, не сме търговци!

И един последен въпрос: Защо пицата идва по-бързо от линейката? 

Няма кадри за Спешна медицинска помощ; няма оборудвани линейки; има много фалшиви повиквания. Лекар със специалност след много протести получава около 1250лв.; шофьор на линейка - 600 лв. Едно излизане на адрес излиза около 100 лв. - разходи за спешната помощ. По една програма могат да бъдат закупени много линейки, но няма кадри. От дълги години от страна на ръководители на болници има много и различни предложения в посока инвестиране в кадрите. Но няма политическа нагласа.

Препоръчваме ви още:

Как се казва вашата акушерка?

Откровено за инвитро одита

Как се лекуват неродени бебета?

Следният текст е написан от мъж и колкото и да не ми се иска да го призная, макар и сатиричен, макар и преувеличен, не е безкрайно далеч от реалността. Ние сме критични към себе си, твърде критични. И мъжете ни изпадат в ужас от това. Защото каквото и да правят, не успяват да намерят точните думи... Как ни виждат те? Ето така:

Тя внимателно оглежда отражението си в огледалото. Върти се и така, и така. Изражението й е като че ли вижда отвратителна, но едновременно с това любима въшка. Гняв, болка, валкирии и ранен елен. Сега е времето да бягаш, брат. Най-точното време. Защото тя търси виновния и от подходящите за отстрелване наоколо си единствен. Но ти си забил спирачките и затова фаталната фраза: „Дебела съм!“ за пореден път те застига неподготвен. Пази се, това е капан, идеален и без изход. Съществуват ли варианти да се измъкнеш от него, без да оставиш парчета плът? Прецени сам. 

Вариант 1

- Не, какво говориш! Откъде-накъде – дебела. Ти си стройна като кипарис.

- Да бе, аз съм сляпа, огледалото лъже. Нали се виждам от всички страни…

Резултатът: не, няма да се измъкнеш. Ти си гнусен лъжец и ласкател, заради когото жена ти не е в състояние да се прецени обективно, да разбере навреме сериозността на проблема си и да се пребори успешно с него. Върви на…

Вариант 2

- Защо пък дебела? Просто имаш широки кости.

- Я виж ти! А когато ме сваляше костите ми бяха тесни.

- Слънце, съвсем друго имах предвид! Не плачи, моля те!

Резултатът: давай, кажи й, че хората се променят (особено ако от свалките са минали 8 години). В общи линии върви на…

Суета

Вариант 3

- На това дебела ли му викаш? Я виж приятелката ти…

- Ти ме сравняваш с тази слоница?

- Извинявай, не знаех, че вече не сте приятелки.

- Приятелки сме, разбира се, а ти си свиня!

Резултатът: ти си свиня (а те са приятелки и нямат никакви противоречия, бъди сигурен). Ти наивно си допуснал, че тя влиза в супер тежката категория на приятелката си. Върви на…

Вариант 4

- Обичам те всякак.

- Дебела ли ме нарече?

- Кой, аз? Нали ти току-що каза…

Резултатът: спри, тя по-добре знае какво е казала, на кого и защо. Точно в този момент падни, счупи крак, за да можеш да разсееш урагана на гнева с поне малко съчувствие, идиот. И върви на…

Вариант 5

- Отдавна не сме ходили в галерията. Искаш ли да отидем, скъпа?

- За Рубенс ли намекваш?

- Защо пък… Просто исках да те поканя на едно по-различно място.

- Аз преживявам истинска трагедия, а ти се чудиш къде да ме завлечеш, задник.

Резултатът: няма никакво значение, че в местната галерия не са помирисвали Рубенс. Дори това да не беше така, ти все едно си задник, защото опитът ти да разведриш страдащата си жена е катастрофален. Върви на…

Ако жена ти те попита

Вариант 6

- Ти не си дебела, обожавам всичките ти трапчинки.

- Намекваш, че имам целулит?

- В никакъв случай, скъпа, имах предвид трапчинките на лицето ти.

- Значи намекваш, че имам целулит.

Резултатът: ти си като слон в стъкларски магазин, ти си самата нетактичност и кривокрака, космата безчувственост. Върви на…

Вариант 7

- (мълчание)

- Чу ли? Дебела съм!

- (мълчание)

- Чудесно. Значи от днес нататък така ще я караме – моите проблеми са си мои, твоите – твои. Супер. Върви на…

Резултатът: няма да ти се получи да се правиш на невинен агнец, забрави, ти си жалък егоист, на когото не му пука, че най-близкият му човек има проблем. Върви на… Знаеш къде.

Вариант за самоубийци

- Да, ти си дебела. Така е. Съжалявам.

Резултатът: по-добре изобщо да не се беше раждал. Самоубий се и поправи тази грешка.

Най-забавното е, че психологическият капан, в който попадаш най-редовно, няма никакво отношение към проблема с наднорменото тегло. Твоята партньорка може да е по-тънка от батерия или да е пищна като разцъфнал божур, няма значение – все едно, рано или късно, тя ще произнесе това заклинание. А ти ще трябва да отговаряш. Затова съветът ни е – бъди по-дебел от нея. Много по-дебел. В пъти. Толкова дебел, че който и да те погледне, да го е срам да спомене за наднорменото си тегло в твое присъствие. Може би тогава ще успееш да избегнеш идеалния капан на любимата.

Затова, мили прекрасни дами, предлагам ви следното. Следващия път, когато застанете пред огледалото, огледайте се внимателно, (като любима въшка, ахахахаха), а после се обърнете към мъжа си в стаята и му кажете с широка усмивка: КРАСИВА СЪМ. Да видим какво ще отговори на това.

А и в крайна сметка е самата истина, нали?

Прочетохте ли
Царят на комплиментите

Автор: Мая Цанева

Преди няколко седмици синът ми каза, че едно негово приятелче няма татко. С блеснал поглед на откривател, той ме попита защо това дете има семейство, различно от нашето. Отговорих му, че всички имаме семейства, но някои имат татко и мама, други живеят с мама или само с татко, а трети - с баба или леля. Този отговор задоволи любопитството му, но в мен остана въпросителната как в бъдеще ще му обяснявам „по детски“, че семействата и децата, понякога се различават като лявата и дясната обувка, и това е нормално.

По скромните ми наблюдения и житейски преживявания децата са най-чувствителни и най-жестоки към тези от тях, които са различни. Като дете на разведени родители, и с незначителна малформация на едната ръка, познавам добре усещането. Едно от най-забавните преживявания, които са ми е случвали като неомъжена жена, бе да обясня на новото си гадже колко сестри и братя имам. В същото време се чувствам достатъчно добре в кожата си, щом се учудих, когато лекарят, който ме наблюдаваше като бременна, ме успокои, че детето ми няма да наследи белега ми. За мен различието е част от моята същност и нямам проблем да живея с него.

Днес, като родител на 5-годишен любопитко, съм изправена пред по-важна задача от това да преодолея тормоза в училище и да отговоря на въпросите около семейството ми: да го науча да бъде любопитен към света, като пази своя свят, но да уважава и този на другите. Защото точно сега сме достигнали онзи деликатен момент, когато трябва да му помогна да изгради стените около себе си, които да го пазят, но да остави прозорци и врата за навън.

Когато ние бяхме деца, семействата на разведените родители носеха клеймо. Допреди десетина години „алената буква“ беше запазена за т.нар. двойки без брак. Днес клеймото е за семействата с две майки или двама бащи. Засега не знаем как да ги обясним на децата от т.нар. „нормални“ семейства, които неизбежно ще срещат хлапетата им в училище, на площадката, в гимназията, въпреки шума, който вдигаме.

Как се чувстват децата в нестандартните семейства

Когато ние бяхме деца, хората с увреждания ги криеха. Днес те не се страхуват да искат и да се борят за нормален живот. В същото време и сега повечето родители на т.нар. здрави деца не знаят как да им обяснят какво се е случило на тези хлапета в количка, с по-тромава походка или малформации. Но със сигурност решението не е да шепнем и дръпваме нашите деца настрани, докато наум благодарим, че сме здрави.

Аз нямам отговор на по-голямата част от въпросите, които детето ми задава днес и ще ми задава тепърва – като започнем от това защо динозаврите са изчезнали, кой е създал Вселената и продължим до това защо някои деца са болни или умират, защо родителите на съседското дете не са заедно или някои момичета предпочитат пистолети, а други момчета – детска количка. Понякога разчитам на познанията си от училище, на чичко Гугъл, друг път – импровизирам. Важното е да имам отговор: за да не слагам решетки на прозорците му, да не заключвам вратите му към света, а да му помогна да го разбере, за да намери своя път навън.

Живеем в свят с твърде много информация, която понякога не можем да възприемем и обясним дори на самите себе си. Но това не е основният проблем.

Голямата трудност идва от това да признаем, че „всичко ни е наред“ и „виж в Гугъл“ не са отговори.

Гугъл няма отговори на всичко. Ние сме създали Гугъл и ние трябва да отговорим „защо“ и „как“ на нашите деца. А те не са ние и най-лошото, което можем да направим, е да умножим в тях не нашите знания, а нашите страхове. Да, има страшни и опасни неща, но нито червеният конец на китката, нито хорото на площада, дигиталната обсесия или киноата в закуската, ще ни спасят, ако не разбираме какво се случва. Важно е да се учим и да откриваме заедно. Защото както казвам на детето си - умният човек е силен и да, откривателите съществуват. Искам той да е един от тях.

