Автор: Бени Хюбнер

У дома сме, почиваме си, ей така - спокойното бездействие на рутинна преднощ. Разпускаме след натоварения ден, опитвайки се да преборим стреса или както там му се казва онова нещо, което те кара да гледаш свирепо. Та... почиваме. Почти традиционно-стандартно, както са го правели поколения преди нас, ако изключим компютрите. 
Аз цъкам на единия, милото на другия, а детето (за кратко наричано от мен "тя") се прави, че спи, докато линква, лайква, тагва и шерва във фейса и инста.

- Що не спиш? - пиша й аз.
- spa - отговаря ми тя.
- а... не ща на спа, айде на ски, набарах яката игра, четири де, може и слаломчета да си праим с жойстика - включва се идейно баща й.
- izkam skok4eta sas skeit drugoto e shit - долита гласът на младостта.

Баси, какво неграмотно поколение расте – си мисля, но понеже съм си кълчила крак в пети клас на мини ски, прекъсвам спортния устрем:
- какви ски, бе, точно садя картофите - все пак, домакиня съм, мисля за семейството, за прехраната и също така съм авторитетна.
- а ти заспивай!
- ама няма ли първо джиджи-биджи ?! (гневно човече, плачещо човече, бомба)
- Не ти, тя - натраквам по-ядно - да му се не знае с тоя мултичат, изключвам го, че все пак не може пред детето и точно навреме го изключвам, щото месинджърът изпиуква:
- с коя тя, мацката от петия ли?!

Настръхвам! Каква мацка, какъв пети, какъв трети???!!! А аз садя картофи във форма на сърца... глупачка.

- какъв пети - все пак се правя на разсеяна, дори слагам усмихнато личице.

Чувам го как сумти, дори с периферията го виждам, че се почесва по носа.

- ми оная… сещаш се... новата... дето я срещнахме…
- къде? - ровя из приятелите му, обаче ядец - скрити са, виждам само десет, пет от които носят нашата фамилия.
- къде какво? - печели време.
- тя, коя? - парирам аз.
- ми ти така каза! - вече бие отбой, чувам как яростно натиска копчетата.
- нищо не съм казвала! - факт, от около два часа у дома цари пълно мълчание и понеже е зима, и муха да хлъцне ще се чуе. Може би, ако имахме камина, щеше да се чува само нежното боботене на огъня. Но нямаме. И нежно боботене нямаме.
Само клавиатурите потракват, но не е нежно.

- Лягам си. - не слагам усмивка, нито сърчице.
- ........
- tia moite ne sa f ret

По дяволите! Нали изключих мултичата!!!
Не мога повече. Семейните разговори са много напрягащи.

Лягам си. Пиша го на стената, качвам снимка на ангел на Виктория Сикрет с феерична нощница от новата колекция, после линквам клипче на Дженифър Лопез, но ги забранявам за моичкия и двете. Хак да му е, следващия път да мисли преди да пише.

Оставям го в слип режим и излизам...

Препоръчваме ви още:

Жената е странно животно и други не-нормални субекти

Еротичният сън на една домакиня

Изгубени в превода

Автор: Светла Чимчимова

Когато беше на около две години, Гого силно наподобяваше по релеф и визия на вкусна козуначена кифла. Заради извънредно примамливия си външен вид, беше обект на чести атаки от познати и непознати фенове, които го побутваха, бучкаха, поомачкваха, но най-вече го щипеха по бузите. Налагаше се да е под постоянна охрана и отбрана, осъществявана с всички сили и средства. На първо време аз се разделих с вродения си дружелюбен израз на лицето и го замених с по-известния сред народа "серт сурат". Леля му Роси направи табелчица, която висеше на количката и гласеше: ,, Моля не ме щипете, аз не съм играчка!". Но разчитахме най-вече на жива, висококвалифицирана охрана. Главен завеждащ на длъжността беше Яна. По това време тя беше към четиригодишна, руса като слънчев лъч и ефирна като елф. Зад тази приказна външност обаче се криеше смелост на шотландски боец, решителност да отстоява позиции и вроденото умение да отблъсква натрапници. Без да преувеличавам, умения, от които охраната на американския президент имаше какво да научи. Дребен на ръст, високо концентриран респект, опакован във външност с ангелски дизайн. Ей това беше Яна и беше най-добрата.

