Ninja Editor
Автор: Йоана Боянова
Преди да се роди детето, бях перфектната майка. Малко след като се роди, нещата придобиха лек обрат. Примирих се, че ще бъда просто майка. Имах дълъг списък със задължителни неща, които би било редно да покривам. С времето списъкът намаля, към днешна дата се състои от две неща – да бъде облечен и да има топла храна.
Няма да забравя как, прибирайки се от родилното му, ударих главата му в касата на входната врата. Стоях и не мърдах вцепенена. Как можах! Що за родител съм? С времето се повтори, че и потрети. Свикнах, случва се, при това редовно.
Пак така запечатан спомен ми е как, когато беше на годинка и нещо, изведох детето в парка. Както си седя, осъзнах, че не го виждам. С пълно гърло почнах да крещя и да го викам. Бабата до мен ми каза: „Извинете, ГОСПОЖА, детето в количката не е ли ваше? - Моето си беше. В спомените ми това е първият път, в който го загубих. Вторият беше вкъщи - пъхнал се в гардероба. Разликата е единствено в това, че се втория път се изложих само пред себе си, иначе истерията си беше съвсем същата.
С годините задобрях в някои дисциплини:
- успешно избягвам изплюта храна – предимно зелена;
- веднъж успешно пробутах лъжица спанак;
- спринт на кратки и не толкова кратки разстояния;
- спасяване на тичащо дете от люлки;
- целуване на вежди след сблъсък с люлки.
Когато стана майка, никога няма да...
Предотвратявам поглъщане на пясък, случи ли се, давам минерална водичка за по-лесно преглъщане.
Имам успешно спасени десетки фасове и боклучета от поглъщане.
Задобрях и в други не толкова благородни дисциплини. Много съм добра в крещене с пълно гърло. Тази дисциплина има някои подразделения:
- преди лягане;
- след ставане;
- по време на закуска, обяд и вечеря.
Със сигурност си млада майка, ако...
Най-добра съм, когато става въпрос за: „ЕЛА ТУКА БЕ, НА ТЕБЕ ГОВОРЯ!“
Имам умения на сапьор при смяна на памперс, слагане на капки за нос, пробутване на супа от броколи, подстригване и миене на ръце.
Както казах, бях перфектната майка, преди да се роди детето, сега искам само да си измия косата и да си сложа балсам.
Вярвам, че ще съм перфектната баба.
Препоръчваме ви още:
Когато живееш някакъв безумен живот, всяка минута е разчетена. Постоянно се чувстваш длъжен да сверяваш задачите от списъка си и да тичаш нанякъде. Както и да се опитваш да разпределиш времето и вниманието си, колкото и задачи да се опитваш да решиш – никога не ти стига времето да успееш с всичко. Такъв беше животът ми в продължение на две безумни години. Мислите и действията ми бяха контролирани от имейли и запълнено до дупка разписание. Макар упорито да се опитвах да намеря време за всичко, никак не ми се получаваше.
Преди шест години получих истинска благословия в лицето на спокойното ми, безгрижно, спри-и-помириши-розата детенце.
Когато трябваше да тръгвам, тя започваше да търси блестящата си корона в чантата ми.
Когато трябваше да бъда някъде преди 5 минути, тя настояваше да закопчея плюшената й играчка в столчето за кола.
Когато трябваше да хапнем набързо в някое заведение тя изведнъж спираше и се заговаряше с възрастна жена, която й прилича на баба й.
Когато имах само 30 минути, за да стигна до някъде, тя ме молеше да спра количката, за да помилва всяко кученце, покрай което минавахме.
Когато денят ми беше запълнен с ангажименти, още от 6 сутринта, тя ме молеше да й счупя яйца и много бавно и внимателно ги разбиваше в купа.
Това безгрижно дете беше истински подарък за мен, вечно бързащата му майка. Тогава не го разбирах. Когато живееш някакъв безумен живот, виждането ти за света става някак ограничено – виждаш само това, което следва в списъка ти за деня. И всичко, което не се вмества в него, е губене на време.
Всеки път, когато детето ми ме принуждаваше да наруша плановете си, аз отговарях: „Нямаме време.“ Двете думи, които моята малка почитателка на живота чуваше най-често, бяха: „Хайде, по-бързо!“
Започвах изреченията си с тях:
По-бързо, закъсняваме!
