С благотворителен рок концерт в подкрепа на фондация „За Нашите Деца“ отбелязаха края на учебната година децата от частна детска градина „Литъл Степс Киндергарден“. Въодушевени, малките таланти влязоха в ролята на различни рок звезди и банди като KISS, ZZ Top, Guns ‘n Roses, Queen, Б.Т.Р. и Ахат. Още по-голям възторг предизвика Милена Славова, която изпълни няколко свои песни на една сцена заедно с малките рокаджии, сплотени от каузата на фондацията всяко дете да живее щастливо в семейство.

Децата от „Литъл Степс Киндергарден“, техните родители и екипът на детската градина заедно успяха да съберат сумата от 1533,05 лева, с която фондация „За Нашите Деца“ ще може да помогне на повече уязвими деца. Рок концертът беше пример как с песни, танци и забавление може да се обединим и да дадем шанс на повече момичета и момчета да имат усмихнато детство.

 „Литъл Степс Киндергарден“ е англоезична частна детска градина, създадена през 2010 г. като детски център. По-късно, през 2013 г., се разраства и става част от училищен комплекс „Азбуки“ в София. В градината се изучава и английски език, с идеята да стане част от ежедневната комуникация на децата и да допринася за бъдещото образование и цялостно им развитие.

Препоръчваме ви още:

165 деца останаха със своите семейства

Автор: Мария Пеева

От съвсем ранна детска възраст Теди намрази морето. Тоест не, не се изразих правилно. Теди обича да е НА море, но не обича да е ВЪТРЕ в него. Не обича лепкавия пясък, солената вода, водораслите и морските животинки, които евентуално могат да потърсят близостта му. Не обича също жегата и слънцето, от които няма спасение дори под най-огромния и плътен чадър. Най-вече, ако питате мен, упоритата му майка, която всяка година го мъкне по плажове, не обича да е далеч от компютъра си часове наред. Когато порасна и твърдо отказа да идва с нас, въздъхнах тежко и си казах, че жена му някой ден ще го отучи да мрази морето, ако не заради нея, поне заради детето. Обаче не познах. Теди вече си има съпруга, която е луда по морето и е способна да живее денонощно на плажа, също като майка му. (Не е случайна тази приказка, че мъжете си избират жени, които приличат на майките им). Но все така моето пораснало момче недолюбва плажа, само че този път по-често мрънка на нея, а не на мен. Е, има една разлика, че на нея не й отказва категорично, а стиснал зъби, отмята къдрав перчем, въздиша тежко, погалва затворения лаптоп и му обръща гръб, за да понесе бебе Боби и петнайсет чанти с багаж към това райско местенце с палмови чадъри, жълт ситен пясък и чиста вода, което напук на всяка нормална геймърска логика, така неудържимо притегля и майка му, и жена му, и децата в семейството.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

Как протича един ден с Теди на плажа? След като успешно разхвърляме кърпите, мазилата, играчките, очилата, шапките и книгите по шезлонги, масички и близката околност, инструктираме децата да избягват да се давят, да не замерят хора извън семейството с пясък и водни струи, и да не се самозаравят на повече от метър под пясъка. След което младежта поема с боен вик да лови риба и миди, да строи крепости и да копае окопи, а ние с Яна и Теди се отдаваме на половин час кафепиене под зоркия поглед на Бобо, който се размазва на шезлонга, изпънат като шейх, докато баба му го гъделичка по петичките. През този първи половин час Теди е щастлив и доволен. После лаптопът започва да му липсва и също като магаренцето в “Шрек” релето му прищраква и той минава на вълна “Кога ще си ходим”? Само че, бидейки 24-годишен геймър, той не пита през пет минути, а измисля сложни схеми, които да ни накарат по-бързо да съберем обратно багажа и да поемем към спокойната, уютна, сенчеста къща с отличен интернет и добре зареден с напитки хладилник, която го привлича неустоимо. Тъй като Яна е непробиваема и освен това, като всеки добър мъж, Теди се старае да не я ядоса, жертвата съм аз, клетата му майка, по съвместителство и шофьор на семейството.