Препоръчваме ви още: 

Осиновете си татко

За Пипи, Мани и други свободни

Как да общуваме с различните деца

Синът ми е по-умен от мен

Автор: Мария Караиванова

„Къде да запишем детето?“ e въпрос, който изяжда половината от месец август в проучвания на школи, училища и градини. Критериите за избор на място за учене никога не идват в пакет, те са винаги различни и многобройни и най-често включват цената, локацията, имиджа на институцията, учителите, системата, базата, групите... Методите на работа рядко биват обсъждани, но те са не по-малко важни. А методи не липсват и при това има много нови в допълнение към вече познатите Монтесори, Валдорф и сугестопедия. В съвременната методология детето стои в центъра на учебния процес повече от всякога, затова ще разкажа за 6 метода и техники, които намирам за високо ефективни по отношение на мотивиране на децата да учат.

Play based learning – Игровизацията (или по-точно обучението базирано на игра) е подходящ метод на работа с деца в предучилищна възраст. Първото нещо, което изниква в съзнанието ми, щом чуя за игровизация на обучението, са финландските детски градини. Както всички знаем, там децата играят много. Двата основни „предмета“ в детските градини са неструктурирана игра и структурирана игра. При неструктурираната игра децата си играят без възрастни да се намесват в играта им и имат пълна свобода за вземане на решения и разрешаване на конфликти – много важно житейско умение. При структурираната игра учителката казва: „Хайде да поиграем на магазин за сладолед!“ и насочва играта (т.е. определя я), за да може в нея да вмъкне конкретни цели на урока. Не само финландците знаят защо е важна играта. Ние знаем също, че в нея се отработват доста модели на поведение, разрешават се проблеми, децата се учат да се социализират и комуникация с другия, вземат се решения, изпробва се толерантността, участва се в диалог, тества се принципа проба-грешка, спазват се правила (на играта)… В играта децата имитират много житейски ситуации и това има подготвителен ефект. Аз все още помня с каква сила си припомних детските игри с куклите ми, когато се роди дъщеря ми. Мъжът ми пък споделя, че благодарение на легото едно време сега е толкова добър, когато се наложи да сглобява скеле на къща или нещо по колата, въпреки че е уеб дизайнер. 

Учене чрез игра: пирати на картонен кораб отиват да проучват океана.

Gamification – Да не се бърка с гореописаното игровизиране. Геймификацията (нямам готова дума на български) е още един метод, който силно мотивира учащите без оглед на възрастта им (използвала съм го и с възрастни и работи с пълна сила). При него преподаването наподобява електронна игра: учащите преминават през нива, получават точки (например ако три пъти използват на място сегашно перфектно време, печелят точка), могат дори да си измислят роля, нова самоличност или аватар за времето на часа. Вече има и онлайн платформи, които са специално разработени за използването на този метод в клас – сайтът classcraft.org например дава възможност учебният час да се превърне в интерактивна електронна игра. Добър пример за този метод е и добре известната симулационна игра World Piece Game, където децата трябва да съзадават свое общество и да разрешават икономически, социални и екологични проблеми с минимални военни действия. Много е интересно, креативно и действа силно мотивращо!

Образова ли ни образованието?

Междувъзрастово преподаване: най-забавните учители са просто други деца.

Project based learning (проектно базирано обучение). Това е може би е най-ефективно използваният от новите методи за работа с деца на възраст 10+ години – използват го дори в държавните училища! Проект може да бъде планирането на уебсайт или вестник на училището, постер с инфографики, създаване на идея за собствен бизнес, мисия на Марс, или училище на бъдещето. Изпълняването на проектите се осъществява в рамките на няколко учебни часа, работи се в група и на финала се обсъждат резултатите, като често се правят презентации на готовия продукт. По време на изпълнението на проекта децата имат възможност да използват различни източници на информация (интернет, книги, лаптоп, таблет, телефони, родителите си и т.н.), ако такава им е необходима за изпълнение на задачата. Учениците често работят в екип, генерират идеи, упражняват творческото и критическото си мислене, презентационните умения, както и уменията за търсене и подбор на необходимата информация, синтезирането й и презентирането й. Ролята на учителя е по-скоро пасивна, той подпомага процеса на работа, но няма функцията на всезнаещ авторитет. Той наблюдава и насочва подбора на информация и процеса на учене по време на проекта. Важно е учителят да успява да дава на децата усещане за независимост в търсенето на информацията, в изпълнението на проекта. Проектно базираното учене може да включи допълнителни техники като обърнатата класна стая (flipped classroom), която силно мотивира децата на възраст 10+ години. Класната стая е „обърната“, защото активната част на урока се върши в къщи (правим проучване, пишем текст, попълваме учебната тетрадка или четем урока от учебника), а в клас обсъждаме резултатите и правим дискусия по вече наученото. Методът се счита за високо технологичен, защото често залага на онлайн платформи с видео клипове, които съвременните деца използват така или иначе. Много подходящи платформи са ucha.se, Кhan Аcademy (превеждат я и на български), googledocs, youtube и др. Това, което аз като преподавател допълнително обръщам в обърната класна стая, е мястото на учителя и ученика. Аз стоя в дъното на класната стая и оставям децата да изнесат урока, който сами са подготвили по предварително уговорена тема и само помагам, ако е необходимо. Друг проект, който използвам в класната стая е междувъзрастовото преподаване (cross-age teaching), където деца в училищна възраст преподават на мъници от предучилищна възраст. В САЩ тази техника се практикува и в училищата, където осмокласници се срещат с второкласници, например. При нас с “големите деца” планираме надлежно урока и всеки дава максимума от своята креативност и енергия. А малките са пленени от това, че им преподават “големи”. Техниката е много ефективна за развиване на емоционалната интелигентност на децата и чрез рефлексия, “големите” достигат до решенията на много въпроси, които пък подпомагат личностното им развитие.

Проектът трябва да бъде, разбира се, съобразен с възрастта и интересите на учениците, а мотивацията им допълнително се подклажда от работата им в група, различните идеи и свободата за избор на източници на информация. Децата получават усещане за автономност и удовлетвореност, което пряко влияе положително на мотивацията им за учене и участие в следващ проект.

Проектно базирано учене: голямата главоблъсканица, докато стигнем до решение..

Преживелищна педагогика. Ученето чрез преживяване не е от вчера и отдавна съществува под формата на стаж, практика и др. Този метод има определен цикъл на учене, който следва стъпките преживяване - рефлексия (анализ на преживяното) - извличане на концепция – експериментиране с новата концепция, за да видим как тя работи на практика. Един съвсем простичък пример за преживяване в клас по време на час по английски е например урока на тема Journey Back in Time. Четохме текст за маите и за развитата им цивилизация. Текстът описваше как те са имали писменост, произвеждали са различни стоки, бижута и традиционната им напитка била шоколадът, наравен от счукани какаови зърна, подправки и чили. Използвах темата за напитката и подготвих необходимите съставки. В часа никой не очакваше, че ще приготвяме горещ шоколад и четяха текста с традиционното за тийнейдърите отегчено изражение. Когато обаче приготвихме горещ шоколад с чили по начина, по който е правен от маите, атмосферата се оживи, започна дискусия, описвахме вкуса на напитката и евентуално какво би лекувала; след това обсъдихме възможни подобрения на вкуса и съставки, които всеки от учениците в класа би добавил; за какви случаи е подходящ този горещ шоколад и защо... Преживяването ми позволи да вмъкна причина за разговор на чуждия език, да подпомогна употребата на конкретни изразни средства, но и да накарам децата да запомнят темата, целевия речник и дори да продължат с доизкусуряването на рецептата за шоколада вкъщи. Целта на преживелищната педагогика е напълно да потопи учащия в преживяването така, че той да отдаде цялото си внимание на това, което прави, и да няма усещането, че просто изпълнява зададено от друг задължение; тя цели да докосне струна и да предизвика емоция и обвързване с процеса. С преживяването учителят често се опитва да изведе детето от зоната на комфорт, защото това гарантира учене, а след това, при етапа на рефлексия, се осмисля новото преживяване и се вадят поуки, които да бъдат приложени при следващ опит. Не на последно място, преживелищната педагогика се стреми да доведе учащия до личностно израстване. Тя прозира при много от новите методи и е подходяща за всички възрасти.

Австралийско училище като Дисниленд

Преживелищна педагогика: удоволствието от постигнатите резултати.

Outdoor education. Обучението сред природата изненадващо все още се води за много нов метод на преподаване и идва при нас от северноевропейските държави, макар че има сериозна такава школа и в Австралия. Този тип занимания са, естествено, насочени към опознаване на природата и процесите в нея, но много застъпва работата върху социалните умения, емоционалната интелигентност, работата в екип, себепознанието, рефлексията (анализ на преживяното/наученото), самостоятелността. Използват се много забавни отборни игри, които развиват логиката, стратегическото мислене, социалните умения. Аутдоор обученията се провеждат не просто навън, а сред природата, обикновено извън града. Затова училищният двор не е съвсем подходящ. За обучение на открито можем да говорим по време на зеленото училище или летния езиков лагер – когато сме далеч от града и далеч от мама и татко. Този метод е изключително необходим на съвременните деца, които в градска среда са заобиколени от задължения, екрани, булеварди и трафик. Той свързва децата с природата и спомага позитивното отношение към околната среда и опазването й. Излизането сред природата ги прави отново силно мотивирани учещи хора – защото когато сме в кръг на поляната (а не в класната стая) всички са готови да учат. И предметът няма никакво значение. Методът е подходящ за всякакви възрасти – от току-що проходили до възрастни.

Учене на открито: всички са в клас!