И завършвах изреченията си с тях:
Всичко ще пропуснем, ако не побързаш.
Започвах деня си с тях:
Побързай и изяж закуската си. или Побързай и се облечи.
Завършвах деня си с тях:
По-бързо измий зъбите си. По-бързо бързо лягай в леглото.
И макар думите „по-бързо“ и „побързай“ да не влияеха на скоростта на детето ми, аз въпреки това ги казвах. Дори по-често от думите „обичам те“.
(Истината боде очите, но истината и лекува… и ми помага да стана майката, която искам да бъда.)
Един ден всичко се промени. Взехме голямата ми дъщеря от детската градина, стигнахме до вкъщи и излязохме от колата. Това не ставаше толкова бързо, колкото се искаше на каката, която каза на малката си сестричка: „Колко си бавна!“ И когато скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна с досада аз видях себе си – това беше сърцераздирателна гледка. Постоянно притисках, подбутвах и пришпорвах малкото дете, което искаше само да се наслаждава на живота. Сякаш ми се отвориха очите и изведнъж съвсем ясно видях каква вреда нанася на децата ми моето вечно бързане. Гласът ми потрепери, погледнах в очите своето момиченце и казах: „Толкова съжалявам, че те карам да бързаш. Харесва ми, че не бързаш заникъде, искам и аз да съм като теб.“ - Двете ми дъщери удивено ме погледнаха, а лицето на по-малката засия с одобрение и разбиране.
„Обещавам да бъда търпелива.“ – казах аз и прегърнах къдравото момиченце, което сияеше от неочакваното обещание на майка си.
Не беше трудно да премахна от речника си думата „побързай“. Значително по-трудно ми беше да се въоръжа с търпение, докато чакам спокойното си дете, което не бърза заникъде. За да помогна и на двете ни, започнах да отделям повече време за приготвяне, когато ни се налагаше да отидем някъде. Въпреки това понякога закъснявахме. Тогава се успокоявах, че ще закъснявам само няколко години, докато е малка.
Когато с дъщеря ми се разхождахме или ходехме до магазина, аз я оставях да определя темпото. Щом спреше, за да се порадва на нещо, прогонвах мислите и плановете от главата си и просто я наблюдавах. Забелязвах изражения на лицето й, които не бях виждала по-рано. Изучавах трапчинките по ръцете й; как се присвиват очите й, когато се усмихне. Виждах как околните откликват, когато тя спре, за да поговори с тях. Гледах как изучава буболечките и красивите цветя. Тя беше съзерцател. Разбрах, че съзерцателите са рядък и удивителен подарък в нашия луд свят. Дъщеря ми беше подарък за неспокойната ми душа.
Как да създаваме радост и отглеждаме щастие?
Дадох обещанието да забавя темпото преди почти три години. И досега ми се налага да полагам немалко усилия, за да живея в забавено темпо, да не се разсейвам с ежедневната суета и да обръщам внимание на това, което наистина е важно. За щастие, малката ми дъщеря постоянно ми го напомня.
Пред време, на една почивките ни, отидохме с нея за леден сироп с колелета. Щом си купи сиропа дъщеря ми седна на столче край палатката и възхитено започна да се любува на ледената куличка, която държеше в ръце. Изведнъж лицето й стана тревожно: „Трябва ли да бързам, мамо?“
Едва не се разплаках. „Вероятно белезите на миналия ни забързан живот никога няма да изчезнат напълно.“ – помислих с тъга.
И докато детето ми ме гледаше, опитвайки се да разбере трябва ли да бърза, аз разбрах, че имам избор – можех да седя и да тъгувам, докато мисля колко пъти съм я пришпорвала… или можех да отпразнувам факта, че сега се опитвам да правя нещата иначе.
Реших да живея сега.
„Заникъде не бързаме, само яж по-бавно.“ – й казах меко. Лицето й мигновено светна и раменцата й се отпуснаха. Така седяхме една до друга, докато си разменяхме шеги за свирещите на хавайска китара 6-годишни деца или просто си мълчахме заедно, усмихвайки се една на друга, любувайки се пейзажа и звуците наоколо. Мислех, че детето ми ще изяде всичко, до последната капчица, но когато стигна почти до края на лакомството, ми поднесе лъжичката пълна с ледени кристалчета и сладък сок. „Запазих последната лъжичка за теб, мамо.“ – ми каза с гордост. Разбрах, че току-що бях сключила сделката на живота си. Дадох на детето си малко време… и в замяна то ми предложи последната си лъжичка, сякаш да ми напомни, че вкусът е по-сладък и любовта идва по-често, когато спреш да препускаш по живота.