- Мамо - казва Теди замислен, след като си е пощракал нещо на телефона, този блед заместител на лаптопа. - Хазяйката ми е писала. Отишла да чисти, но не може да влезе, защото си е забравила ключа. Ще трябва да се приберем.

Аха, да се вържа, защото днес наистина е денят за чистене, определен от великолепната Анастасия, от която наехме къщата с отличния интернет и много други достойнства. Но се досещам, че тя щеше да пише на мен, защото няма неговия телефон. Пъкленият план е разкрит. С Яна му теглим един презрителен смях и продължаваме твърде интересния си разговор за захранването на бебето.

Захранване, водено от бебето - какво, кога и как 

Теди мълчи мрачно и продължава да си щрака на телефона. По някое си време подскача артистично:

- Мамо, мамо, видя ли гръцките новини? В околността на Неа Перамос се е запалила къща след изтичане на газ. Прилича ми на нашата. Да си отидем да погледнем какво става.

- Теди… - обажда се Яна. - Нашата къща няма газоснабдяване.

Теди въздиша и се отпуска обратно на шезлонга. Малко по-късно вече сме на друга вълна.

- Мамо, чела ли си предсмъртното писмо на Стивън Хокинг?

- Не, сериозно ли има такова? - поглеждаме го с интерес и двете с Яна.

- Да. Писал е колко е вредно да се излага човек на слънце за повече от час.

И двете пуфтим с досада и го игнорираме. Той обаче не се предава. Влиза да поплува с Яна за малко вдъхновение. Аз ги изчаквам да излязат и правя компания на Бобчо, след което се поразхлаждам на свой ред. Времето тече бавно и лежерно. Мога да откарам така часове, отпусната в солената вода. По някое си време, почти гъбясала, се връщам под чадъра.

- Баща ми се обади. - ме посреща Теди. - Каза веднага да се прибираме, защото по новините са съобщили за терористична заплаха на плаж на Северното гръцко крайбрежие.

- Теодоре, прекаляваш. Вече даже не си забавен.

Привидно се отказва. След малко обаче Коко идва и ми се оплаква, че има страшно разстройство. Горкото дете, ами ще се прибираме изглежда. Коко обаче е необичайно весел като за “разстроен”. Кратко разследване доказва, че Теодор му е дал пет евро и му е обещал да му мине играта на следващото ниво, ако ни излъже. Момчетата се заливат от смях, Бобчо се събужда, аз подскачам, Теди се усмихва гузно и отрича.

Море, цици и царевици

- Теди, ти защо толкова мразиш плажа? - пита го Алекс.

- Защото в пясъка се крият огромни чудовища, които отвличат деца навътре в морето и ги изяждат. - отвръща Теди с мрачен поглед и дори потръпва. Зяпвам от изумление и се готвя да обясня, че си измисля, но момчетата не му се връзват.

С крокодил на плажа

- Мамо, той лъже. Не му вярвай. - Алекс дори ме успокоява. - Ако има такива чудовища, ще ги натисна под водата и ще ги удавя.

След което отива на съседния чадър и разказва на ужасените деца за чудовищата. Ето как тръгвали градските легенди.

Някъде към пет часа Теодор вече се е отказал от конвенционалните методи и ме подлага на психически тормоз, който се изразява в петдесет и седем съобщения по месинджър от този сорт. Отразявам ги колкото и спортните новини по гръцкото радио.

В пет и половина благополучно събираме багажа и бебето, изравяме децата от пясъка и се прибираме. Време ни е с Яна да се наградим с едно мохито за търпението. По пътя Теди трескаво търси нещо в телефона и след малко възкликва щастливо:

- Еха, утре времето ще е прекрасно.

- Супер. - обаждам се. - Улучихме значи слънчеви дни.

- Да… - отвръща моят морски вълк с неприкрито злорадство. - Бури и валежи до края на седмицата. Идеално време за море! На това му се вика почивка!

Препоръчваме ви още:

Малко слънце и някой, когото обичаш

Много родители използват случая да научат децата си да плуват по време на семейната почивка. С какво да започнем и как да превърнем сприятеляването с морето в удоволствие.

