Автор: Мая Цанева

Както може би знаете, моето семейство е „чукча писател и чукча читател“. Аз пиша (очевидно), говоря много по телефон и понякога по медии. Мъжът ми е адвокат и също много пише. И много говори. Многооо. Затова не се учудихме, че детето ни проговори и не спря. Той е виден „Защотко“, който често ме кара да се чувствам като ученик, изправен на дъската в час по физика. Добре че баща му е бил отличник по този предмет, и по химия, и по история, и е син на инженери. Аз съм отличник по „измислици-премислици“.

Напоследък Митко е любопитен на две напълно различни теми: Космос и остаряване и смърт. Двете ги меша постоянно. Баща му тъкмо му е обяснил как се изстрелва совалка и как астронавтите са стигнали до Луната, и изведнъж малкият ме поглежда втренчено и пита: „Мамо, каква звездичка ще станеш, когато умреш? Как ще ме познаеш отгоре?“. Мъжът ми се оттегля от разговора и аз подхващам деликатната тема, така че да му изясня, че:

1. Скоро няма да ставам звездичка или астероид, дори и жива звезда няма да бъда.

2. Всички хора, които се обичат, остават в сърцето ти и винаги се разпознават.

Упражнението се повтаря няколко пъти, като жертви на малкия любопитко за края на битието станаха и баба му, и дядо му. Тях той директно попитал: „Ти кога ще умреш?“. Добре че и двамата имат здрав разум и силно сърце, че да отговорят адекватно на малкото, невинно русо дете.

Това не е единствената тема за разговор, която изисква комбинация от отлични познания по история/физика/химия/биология и въображение, с която се справяме ежедневно. Наскоро синът ни се захвана сериозно с рисуване. Пояснявам – той казва: „Нарисувай ми кораб!“ и един от двамата му родители се опитват да надминат и най-големите майстори на илюстрации. Но често корабът/совалката/къщата върви в комплект с история. Представете си мен, майка, скарана с механика и история, която рисува и обяснява абордаж на пиратски кораб, докато синът й я препитва по цялото устройство на плавателния съд, състава на екипажа и съответните огнестрелни оръжия. Е, да, четохме за пиратите, но кой да запомни всичко това… Тогава мама съчинява… Съчинява така, че на следващия ден бащата гледа неразбиращо, когато малкият го пита защо Дългият Джон е взел трима пленници от „Санта Мария“ и къде е заровен диамантът Хоуп от „Титаник“.

И ако това ви звучи забавно, стимулиращо ума и въображението на родителите, нека ви разкажа за моята най-любима тема за разговор. Тя е: „Защо трябва да ходя на детска градина?“. Пояснявам, че и тримата нямаме проблеми с градината, и синът се чувства добре с приятелите си в групата. Неговият проблем е по-скоро екзистенциален - защо да ходи на градина, а да не си стои вкъщи. Първо подходихме прагматично към темата. Баща му обясни, че мама и татко работят, за да изкарат пари за играчки и бонбони за него. Той ни помага, като ни оставя време за работа, тоест - ходи на градина. Това обяснение не го задоволи и Митко отново попита защо всеки понеделник всички отиваме на работа. Аз се намесих с втора теория, базирана на желанието му да е голям. Голям, голям, във втора група...

„Ето виж, вече си голям, и също като нас си имаш работа. Баща ти си има кантора, мама работи, ето и ти се учиш, рисуваш кораби и строиш къщи във ВТОРА ГРУПА!… Леле, колко си пораснал! Ех, и аз да имах като твоята работа!“ Митко беше на косъм да повярва на историята ми, когато ме попита изпитващо: „А вие спите ли следобед?“. Аз въздъхнах и казах: „Не, защото не си изяждам десерта на обяд. А ти - твоя?“

Препоръчваме ви още:

Корона от любов

Лоши работи

Мамо, може ли да го сменим за кученце?