Сега, каквото и да правим:
ядене на плодов лед
събиране на цветя
слагане на коланите в автомобила
разбиване на яйца
търсене на миди
разглеждане на калинки
или просто разходка…
... аз не казвам: „Нямаме време!“ Защото това би означавало: „Нямаме време да живеем.“
Да спреш и да се насладиш на малките неща - това означава да живееш истински. Повярвайте ми, научих го от най-добрите световни експерти по радостта от живота.
*********
Авторката Рейчъл Мейси Стафорд написа този текст преди години. Уроците, които научаваме от децата си, винаги ще бъдат актуални.
Прочетохте ли
Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала
През 2018 г. фондация „За Нашите Деца“ продължи да работи всяко дете в България да живее в сигурна семейна среда. Екипът на организацията вярва, че единствено семейството може да даде стабилна основа за успешното развитие на детето и че единствено в семейство то може да получи силен старт и да се радва на пълноценен живот.
Близо 1600 деца и семейства в риск се довериха на фондация „За Нашите Деца“ само през изминалата година. Експертите ѝ работиха с над 1400 деца и семейства в центровете за обществена подкрепа в София и Пловдив, Центъра по приемна грижа и Центъра за настаняване от семеен тип „Детска къща“. 1314 деца в биологични, осиновителни и разширени семейства ползваха услугите ѝ, 53 деца намериха любов и грижа в 36 приемни семейства, които организацията подкрепя, a 11 бебета посрещнаха първите си месеци в уюта и топлината на „Детска къща“. Организацията помогна на новородени и техните родители, на многодетни семейства, семейства живеещи в бедност, родители с увреждания или зависимости, семейства на деца с увреждания или здравословен проблем, семейства на недоносени бебета и др.
Предотвратяване на раздялата и реинтеграция
През 2018 г. екипът на фондация „За Нашите Деца“ работи по над 340 случая по превенция на изоставянето на деца. Благодарение на отдадеността на социалните работници, 298 деца в ранна възраст не се разделиха с родното си семейство.
Чрез програмите за семейна подкрепа фондацията работи и с 8 деца, настанени в семейства на роднини и близки, 15 осиновени деца и техните семейства, 11 деца жертви на насилие, 15 деца в риск от отпадане от училище, 12 деца с трудно поведение, които също бяха в риск от изоставяне.
Експертите ѝ подкрепиха 60 деца и родители в процес на реинтеграция с консултации и оценка.
Социализиращи дейности и обучения
Общо 144 деца получиха възможност да участват в различни социализиращи дейности – театрални постановки, куклен театър, бебешка опера, екскурзии и излети, пикници сред природата и др. Докато се забавляваха и играеха, децата се учеха да общуват, да споделят, изграждаха по-силна емоционална връзка с грижещите се за тях възрастни.
И през изминалата година организираните от фондацията безплатни курсове за родителски умения продължиха да се радват на голям интерес и посещаемост от бъдещи и настоящи родители. В резултат, 105 кандидат-осиновители вече са готови да дадат любящ дом и втори шанс на много деца. За екипа на фондацията много важна част от работата с родители е ранното идентифициране на проблеми и предизвикателства, свързани с грижата за деца, и оказване на навременна подкрепа за справянето с тях. Това включва подкрепа на родителите дори преди появата на детето. През 2018 г. организацията проведе 40 курса за родителски умения, в които участие взеха 227 бъдещи и настоящи майки и татковци.
Една от отличителните черти, и причина фондация „За Нашите Деца“ да е предпочитан доставчик на услуги, е високото ниво на качество и експертиза на екипа. Тяхно вярване е, че специалистите трябва регулярно да обновяват и надграждат своите знания, за да са по-добри в подкрепата към децата и семействата. През 2018-та година фондацията подкрепи 91 специалисти с тренинги и обучения на различни теми, с които те повишиха своите компетенции.