Водни игри

За да свикне детето с водата, можете да започнете с няколко съвсем елементарни игри – пръскане, гоненица, игра с топка. След това може да го хванете за ръка и да навлезете по-надълбоко, докато водата стигне до гърдите му. Може да седите в плитчините, да събирате миди и камъчета или да играете с пясъка по брега или да използвайте басейнче с играчки. Не бива да натрапвате водата, тя трябва да се превърне в естествена среда за детето.

Безопасност

Първото и най-важно нещо, което детето трябва да знае при контакт с водата, е да не я вдишва и да я изплюе, ако попадне в устата му. Научете го да диша правилно още на брега – направете бързо вдишване през устата и дълго издишване през носа. Заедно се опитайте да задържите дъха си, като много бавно изпускате тънка струя въздух, все едно гасите свещ.

Потапяне

Детето, което се чувства комфортно във водата, може да започне обучението си по потапяне. За начало заедно поемете въздух, задръжте го и потопете лицата си във водата. Ако това не предизвика паника, а само провокира интерес, постепенно можете да преминете към упражнението „поплавък“. Влезте с детето във водата, така че нивото й да стига до гърдите му. Накарайте го при команда „гмурни се“, да направи вдишване, да задържи дъха си и да седне на дъното, като хване коленете си с ръце и притисне брадичката към гърдите си.

Упражнения

Децата, навършили 4 години, могат да започнат да усвояват плуването с изучаване на основните движения. Сложете им спасителна жилетка или ръкави, поставете ги по корем и ги накарайте да образуват с ръце сърце върху водната повърхност. За целта трябва да изпънат дланите си напред, след това да ги разтворят широко настрани и да ги съединят долу. Опитайте да изпълните това упражнение и като потопите леко раменете на детето под вода.

Хванете детето за ръце, накарайте го да покаже как жабката движи краката си. Бавно се движете назад, докато малкото прави оттласкващите движения с крачета. Когато усвои тези две упражнения, предложете му да седне във водата, да се отблъсне с крака и да обедини движенията от двете упражнения последователно – „сърце“ и „жабка“.

Позитивна нагласа

Хвалете детето и за най-малкия успех. То усвоява съвършено нова среда, сложно му е и се страхува, затова има нужда от насърчаване и подкрепа. Всеки малък успех заслужава да бъде възнаграден с някое лакомство или малко подаръче (рапан или мида с необикновена форма например). Основната ви задача е да осигурите на детето добро настроение и да го разсеете от съмненията и страховете пред неизвестното.

Какво категорично не трябва да се прави

Спартански методи

Да се хвърля детето във вода (дори на плитко), разчитайки на инстинкта му за оцеляване да изплува, е диващина. Ако поне веднъж ви се е случвало да преживеете подобен ужас, няма и да си помислите да причините нещо подобно на детето си. Насилствените методи могат да причинят психологическа травма и дори да станат причина за развитието на хидрофобия – страх от водата, който много трудно се преодолява във времето.

Правилно положение

Не поставяйте дете, което не може да плува, по гръб във водата. В тази позиция то е беззащитно и може сериозно да се уплаши. Да плуваш по гръб е по-лесно, но невинаги е удобно. Тази техника може да се усвои едва когато детето уверено се задържа на повърхността.

Екипировка

Не свиквайте детето да ползва спасителна жилетка или ръкави. Те пречат на естественото му положение във водата. Тялото се задържа на повърхността не за сметка на работещите мускули, а на въздуха, който го изтласква нагоре. Това са средства за безопасност, но те нямат никакво отношение към обучението по плуване.

„Не“ на инстинктите

Постарайте се още в самото начало да учите детето с правилна техника на движение във водата. Когато се плицикат самостоятелно, хлапетата се придвижват „кучешката“, с некоординирани движения на крайниците и сериозен преразход на енергия. Впоследствие по-трудно се научават да плуват нормално.

Не бързайте

Не се опитвайте да предадете всичко веднага, за да постигнете резултат за седмица на морето. Децата са различни. Възможно е точно в този момент дребосъкът да не е готов за близък контакт с голямата вода. В такъв случай е най-добре да спрете с опитите и да подновите заниманията следващата година.