Ролята на учителя в съвременните педагогики е по-различна – той не преподава достолепно застанал на катедрата пред класа, а е сред учениците си, на пода в кръг с тях и се опитва да помогне на децата да се научат как да учат, така че ученето им да продължи и да е успешно през целия им живот. Защото търсенето на нови знания продължава дори и след като завършим училището, школата или университета. Придържането към само един от гореизброените (или пък други) подходи е трудно и неефективно. Печелившият ход винаги е комбинацията от няколко метода, техники или подхода. Когато училището или учителите са добре запознати с новите техники (пък и технологии) и могат да ги комбинират успешно в час, и имат визия и план за това как детето ви и уменията му ще се развият през следващите поне 3 години, значи всичко е наред.

Мария Kараиванова е съосновател и педагогически ръководител на езикова школа Mary Eton, където заедно с екип от преподаватели разработва нови програми със съвременни методи за обучение.

Снимки: личен архив на автора, със съгласието на родителите

Препоръчваме ви още:

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Тайното училище на Илон Мъск

Училище от бъдещето - Сингапур

Написаното от доктор Елисавета Георгиева ме трогна дълбоко. Споделям го с вас с нейно позволение. Надявам се да стигне до много нейни колеги, да ги накара да се замислят, да признаят грешките си, да се извинят за тях, да поемат отговорност. И най-вече да променят системата, която допуска родилки и пациенти да получават унизително и безчовечно отношение. 

След нескопосаното, несвързано и непрофесионално изказване на директора на сливенската болница по тежкия казус с починалата родилка, обидно не само за обществото, очакващо от нас истинност, обективност и компетентност, но и за мен, като лекар с 38-годишен стаж, реших, че е редно да споделя някои свои нелеки мисли... Редно е да се чуе не само мнението на недотам образовани, безчувствени журналисти, известни блогъри и шеметни рок звезди, обявяващи ни на 100% за убийци и мафия, но и тревожните размисли на един обикновен български лекар.

Иска ми се хората да знаят, че ние, повече от всички, искаме да се знае истината за всеки отделен трагичен случай, защото част от нас умира с всеки от тях, и новите - щастливи и нормални раждания, не запълват пукнатините, оставащи в сърцата ни. Дълбоко вярвам, че болшинството от колегите ми са добри професионалисти и добри хора и нека обърканото ни общество намери сили да покаже, че ни вярва. Когато си се отнесъл грубо, непрофесионално, безчовечно към раждаща жена, ти не само си наранил нея, ти си наранил вярата на хората, достойнството им, и собствената си човешка същност, и това не трябва да се допуска никога!

Професията ни е безкрайно тежка, ние много често сме преуморени, изнервени, ядосани, объркани, невъзпитани или цинични, но не го правим от зла умисъл, убедена съм в това, дължим ви обаче извинение и поклон за търпението.

В момент като днешния най-важна е нашата съпричастност, уважение и разбиране към мъката на опечалените близки.

Не по-малко важно е обаче, да запазим и своето самоуважение и вяра в нашите професионални и човешки знания и умения и собственото си достойнство и преклонение пред нашата велика професия. След нас идват не много, но някои от тях са способни и целеустремени млади хора, които трябва да продължат да вярват, че Акушерството е най-прекрасната част от медицината.

Аз лично, благодаря на всички свои пациенти, които са ми повярвали и вярват, и на тези, които съм разочаровала или наранила, защото сърцето, умът и ръцете ми са били винаги с тях. Благодаря на своите учители, защото Акушерството е изкуство, емоция, тежък, включително и физически труд, и безкрайно себеотдаване - проф. Пиперков, спасил майка ми, доц. Грозданов и Порязов, помогнали за децата ми, доц. Йорданов и проф. А. Димитров - истински корифеи в Родилна зала, прекрасните лекари на Пазарджик - д-р Михайлов, Младенов, Бейков, Георгиев, Антонов, Тошкова, чиито живот и работа са били истинският университет за мен, на акушерките Михова, Даданска, Гогосова, Килова, научили ме на "живото" акушерство, на толкова много свои колеги, акушерки и санитарки...

Благодаря на децата си, че заспиваха без мен и още ме обичат, и на съпруга ми, че ме търпи толкова години, в които празниците са били обикновени делници и денонощна работа.

Ами, казах го... Още много има... Но все отнякъде трябваше да почна...

Простете ни...

И ни вярвайте!

Препоръчваме ви още:

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина

Родилките разказват...

Докторе, благодаря

Автор: Мария Пеева

След призива на Анелия Икономова да се сложи край на насилственото и унизително отношение към родилките в България десетки майки споделиха историите си. Имаше и други коментари - на недоверие и съмнение. Разбираме защо хората, които не са преживели това, се съмняват. Прекалено е ужасно, за да е истина, нали?

Това, което ще прочетете, са само част от вашите собствени истории.

1. Въпреки че минаха години от раждането ми, не мога да забравя ужаса и болката, която изпитах... И съжалявам, че не споделих, защото бях благодарна на Бог, че останах жива и че се радвам на моята дъщеричка... Накратко за моята история: Близо 24 часа ме мъчиха и ме обиждаха, подиграваха ми се, че имам сланинест корем, дадоха ми нощница, която беше до колената ми, защото не беше моя размер... Часовете минаваха... Нямах никакви сили... Само си спомням, че сама отидох до родилната зала и припаднах... След като отворих очи, все още ми правиха изкуствено дишане... Не знам как са извадили дъщеричката ми... Благодаря на Бог, че днес съм жива! Много съм разстроена от поредния случай с починала родилка... Дано този път има наказани за безхаберието и некадърността си! Бог да пази всички майки и техните рожби!!!

2. Първото ми раждане ме обиждаха по същия начин. "Леле, каква си дебела!" Аз, опитвайки се да ми е смешно, щото отивам за първи път и не знам какво ме чака, най-малко ми е до техните коментари: "Не съм дебела, а пухкава" - с усмивка. Онази отговаря: "Абе дебела си си". Ужасен престой в болница, никой не те поглежда, бяха най-ужасните ми дни, усложнения после заради нестерилни материали. За статистиката - дете с увреждане (не оттам надявам се, хехе), държавна болница. Втория път (още по-дебела от първия път!) - частна болница. Нищо общо!! Прекрасно отношение, помощ по всяко едно време. Жалко е, защото не частното и държавното определя хората, но фактите са си факти и това беше моят опит.

3. И аз имам някои неприятни спомени от раждането! Но се чувствам късметлийка, че аз и детето ми сме останали живи! Раждането ми беше бързо, отидох в последния момент след като ми изтекоха водите... посрещна ме една акушерка, доктор нямаше. На вратата спряха мъжа ми и ми казаха, че оттук съм сама. Акушерката ми поиска документите, които предварително бях подготвила. Нареди ми да седна на една дървена пейка, но аз й казах, че не мога, имам контракции. Тя се изсмя и ми каза да се кача на едно легло (от тези в гинекологичните отделения, които бях виждала), с мъка се изкачих и легнах. Тя само бръкна с ръката и започна да говори: „Подава се главата, бързо в родилното!", с мъка слязох от високото легло и се настаних на друго такова. Дойде докторката, раждането беше започнало, след това и гинекологът, който посещавах. Роди се бебето, разбрах, че е добре и мислех, че е свършило, когато започнаха да ме натискат по корема, за да излезе плацентата, това беше по-болезнено от самото раждане. Имах вътрешни и външни разкъсвания. Акушерката ми намекна за почерпка, а после ме изкритикува, че не съм купила кърпа да си избършат те ръцете. Оправдах се, че не знаех, това беше истината и тя ми каза, че ако аз не знам, майка ми или свекърва ми знаели. Замълчах си засрамено, чак се почувствах виновна. После сложиха една папка с документи на корема ми нещо да подпиша, не помня вече бях много замаяна, но от тежестта пак ме заболя силно. Усещах че заспивам, но тя ме сръчка, каза че трябва да съм будна и така минаха два часа, преди да ме настанят в една стая с още две жени, също със скъсана нощница и пълно с хлебарки. Бях дежурна три дни без сън да не полазят хлебарките върху бебето. После си отидох вкъщи и нещата се наредиха.

4. И аз бях с мръсна нощница, но повече ме притесняваше, че в стаята ми нямаше топла вода да си изкъпя бебето. Както всички мами знаем, след млякото се пълни памперса още повече. Беше с температура и сополи малкият, ужас е, но сега да гледаме да ги изучим нашите дечица и най-вече на човечност и хуманност към майките, които с нетърпение очакват своите деца

5. Това с будуването, за да пазиш детето от хлебарки - и на мен ми се случи, Майчин дом (МД), 2011 г. Въпреки че стаята се водеше ВИП и нощувката струваше 70 лв. на вечер. Когато казах на акушерката, тя заяви, че това са капризи, та трябваше да занимавам началника на отделението с този санитарен проблем, за да ме преместят в стая без хлебарки.

6. Мога много да хваля лекарите направили първото ми секцио д-р Гърчев и д-р Георгиев от Майчин дом. Нямам думи да благодаря и на следящата втората ми бременност д-р Стратиева и екипа направил второто секцио, но отношението на останалия персонал при първото ми раждане и държанието на неонатолозите от МД беше такова, че три години изпитвах ужас да забременея отново. Благодарение пък на неадекватното проследяване на първата ми бременност, отглеждам дете с увреждания. Та, хубаво хвалим тези добрите. Въпросът е кога онези, другите, ще започнат да носят отговорност за действията си...