Подкрепата към биологични, роднински и осиновителни семейства, която фондацията извършва по международно утвърдена методика, се отразява позитивно върху децата, категорично сочат изследванията на качеството на услугите. В резултат на работата на фондация „За Нашите Деца“ при 115 от оценените 176 деца е констатирана положителна промяна, родителите им полагат необходимите грижи за тях и посрещат адекватно нуждите им. Родителите на 61 от децата все още се нуждаят от помощ. Екипът работи усилено за изграждането на емоционална връзка между родителите и техните деца. 139 деца в риск от изоставяне останаха в родните си семейства.
Препоръчваме ви още:
Доброто съществува - и то е във всички доброволци
Безплатно обучение на тема ранно детско развитие
Проект на фондация "За Нашите Деца" в кампанията "Избери, за да помогнеш"
Автор: Надя Брайт
Януари беше месец на срещи-спринт – бързо започващи и още по-бързо приключващи. Февруари е кратък и реших да си направя детокс с по-малко, но по-обмислени срещи. Изпълних само условието „по-малко“. И ето ме и мен – висока, устата, червено червило, отегчена точно колкото да не се вживявам излишно....
„Боже, какво добро момче... Дали припада при вида на гола жена?“ Това са незлобливите ми мисли, докато пия чай с един прекрасен млад мъж, който не ме привлича по никакъв начин. Не ме разбирайте погрешно – аз търся и предпочитам добри мъже. Но добрите момчета са твърде предизвикателни за порасналата ми душа. И трябва да ви призная – на порасналата ми душа ѝ се спи. От чая е. Аз не мога да пия топла напитка без кофеин без да ми се приспи. Момчето готви, чете, има очила и има стриктен здравословен режим. Аз имам трудно минало, неясно бъдеще и да, и аз чета.
Чудя се какво ли иска той и дали имам някаква бегла допирна точка с желанията му. Питам го. Има ли по-стряскащ въпрос от „Какво искаш?“ за едно добро момче? Намества си очилата, отпива от чая и казва: „Искам жена до мен, с която да се развиваме заедно“. Той какво, да не е някоя какавида? Звучи добре това за развитието, но какво означава изобщо? Аз искам някой, който се е блъскал в живота, падал е, ставал е, псувал е и пак е продължавал. Май е едно и също, просто той се изразява по-приятно. Всъщност дотук сме добре. Даже мисля, че би бил добър баща. Жалко, че си представям секса с него като гледане на „Съдби на кръстопът“ – хем да ти е скучно, хем да те е срам, хем да не знаеш защо го правиш... Дано си е намерил по-подходяща жена. И тя да е останала будна.
Втората среща за месеца. Вече с мъж, не с момче. Познава живота, грубите му лапи челични и знае как да говори с жените без да рискува да се задълбочи в някоя тема. Казва, че съм най-прекрасната, аз се смея сякаш за първи път чувам такова нещо. Изпълнявам светата троица на флирта – звънък смях, свеждане на поглед, после отмятам коса, докато го гледам право в очите. Знаете ги тия неща... Определено вечерта е крайно артистична и определено той иска само да спи с мен. Няма лошо, но не мога да разбера защо не ми казва точно това, големи хора сме. На него му трябват три дни да се „влюби“. Аз за три дни не мога да реша, дали да запаметя на някого телефонния номер в телефона си.
Не знам как да му кажа, че бих спала с него, ако спре да се прави на влюбен. Не искам да му развалям постановката... Всички имаме нужда от малко магия, знам. Решавам да направя изненадващ ход – казвам му, че така не съм се чувствала с друг мъж, изигравам аналогична влюбеност. Разбирате ли, аз съм жена, която използва изрази като „аналогична влюбеност“. Трябва да си много хард, за да издържиш, когато изразявам чувствата си. Горе-долу колкото ако срещнеш кралска кобра някъде и си чел в Уикипедия, че „по принцип не напада хора“.
В тази ситуация има няколко възможни изхода. Или така силно влюбеният мъж се стряска и изчезва, или продължава да играе на любов, докато му писне (а на такива им писва бързо, вервайте ми), или сваля картите и остава (все пак съм най-прекрасната). Наблюдавам с научен интерес и спортен хъс, защото с приятелки сме заложили по 10 лева на различните варианти за реакция. Имаме в групата и една идеалистка, която вярва, че той е влюбен. Честно, иска ми се тя да се окаже права... Бих се отървала от 10 лева и от натрупаната си женска мъдрост с голямо облекчение. Тайно му стискам палци, да не се окаже поредния заслужил артист.