Не принуждавайте детето да влиза във водата, ако му е хладно или няма настроение. Заниманията трябва да носят удоволствие, а не да предизвикват неприятни емоции.

Източник: goodhouse

Препоръчваме ви още:

С крокодил на плажа

С деца на море в Гърция

Слънце, въздух и вода - правилата за безопасна лятна почивка

Белослава Костадинова започва да посещава уроци по пеене от 3-годишна възраст. През последните три години неин вокален педагог е певицата Румяна Коцева. На 5 години участва в първия си конкурс и спечелва първата си индивидуална награда. От тогава до сега деветгодишната Бела е спечелила повече от 35 призови отличия от музикални конкурси в България (София, Варна, Велико Търново, Хисаря, Кюстендил, Казанлък, Карлово и др.) и в чужбина (Италия, Малта, Австрия, Грузия, Словения, Босна и Херцеговина). Ако искате да я чуете как пее, можете да посетите детската опера „Лили и вълшебното бисерче” в Софийска опера и балет.

Спомняш ли си първата песничка, която изпя?

Първите песнички, които си спомням, че пеех, са „Злоядото коте” и „Моята бабичка”. С тях се явих и на първия си конкурс. Също и „Зеленчуци, който не яде”.

Имате ли вкъщи любима твоя песен, която обичате най-често да слушате?

Имам много любими песни. Аз слушам песни в youtube, за да си избера коя да науча да пея. Когато си харесам песен, я предлагам на моята учителка Руми и ако тя каже, че е подходяща за мен, започвам да я слушам и пея вкъщи много често. В момента любимата ми песен е Friends.

От кого си наследила този глас?

В нашето семейство никой не се е занимавал с музика и родителите ми са ме записали да посещавам уроци по пеене, без да имат представа, че съм музикална. Не зная от кого съм го наследила.

Какво си спомняш от първите си уроци по пеене?

Първите ми уроци по пеене бяха във вокална група. Единствените ми спомени са, че пеехме за разпяване следните думички: „Вчера ме повика Мая с нея да си поиграя, да, да, да”.
Въпреки че вече правим по-трудни разпявания, когато го правя сама в къщи, обичам да си пея за Мая, защото така се казва моята любима играчка-талисман. Това едно плюшено кученце. Мая е винаги с мен, когато имам участия, и докато аз съм на сцената, тя е в чантата на мама.

Разкажи ни за училището си, учителите, приятелите, които имаш там?

Ученичка съм във 2 д клас на 145-то ОУ „ Симеон Радев” в София. Моята любима учителка е госпожа Елка Тодорова, която много обичам. С нея изучаваме не само материала в учебниците, но правим и много интересни проекти и игри. Всички мои съученици са ми приятели.

Кое от всичките ти участия досега ти е най-любимо?

Най-любимото ми участие е в предаването „Пинкови звездици” по телевизия „Пинк” в Белград, Сърбия. Много ми хареса прекрасната сцена, озвучаването, осветлението и хората, които организират това предаване. След всяко изпълнение, журито казва на детето какво му харесва и върху какво трябва да работи, за да започне да пее по- хубаво. В България няма такива конкурси. Освен това там се запознах и с други деца, които обичат да пеят, и станахме приятели.

Разкажи ни за ролята си в детската опера "Лили и вълшебното бисерче".

Лили е малко момиченце, което търси вълшебното бисерче, защото то прави хората по-добри. По-голяма част от действието се развива на морското дъно и Лили се среща с различни морски обитатели като грозната и страшна риба Хрили, медузи, раци, корали и др. Представлението е около 1 час, аз съм на сцената през цялото време. В началото се притеснявах дали ще мога да играя толкова дълго време, но останалите актьори много ми помогнаха и сега дори не усещам как минава представлението. Операта е по приказката на Валери Петров "Пук", музиката е Любомир Денев, а режисьор на спектакъла е Анри Кулев.

Изглежда си момиченце, което се занимава с много неща. Как се забавляваш и си почиваш?