7. Аз съм раждала два пъти чрез секцио. Втория път спешно секцио, след опит да родя естествено. Преседяла съм из няколко АГ болници, по различни причини. Винаги са се отнасяли добре с мен, не само възпитано, но и страшно мило и подкрепящо. Не съм плащала нищо. Само един престой в частна болница. Не съм фен на порочната практика да се избира лекар и не съм го правила никога за нищо (и с децата ми). При второто ми спешно секцио колабирах от обезводняване (пиех си вода, друга беше причината) и тогава за пръв път се срещнах с онази досада на медицинския персонал и грубиянско отношение. Естествено, не останах длъжна, макар и не в особено добро състояние. Но ме възмути как може да се тросваш така и да повишаваш тон на човек, който едва мърда и гледа. Направо не ми се мисли колко смачква физическото и психическо насилие и поругаване, което са понесли другите жени. Това, че аз имам положителен опит и един да кажем неприятен, не мога да го нарека чак лош, не ме кара да съм доволна от системата, практиките и поведението на медицинските специалисти. Личният ми опит въобще не ме успокоява и не ми помага да спя спокойно.

8. Родих първото си дете през 2013 г. в Горна Оряховица при Сотиров (умишлено не пиша д-р), нормално раждане, неописуем кошмар. Слава Богу, имам здраво момченце .През 2016 г. родих второто си детенце във Велико Търново при доц. Светлозар Стойков! Бях твърдо решена, че предпочитам операция пред това да изживея този ужас отново. Благодарение на доктора и неговия екип, в това число и д-р Топузанска (най-успокоителният глас, който съм чувала) раждането беше нормално, не секцио и се превърна в моята красива приказка.

9. И двете ми раждания бяха нормални, с присъствие на таткото и избор на акушерка. Това ги направи нормални и мил спомен за този свещен миг, но няма да забравя лекарката, която беше на смяна първия път. Когато разбра, че съм само с акушерка, се държа грубо и аз виках повече, докато ме шие, а не докато напъвах и раждах. Истината е, че докато избера екип минах през няколко „търговци“. Бяхме младо семейство с ограничени средства, твърде горди да искаме помощ от родителите и търсехме нормалност на нормална цена. Това беше преди 13 години, но след това се наслушах на всякакви истории, и за съжаление, не особено приятни в повечето случаи... Това трябва да спре!

10. Родих с избор на екип, при лекар, който ме наблюдаваше до последния месец от бременността. Лежах почти две седмици преди да родя в същата болница - всички от екипа на отделението ме познаваха, когато дойде време да раждам. Имах високо кръвно и ми се наложи спешно секцио. Нямам забележки към водещия лекар на екипа - държа се човешки, с разбиране и грижа - но за съжаление, това беше период, в който беше в отпуск и дойде специално за моята операция. При изваждането на бебето неонатоложката буквално кресна, че то не е добре и има заешка уста. Докато операцията продължаваше, бях подложена на разпит къде ми е правен всеки преглед и какви са тези некадърници, които са ми правили ултразвук през бременността. Бяха докарали майка ми почти до инфаркт, защото някой лекар излязъл и съобщил, че аз съм добре, но за детето ще излезе някой по-късно да им каже. Детето ми, Слава Богу, беше добре. Беше му се отлепила малко парче кожичка от устната, нищо повече! Но това, което ми се случи след това, е още по-ужасно, недопустимо, нечовешко и още ми коства много, за да продължа да живея нормално. След операцията бях сложена в "реанимация", което просто е стая близо до стаята на акушерките. Катетърът ми беше неправилно сложен и не се пълнеше. Мен ме болеше - акушерките не ми вярваха. Унижението да плача като бебе, за да дойде някой да ми се развика и все пак да ми намести катетъра, без да получа извинение, когато видяха, че са сгрешили, беше огромно. Държаха ме гладна 2 дни - вечерта преди операцията ми позволиха да изям едно кисело мляко следващото ми ядене беше няколко солети през деня след като е минала операцията. Бях раздвижена 24 часа след операцията без обезболяване и когато се оплаках, че ми е много трудно, началникът на отделението ми се развика, каза да ме оставят да лежа в реанимация като съм такава лигла, и че няма да ми дадат да видя бебето си, което не бях виждала от 24 часа. С много болка и усилия минах през коридора до новата ми "ВИП" стая, която дори нямаше работещ звънец. Слава Богу, че в нея имаше и друга родилка, която ме спаси. Казах на акушерката, че ми е лошо, молих я да ми премери кръвното, премери го, но ми заяви, че няма само с мен да се занимава! От силното натоварване, глада и високото кръвно получих гърч. В стаята нямаше звънец и жената от съседното легло е тичала по коридора и е крещяла. С отварянето на очите си бях уплашена до смърт, не знаех къде съм, не помнех, че съм родила, плачех от уплаха, защото не знаех какво се е случило и какво правя там, а началникът на отделението просто махна с ръка и каза: "Тя е с епилепсия". Дадоха ми лекарства за епилепсия, сложиха ми диагнозата с лека ръка и хормонално ми спряха кърмата. Видях бебето си 4 пъти за целия престой, но бях толкова дрогирана, че не ми пукаше. Прибрах се вкъщи след изписването с мисълта, че съм неспособна да гледам детето си, и че при всяко натоварване ще получавам припадъци. Не смеех да съм сама с детето. Не знам дали ще събера смелост да родя отново!

11. Когато раждах 2007 г големият си син, поседях половин ден в предродилна зала без контракции все още. В стаята влезе дежурната акушерка и след нея едно младо момиче, бременно. От разговора им разбрах, че момичето им е колежка акушерка в отпуск по майчинство, с проблемна бременност. По-важното е нещо, което ми се заби в мозъка и няма да го забравя, беше разговорът им...

Бременната: „Абе, сега разбирам колко им е гадно и кофти на жените, дето идват да раждат при нас и ние така се държим с тях... "

Дежурната: „Абе, я моля ти се, глупости не ми се слушат!" (с видно махленско пренебрежение към думите на младата колежка и без грам срам, че в стаята ги слушат 3 броя родилки). Болницата е Шейново, там втори път, по собствена воля и ясно съзнание, никога няма да стъпя. Раждането няма да го описвам, тъй като в голяма част съвпада с повечето разкази, стрес, унижения, човешко падение...

12. Може би нещата са се променили, но когато аз родих там през 2002 г. се оказа, че са забравили парче плацента в мен. В деня, в който родих, в трите зали - предродилна, родилна и следродилна - имаше само един доктор. Този факт много ме учуди, защото е университетска болница. Докато ме шиеше, след епизиотомия, го извикаха, че започва раждане. Остави ме с отворена рана, накара ме да придържам щипците с иглата и конеца и се върна след 20-30 минути. Впоследствие получих инфекция, която едва не доведе до сепсис, но това е друга тема. Та моите впечатления оттам не са добри. Дано нещата наистина да са се променили или при мен да е било лошо стечение на обстоятелствата.

13. Тъпкаха ме, обиждаха ме, подиграха се с мен. Но какво да направя? Моята дума срещу тяхната. В родилното, и след това, аз съм сама, нямам близки с мен, нямам свидетели, които да потвърдят. А какво ще стане, ако все пак предявя иск? Пусна жалба? Нали знаете, че лекарите се подкрепят помежду си. Особено в по-малките градове (т.е. всичко, което не е София). Тръгне ли мълвата, че "тая иска да съди" по веригата, и ти си дотам. И детето ти е дотам. Следва чакане с часове в спешното с "вие не сте спешни", а детето е с 41 градуса температура например: „Не можем да ви поставим диагноза, ще ни съдите. На ви ей тази рецепта за лекарства със стойност 1500 лв.“ За вербалния тормоз няма да споменавам изобщо. И подобни. Наистина, страх ме е. Страх ме е от това какво ще последва, ако реша да си търся правата. Страх ме е за детето, че ще го обрека на неадекватно лечение, защото ще предизвикам вендета. Затова си стоя кротко и "рева" във фейсбук. И правя едно евала на тези, които намират сили да се борят.

14. Аз също раждах в болницата в Сливен (преди 3.5год), слава Богу, се бях уговорила с една акушерка (проследяваха ме в София и нямах лекар в Сливен), която беше през цялото време при мен. Благодарение на нея си имам здраво детенце и всичко мина добре. Но съм свидетел на други раждания, които ставаха по това време. Една ромка раждаше четвъртото си дете до мен, отношението на другите лекари и сестри към нея беше ужасно, караха ни се задето викаме от болка, държаха се изключително арогантно. Тя се изпусна по голяма нужда по време на раждане, обидиха я брутално (клизми в Сливен не се правят). Но най-лошият спомен, който имам, е от третата вечер, когато в моята стая посред нощ докараха съвсем млада ромка, в ужасно състояние, вързана към някаква система, която беше цялата изцапана с кръв. Накараха й се задето не си носи лигнини и такива неща. Тя се оправда като каза, че е не знаела какво трябва да се носи, тя й се скараха още повече. Горкото момиче после ми разказа как ужасно е минало раждането, тя им е казала, че умира, а те й се разкрещели – „Умри ма!“ А момичето изглеждаше много умно и добро. Отношението към българките е по-добро. Но няма значение кой какъв е, никоя родилка не заслужава такова отношение.

