Автор: Мая Цанева

Преди няколко седмици синът ми каза, че едно негово приятелче няма татко. С блеснал поглед на откривател, той ме попита защо това дете има семейство, различно от нашето. Отговорих му, че всички имаме семейства, но някои имат татко и мама, други живеят с мама или само с татко, а трети - с баба или леля. Този отговор задоволи любопитството му, но в мен остана въпросителната как в бъдеще ще му обяснявам „по детски“, че семействата и децата, понякога се различават като лявата и дясната обувка, и това е нормално.

По скромните ми наблюдения и житейски преживявания децата са най-чувствителни и най-жестоки към тези от тях, които са различни. Като дете на разведени родители, и с незначителна малформация на едната ръка, познавам добре усещането. Едно от най-забавните преживявания, които са ми е случвали като неомъжена жена, бе да обясня на новото си гадже колко сестри и братя имам. В същото време се чувствам достатъчно добре в кожата си, щом се учудих, когато лекарят, който ме наблюдаваше като бременна, ме успокои, че детето ми няма да наследи белега ми. За мен различието е част от моята същност и нямам проблем да живея с него.

Днес, като родител на 5-годишен любопитко, съм изправена пред по-важна задача от това да преодолея тормоза в училище и да отговоря на въпросите около семейството ми: да го науча да бъде любопитен към света, като пази своя свят, но да уважава и този на другите. Защото точно сега сме достигнали онзи деликатен момент, когато трябва да му помогна да изгради стените около себе си, които да го пазят, но да остави прозорци и врата за навън.

Когато ние бяхме деца, семействата на разведените родители носеха клеймо. Допреди десетина години „алената буква“ беше запазена за т.нар. двойки без брак. Днес клеймото е за семействата с две майки или двама бащи. Засега не знаем как да ги обясним на децата от т.нар. „нормални“ семейства, които неизбежно ще срещат хлапетата им в училище, на площадката, в гимназията, въпреки шума, който вдигаме.

Как се чувстват децата в нестандартните семейства

Когато ние бяхме деца, хората с увреждания ги криеха. Днес те не се страхуват да искат и да се борят за нормален живот. В същото време и сега повечето родители на т.нар. здрави деца не знаят как да им обяснят какво се е случило на тези хлапета в количка, с по-тромава походка или малформации. Но със сигурност решението не е да шепнем и дръпваме нашите деца настрани, докато наум благодарим, че сме здрави.

Аз нямам отговор на по-голямата част от въпросите, които детето ми задава днес и ще ми задава тепърва – като започнем от това защо динозаврите са изчезнали, кой е създал Вселената и продължим до това защо някои деца са болни или умират, защо родителите на съседското дете не са заедно или някои момичета предпочитат пистолети, а други момчета – детска количка. Понякога разчитам на познанията си от училище, на чичко Гугъл, друг път – импровизирам. Важното е да имам отговор: за да не слагам решетки на прозорците му, да не заключвам вратите му към света, а да му помогна да го разбере, за да намери своя път навън.

Живеем в свят с твърде много информация, която понякога не можем да възприемем и обясним дори на самите себе си. Но това не е основният проблем.

Голямата трудност идва от това да признаем, че „всичко ни е наред“ и „виж в Гугъл“ не са отговори.

Гугъл няма отговори на всичко. Ние сме създали Гугъл и ние трябва да отговорим „защо“ и „как“ на нашите деца. А те не са ние и най-лошото, което можем да направим, е да умножим в тях не нашите знания, а нашите страхове. Да, има страшни и опасни неща, но нито червеният конец на китката, нито хорото на площада, дигиталната обсесия или киноата в закуската, ще ни спасят, ако не разбираме какво се случва. Важно е да се учим и да откриваме заедно. Защото както казвам на детето си - умният човек е силен и да, откривателите съществуват. Искам той да е един от тях.

Препоръчваме ви още: 

Осиновете си татко

За Пипи, Мани и други свободни

Как да общуваме с различните деца

Синът ми е по-умен от мен