Веднъж съвсем сама се справи с цяло ято английски бабички. Подмамени от крайно апетитния външен вид на Гого, поданичките на Нейно величество, забравили за традиционната англосаксонска сдържаност и обноски, налетяха на орляци да ми пипат детето. Преди да сваря да кажа: ,,Сори!", Янчето застана пред количката, с ръце на кръста в поза „сурвачка“, и с поглед като кинжал и придружаващото го сърдито изражение, успя да внуши на клетите потомки на Уилям Завоевателя, че нейното не се пипа, и че ако тя беше командвала френската армия при Аженкур, Англия щеше да се ограничи до размерите на графство Есекс. Респектирани, бабетата се запряха и се задоволиха да замерят обекта на обожанието си с комплименти по-характерни за бонбонената промишленост.

И така един ден, ние тримата тръгнахме на шопинг, с ясно разпределени роли: аз пазарувам, Гого кротува, Яна отговаря за сигурността. Влизаме в магазин за дънки. Аз вземам няколко чифта, паркирам количката, така че да имам пряка видимост от пробната, казвам на Янчето: ,, Пази бебето." - и влизам да видя дали мога да се намъкна в размер отпреди раждането или ще трябва да си поставям по-реалистични цели, като да спечеля Нобелова награда за химия например. Яна заема поза швейцарски гвардеец, а Гого започва да пръска чар и дружелюбие. Собственикът на този рай от деним, стар познайник от дискотеките в края на осемдесетте, решава да установи контакт с невръстните - или от искрена любов към децата, или като добра търговска практика, с цел преминаване на определени парични потоци от мен към банковата му сметка. Приближава към децата и ги заговаря с неособено оригиналната реплика: "Я, какво сладко бебе!" - Яна се прави, че този опит за дипломация не я засяга. Гого обаче, оценил комплимента, показва целия наличен набор от зъби. Набрал смелост, момъкът продължава: "А как се казва?" - Гого се представя според възможностите си. Дънкарят обаче има по-високи цели, а именно да разтопи малолитражната ледена кралица. Прикляка до количката, посяга към бебето и прави нелеп опит да се пошегува: "Аз ще взема да го открадна, като не ми казваш нищо." - На Яна това нахалство й дойде до под бретона, леко се приведе напред, фиксира натрапника в очите, отвори устичка като майска роза и от нея излезе гласа на лорд Волдемор:

- ТОВА Е ГОГО! ТОЙЕНАШШШ!!! И НЕ СЕ ПИПА С МРЪСНИ РЪЦЕ!

От ударната вълна човекът залитна назад, без малко да падне, и изтегляйки се с подтичване, си плю три пъти в пазвата. Аз излязох от пробната, полузадушена от смях, платих един чифт дънки и си подбрах дружината. На изхода Гого помаха с ръчичка, а Янчето вежливо каза: "Приятен ден!"

Препоръчваме ви още:

Защо „ТО“ не може да се случи на нашите деца

Стокхолмски синдром

До дъщеря ми

Как поредността на раждане влияе на съдбата и характера на детето

Хората, които имат братя и сестри, знаят колко сложно е да съжителстваш с по-големите или по-малките от теб. Най-големите винаги са примерът, който трябва да следваш, а най-малките са любимците, на които винаги им се прощава. Но това далеч не е всичко. Поредността на раждане има огромно влияние върху живота ни като възрастни, върху това какви семейства ще създадем и каква професия ще изберем.

Ако сте били единствено дете вероятно сте усещали натиск от родителите си и сте били насърчавани да преследвате неотклонно целите си. Много популярно е мнението, че единствените деца в семейството по правило са перфекционисти. Те търсят вниманието на околните и изискват одобрението им. Но преобладаващата им характеристика е, че са зависими и егоцентрични.

Съществуват над хиляда изследвания за поредността на децата в семейството. Първият, който открива, че най-големите, средните и най-малките имат различен социален опит и като следствие различна структура на личността е психологът, психиатър и мислител Алфред Адлър. По негово време са проведени множество изследвания през 70-те години на миналия век. Често техните резултати били противоречиви и се превръщали в източник на спорове между психолозите. Но между отделните проучвания имало и много общи изводи. Един от най-популярните американски психолози Кевин Лемън, написва книгата „Поредността на раждане“, в която твърди: „В повечето случаи поредността на раждане има значение за хората. Но това е само един от факторите, които влияят на личността на детето. Останалите са възпитанието, генетиката, социалната и физическата среда.“ Някои психолози смятат, че различията в характерите заради поредността в семейството са факт най-вече, защото децата използват различни начини да привлекат вниманието на родителите си.

Върху най-голямото дете натискът е най-силен

Според д-р Лемън на първородното дете родителите поставят повече цели и задачи. А с появата на следващите деца са все по-малко взискателни. Затова първородните израстват по-отговорни, учат по-добре и се стремят към лидерските позиции. Потвърждава го и изследване, според което повечето американски президенти са били или първородни или единствени деца в семействата си.