15. След кошмарното ми раждане, имах следродилни усложнения, шевовете, които ми бяха направени, се късаха бавно един по един, прорязвайки тъканите между краката ми. Болката е все едно имаш контракции, които не спират никога. Плачех, молех се, но ми казваха, нормално е, така е.. Никой не ме видя, никой не ми обърна внимание. Прибрах се така, с болката и мисълта, че "това е нормално, не драматизирай, бебе си родила". Минаха 2 дни и когато вече щях да припадна от болка, отидохме на лекар, който установи, че имам 7 см, отворена, раздробена рана, която нямаше как да се зашие наново, защото просто конецът, нямаше за какво да се хване. "Живях" така 40 дни! Умирах от болки, не можех да легна ,да седна, да ходя, не можех да кърмя, да се грижа адекватно за детето си, дори елементарните хигиенни нужди бяха като кошмар за мен, защото отново бяха придружени от ужасна болка. Никога няма да забравя тази болка и точно тя ще ме задушава всеки път, щом ми се прииска да имам второ дете. От мързел, от лежерност и от некадърност, можеше с мен да се случи най-лошото, само защото никой не си направи труда да ме види и да разбере, защо ме боли толкова и дали все пак няма нещо нередно.

16. Най-големият ад в живота ми е първото ми "естествено" раждане. Случи се така, че точно първата смяна си тръгваше. Не ми обърна особено внимание. Нощната смяна очевАдно не се интересуваше особено какво се случва около тях. Бях в предродилна зала на едно от леглата, на останалите легла, около и срещу мен, бяха акушерките, качили краката си на моето легло. Доктор нямаше! Тонове на бебето не се мериха. След почти 30 часа ужасни болки, смяна на няколко екипа, многократно губене на съзнание от моя страна, изядени безумен брой шамари, за ме "свестят", аз, умолявайки ги да ми направят секцио, настъпи раждане! Резултат - изкараха дъщеря ми черна, нагълтала се беше с околоплодни води и се беше омотала в пъпната връв. Мене ме срязаха и от двете страни, скъсани кръвоносни съдове, 18 външни и над 40 вътрешни шева! Детето ми не живя, а вегетира 8 месеца, 4 от които аз буквално не можех да ходя. Никой не дойде след раждането да погледне дали съм жива, не можех да отида до тоалетната, а да се изкъпя самостоятелно беше абсурд! В неонатологията ми казаха – „Детето ви е било абсолютно здраво, следващия път сменете екипа за раждане! Но няма да го кажем в съда!!!“ Подавахме жалби, говорихме с други в нашето положение, адвокати - отговорът беше: „По-добре го забрави, млади сте, ще си имате друго дете, осъден лекар няма!!!“ Случаят се развива в една от държавните Софийски АГ болници!

17. Два пъти съм раждала в държавни болници, без да си плащам за екип, и двата пъти ми го изкараха през… да кажем носа, въпреки че всички се досетиха откъде. Не е нормално, да те третират като поредната "дебела тромава крава", да пускат стажанти, които да се учат, къде се поставя абокат и откъде се точи кръв, да имаш информация за новороденото ти бебче само в точен час, веднъж на ден, и да ти го дадат, а след 3 часа да ти кажат: "Няма да ти го дадем, не е добре !" И върви и бъди спокойна... Аз си знам колко сълзи пролях за тези 24 часа, докато дойде една акушерка, да ми обясни, че всъщност най-вероятно е повърнал точно преди визитация и старшата иска да му следят сърдечния ритъм... Живи и здрави, и да се молим, всичко да е наред. Ако, не дай Боже, полежиш за задържане, то периодично минават разни сестри и санитарки през стаята ти, за да ти кажат колко си ненормална да забременяваш, например защото (извинявам се и аз предварително) "децата са неблагодарни", защото "ще се побъркваш да миеш н@срани г@-ве" или "ще се сдобиеш с фабрика за л@-на", щото "приличаш на нищо сега, а после ще си още по-зле" и прочие, и прочие неща, към които не желая да се връщам, но помня. Тъжно!

18. Четейки тези дни се върнах и към моят кошмар, като родилка. Грубо, подигравателно отношение, което идваше от санитарите. Че докторите ми “скачаха” върху корема и ми потрошиха ребрата, и че ме изпратиха в къщи с кръвоизливи в очите, затруднено дишане и болки в гръдния кош, описва проблем в системата. Ако майката и бебето оцелеят, се изписват и няма проследяване на майката, дали няма последствия от така изостаналата им практика. Ако се влоши, тя ще потърси медицинска помощ. Ако ли не, се оставя на естествено възстановяване на организма, което трае доста дълго, период в който родилката е един болен човек и не може да се грижи пълноценно за новороденото. Това е едната страна. Другата, за която не се спомена в нито един коментар, а аз намирам за ключова, в цялата тази груба, арогантна и нечовешка атмосфера, е липсата на образование на санитарите. Те са хората, които те посрещат, наблюдават, бръснат, правят ти клизмата, грижат се за хигиената. И точно там е най-грубото отношение, от което ти остава този вкус на повръщано, и което не се забравя. От всичкия кошмар след 16-часово раждане, най-зле се почувствах от коментар на санитарката, която дойде да ме вземе с количка от родилна зала. Бях шита без упойка и без аналгезия и когато седнаха на количката си кръстосах краката и седнах на една страна, за да облекча опъването на раната, търсейки естествени начини да облекча болката си. Е, не остана незабелязана тази поза, и без подигравателен коментар: “Хахахаха, и на сичкото отгоре краката си кръстосала. Ма кой ща харесва тука, ма”. Та смятам, че тези хора, без никакво медицинско образование, някои със средно, други с основно, се назначават да работят с хора, в ситуации от живота си, в които имат нужда от емоционална подкрепа. А тези работници нямат никаква подготовка за това. И тези хора не са метачи и чистачи. Свалят цялото ниво на един екип. В Испания, където живея сега, хората, които изпълняват тази длъжност, минават обучение, селекционират се чрез изпити и имат непрекъснато формиране чрез курсове, както сестрите, и лекарите. Мисля, че това е един от крайъгълните камъни.

19. Ще кажа само, че при второто ми раждане ме шиха без упойка, при все че си поисках такава. "Няма нужда! Ти нищо не усещаш, там тъканта е травмирана вече." Усещах всичко: вкарването на иглата, издърпването на конеца, завързването на възела и рязането на конеца. Всичко! Това десетина пъти. И на всичкото отгоре докторът, който го направи, накрая ми поиска изрично да му се обадя за свалянето на конците. Тоест - за пари. Нямах телефон, отиде, намери ми багажа, донесе ми телефона и ми продиктува номера си. Ръцете ми трепереха от умора и загуба на кръв, едвам го записах, а той ми се скара, че го бавя. За това, че после не ми донесоха бебето, заедно с другите, и никой не ми каза къде и какво става с нея повече от 6 часа, та се наложи да звъня на мъжа си, той - на майка си, тя - на приятелка, приятелката - на дъщеря си, която (алулуя!) работеше във финансовия отдел на тая болница, та да разберем какво става... не искам и да си спомням. Не искам, но не мога да забравя! А санитарката, която се мотаеше покрай мен, когато станах да отида до тоалетната след клизмата, не ме пусна, да съм чакала още. Е, как да стане? Тръгнах, а тя крещи след мен по коридора: "В кръв и лайна ще ги раждате тея деца!" И това жена! Все едно тя е раждала сред розови листа и мирна.

20. А на мен акушерката ми искаше аулин, че я боли главата. Аз всичко си носех, макар че ми направиха забележка за многото багаж. Общо взето зле е да си млада и неопитна жена, която ще ражда. Понеже родих на 41 години не позволих никой да си прави експерименти с мен. Смених няколко гинеколози, докато намеря тази, която да следи както трябва моето състояние и да изроди детето ми, което се роди и най-голямо в отделението. Не си ли подготвен сам психически, и изобщо за всичко предварително, не чакай от лекари и акушери да го свършат. А за кърменето и педиатрите да не пиша изобщо, който иска да ражда - да чете, много да чете за всичко, което му предстои особено, ако няма пари за частни болници. Единствените пари, които съм платила, бяха за един разговор с анестезиолог, алергограма, инжекции против съсирване на кръвта и лепенки за операцията (раждала съм със секцио). Не пренебрегвайте 4D ехографията, бъдещи майки.

21. По време на моята бременност се наложи да лежа в държавната болница. Чувах... всичко - стонове, викове, обиди, шамари, писъци... Като ме изписваха бях попитана при кого ще раждам, когато чуха, че изобщо нямам намерение да раждам в държавна болница, камо ли при тях (това няма да го забравя никога) ми казаха: "Е, щом имаш пари за даване - давай, ама не си мисли, че ще е по-различно от тук". И знаете ли какво? Нямаше нищо общо. Не чух обида, не чух повишаване на тон, видях добро отношение, бях в цивилизована сграда с добра хигиена. И най-важното - чувствах се прекрасно!

22. Дъщеря ми се роди 2008г в Майчин дом в София. Към 2 ч през нощта ми изтекоха водите, 3-4 см разкритие... Поисках епидурална упойка, казаха ми, че "няма нужда от нея"... Свалиха ме в предродилна зала, имаше само акушерка. През цялото време слушах: "Стига си викала, като си отваря краката не викаше!", "Другия път си раждай в Перник!", "Не се напъва така, ще задушиш детето"... След 1-2 часа и 8 см поисках пак епидурална... "струва 100 лв да знаеш", сложиха ми я след като вече нямах нужда от нея, и ми казаха: "Имаш 30 минути да родиш". Не помня как точно се роди детето, казах си "слава Богу, свърши се", да ама не! На другия ден толкова ми беше лошо, че не можех да стоя права, но ми казаха, че това било от упойката и щяло да отмине. Изписаха ме без да ме прегледа лекар (и на раждането нямаше лекар, а само акушерка, макар че в епикризата пише друго). Цял месец ми беше лошо, повръщах постоянно и имах температура. Накрая получих два кръвоизлива един след друг за 3 дни, заради задържани плацентарни части! Такъв ужас не бях изпитвала! Благодарна съм на д-р Ивайло Лазов в болницата в Перник, който ме прие по спешност! Благодаря на Господ, че останах жива... При д-р Лазов родих сина си преди 2 г. Раждането мина точно за 2 часа, отношението на цялото отделение беше прекрасно и не съм платила нищо, просто има хора, за които работата е призвание! Вечно ще съм им благодарна, че направиха престоя ми приятен, за разлика от ужаса преди 10 г...