Как се разви тази история аз няма да ви кажа. Защото всяка ще припознае този край, който е близък на нейните опит, разбирания, цинизъм, романтизъм... казвай му както искаш. Всяка ще заложи своите 10 лева на това, което е в нейното сърце. На какво залагаш ти?
За автора:
Надя се занимава с психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият й сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори. Може да ви разсмее на живо на много места, например ето тук.
Прочетохте ли:
Като че ли няма по-взривоопасна тема от ваксинирането на децата. Опитайте да заговорите за това на детската площадка. Вероятно ще научите много интересни неща: за световния заговор срещу децата; „нашият лекар ни посъветва да не слагаме ваксини до една година“; вече няма такива болести; по-добре да се дават витамини на децата, отколкото да ги инжектират с неизвестно какво. На родителя, който не се е задълбочил в темата, всички тези емоционални аргументи срещу ваксините му звучат много убедително. Още повече, че в кабинета на педиатъра едва ли ще чуе нещо разумно в полза на ваксинирането. "Щом не искате не го ваксинирайте, детето си е ваше." Това, в случай че сте разколебани за имунизациите. Но въпросите за ваксините и антиваксърите не може да са решение на едно семейство, защото това решение влияе на всички нас. Какво ни струват отново избухналите епидемии от морбили и полиомиелит? Защо ваксините предизвикват толкова въпроси, обяснява педиатърът Фьодор Катасонов, автор на книгата "Федиатрия".
Ваксинирането е едно от основните изобретения на медицината, спасяващо милиони животи. Това е единственият метод, който позволява да се изкоренят смъртоносните инфекции. Това е единственият способ, който наистина може да профилактира инфекциозни болести, докато антибиотиците и някои противовирусни препарати само лекуват, при това невинаги ефективно. Ваксините използват най-съвършената система за борба с инфекциите – нашия имунитет.
Проблемът с ваксините е в това, че те сами се вкарват в капан.
Като снижиха рязко количеството на болните от инфекции, които могат да се овладеят, ваксините доведоха до изчезването на страха от тези инфекции. В резултат растат антиваксърските настроения, инфекциите отново избухват, започват да умират хора и обществото се вдига в тяхна защита, стараейки се занапред да поддържа колективния имунитет на нужното ниво. Световната здравна организация дори има специални графики, на които може да се откроят 4 фази:
- висока заболеваемост
- снижение вследствие ваксинирането
- леко повишаване заради антиваксърите
- окончателно снижение, което трябва да настъпи след възстановяването на доверието във ваксините
В момента ние се намираме в прехода от трета към четвърта фаза – отказът от ваксини доведе до нова епидемия и развитите страни затягат режима с глоби и ограничения на правата на неваксинираните. А имахме шанс напълно да изтрием морбилито като болест от лицето на Земята.
Откъде изобщо се появява антиваксърството?
Причините са наистина много. Тази тема е проследена в исторически аспект в книгата на Пол Офит „Смъртоносният избор“, която препоръчвам на всички осъзнати родители. Ако говорим за съвременното информационно общество, тя има своите причини и механизми. Чух, че във факултета по журналистика учат, че темата за ваксините е в списъка на универсално горещите теми, които винаги предизвикват спорове и вдигат рейтинга. Безусловно, има много хора, на които антиваксърството носи дивиденти – пари и известност. Тези хора привличат привърженици с помощта на елементарни манипулативни техники: малко заплаха; малко лъжа, примесена с истина; малко конспирация; малко бабини деветини… и новата легенда е готова. Всеки любител на „последните проучвания в медицината“ разпространява новите си знания с помощта на същите техники и така броят на антиваксърите расте. Антиваксърските настроения обаче се поддържат не само от тях.
7 причини да смените педиатъра
Неволни съучастници на антиваксърите са лекарите.