Средното дете е миротворецът

То обикновено обединява членовете на семейството, винаги е лоялно, миролюбиво и общително. В личностните си отношения е предано и честно. Средните деца по-лесно откриват слабите страни на останалите, знаят къде да „натиснат“, когато е необходимо, и кога да направят компромис. И в детските, и в зрелите си години те ценят приятелствата си.

Най-малките са с ярко изразена индивидуалност

Изтърсакът често е най-креативен, но може да бъде и най-непослушен, да бъде бунтар и да изисква същото внимание, което е получавал първородният. Той лесно намира общ език с останалите и често се превръща в изкусен манипулатор.

Характерни качества на първородното дете:

- перфекционист;

- търси успеха и го постига;

- лидер;

- властна натура;

- отговорно;

- мотивирано;

- добронамерено;

- надеждно;

- внимателно;

- контролиращо.

Характерни качества на средното дете:

- адаптивно;

- независимо;

- добър събеседник;

- миротворец;

- общително и социално активно;

- възможно е да е непослушно;

- възможно е да се чувства самотно.

Характерни качества на най-малкото дете:

- общително;

- обаятелно;

- отзивчиво, дружелюбно;

- праволинейно;

- манипулатор;

- забавно;

- изискващо внимание;

- егоцентрично.

Характерни качества на единственото дете:

- уверено;

- отговорно;

- добронамерено;

- перфекционист;

- егоцентрично;

- преждевременно зряло;

- обидчиво;

- лидер.

Източник: goodhouse

Препоръчваме ви още:

Братя и сестри без вражди

Мамо, може ли да го сменим за кученце?

Как се отглежда дете с труден характер – 10 съвета

Автор: Валентина Вълчева

Когато преди шест години забременях с големия син, първата ми работа беше да прочета „библията” на доктор Спок, колкото да схвана, че от мен свястна майка няма да излезе при никакво положение. Това, естествено, ме хвърли в терзания и чувство за вина, а също и в страстно желание да се поправя навреме, т.е. по възможност преди още да е пристигнал щъркелът. И...

Ами то народът си го е казал. Пътят към ада е осеян с добри намерения. Е, моите добри намерения в крайна сметка ме доведоха до няколко знакови майчински групи във фейсбук, което на практика, ако се замисли човек, си е равнозначно по резултат. Слава тебе, Господи, размина ми се челният сблъсък с една конкретна група, занимаваща се с конспиративните теории относно архизлодеите-фармацевти, които от има-няма няколко века са си поставили за цел №1 заличаването на човешкия род от лицето на земята с помощта на най-разнообразни садистични средства – от абсолютното зло – ваксините, та до аналгина. Не че не ме интересува, ама като гледам, архизлодеите-фармацевти засега се справят повече от зле в осъществяването на коварните си планове, та реших, че това може да почака, докато проуча проблема с коликите и никнещите зъби.

И там разбрах, че доктор Спок си е направо едно щастливо безхаберно хипи в сравнение с някои нашенски майки. Така де! Какво ли пък може да разбира някакъв си там мъж от гледане на деца, бил той и педиатър. Особено пък ако е педиатър всъщност! За Бога, всеки знае, че педиатрите са праисторически вид, който няма хал хабер от модерните тенденции за отглеждане на деца. За какво ти е педиатър, ако си имаш на разположение някоя нашенска баба/леля/стрина, която всичко знае, всичко може и изобщо е извор на мъдрост, опит и вдъхновение?

Признавам си, допреди да попадна във въпросните групи, нямах идея колко съм невежа всъщност. Но човек се учи, докато е жив. Освен това установих, че съм наивна, неинформирана, безотговорна, малко по-мързелива, отколкото подозирах. А, да. Според една особено афектирана дама, находяща се в Кипър, ако не се лъжа, май се оказах и виновна за това, че мъжът ѝ изневерява под път и над път. Това, че аз съм във Видин нямаше никакво значение за нея.

Но да систематизирам накратко нещата, които научих!