Обичам да играя с моите играчки, най-вече да строя Лего. Аз никога не се уморявам, винаги имам енергия да играя и да измислям бели. Много съм палава и в къщи се шегуваме, че съм кръстена на белята – Бела-Белята! У дома играем на различни игри, някои са измислени от мен, като да намерим съкровището, рисуване със затворени очи. Ние живеем близо до Борисовата градина и когато е хубаво времето, много често ходим там на разходка или в „Коколандия”.

Какво ще правиш през лятото?

Ще продължавам с уроците по пеене и пиано, ще чета книги, ще отида на море и при баба в Казанлък.

***

Голямата творческа биография на малката Бела

През 2017 г. Бела участва в четвъртия сезон на предаването „Пинкови звездици” по Телевизия „Пинк”, Република Сърбия. Тя дебютира успешно, като се класира до четвърти кръг. След прослушване, я приемат в Детския Филхармоничен Хор към Софийската Филхармония и участва в концерта „Коледно матине”, излъчен на Коледа по БНТ 2. През същата година записва първата си авторска песен „Ех, че детство”, по музика на Чавдар Коцев и текст на Румяна Коцева, която е отличена с първо място за нова детска песен на Европейския фестивал за детска песен "Златни Искри" 2017 г., Варна. 
Участва в редица тържествени концерти и благотворителни мероприятия: инициира класа й да се включи в ръчното преписване на Паисиевата "История Славянобългарска" и участва в литературната гостоприемница по представянето на проекта; включва се в тържествени концерти, организирани от читалище „д-р Петър Берон 1926 г.”
Лауреат е на Фондация „Шанс за децата на България” за 2018 г. и член на Клуб 2017 г. на „Успелите деца на България” на Фондация „Димитър Бербатов”.
След кастинг я избират да играе главната роля в детската опера „Лили и вълшебното бисерче”. Премиерата на операта е на 25.02.2017 г. в Софийска опера и балет, когато Бела е на 7 години.

Препоръчваме ви още:

Валерия, която прави икони и обича гимнастиката

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Натали, която мечтае да пътува

APE (Appetite for practical education) е социално-образователен проект, който създава събития, свързани с развитието на децата извън училище. Официалният му старт е на 7-и юли в Литературен клуб "Перото", НДК. 

Проектът търси иновативни решения за образователна промяна, устойчиво развитие и обучение чрез практика. Утвърждава градивния диалог и пряката зависимост между ученици – учители – родители – професионалисти – културни институции.
Програмите на APE са насочени към деца от IV – X клас, които се обучават на територията на България. Тяхната цел е да осигурят развитие и перспектива за промяна в теоретичното обучение, свързано с практика извън училище.

Подходът, който осигурява екипът между учениците, създава среда за развитие и обогатяване на придобитите знания и умения.
Събитията, които организира APE срещат учениците с професионалисти от различни културни, научни, бизнес, професионални сфери, създава възможност за развитие под формата на менторство, обучение, открити уроци, дискусии, практика, workshop-и, интерактивни задания и др.
Проектът представя носители на промяната, дава възможност за обмен на знания и вдъхновява.

Как можете да станете част от това можете да разберете на фейсбук страницата на APE.

Препоръчваме ви още:

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Така можем да си караме още 100 години

Образова ли ни образованието?

Една приятелка ми прати този текст. Тя е чудесна, силна и смела жена, която помага на много хора и се грижи всеотдайно за семейството си. В никакъв случай не бих я възприела като жертва. Но писмото й казва друго. Замислих се за нея и нейния живот, а после и за себе си, и за онзи период, когато се опитвах да съм най-добрата майка, най-добрата съпруга, най-добрата приятелка, най-добрата колежка, никога да не отказвам работа, помощ и услуга. Помня много добре до каква степен това ме изтощаваше и емоционално, и физически. Вероятно и на много от вас се е случвало да се почувстват по подобен начин. Надявам се това писмо да ви докосне, а може би и да помогне на някого. 

Случвало ли ви се е да си мислите как правите всичко за другите, а те не го оценяват?

