Автор: Диана Димитрова

Връщам се с умиление и към трите си раждания – всяко едно само по себе си уникално, различно и най-вече незабравимо. Моментът, минутата, в която станах майка за първи път, се превърна в най-незабравимия в изпълнения ми с емоции живот. После бях подготвена. Знаех какво означава онова гъделичкащо чувство на истинско щастие. Но първият път... Първият път те заварва неподготвен. Няма книга, която да го опише, няма филм, който да те подготви. Хем знаеш какво ти предстои, хем си в пълно неведение от силата на любовта, която те залива. И едно трикилограмово бебе ти дава най-прекрасния дар. Това да бъдеш майка. Преди да почна тази сладникава история, искам да разберете ужаса, с който очаквах раждането. В чужбина, наплашена почти до смърт от ужасяващите истории из българските майчини групи. Лекарката ми постоянно повтаряше: „ Не чети! Ако имаш страхове, сподели ги!“ Но не! Българската ми душа чертаеше всякакви кошмари и живееше в ужаса на раждането. А то дойде... и свърши. За 40 минути. Едва дочаках докторката.

Една сутрин се събудих от мисълта, че ще раждам. Бога ми, все още се чудя какво ме принуди да изритам сладко спящия си мъж, за да тръгнем по 30-минутния път към болницата. Всъщност не помня кой знае колко. Знам, че почнах да повръщам, а милото ми момче не спираше да се моли да ни спре полиция за превишена скорост, което щеше да ни осигури ескорт до родилното. В 6 часа нахълтахме в болницата, аз повръщаща, без болки. Предупредиха ме, че раждането е започнало и имам 6 см разкритие. Да си призная честно, последните 15 минути не ги помня, а ги знам само от разказите на един изплашен мъж и една горда акушерка. Единственото, което помня е, че същата ме галеше като дете. Според всички щях да родя до обяд... Е да, ама не! Димитър се появи с изгрева на слънцето в 6:39. Нямаше и час откакто бяхме влезли в болницата. Видях в огледалото собственото си раждане. И беше невероятно! Всъщност надали щях да забравя и погледа на моето момче, когато преряза пъпната връв на току-що родения си син. Абсолютно изумление, гордост и благодарност, че всичко е наред. Този момент трябва да бъде споделен и от двамата родители. Това беше най-хубавото нещо, което бяхме сътворили. Синът ми лежеше на голия ми корем и искаше да суче. Не успяхме да спим следващите нощи. От щастие!

Номер две се роди сам. Или по-точно - го изроди баща му. Бързаше. Както бърза и сега. Акушерката до края не ми повярва, че раждам. Още с влизането им казах да се обадят на докторката. Но онази същата, тросната акушерка (навсякъде ги има, независимо от географските ширини) ми каза, че знае какво прави и с тези три сантиметра, дето съм й дошла, надали ще родя скоро. Остави ме в стаята и изчезна. Синът ми обаче имаше други планове. Жената влезе пак да пита как съм, ама пак не ми повярва, че бебето е тръгнало. Няма да забравя: „Е, уж не ти е за първи път, а как се бъркаш.“ Не всяко раждане се развива по учебник. И това, че преди 10 минути съм била с 3 см разкритие, не означаваше, че г-н Дамян не се роди след 20. И го пое собственият му баща, който стоеше до мене. Ужасът на сестрата, която видя почти роденото бебе, беше истински. Няма доктор, няма сестра. Само един безумно горд баща. Моето момче. Но поне мога да им призная, че бяха бързи. Защото след няма и минута се събра целият екип. Така отново станах майка.

Госпожица Деа (номер 3), я чакахме. Като истинска принцеса. Няколко часа. Или по-точно, докато ми спукаха водите. После още 7 минути. Но това беше най-хубавото ми и спокойно раждане. Изпълнено с нетърпението на един баща и обичта на един екип. Има нещо обаче, което беше едно и също и за трите ми престоя в болницата. Отношението на хората беше невероятно. Защото ми се обадиха по телефона в стаята, че съм изпуснала да си поръчам закуска, накараха ми се, че трябва да се грижа за себе си. И след десет минути през вратата влетя жена, която едва крепеше подноса с храна - омлет със зеленчуци, кексче с боровинки, хлебче с крема сирене, портокалов сок, купичка с ягоди и портокали и кафе със сметана. Защото, нали разбирате, дете съм трябвало да храня. Съпругът ми - с долепена разтегателна кушетка и осигурена вечеря от болницата, защото сме станали родители. И, разбира се, гривна - еднаква за мама, татко и бебе, с която бащата можеше да излиза по всяко време. На следващия ден дойде човекът от общината, който попълва всички документи на бебето, за да можеш като се прибереш вкъщи, да се наслаждаваш на малкия вързоп в ръцете си, а не да се чудиш как да му изкараш документи.

Не знам защо там е така, а тук иначе. Но съм благодарна, че имах възможността да родя сред страхотни хора. Благодарна съм, че никой не натика шише или биберон в устата на децата ми, а ги носеха (от раждането) на три часа да ги кърмя, и ме окуражаваха, и ме подкрепяха, и не чух и една лоша дума. Осигуриха ми консултант по кърмене и ми помогнаха да се изкъпя 30 минути след като бях родила. И ме изпратиха вкъщи на втория ден. Защото там, вкъщи, е най-добре. Благодарна съм им за подкрепата, за сълзите от щастие, за шегите по адрес на ошашавеното ми, вече почнало да побелява момче. Раждайте с мъжете си, момичета! Това е най-истинското нещо, което може да споделите един с друг!

Препоръчваме ви още:

Не било чак толкова страшно

Пак заповядай!

За бременността и раждането