• Ако детето ти вкуси нещо друго, освен кърма, преди да е навършило поне годинка, не ставаш за майка. Абе, не кърмиш ли поне три години, не ставаш и това си е.
• Ако вкуси нещо друго, освен кърма, преди да е навършило половин годинка, не ставаш не само за майка, ами за нищо не ставаш. Ама така е то, като социалните са там само за заплата!
• Ако детето ти яде храна от детска кухня, си мързел.
• Ако не му гладиш прилежно целия гардероб по два пъти на ден, си мързел и мърла.
• Ако му приготвяш домашни пюрета и манджи, си дребнава педантка с поведенчески проблеми.
• Ако му дадеш дори да зърне шоколад, вече си направо за прокурор.
• Ако при здравословен проблем питаш първо педиатър за съвет, си наивна. Всички знаят, че педиатрите са последните, които вдяват нещо от педиатрия. Та нали затова са майчинските групи – „за взаимопомощ”.
• Ако не си му ляла куршум, значи не те е грижа за безопасността му и не почиташ народната мъдрост и традиции. Също и ако няма червен конец, синьо мънисто, зелена детелинка, парченце от метеорит и нокът от прилеп. За осоляването трябва ли да споменавам?
• Ако реве, та се къса – ходжа, врачка, баячка! Няма такива филми като колики и зъби! Уроки са!
• Ако го оставяш да спи до теб, разглезваш го.
• Ако го оставяш да спи отделно от теб, не си достатъчно привързана.
• Ако го грабваш на ръце в мига, в който писне, пак го разглезваш.
• Ако го оставиш „да се нареве”, си безсърдечна твар, която не оценява благословията да е майка. Защо Господ дава деца на такива?
• Ако се оплачеш, че си уморена, виж горното!
• Ако се оплачеш, че умираш за сън, пак горното!
• Ако не ваксинираш детето си, си сектантка с промит мозък!
• Ако го ваксинираш, си глупачка с промит мозък! При толкова информация в Гугъл си е направо престъпление подобно невежество.
• Ако кажеш на другите, че си бременна, лош късмет!
• Ако не кажеш, същата работа, така че всъщност няма значение какво ще направиш! Все си е на карък работата.
• Ако пуснеш детето на ясла – засрами се! Искаш да се отървеш от него ли? М? Мързи те да се грижиш за него? Не ставаш!
• Ако не го пуснеш, ти си обсебваща перфекционистка, която съсипва крехката детска психика.
• Ако майчинството ти се струва кратко и зле платено, си неблагодарна. Имаш ли идея в Бангладеш как е?
• Ако не ползваш майчинство и/или не получаваш детски (да уточня – „деЦки” за онези, които все още вярват, че така се пише) надбавки, ти си предател на рода майчински. Тая държава ти е длъжна, не разбра ли?
• Ако имаш време за себе си – това маникюр, коса, не дай си, Боже, фитнес – заминавай в ъгъла да се срамуваш! Истинската всеотдайна, българска майка юнашка няма време за такива екстри, защото заспива, буди се и диша в полза на децата си. Ако намираш свободна минута, значи не правиш нещо както трябва.
• Ако не намираш време за горепосоченото, си мърла с лоша организация. Съжалявам! Не те бива особено, но има надежда.
• Ако не си извършила поне три църковни, още толкова друидски и поне два древноегипетски ритуала покрай първите шест месеца на детето, пак си е за срам. Ти българска майка юнашка ли си или к`во?!

И още, и още…

Мога да изброявам до безкрай уроците, които получаваш из групите за майчинство (и тези за ширещата се потресаваща неграмотност са само една незначителна част от тях). И в крайна сметка някак си така се получава, че дори малкото самоувереност, която евентуално си имала в началото, рухва като кула от карти пред напористата вълна от акъл, която те помита в мига, в който попаднеш там. След шест години практика съм стигнала до един-единствен неоспорим извод: майчинските групи може и на нищо да не те научат (даже е твърде вероятно), но със сигурност ще ти дадат ясна представа за устойчивостта на психиката ти. Там е като на фронта – оцеляват само най-силните. Или най-циничните.

(Всяка прилика с действителни лица е случайна и непреднамерена, разбира се.)

Препоръчваме ви още:

Какво научих от майките на София

Из групите на майките

Майчинските групи – полезни или вредни?

Мамешката мафия

Автор: Владислав Христов
Източник: binar.bg

„Има едни деца, които не са нашите деца. Всъщност те са деца на лошото стечение на обстоятелствата, на неглижирането, на бедността. И в крайна сметка се оказват ничии. Когато грешат, им е нужна помощ – и за тях, и за родителите им”.

Този текст е част от кампанията “За по-човечно детско правосъдие”. Инициативата е дело на Национална мрежа за децата – обединение на над 100 граждански организации, които работят с деца в цялата страна. Тошка Иванова е един от основните двигатели на комуникационната кампания.

Защо е нужно приемането на нов закон за детско правосъдие, който да замени сега действащия? Кои са нещата в стария документ, които го правят неработещ в съвременните условия?

Действащият Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни е на 60 години. В момента над 10 000 деца в България са потърпевши от мерките му, a една част от тях дори за провинения, за които възрастните не понасят наказания – скитничество, бягство от дома, просия, кражба на хранителни продукти.