А да не правите неща, които искате, защото на някой няма да му хареса?

А да не си доспивате, защото трябва да се наготви, изчисти и куп други неща?

Случвало ли ви се е да се разплаквате от умора и да ви се разсърдят, че плачете?

Честито, вие сте хронична жертва... на себе си!

В живота ми често съм се самозаблуждавала, че правя нещо за другите. Разбрах, че не е вярно. Правя го, защото така съм решила и хората не са виновни или длъжни да правят същото за мен! Разбрах, че изборът да се жертвам е само и единствено мой. Разбрах, че няма как да угодя на всички и винаги ще има недоволни хора. Разбрах и какъв е проблемът – ами аз не съм доволна от себе си, защото постоянно пренебрегвам своите желания и потребности. Разбрах, че ако искам да ме обичат, първо аз трябва да се обичам. Разбрах, че ако искам някой да се погрижи за мен, първо аз трябва да го направя! Разбрах, че да приема себе си с всичките си недостатъци е най-голямото предизвикателство!

Добре в кожата си

Видях се като човек, който не се грижи за себе си, който винаги внимава какво говори, който винаги се съгласява дори да не е съгласен.

Видях един лицемер.

Много жалка картинка! Стана ми мъчно за тази жена и ми се прииска да я ударя, за да я събудя и да й изкрещя: ”Eй, ти сляпа ли си? Глуха ли си? Къде гледаш? Защо не ме чуеш? Толкова много ли ме мразиш? Какво съм ти направила, че се държиш така с мен?”.

Не знам какво следва оттук нататък, но нямам търпение то да се случи! Поемам ангажимент към себе си всеки ден поне по веднъж да си задавам въпроса: “Какво искам?” Поемам ангажимент да не наранявам себе си, докато пазя другите. Поемам ангажимент да участвам актино в спасяването на тази жертва – мен!

На теб искам да ти кажа: ”Обичам те и вярвам, че ще се справиш! Ти си моят герой!”

Препоръчваме ви още:

Защото се заслужавате

Между гнева и безсилието

Когато шоколадът загорчи

Автор: Меги Янкова

Една вечер жената от съседния апартамент нахлу вкъщи по къса нощница, заключи вратата и ни помоли да остане у нас. Аз бях сама със сестра си. Било е преди или около десет вечерта, защото родителите ни не се бяха прибрали от работа. Тя изглеждаше уплашена. Дърпаше нощницата си надолу към коленете и трепереше. Каза ни, че е с един мъж, с когото има връзка и друго не помня. Със сестра ми се втурнахме към вратата и завъртях ключа още веднъж. Мъжът започна да тропа и да вика, че ще разбие вратата. Отговорих му, че съм опитвала и не става, последвано от едно артистично: "Таткооооооо, събуди се веднага!!!". Сестра ми я прегърна и й каза, че той няма как да влезе тук. Била съм на 12-13 години, сестра ми на 14-15. Как съм разсъждавала към онзи момент и какво съм знаела за домашното насилие не помня. Това беше преди двайсет години. Спомням си, че нито за миг не ми мина през ума да не й помогнем. Майка ни се прибра, жената се разплака и двете отидоха в другата стая. На другия ден имаше две торби лакомства за мен и сестра ми, а след известно време се появи желязна врата на апартамента на съседката.     

Спестявам си догадките и изводите, за да не утежнявам темата с излишни разсъждения и ще изложа предложението си така, както се зароди в ума ми, след като прочетох интервюто с Максим Стоименов и случая на Галя Дойчева.

Институциите не работят или поне не го правят със скоростта, от която тези жени имат нужда. Допускам, че част от тях дори не знаят за какво е тази прословута Истанбулска конвенция и милият "кравешки" поглед на Цецка Цачева, докато казва, че жените и децата се ползват с особена закрила от закона, едва ли ги грее особено. Не претендирам, че идеята ми е работеща, но колкото повече хора достигне, толкова повече ще се променя и адаптира към нашето общество и рано или късно ще навлезе в етап, в който ще може да отговори на нуждите на тези жени, живеещи в условията на нашите закони. Ето го и предложението ми.

Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите

Ще говоря в множествено число, защото чувствам вас и аудиторията ви за съмишленици. Предлагам да изработим лого на кампания за борба с домашното насилие, която да се обедини около мотото "Не си сама! Аз съм тук!" (с теб, до теб или при теб, вкъщи съм и чувам, знам, виждам или разбирам - нещо в този дух, което звучи най-силно). За съжаление, ще трябват и пари, но мисля, че много от нас могат да отделят по десет лева от бюджета си и да разпечатат в кое да е рекламно студио това лого под формата на залепващ се стикер и да го залепим до входната си врата, като знак, че вратата ни ще се отвори, че коридорът ни може да бъде и крепост, и пристан, и убежище, и всичко поне за 10 минути, докато дойде полицията. Със сигурност за десет лева ще ни направят повече от един стикер размер 15х15 см. Идеята за мултиплицирането няма смисъл да я обяснявам - всяка майка членува в някоя фейсбук група с други майки, където може да се публикува и разпространява един унифициран апел и прикачен файл с логото. Всеки, който желае, да може да се включи в пътя към общата цел.

Не мълчете като мен

Мислих и за картинката на самото лого - спрях се на два ключови обекта от ежедневието ни. Достъпни, ефективни и, надявам се, и красноречиви - спортна свирка (като на учителите по физическо) и точилка, ако може от дебелите. Картинка или рисунка на жена, видимо изпаднала в състояние на безпомощност, която дава силен звук чрез свирката или посяга към нея, като свирката и ръката й са в силен преден план, с който да се акцентира, че този акт на изсвирване може и ще й помогне, че съседът ще я чуе. И точилката в ръката на съседа, което да е израз на това, че всеки може, и има с какво, да противодейства на насилника.

От говорене по сутрешните блокове за законодателни инициативи и от споделяне на разни символи във фейсбук не че няма ефект, но едва ли тези жени чувстват някаква истинска полза. Според мен имат нужда от говорене без думи; от едно своеобразно кимване, докато се разминаваме по стълбите; от една ръка на рамото им в автобуса и тихичко да чуят: "Две сме. И аз съм с теб." Да почувстват на практика, че помощта е близо, толкова близо, че даже живее до тях.

Идеи за лого и стикер можете да пращате на мейла на Меги - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. - или на страницата на групата Не си сама - заедно против насилието.

Препоръчваме ви още:

Аз, жертвата

Феминичидио - италианската дума за женоубийство 

За третия пол от четвърти ред и насилието над жени

Автор: Борислава Баданска

Събудих се заредена с положителни емоции. Петък, последен работен ден, детето е при баба и дядо, а само няколко часа по-късно очаквам главозамайващо събитие.

Телефонно обаждане, необичайно за ранния час. Прясно покълналите косми на ръцете ми се изправят като за бис на Уудсток. Плахо плъзвам палец надясно, а в слушалката смутен глас ми съобщава, че не бива да се притеснявам, но Ели (дъщеря ми) е с вирусна инфекция. Пред погледа ми се извъртя бърза прожекция. Двадесет и четвъртият кадър, разбира се, умопомрачителен. Бира се сипе като проливен дъжд, а цензурата е нещо непонятно за очаквания ивент. Уви. Вечерният концерт се превърна в илюзия.

Грабнах чантата от бюрото си и се затичах притеснена към паркинга. Колегата вече беше свидетел на драматичен телефонен разговор между мен и дъщеря ми и сълзливия му завършек, тъй че ми пожела успех и не навлезе в подробности.

Ключът е на таблото, въртя, но сякаш вселената ми е обърнала гръб, акумулаторът ме е изоставил. Загрижени колеги се притичват на помощ и някак успяват да вдъхнат живот на старата машина. Запалих и потеглих. След няколко километра усетих вдървения педал. Изостави ме на пътя. Моeто малко ангелче имаше нужда от мен, а аз бях на сто и петдесет километра разстояние, насред пустошта. Намерих транспорт и я прибрах. Дом, сладък дом. Оказа се фалшива тревога, не вдигна повече температура, нито прояви други симптоми. И все пак следващите две денонощия минаха на нокти. Денем разправии с колата, нощем дежурех с термометъра.