Те не умеят да разговарят с пациентите си и да ги информират, по-скоро ги плашат или отблъскват с поведението си. Другите съучастници са латентните антиваксъри (най-опасният тип – уж са за ваксините, но с куп ограничения), които цитират неверни медицински аргументи и разубеждават за ранното ваксиниране. Като цяло атмосферата в родната медицина не работи за формиране на доверие у пациентите, затова им се налага да търсят алтернативни източници на информация. Немските учени от университета в Ерфурт определят четири типа антиваксъри – Безгрижни, Мързеливи, Предпазливи, Предубедени. Първите не ваксинират децата си, защото изобщо не се замислят за ваксините и риска от инфекции. Вторите – защото това изисква сериозни организационни усилия. На третите не им стига информацията и имат нужда от повече аргументи. Четвъртите са убедени противници, за които лекарите дори не си хабят силите.
Според моя опит, първите три групи дори не се смятат за истински антиваксъри. Немските учени ненапразно създават тази класификация. Проблемът е, че подходът към всяка от тези групи трябва да бъде различен. Първите трябва да бъдат образовани от нулата, на вторите да се създадат удобни условия, на третите да се предостави повече достоверна информация и да се отговори на притесненията им. Лично аз смятам, че макар пропагандирането на ваксините да е изключително важно, основното се случва в кабинета на лекаря. Малко хора могат да бъдат убедени с цифри и факти, защото на тях могат да се противопоставят алтернативни цифри и факти. Кой ще се задълбочи в непозна или далечна за него сфера, за да се ориентира на кого да вярва? Доверието най-лесно възниква в личен контакт. Точно личното доверие в лекаря е основен мотив за преразглеждане на позициите.
За несъстоятелността на антиваксърските митове може да се напише отделна книга. Те са изключително много. Затова няма смисъл да се изнася лекция на всеки пациент за разпространението им по света. Значително по-разумно е да се поинтересуваш какво точно го плаши във ваксините и да работиш с конкретните страхове. Според моя опит, основният капан, в който попадат родителите, е неразбирането, че при всички случаи те правят избор. Заради голямата си любов към детето (нито един антиваксър не желае зло на детето си, позицията му винаги е 100 % заблуда, а не злонамереност) вземането на решение ги довежда до ступор, защото това е непосилна отговорност. В такава ситуация бездействието се възприема като по-естествен вариант: ако не знам какво да правя, по-добре да не правя нищо.
Природата ще реши проблема, но скъпо
Когато обаче става дума за медицина, така не може. В този случай бездействието е равно на действие – всяко решение е избор със своите рискове и позитиви. На родителя му се струва, че ако избере активното действие (ваксинирането) и стане нещо лошо, ще се самоизяде от чувство за вина. Но той не разбира, че ако се случи нещо заради бездействието му, чувството за вина ще бъде не по-малко, освен това ще има угризения, че не е послушал съвета на професионалиста, който го е предупреждавал за последствията. И още нещо не разбира – че вероятността детето му да получи тежко усложнение от ваксината е няколко пъти по-ниска от вероятността то да заболее от управляема инфекция и да получи усложнение от нея. Изчислено е, че шансът да получиш тежко усложнение от ваксина е по-нисък от шанса да бъдеш ударен от мълния.
Работещите в органите за контрол на транспорта биха се присмели на статистиката за негативните последствия от ваксините. Използването на градски транспорт е толкова по-опасно от всяка ваксина, че антиваксърите, ако искат да са последователни, трябва да ходят само пеш и по горските пътеки. В гората обаче дебнат други опасности, които са доста по-страшни от ваксините. Най-последователните антиваксъри трябва да следват заветите на Йосиф Бродски и да не излизат от стаята, при това стаята трябва да бъде изолирана с мека тапицерия и да има непробиваеми прозорци, които никога не се отварят. Това е шега, разбира се.
Аз съм против агресивното отношение към антивасърите.
Те са хора като всички останали, не са глупави, по-скоро са заблудени и последното, което трябва да направим, е да им сложим кръст или да ги обвиняваме във всички смъртни грехове. Винаги отговарям спокойно и последователно и на най-безумните им коментари и това има ефект. За да убедиш човек в нещо, трябва да го изслушаш и да му покажеш алтернативата, а не да се биеш с него до кръв. Пълно е с митове за ваксините, които непрекъснато се умножават. За аутизма вече съм писал. За токсините също е казано много – особено ми е смешно, когато слушам за токсините от хора, които живеят в столицата. Тези хора за 10 минути вдишват толкова вредни вещества, колкото няма във всички ваксини от имунизационния календар взети заедно.
С какво ли да наплашим родителите днес?