23. Имам две раждания и двата пъти по мед. причини ми се наложи секцио. Първият път мина гладко, но около 8 часа без да видя или получа информация за детето си. Въпреки това неонатоложката се оказа много добър лекар, когото ще уважавам цял живот. Но през ада минах при второто ми секцио. Операцията свърши към 10 вечерта, първоначално без проблеми. Около 12 се събудих от зверски болки в корема, които в последствие се разшириха от таза надолу. Звънец - в интензивно при съседното легло, което беше далеч. 2 часа виках и от болка и с надеждата някой да ме чуе и да дойде. Около 2 и половина на вратата се появи изплашена бременна жена, която се развика по коридора. Заварила сестрата да спи в сестринската стая. Едва тогава дойде сестрата, а по-късно и докторката, която ме оперира. Изядох сумати инжекции и три пъти по две системи. Оказа се, че съм задържала кръв, а коремът станал огромен и твърд като камък. Не съм говорила за това с никой, но и след 4 години и половина имам проблеми с корема и половите органи, а кошмари и досега си сънувам.

24. Изпитала съм и двете неща - и лошото отношение, и помощ, и любезност. И при двете раждания. И ми е било много странно защо се държат грубо и арогантно при условие, че това им е работа. Като раждах баткото, бях с кръвно под нулата, а някаква луда жена крещеше по мен да съм се разхождала по коридора. Понеже съм идиот и мразя да се излагам си клечах в коридора сама и представете си да припадна… Докторът беше прекрасен, даже пускаше шеги. Но това не помогна да го изправим на нокти. Просто в един момент вече нямах контракции, не знаех какво се случва и за малко да ни изпуснат. С дребния нещата бяха даже по-идиотски. Посред нощ будя дежурната акушерка, защото кървя, а до термина има още 20 дена. Лежа в тъпата болница, щото кръвното ми беше 180/ 220, не защото имам желание да разполагам с медицински персонал до главата ми, а тя ме пита как е възможно. Ми трудно, ама е факт. И пак вдигнах на ура цялата болница - не обичам да се разправям, тихо и спокойно чакам решение на проблема - отлепена плацента и спешно секцио за 15 минути. А пак да кажа, друг лекар, но пак железен.

25. Имам две раждания, първото нормално, второто секцио. Повече никога няма да раждам , никога ... Първото си дете родих 2006 г . недоносено, през цялото време слушах как аз съм виновна, че детето ми ще е изрод, беше преместено в друга болница заради вътреболнична инфекция и трябваше телевизията да се намеси, за да ми се извинят. Сега е прекрасна 12-годишна госпожица. Заради този ужас, който преживях, ми отне 10 години да се реша да имам второ дете, този път с избор на екип, самото раждане беше добре, но отношението преди и след това беше ужасно. Второто ми дете отново се роди недоносено и отношението, което получих докато лежах за задържане и докато изпишат бебето, беше ужасно, това не са хора!

26. Чета и се връщам 18 години назад - все едно аз съм го писала. Раждането започна към 8 часа, протече с всичките обиди, скачане по корема ми, шамари, защото губех съзнание, после поливане с вода. Яко се бихме с доктора - той скачаше върху корема ми, аз го блъсках от магарето. В крайна сметка се разбра, че детето е с два пъти увита пъпна връв. Дали да правят секцио? Ама то анестезиоложката точно тази седмица си взела отпуска /за целия месец имаше планирани две раждания, едно от които беше моето и то се случи според термина/. В 13.00 докторът започна да ми крещи, че му свършило работното време, пък аз се мотам. Още половин час мъки и акушерката сряза пъпната връв. Бебето изхвърча като тапа. Седна докторът пред мен, гледа това, което аз не виждам и псува: "Да му е*а майката, ако не извадя плацентата и си заминала". Какво вади, не знам, но явно добре се е справил. Оставиха ме 6 /шест/ часа на магарето, а бях единствен пациент в цялото отделение! Цялата мокра, на отворени врати и прозорци /времето внезапно се промени и настана кучи студ/. Само една санитарка сновеше насам-натам /милата, беше ѝ първия работен ден, а докторът я направи на кайма/. Та само тя ме попита имам ли нужда от нещо. Помолих я да ме завие с нещо, че умирам от студ. Към 19 часа се появи една акушерка, която ми нареди да ставам и да тръгвам към стаята. Станах и почти припаднах. Акушерката се засуети, по едно време се сети, че в коридора имало количка, можело с нея да ме закара до стаята. Та така, сама, с подхвърлено бебе от време на време, изкарах една седмица. Като си тръгвах, вече облечена с моите дрехи, попитах няма ли да ми махнат външните конци. Тя учудено ме погледна: "Ама не са ли ти ги махнали?" Никой не ме учи как да кърмя бебето, само ми се караха, че пак не наддало. Докарваха го при мен към 19 часа да го гледам, че те имали "спешна работа" в спешното /цялото отделение се омирисваше на печени чушки/. В моята стая беше кучи студ, нослето на бебето посиняваше. Та, такива ми работи, ежедневни.

Слава богу, не навсякъде е така и слава богу, има прекрасни лекари и акушерки навсякъде из страната, не само в частните клиники. И все пак… не бива да е въпрос на късмет или пари родилката да получи нормално човешко отношение, вместо унижение и страдание. Ето и няколко прекрасни истории на раждания, в България или в чужбина, които споделихте.

27. Нямам думи като чета какво пишете, момичета. Очите ми се пълнят със сълзи. Аз родих в Англия и точно тогава на смяна имаше българска акушерка. Тази жена беше до мен като моя майка. Като й казвах колко ме боли и заставах на колене по коридорите, тя само се опитваше да ме успокои и да ми даде сили. Когато се разплаках, нейните очи се напълниха със сълзи. На следващия ден дойде да ни види с бебето, въпреки че не беше тя на смяна за нашето отделение. Има и такива български акушерки, но това което описвате, това не са хора и не вярвам някога те самите да са раждали деца и да знаят за какво става дума изобщо.

28. Преди девет месеца се роди вторият ми син. Преждевременно. Посред нощ. Наблюдаващият ме АГ не само ми отговори на обаждането посред нощ, не само дойде в родилно, не само осъществи секцио по множество показатели, а и стоя на следващия ден, докато не дойдох на себе си. Без предварителни уговорки. Предоставяше ми информация за бебчо всеки ден, грижеше се за моето спокойствие до последните ми минути там! Освен другото, бременността беше рискова. Този ЧОВЕК беше почвата под краката ми през цялата бременност и раждане! По един като него ако има във всяко отделение, те ще бъдат по-добри места. По отношение вулгарното и грубо отношение на част от АГ специалистите, каквото също съм срещала, мога да изкажа единствено отвращение. За случаят от Сливен.... жалко за жената, детенцето и семейството, но мисля, че мълчанието на болницата е показателно...

29. Аз пък мога да се похваля с моето раждане. Благодарение на д-р Чобанова от болницата в Сандански, аз родих за два часа сина ми. Изключително мила и човечна. Няма да забравя как бях за задържане, когато една ромка раждаше посред нощ. Гласът на докторката отекваше из цялото отделение и постоянно нахъсваше изплашеното до смърт младо момиче с думите: "Давай, моето момиче, още малко, хайде, напъни. Ти можеш. Давай, моето момиче!" Тогава разбрах, че това е човек с огромно сърце!

30. Аз мога да изкажа огромна благодарност към екипа на болница Надежда, където моето раждане не беше безболезнено, не беше и по учебник, но поне никой не се е държал с мен като с добитък. Напротив бяха мили, макар и не като с роднина, но достатъчно, бяха отзивчиви, допуснаха мъжа ми, но за съжаление това беше на съответната цена. А иначе мога да разкажа много за лошо и нечовечно отношение, така че тези като мен с късмет (или по скоро с отделени пари) са малко. Системата не трябва да ни принуждава да събираме вместо за колички и играчки за раждане на деца, които утре могат да станат лице на тази страна, ако успеем да ги задържим.

31. Аз също съм с хубави преживявания и от трите ми раждания, които въпреки големите бебета (а при първото и третото имаше екшън) всичко се разви добре и за мен, и за децата. И 3-те пъти раждах в частна болница. Третото исках в държавна, но 2 дена след посещение там персоналът ме отказа. Отказаха ме с отношение, мизерия и защото ме върнаха да си чакам термина и да постоя у нас още седмица и после евентуално да ме приемат, въпреки че според мен нещо не беше наред. Ами добре, че не ги послушах и отидох в частната АГ. Бебето се роди на термина с увита пъпна връв и възел на пъпната връв ( синьо като патладжан в лицето). Ако си чаках да ме приемат в държавна болница сега нямаше да е при нас. Върнаха ме заради неефективните контракции, нищо че всички други признаци бяха налице. Сигурно чакаха да им дам пари като за в частната клиника, а после тези, които не са взели да ме овикват 3 дни. Ами паралела от държавата до частната е от земята до небето. Обгрижиха ме и мен и детето. Изнудване за пари не е имало.