В събота взехме нов акумулатор. Мъките с придвижването бяха решени. Вечерта бяхме на гости, където за малко не се разминахме с нацистката подстрижка заради заплетено желе (благодаря на домакинята за загрижеността и търпението), а през неделния ден се наложи да издирвам кучето в кварталните околоблокови пространства в най-големия порой. Молех се първият ден от седмицата да ми донесе шепа спокойствие. Катастрофа. Събудих се от серенада в стил траш метъл. Малкото дяволче беше загубило гласа си. В друга ситуация може би щях да се зарадвам на предстоящата тишина и покой, но имайки предвид, че съм на ново работно място, беше немислимо да взема поредния болничен. Оставих ги с бащиното тяло да се лекуват, както сметнат за добре, и изхвърчах към колата. Поредна изненада дебнеше крехката ми психика. Въпреки новия акумулатор, колата отново ме изостави. Добри съседи ми подадоха ръка (и ток), докато тъна в невежество настрана от автомобила. Успях някак да се добера до работното място, а колата да оставя в съседното село на майстор.

Един мъж, една жена

Във вторник проблемът беше разрешен. Отново бях изтеглила късата клечка. От цял магазин точно на мен се е паднала батерия с дефект. Нищо де, повозиха ме съседи и колеги ден, два. Почувствах се специална.

Същата вечер се наложи екстремно да придружим палавницата до Пирогов със съмнения за счупен крак. Разминахме се само с превръзка и стегнат бинт. Учудващо как не й счупих друго, борейки се да я задържа на рентгеновата маса. Синините и отокът ще й държат влага задълго.

Сополите и кашлицата не закъсняха. До сряда се бяхме сдобили с пълния набор екстри. Вечерта имах служебно излизане, което за мое учудване се проточи неочаквано дълго и успях да избягам закратко от ежедневните проблеми, но съпътстващият четвъртъчен махмурлук ме върна много бързо в реалността. В офиса се беше заформила купчина документация с размери идеални да подложа глава и да се отдам на блажена дрямка. Естествено, не ми се получи, но съдбата бе благосклонна, защото сестра ми ни навести у дома и получих два часа спокойствие на дивана пред телевизора, докато диването философства на воля с леля си в спалнята.

Таман си помислих, че може и да има някой отгоре, който най-накрая се е смилил над мен, защото петъчния ден премина необичайно спокойно, дори и в напрегната иначе работна атмосфера, но отново бях изправена пред мираж. Разчиствайки детската, чух неистов писък от съседната стая. Елена тичаше напосоки с насълзени очи. Погледнах кухненския под и заварих всестранни телесни течности размазани по теракотата. Кучето агонизираше в ъгъла, мъчейки се да прикрие с езика си следите, които водят до нея. Притеснена издирвах дежурен ветеринар, който да ме упъти как да действам. Докато чистех кървавите субстанции от плочките се вторачих в щерката, от чиято устна плавно се стичаха пурпурни капки слюнка. Усетих как таванът се смъква рязко и ме притиска, без да ми позволява да поема и глътка кислород. Сюжетът бе ясен. И двете са натровени. Естествено, забравих за бъркотията в кухнята, грабнах детето и полетях боса и по пижама към входната врата. В този момент Ели протегна ръка и ме погледна с най-чаровната си усмивка. В юмручето си беше свила подарък за феята на зъбките. Разплаках се и я обгръщах с целувки, радвайки се на добрия завършек.

Кучката е съумяла да похапне нещо нездравословно на вечерната разходка, но сега хърка оглушително и е в отлично здраве, а аз си сипвам поредна доза успокоение в чашата и съм в очакване на уикенда и новите изненади.

И въпреки всички перипетии си мисля, че с още едно мъниче ще е по-забавно. Със съпружеското тяло нямаме много време за интимности в натовареното ежедневие, та се чудя на Дядо Коледа ли да пиша, или да се възползвам от колетните щъркелови услуги…

Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Моето семейство и други животни

Къде са чорапите?