Най-сериозното наказание е лишаване от свобода, което в някои случаи се прилага за незначителни провинения – кражба на сладолед или на футболно списание например. Примерите са истински. Подобни истински истории са станали повод и за визиите, част от рекламната кампания – серия със сладолед, бонбони и шоколад.

Често децата са задържани зад стените на интернатите за твърде дълъг период от време, а понякога и като форма на „защита“, какъвто е примерът с Дарина (името е измислено).

Като тийнейджър Дарина става жертва на трафик с цел сексуална експлоатация. През 2012 г. е настанена в кризисен център, в който остава за една година – четири пъти над препоръчителното. През 2013 г. местната комисия за борба с противообществените прояви предлага пред съда Дарина да бъде преместена в интернат, за да бъде защитена от сексуално посегателство.

Дни преди преместването Дарина прави опит за самоубийство. След излизането ѝ от болница е настанена в интерната в село Подем, където прекарва 3 години от живота си. И прави пореден опит за самоубийство.

Дори и само този случай е показателен. Дарина е жертва. За да бъде защитена, жертвата е лишена от свобода, докато тези, които са я склонявали към проституция, остават неосъдени.

През 2016 г. Министерството на правосъдието изготви нов проектозакон за детско правосъдие, който от години се прехвърля между министерствата като горещ картоф, без никой да поиска да се ангажира с реални действия.

В новия закон се предвижда интернатите да бъдат затворени, а наказателните мерки да бъдат адекватни на деянията. Да се работи професионално с децата с проблемно поведение и с техните родители, да се прилагат средствата на възстановителното правосъдие.

И да, нищо няма да се промени само с приемането на нов закон. Новият закон би бил първата крачка, с която реформата в детското правосъдие може да започне. И в момента има изключително съвестни и човечни хора, които ежедневно работят с децата, а системата не позволява да им бъдат от максимална полза.

Една немалка част от децата, извършили “противообществени прояви”, са били подтикнати за това от родителите си. Как може да бъде контролиран този процес?

На първо място е важно разбирането, че децата с противоправно или проблемно поведение са преди всичко жертви – на средата, на най-близкото им обкръжение, на обстоятелствата в живота им. Когато дете извърши нещо нередно, то дава сигнал, че с него се случва нещо – това е вик за помощ. Щом дете се държи агресивно в училище например, твърде е възможно то да отреагира проблем в семейството си или нещо друго, с което не може да се справи. И в този момент отчаяно има нужда от подкрепа.

Промяната в поведението може да се случи само с ангажиране и работа с тези деца и с родителите им, а не с изключването им или със затварянето им в институции. За да бъде работата с детето ефективна, тя трябва да е насочена и към средата му – родители, местна общност, училище.

Проблемът е комплексен и изисква и комплексни мерки. В огромна част от случаите родителите на тези деца също имат нужда от подкрепа, с тях също трябва да се работи. В момента има и разработен сайт с ресурси в помощ както на деца и родители, така и на възпитатели и други специалисти, работещи с деца.
Как държавата може да осигури справедлив процес, достъпна и качествена правна помощ за деца?

Има европейско законодателство, с което България е длъжна да се съобрази, като например Директива ЕС/800/2016 относно процесуалните гаранции за децата, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателнoто производство. Там механизмите са ясно разписани.

Децата с проблемно поведение стават жертви на неадекватни възпитателни мерки. Кои според теб са адекватните мерки?

За да си отговорим и ние на този въпрос, направихме социален експеримент. Събрахме родители и им зададохме няколко въпроса – как биха реагирали при провинения на децата им – ако примерно откраднат дъвки, или избягат от вкъщи, или ако ударят друго дете.

Отговорите бяха различни, но като цяло ги обединяваше едно нещо – всички родители разбираха, че е важно да говорят с децата си и да ги научат на това кое е правилно и кое е грешно, къде минава границата. И разбираха, че най-удачният начин това да се случи – децата да разберат и осмислят казаното, е когато го направят с нужното внимание и грижа към тях.

Родителите, които се включиха в експеримента, бяха хора с различни разбирания и различен социален статус, но всички споделяха виждането, че за децата е важно да се ориентират в това кое може и кое не, кое е правилно и кое грешно, и че това се случва най-добре с подкрепа и обяснение, не с наказание.

Какво се случва с децата след настаняването им в интернат, кои истини се премълчават?

Голяма част от децата са неграмотни, въпреки че интернатите са със статут на училища. Материалните условия са много лоши, а настанените деца се чудят какво да правят с времето си. Често има насилие между тях.

Ще се промени ли положението, ако интернатите бъдат закрити? Кои са алтернативните места, в които могат да живеят децата?