32. Не всичко в живота е черно или бяло. Има и малко сиво. Малко, да, но го има. И при двете ми раждания не съм била подложена на физически или психически тормоз. След като родих сина ми нормално, дъщеричката ми, с която никога преди не се бяхме делили, дойде с татко й в болницата, за да видят братчето й. Аз й чух гласа и започнах да плача, защото ми липсваше ужасно много. Санитарките и акушерките ми дадоха от техния шоколад, помогнаха ми да стана и ме заведоха да прегърна дъщеричката си. Какво мога да кажа? С какви обидни думи да нарека тези добри хора? Ужасни и трагедии се случват всеки ден. Наистина, най-страшното е, че едно дете няма да познава майка си. Но все още има добри медицински работници, останали да работят тук, в България. И го правят със сърце!

33. Родих сина ми 2010 и си избрах същия екип и родих и дъщеря ми при прекрасните акушерка и лекар и имам най-хубавите спомени от двете ми раждания ! И мамка му ( с извинение ) така трябва да се чувстват всички родилки, не да бъдат нагрубявани, обиждани и унижавани, а нахъсвани, подкрепяни и да се чувстват в сигурни ръце! За огромно съжаление не е така.

34. Аз ще напиша нещо позитивно. Не знам дали трябва да пиша болничното заведение. Спомням си раждането на сина ми с усмивка на лице, винаги се смея като се сетя за шегите на лекарите и сестрите, с умиление се сещам за майчинското отношение на акушерката, която ме израждаше. Мога още 5 деца да родя там с тях. Вечно признателна и благодарна на АГ клиника Селена. Вече всъщност е университетска болница.

35. Аз родих в частна болница, в София. Мъжът ми седеше до мен почти през цялото раждане, акушерката държеше ръката ми, като постоянно ме напътстваше. Въпреки това умирах от страх. Мисля, че ако бях в подобно на описаното положение, нямаше да се справя и не знам дали бих се решила на още едно раждане... За престоя в болницата след това, мога само хубави неща да кажа - обясняваха ни как да къпем децата, как да слагаме памперси, помагаха ни за кърменето, бяха усмихнати и добронамерени, независимо от хилядите въпроси, които задавахме. Жалко че в повечето държавни болници не можеш да срещнеш такова отношение...

36. И аз съм от доволните родилки. При мен се наложи спешно секцио. Не съм платила и стотинка за престой и раждане. След като изкараха бебо се оказа, че съм със сраствания от предишното ми раждане. Шиха ме два часа. Матката ми се разкъса на още едно място. И там шиха. Бебето беше синьо, с омотана пъпна връв около вратлето. Нямало е почти никакви околоплодни води. По време на операцията хванах ръката на една жена от екипа и не я пуснах до края. Тя не възрази. Напротив. Наблюдаваше кръвното ми и ме успокояваше през цялото време. След това, в реанимация, няма да забравя младата сестра, родена за тази работа. Винаги усмихната. Помогна на всички с раздвижването. Майтапи пускаше и ни разсмиваше, а през това време ни подмиваше, държейки подлогите. Имаше и такива, с прекален сарказъм, но никой не е обиждал никого. Лежах в стая с момиче с избор на екип. Нямаше разлика в отношението.

37. Родих в Пловдив в държавна болница при докторката, която ме следеше. Не съм платила нищо, тя беше на смяна, платих си само за вип стая по мое желание. Екипът беше прекрасен, никой не ме е обидил по никакъв начин. После бяхме с 3 дни там, всички ни помагаха за кърменето. Персоналът беше възпитан и ако не са откликнали на въпросите ни, в никакъв случай не са ни обиждали. Пак бих родила при същия екип. Ужасно съжалявам, за това което всички вие сте преживели

38. Аз специално имам много добри спомени за раждането точно в тази болница, в която се е случило нещастието. Повечето от специалистите, които работят там, работят и в частни клиники и са действително добри. Но всичко се случва! Аз бях с прееклампсия, много високо кръвно. Седмица преди раждането лежах в същата болница заради кръвното и се подписах, за да изляза, защото самата обстановка в болницата ми действаше потискащо и не помагаше по никакъв начин за смъкване на високото кръвно. Напуснах и поради друга причина - всички лекари настояваха раждането да е със секцио, а аз не исках да се съглася при положение, че имах две нормално родени деца без проблеми. Лекарят, който беше нощна смяна не си тръгна, а остана до приключване на раждането (постъпих точно, когато трябваше да се сменят) и след това ме предаде в ръцете на следващата смяна. Детето ми тежеше 2,490 кг и веднага го качиха в неонатология, където можех да ходя да го виждам само за един час на ден. След като ме изписаха от родилно отделение на третия ден ме качиха при него в неонатология в стаите за кенгуру грижа и точно седмица след раждането му ни изписаха без никакви проблеми. Всички бяха много любезни и отношението към мен беше страхотно без да съм плащала каквото и да било и без да познавам никой от лекарите там. Може би се дължеше на това, че ги е било страх да не ме изпуснат с това високо кръвно, но дори завеждащия на клиниката няколко пъти идва при мен.

39. Не обичам да сравнявам каквото и да е, и в този случай не мога, защото родих първото си дете в Малта. Т.е. няма как да сравня с раждане в България.. Изкарах бременността си в Малта, без да работя, без да имам майчинство от България или Малта. Тук жената ползва всички осигуровки на съпруга си. Аз родих в държавната болница, без да платя и стотинка. Отношението на хората не мога да опиша. Чувствах се като на курорт, нищо че съм чужденка и някои от термините не разбирах, та се налагаше докато ми слагаха упойка една от сестрите да е заела моята поза и да ми показва. Родих с операция и се възстанових за няколко седмици без никакви оплаквания. Обстановката в болницата беше чудесна, храна варена на пара, с много супи и течности, подходяща за след раждане. Предлагаха чай, сок и вода не само на мен, но и на придружителите ми. Тук бащата задължително присъства на раждането, а след изписване една или две седмици идват сестри, за да проверяват как се чувстват физически и емоционално родилката и бебето. Нещо кардинално трябва да се промени в България- отношението между хората, особено когато става дума за поява на дете. Задължително е да отстояваме нуждите си - физически и емоционални. Недопустимо е всичко, което се случва. Тъжно е.

40. Родих в частна клиника... Прекрасно отношение, обстановка, храна и т.н. Преди да родя обаче, лежах в държавна болница, заради високо кръвно. Бях под наблюдение 10 дни. В стаята бяхме 3 момичета... Едно от момичетата беше с патология - ниска плацента (плацента превия). През нощта се събуди, дръпна чаршафа и започна да плаче и крещи - масивен кръвоизлив. За 1 минута дойдоха 2 гинеколози, 3 акушерки и заедно с леглото (то беше на колела), буквално бягаха по коридора, за да влизат в операционната. Жената роди бебенце в 7 месец, здравичко (доколкото позволява развитието на дихателната му с-ма), майката 1 седмица беше в КАРИТ... Спасиха я, оживя и кръсти детето на началник-отделението. Става дума за УМБАЛ "Св. Георги"- Пловдив.

41. Две раждания и двете в Токуда. Нека не звучи като реклама, но не съм се чувствала по-обгрижвана в болница, а доста съм си полежала. А за неонатологията - липсват думи да опиша всеотдайността, грижите и отношението на докторите и към бебетата, и към родителите. Мили бъдещи майки, преди да родите, съберете инфо, къде, как, при кой лекар. Много е важно, това е точката, в която живота ви се рестартира и трябва да се чувствате сигурни и спокойни.

42. Родих миналата година, в частна болница в София. Преди раждането се опитвах месеци наред да не мисля върху тоя естествен процес, защото параноясвах не на шега и заради разкази като този, свързани с раждането в България. Така де, влязох в родилна зала и страхът ми изчезна, вероятно това си беше чисто хормонално нещо, свързано с оцеляването, естествения подбор и т.н. по никакъв начин не съм се чувствала унизена, заплашена и тормозена, казвам го с чиста съвет. Анестезиологът беше пълен простак, казах му го още докато раждах. Акушерките бяха чудесни, и трите, докторката също, родих с метода на Кристелер, ребрата ме боляха повече от месец, но нито бяха напукани, нито счупени, нямах синини и кръвонасядания. Кльощавите акушерки се оказаха доста силни физически всъщност. Ако не го бяха приложили този метод, дъщеря ни можеше да има не само леки аспираторни смущения, не ми се мисли върху този изход, така или иначе не се случи. Та, методът не е отхвърлен, доколкото ми е известно в Германия се прилага, в САЩ също, а вероятно и в други държави, в 21 в. Това, което е идиотското в България е, че е нужно да се платят немалко пари, за човешко отношение при раждане, което е пълен абсурд. На ниския прираст на населението и т.н., демографската политика куца, но не стратегически, а практически. Освен това никой лекар в България не носи персонална отговорност за медицинска грешка, може да му се отнемат права за някакъв период от време, но изтече ли срокът, нищо не го спира да практикува отново. В тази връзка са нужни законодателни промени, реални и бързи, както и много строг контрол, добре информирани пациенти, които да не позволяват лекарите да се държат с тях нечовешки, защото при фаталните изходи, дори да осъдиш някого, хората не се връщат от оня свят... истерията в медиите също не помага, и да, нужно е да се говори, но само говоренето не върши никаква друга работа, освен за лично емоционално разтоварване.