Ще ми се да коментирам още един конспиративен мит, който се смята за ключов от мнозина: че ваксинирането е заговор на световната фармацевтични индустрия с цел огромна печалба. Този мит е роден от непознаването на особеностите в производството на ваксини. Цикълът на производство на Пентаксим например продължава 5 години. Това е сложен високотехнологичен процес, който изисква големи разходи и особена логистика („студената верига“ е транспортът на ваксините от производството до пациента, процес, при който температурата на ваксините не трябва да превишава 8 градуса С). Освен това този сектор е много уязвим юридически и финансово. Докато финансовата отговорност за възможните последствия от поставянето на ваксини не беше поета от държавите, фармацевтичните компании търпяха загуби и бяха готови да закрият производството. Само намесата на държавите, които разбират социалната и икономическа значимост на тоталното имунизиране, доведе до запазване на производството на ваксини. Това е много добре описано от Пол Офит. За самите фармацевтични компании е значително (несъпоставимо) по-изгодно да бълват елементарните като производство и логистика таблетки, срещу които няма антитаблетъчно движение. Затова за изгода на фармацевтичните компании не може да става дума. А антиваксърите, които ги обвиняват в гонене на печалба, често правят това подстрекавани от шарлатани като хомеопатите и остеопатите, без да се замислят, че точно тези хора печелят от доверието им, без да разполагат с доказателства за полезния ефект от методите си.
Източник: ihappymama
Препоръчваме ви още:
Защо нагазих в дълбокото с ваксините?
Последните ученически бисери, уловени във виртуалното пространство.
*Наоколо беше тихо, като че всички бяха измрели… Каква красота!
*В стаята гръмко тиктакаше слънчевият часовник.
*Неговите очи с нежност се гледаха едно друго.
*Стихотворението е написано в рима, което нерядко се наблюдава при поетите.
*Плътността на населението в Австралия е 4 квадратни човека на един... метър.
*Първите любовни успехи на Павел били лоши – оженил се.
*Изведнъж въстаникът се сетил, че в джоба си има кремъклийка.
*Тениската на моряка беше разкопчана догоре.
*Поетите на XIX век били леконравни: тях често ги убивали на дуел.
*От него не чу друга ласкава дума, освен "глупачка".
*Кълвачът сяда и почва да гризе дървото.
*В клетката е пернатият ми приятел – хамстерът.
*По площада, марширувайки, минаха танкове.
*Тръшнах се да спя и ме нападна мисъл.
*Кравата е голямо животно с четири крака по ъглите.
*Художникът бил поразен от позата на нейното лице.
Прочетохте ли
Дали детето се ражда с определени черти на характера или ги придобива впоследствие? Има ли смисъл да се борим с някои негови наклонности или трябва да се научим да го приемаме такова, каквото е? Днешните родители и педагози не спират да си задават въпроси кое в поведението и характера на детето зависи от възпитанието и кое не. Съвременните психолози доработват теорията на Фройд за връзката на физиологията с личностните качества и определят 8 типа характери. Людмила Перелщайн сравнява детското общество с индианско племе и назовава типовете със съответните имена:
Вожда
Душещия
Бърборкото
Художника
Слухаря
Калкулатора
Мудния
Силния
В своята книга „Внимание, деца!“ тя описва всеки тип и разказва кой от начините за общуване с тях е най-ефективен.
Вожда
Лидер, душата на компанията. Чувствителен е към критика. С всички сили се стреми към одобрение и признание. Смел, решителен, обича да опитва нови неща. Не може да се концентрира задълго над нещо, което смята за скучно. Подредеността не му е в характера.
Как да общувате с такова дете
За да изградите добри отношения с Вожда, той трябва да чувства, че мнението му се зачита, че е важен. Дайте му възможност да взема самостоятелни решения, дори да виждате, че не са правилни. Вожда обича похвалите и това може да стане проблем в отношенията му с околните. Старайте се да го научите сам да оценява успехите си. Акцентирайте върху постиженията му, питайте го как се чувства и какво мисли за тях.
Душещия
Много чувствителен към всякакви миризми. Обикновено души храната и предметите. Често боледува от респираторни инфекции. Любопитен, но внимателен и предпазлив. Домошар. Предпочита ролята на наблюдател.