Със закриването на интернатите положението няма да се промени, ако се спре дотам. Закриването на интернатите е първата стъпка, след нея започва истинската работа – адекватна и професионална помощ за децата и семействата им, работа в общността, превенция, разкриване на центрове, в които децата да бъдат настанявани при по-човешки условия и с тях да се работи с професионалисти.

В един интернат може да бъдат събрани много деца, а с тях да работят възпитатели, които често са без специализирано образование и не са подкрепени.

Вече има създадени центрове за права на децата в четири града. Те не са институции за настаняване, а оказват професионална (социална, терапевтична и правна) помощ и съдействие както на децата, така и на техните родители.

Със сигурност има много какво да се желае и много неща, върху които да се работи, но все отнякъде трябва да се започне. А докато законът продължава да е същият, няма как да очакваме мерките (и резултатите) да бъдат различни.

Водеща снимка: Светослав Куцаров

Препоръчваме ви още:

За по-човечно детско правосъдие

Има ли наказанието алтернатива

Кога наказанието е ефективно?

Автор: Мая Цанева

Както може би знаете, моето семейство е „чукча писател и чукча читател“. Аз пиша (очевидно), говоря много по телефон и понякога по медии. Мъжът ми е адвокат и също много пише. И много говори. Многооо. Затова не се учудихме, че детето ни проговори и не спря. Той е виден „Защотко“, който често ме кара да се чувствам като ученик, изправен на дъската в час по физика. Добре че баща му е бил отличник по този предмет, и по химия, и по история, и е син на инженери. Аз съм отличник по „измислици-премислици“.

Напоследък Митко е любопитен на две напълно различни теми: Космос и остаряване и смърт. Двете ги меша постоянно. Баща му тъкмо му е обяснил как се изстрелва совалка и как астронавтите са стигнали до Луната, и изведнъж малкият ме поглежда втренчено и пита: „Мамо, каква звездичка ще станеш, когато умреш? Как ще ме познаеш отгоре?“. Мъжът ми се оттегля от разговора и аз подхващам деликатната тема, така че да му изясня, че:

1. Скоро няма да ставам звездичка или астероид, дори и жива звезда няма да бъда.

2. Всички хора, които се обичат, остават в сърцето ти и винаги се разпознават.

Упражнението се повтаря няколко пъти, като жертви на малкия любопитко за края на битието станаха и баба му, и дядо му. Тях той директно попитал: „Ти кога ще умреш?“. Добре че и двамата имат здрав разум и силно сърце, че да отговорят адекватно на малкото, невинно русо дете.

Това не е единствената тема за разговор, която изисква комбинация от отлични познания по история/физика/химия/биология и въображение, с която се справяме ежедневно. Наскоро синът ни се захвана сериозно с рисуване. Пояснявам – той казва: „Нарисувай ми кораб!“ и един от двамата му родители се опитват да надминат и най-големите майстори на илюстрации. Но често корабът/совалката/къщата върви в комплект с история. Представете си мен, майка, скарана с механика и история, която рисува и обяснява абордаж на пиратски кораб, докато синът й я препитва по цялото устройство на плавателния съд, състава на екипажа и съответните огнестрелни оръжия. Е, да, четохме за пиратите, но кой да запомни всичко това… Тогава мама съчинява… Съчинява така, че на следващия ден бащата гледа неразбиращо, когато малкият го пита защо Дългият Джон е взел трима пленници от „Санта Мария“ и къде е заровен диамантът Хоуп от „Титаник“.

И ако това ви звучи забавно, стимулиращо ума и въображението на родителите, нека ви разкажа за моята най-любима тема за разговор. Тя е: „Защо трябва да ходя на детска градина?“. Пояснявам, че и тримата нямаме проблеми с градината, и синът се чувства добре с приятелите си в групата. Неговият проблем е по-скоро екзистенциален - защо да ходи на градина, а да не си стои вкъщи. Първо подходихме прагматично към темата. Баща му обясни, че мама и татко работят, за да изкарат пари за играчки и бонбони за него. Той ни помага, като ни оставя време за работа, тоест - ходи на градина. Това обяснение не го задоволи и Митко отново попита защо всеки понеделник всички отиваме на работа. Аз се намесих с втора теория, базирана на желанието му да е голям. Голям, голям, във втора група...

„Ето виж, вече си голям, и също като нас си имаш работа. Баща ти си има кантора, мама работи, ето и ти се учиш, рисуваш кораби и строиш къщи във ВТОРА ГРУПА!… Леле, колко си пораснал! Ех, и аз да имах като твоята работа!“ Митко беше на косъм да повярва на историята ми, когато ме попита изпитващо: „А вие спите ли следобед?“. Аз въздъхнах и казах: „Не, защото не си изяждам десерта на обяд. А ти - твоя?“

Препоръчваме ви още:

Корона от любов

Лоши работи

Мамо, може ли да го сменим за кученце?