43. Съдбата ме отведе в САЩ и там родих двете си деца. Раждания, които носят толкова много радост. Мислила съм да разкажа за процеса тук и раждането. На раждането може да присъстват няколко човека, които са “за подкрепа”, което е много много важно. Раждането е процес на разтваряне - тялото се разтваря само когато е спокойно. Всичко е един много сложен, но и прост физиологичен процес. Бозайниците си намират място, което е скрито и сигурно, и там раждат обезпокоявани. Когато жените сме стресирани, когато никой не ни напътства, помага, тялото е в стрес и не може да си свърши работата както трябва - не може един бозайник да ражда и да го гони хищник (това е как тялото реагира на стрес). Имайки предвид ужасиите в болниците и убийствата и уврежданията на здрави жени, аз мисля, че една здрава жена, подкрепяна от дула и акушерка е по-добре да ражда в къщи, ако това ви се струва странно, поне да може да ражда с придружител. Тогава ще е по-трудно да поема обиди и да бъде пребита до смърт. Има си много недостатъци и тук, но понеже е много скъпо и е бизнес, пациентите се третират като клиенти. Жалко за жената, за малката Мария и за цялото семейство.

44. Аз съм от Велико Търново и за пореден път Господ беше с мен и при двете ми естествени раждания за грижите на персонала и лекарите мога да кажа едно огромно БЛАГОДАРЯ! Беше много спокойно, всички бяха много мили и в предродилна сестрите ме масажираха и ми помагаха да се разхождам успокояваха ме. При раждането на дъщеря ми се наложи да й счупят дясната ключица за да я извадят адекватно, беше с оплетена пъпна връв и реагираха бързо за да сме добре и двете, после ми обясниха всичко подробно. Всичко останало е за мен перфектно - обстановка хигиена и отношение.

45. Аз явно съм извадила късмет. Имам две раждания в държавна болница, с избор на лекар (макар втория път лекарката да дойде в последните 5 минути). Имам чудесни спомени от ражданията и в двата случая, преминали без упойки, медикаменти, шевове, процедури и т.н. Всички се държаха изключително мило и внимателно с мен. Благодарна съм и на акушерката Ева Белишка, която беше на смяна при второто раждане. Беше изключително мила, спокойна, внимателна. Насърчи ме да се разхождам, да пия вода, да хапна леко. Мъжът ми беше с мен. След раждането ни оставиха да си починем, после дойде да ме види и каза, че сме се справили страхотно и двамата. Докторката, която избрах и за двете раждания, е Марта Дончева. Щом съм я избрала втори път, значи съм била доволна от предишния (във вана). Иска ми се да вярвам, че нещо сериозно я е възпрепятствало да не дойде на второто ми раждане. И все пак, поддържаше връзка с акушерката през цялата нощ. И аз като Яна Пеева преди не разбирах защо жените раждат у дома си, макар да познавам задочно и лично немалко такива. Като чета всички истории, обаче, разбирам все по-добре този избор.

46. Имам син на 11 месеца, който родих нормално в болница “Надежда” и всеки път си спомням с любов, щастие и умиление за самото раждане и престоя ми в болницата! Разбира се, преди да избера това място, бях решила да се обърна към “светилата” в Майчин Дом”, тъй като самата аз съм родена там и имах вяра, че е най-доброто място, докато не видях отношението, черното кожено куфарче и пренебрежителния поглед, който е същия като на продавач на краставици! Раждането не е като да ти извадят зъб, дано бг лекарите скоро го проумеят и тръгнат в правилната посока!

47. Родих в държавна болница с избор на екип. Избрах си водещата лекарка след като бях в нейното отделение за задържане, след положителни препоръки и СЛЕД подробна консултация какво аз искам, какви са медицинските опции и какво може да промени плановете като настъпи самото раждане. И при двата престоя получих отлично отношение, задълбочени и подробни данни за състоянието ми, адекватна до- и следродилна помощ. Решението да избера екип беше продиктувано от желание да се отплатя на тези хора за грижите.
П. П. Родих секцио по спешност. Екипът бе събран точно за 2 часа от приема. Бяха повече от внимателни и мили.

48. Не съм прочела всички коментари... но ще споделя за моето раждане, което след 5 години и чакаща второто си дете си спомням с удоволствие. От малкото съм за съжаление. Родих 2013 година в болница Надежда. Много от хора ми казват ама ти си била в частна болница друго. Еми не е, до човек си е. Преносих бебето си на 5 тия ден по моя молба влезнах в болница, за да ме предизвикват. Докторът дойде, каза ми,че утре сутринта почваме, но явно бебо не мислеше така. Тръгна си човекът в 19, от Радомир е, и в 21 го извикаха - изтекоха ми водите. Всичко започна в 21 И завърши в 2:30 - за ужас на всички си поисках упойка. Акушерките ми пуснаха музика, правих си душове, идваха да ме успокояват, даваха ми вода след упойката ми намалиха светлините, оставиха ме да си почивам. Идваха от време на време проверяваха нещата. След като стана време дойдоха всички и с три напъна както се казва родих. После 2 часа с малкия се гушкаме, качих го до горе сама. И така ... ОПРЕДЕЛЕНО има какво хубаво да се каже за докторите, но за съжаление за единици.... В държавните болници съм имала приятелка с избор на екип, шефът на отделението е чичо на мъжа и пак отношението е било ужасно. ОПРЕДЕЛЕНО трябва да спре това отношение към родилките.

49. Именно затова родих първото си дете в къщи с баща му. И раждането беше едно страхотно преживяване въпреки болката. Да имаш комфорта и сигурността на познато място и сигурен гръб, на който да се опреш в такъв момент на уязвимост, страх от непознатото и силна физическа болка е незаменимо. А последвалия момент на емоции, когато бебето се появи - веднъж в живота! Веднъж в живота остава и ужасът, преживян впоследствие в болницата при регистрация на бебето, викане, обиди, полиция, псувни и какви ли не извергщини още... просто практиките трябва да бъдат променени из основи! 

50. Родих нормално - два пъти. В държавна болница с избор на екип. "Влюбих се" във докторката ми още от първата ни среща, страхотен човек , които веднага ми вдъхна кураж и увереност че всичко ще е наред. На едното раждане имаше усложнения , но тя се справи изключително професионално и без да ме паникьосва, аз бях сигурна че съм в добри ръце и всичко ще мине както трябва, благодарение на нея имам прекрасен спомен за ражданията си. Такъв трябва да е за всички бъдещи майки, такива трябва да са всички доктори,да обичат работата си и да я вършат с любов, да вдъхват доверие и кураж в пациентите си...

51. В деня на термина, не отидох да раждам, а за тонове и за да не чакам, ме изпратиха в родилното да ги премерят. Акушерката къса листа и ми го дава, нося го на лекарката и като го видя пребледня: "Добре ли си? Лошо ли ти е?" А аз се чувствах добре за състоянието си. Само проклетата жега ме мъчеше. Веднага ме вкара за повторно измерване на тонове и преглед, оказа се, че раждам. Изпрати ме за кръв, а мъжът ми ме чака пред кабинета. Обясних му какво се случва и после всичко беше малко като виц. Лекарката каза: "Ще раждаш!", аз я питам кога, тя: "Сега!" – „Ама как, днес не мога, не си нося чантата.“ - “Мъжът ти ще я донесе!” - “Ама първо да обядваме и тогава, а?”- “Не може, сега ще е!” Казвам на мъжа ми, че ще раждам и той пак "кога"... И това се повтаря и в лабораторията, и пред родилното на акушерката едно и също "Кога?" - "Сега!".

Страхотен екип! Евала на анестезиолога, че успя да ми постави спинална упойка, въпреки отвратителния гъдел, който имам! Лекарката се притесни, че съм абсолютно спокойна, дали нещо не ми се случва психически! Пита ме неколкократно дали осъзнавам, че раждам! Обясних й, че се чувствам добре, не изпитвам болка, знам, че сме в добри ръце и всичко е ок! Едва извадиха бебчето ми през корема, в никакъв случай не можеше да мине по естествен път! И като се почна един рев, а сега, де! Що рева!? И докато се притесняваха, че съм абсолютно спокойна, сега се разтревожиха що ревнах така! Едва измърморих, че не знам, нищо не ме боли, добре съм и не знам защо плача! Тук се разсмяха (нищо подигравателно)! Принцесата беше "скромните" 4750 г и 54 см!

Проблемът дойде когато свърши упойката, болката беше толкова зверска, че исках само да спя (ако можех да заспя, разбира се) и всичко да свърши! Тъй като не можех да кърмя ми дадоха болкоуспокоителни, не спират болката, но я правят поносима. Наложи се да остана 5 дни, през тези дни всяка сутрин минава дежурният на визитация - има преглед, по-късно моята лекарка - отново преглед, неонатоложката всеки ден дава сведения за детето и се интересува как е майката! Едната вечер имаха много раждания и една от акушерките мина да провери, дали нещо ми е необходимо, никога няма да забравя изражението на лицето й! Беше усмихната и едновременно притеснена. Попитах я какво се случва, всичко наред ли е, няма да забравя отговора и: "Докато не роди, не! Два живота ни висят в ръцете!" Всички бяха прекрасни! Постараха се да се чувствам добре! Сега очакваме второто си дете и пак ще съм там, не се и съмнявам, че всичко ще бъде наред!

На всички прекрасни лекари и акушери благодарим. И ви молим да ни подкрепите, за да променим системата, която допуска подобни истории да се случват в съвременната медицинска практика. Мисля, че заслужаваме тази промяна - и вие, лекарите и ние, пациентите. Защото всъщност "ние" и "вие" няма. Всички сме на първо място хора.

Прочетохте ли

Родилно отделение, сектор Наказателна медицина