Автор: Неда Дойчинова

“Млада жена се удави… Бе омъжена от 10 години, но нямаше деца. Вероятно семейството на съпруга й, при което живееше, я обвиняваше за това. Живяла е в тормоз заради това, че няма дете.”

Това прочетох в една статия, публикувана в електронна медия. Не исках да научавам повече подробности. Не желаех да проверявам достоверността на написаното. Защото няма никакво значение дали жената наистина е посегнала на живота си заради това. Няма никакво значение дали някой роднина просто предполага за причината. Няма никакво значение дали не е и обикновена журналистическа измислица. Фактът, че в нечия глава съществува възможността нямането на дете да е причина за самоубийство, смрази кръвта ми.

В главата ми забушува буря. Мислите ми се гонеха и преплитаха, опитвайки се да асимилират прочетеното.

Не, това не може да е истина! Та нали самата аз съм била в подобно положение. Знам точно какво е 10 години семеен живот, прекаран в борба за дете.

"А възможно ли е да е вярно?" – почти мигновено мисълта ми се насочи в друга посока. - "Дали жената е имала това, което имах аз, през всичките тези години?"

Имах до себе си мъж, който нито веднъж не ме накара да се почувствам “втора категория” жена. Имах възможността да се информирам. Имах родители, роднини и приятели, които ми позволяваха да говоря открито по проблема. Имах Сдружение “Зачатие”. Онова магично “нещо” (или “някой”), което ми даде толкова много. Даде ми възможност да науча всичко за стерилитета. Показа ми, че не съм сама. Вдъхваше ми непрестанно смелост да говоря открито за това. Научи ме да споделям с другите. Даде ми силата да се справя с всички разочарования. На “Зачатие” дължа куража да продължа напред. И вярата, че ще успея. “Зачатие” направи с мен и нещо много повече – направи ме по-добър човек. Накара ме да искам да помагам на другите.

 “Млада жена се удави след тормоз, че няма деца”. - В 21-ви век! В ерата на технологиите, във времето, в което информацията ни залива отвсякъде. В годините, в които непрекъснато ни учат на “толерантност”.

Колко душевно мъдро общество сме, ако оставяме хората, засегнати от стерилитет, да бъдат тормозени до такава степен, че да посегнат на живота си?

Колко сме узрели да коментираме и въвеждаме думата “джендър”, ако позволяваме една жена да се хвърли в морето, само защото още няма дете?

“Зачатие” направи невероятно много за хората с репродуктивни проблеми у нас. Четиринадесет години Сдружението се бори срещу стигмата на безплодието. “Зачатие” постигна много за тези хора, с цената на чутовен труд на шепа доброволци.

Но като общество ние им дължим още много.

На всички тези, които се срамуват да изрекат думата “стерилитет”.

На всички жени, които не смеят да споделят с роднините си, че имат проблем.

На всички хора, които отлагат посещението при репродутивен специалист и разчитат на самолечение.

На всички мъже, които мислят, че “нямам проблем със секса, значи виновна е само жената”.

Моля ви, хора, информирайте се! Говорете! Споделяйте! Питайте! Потърсете помощ! Безплодието е лечимо. Не сте единствени. И не сте сами!

Препоръчваме ви още:

Коледно желание

Да дариш живот

На Коледа мечтите се сбъдват

Автор: Диана Димитрова

Връщам се с умиление и към трите си раждания – всяко едно само по себе си уникално, различно и най-вече незабравимо. Моментът, минутата, в която станах майка за първи път, се превърна в най-незабравимия в изпълнения ми с емоции живот. После бях подготвена. Знаех какво означава онова гъделичкащо чувство на истинско щастие. Но първият път... Първият път те заварва неподготвен. Няма книга, която да го опише, няма филм, който да те подготви. Хем знаеш какво ти предстои, хем си в пълно неведение от силата на любовта, която те залива. И едно трикилограмово бебе ти дава най-прекрасния дар. Това да бъдеш майка. Преди да почна тази сладникава история, искам да разберете ужаса, с който очаквах раждането. В чужбина, наплашена почти до смърт от ужасяващите истории из българските майчини групи. Лекарката ми постоянно повтаряше: „ Не чети! Ако имаш страхове, сподели ги!“ Но не! Българската ми душа чертаеше всякакви кошмари и живееше в ужаса на раждането. А то дойде... и свърши. За 40 минути. Едва дочаках докторката.

Една сутрин се събудих от мисълта, че ще раждам. Бога ми, все още се чудя какво ме принуди да изритам сладко спящия си мъж, за да тръгнем по 30-минутния път към болницата. Всъщност не помня кой знае колко. Знам, че почнах да повръщам, а милото ми момче не спираше да се моли да ни спре полиция за превишена скорост, което щеше да ни осигури ескорт до родилното. В 6 часа нахълтахме в болницата, аз повръщаща, без болки. Предупредиха ме, че раждането е започнало и имам 6 см разкритие. Да си призная честно, последните 15 минути не ги помня, а ги знам само от разказите на един изплашен мъж и една горда акушерка. Единственото, което помня е, че същата ме галеше като дете. Според всички щях да родя до обяд... Е да, ама не! Димитър се появи с изгрева на слънцето в 6:39. Нямаше и час откакто бяхме влезли в болницата. Видях в огледалото собственото си раждане. И беше невероятно! Всъщност надали щях да забравя и погледа на моето момче, когато преряза пъпната връв на току-що родения си син. Абсолютно изумление, гордост и благодарност, че всичко е наред. Този момент трябва да бъде споделен и от двамата родители. Това беше най-хубавото нещо, което бяхме сътворили. Синът ми лежеше на голия ми корем и искаше да суче. Не успяхме да спим следващите нощи. От щастие!

Номер две се роди сам. Или по-точно - го изроди баща му. Бързаше. Както бърза и сега. Акушерката до края не ми повярва, че раждам. Още с влизането им казах да се обадят на докторката. Но онази същата, тросната акушерка (навсякъде ги има, независимо от географските ширини) ми каза, че знае какво прави и с тези три сантиметра, дето съм й дошла, надали ще родя скоро. Остави ме в стаята и изчезна. Синът ми обаче имаше други планове. Жената влезе пак да пита как съм, ама пак не ми повярва, че бебето е тръгнало. Няма да забравя: „Е, уж не ти е за първи път, а как се бъркаш.“ Не всяко раждане се развива по учебник. И това, че преди 10 минути съм била с 3 см разкритие, не означаваше, че г-н Дамян не се роди след 20. И го пое собственият му баща, който стоеше до мене. Ужасът на сестрата, която видя почти роденото бебе, беше истински. Няма доктор, няма сестра. Само един безумно горд баща. Моето момче. Но поне мога да им призная, че бяха бързи. Защото след няма и минута се събра целият екип. Така отново станах майка.

Госпожица Деа (номер 3), я чакахме. Като истинска принцеса. Няколко часа. Или по-точно, докато ми спукаха водите. После още 7 минути. Но това беше най-хубавото ми и спокойно раждане. Изпълнено с нетърпението на един баща и обичта на един екип. Има нещо обаче, което беше едно и също и за трите ми престоя в болницата. Отношението на хората беше невероятно. Защото ми се обадиха по телефона в стаята, че съм изпуснала да си поръчам закуска, накараха ми се, че трябва да се грижа за себе си. И след десет минути през вратата влетя жена, която едва крепеше подноса с храна - омлет със зеленчуци, кексче с боровинки, хлебче с крема сирене, портокалов сок, купичка с ягоди и портокали и кафе със сметана. Защото, нали разбирате, дете съм трябвало да храня. Съпругът ми - с долепена разтегателна кушетка и осигурена вечеря от болницата, защото сме станали родители. И, разбира се, гривна - еднаква за мама, татко и бебе, с която бащата можеше да излиза по всяко време. На следващия ден дойде човекът от общината, който попълва всички документи на бебето, за да можеш като се прибереш вкъщи, да се наслаждаваш на малкия вързоп в ръцете си, а не да се чудиш как да му изкараш документи.

Не знам защо там е така, а тук иначе. Но съм благодарна, че имах възможността да родя сред страхотни хора. Благодарна съм, че никой не натика шише или биберон в устата на децата ми, а ги носеха (от раждането) на три часа да ги кърмя, и ме окуражаваха, и ме подкрепяха, и не чух и една лоша дума. Осигуриха ми консултант по кърмене и ми помогнаха да се изкъпя 30 минути след като бях родила. И ме изпратиха вкъщи на втория ден. Защото там, вкъщи, е най-добре. Благодарна съм им за подкрепата, за сълзите от щастие, за шегите по адрес на ошашавеното ми, вече почнало да побелява момче. Раждайте с мъжете си, момичета! Това е най-истинското нещо, което може да споделите един с друг!

Препоръчваме ви още:

Не било чак толкова страшно

Пак заповядай!

За бременността и раждането