Как да общувате с такова дете
Ако Душещия ви уверява, че храната мирише лошо, макар да ви се струва съвсем прясна, бъдете сигурни, че не си измисля и не го принуждавайте да я яде. Не му се карайте, че често бърка в носа си, по-добре му обяснете, че трябва да се издухва в банята, защото това е нещо лично. Заради особеностите на характера си, Душещия трудно общува с връстниците си. Дайте му възможност да контактува с възрастни, това също е комуникация.
Бърборкото
Говори без умора, на висок глас. Задава много въпроси, бърза да сподели с всички това, което току-що е научил. Много обича сладко. Непрекъснато завира в устата си пръстите, моливите, гризе си ноктите.
Как да общувате с такова дете
За Бърборкото е много важно да усеща вкуса на храната, затова ако детето е склонно към напълняване, диетата му трябва да бъде „вкусна“. По-добре подберете по-нискокалорично, но апетитно меню. Бърборкото проявява интерес към нецензурните думички, защото му харесва как звучат. Не се скандализирайте и не се карайте на детето, ако чуете от него нещо подобно. Колкото по-малко внимание обръщате на „лошите“ думички, толкова по-бързо ще ги забрави.
Детето проговори! Що ли ми трябваше?
Художника
Доверчив, чувствителен. Страхува се от тъмното. Раним, лесно се обижда. Добър. Има богата фантазия, вярва във вълшебствата. Обича всичко ярко.
Как да общувате с такова дете
Цветовете за Художника са толкова важни, колкото вкуса за Бърборкото. Ако искате да подпомогнете ранното му развитие, можете да привлечете вниманието му с ярки картинки и красиви пособия. Водете го на изложби, концерти, в музеи, дайте му възможност да гледа постановки, запишете го в театрална школа. Уважавайте сълзите на Художника, независимо дали е момче или момиче. Ако предизвикате у него чувство за срам, ще си мисли, че е направил нещо лошо. Кажете му, че разбирате тъгата му и че няма нищо страшно в сълзите, дори възрастните плачат.
Слухаря
Обича да слуша музика. Не понася силни звуци, говори тихо. Може да си запуши ушите, ако му крещят. В училище запомня всичко, дори привидно да изглежда, че витае в облаците. Обича да се усамотява на тишина. Обича да му четат.
Как да общувате с такова дете
Слухаря не възприема силните звуци и напълно престава да разбира смисъла на думите, ако му крещят. Когато говорите с него, не настоявайте да ви гледа в очите – принудителният зрителен контакт може да му попречи да се съсредоточи върху това, което казвате. Шумните празненства не са за него, дългите рейдове по моловете също. И в двата случая за него има твърде много и силни звуци.
Калкулатора
Често моли за прегръдка, обича да го галят. Непрекъснато държи нещо в ръцете си. Може да грабне предмета, който му е пред очите и дълго време да отказва да го върне. Не обича да дели. Отрано проявява интерес към парите. С готовност изпълнява всяка молба, но очаква да бъде възнаграден за усилията си. Рационален, склонен към пестене. Педантичен и дисциплиниран.
Как да общувате с такова дете
За Калкулатора телесният контакт е много важен. Ако рядко го прегръщате, може да си помисли, че не го обичате. Не се опитвайте да му отнемете предметите, които държи в ръцете си. Ако не искате да ги взема, погрижете се да не попадат пред погледа му. Не го принуждавайте да дели играчките си, по-добре оставете вкъщи тези, които не е готов да даде на другите. Не го критикувайте за това, че иска награда, това е неговото разбиране за справедливост. Калкулатора обожава да събира и крие „съкровища“. Не му забранявайте да носи вкъщи малките си находки от улицата и не изхвърляйте предметите, които си събира.
7 неща, които не бива да забраняваме на децата си
Мудния
Точен, честен. Действа бавно, никога не бърза. Грижи се за реда в стаята си, не обича да му пипат вещите. Може да се концентрира върху нещо много дълго. Спокойно се занимава с неща, които на другите им се струват скучни. Когато се захване с нещо, довежда го докрай. Перфекционист, обича да подрежда. Често търси съвет.
Как да общувате с такова дете
Не си въобразявайте, че можете да го научите да прави нещата по-бързо. Това е въпрос на темперамент и не се поддава да промяна. Подкрепяйте го и му давайте съвет, ако поиска. Тези деца не обичат хаоса, особено чувствителни към него са във възрастта 1-4 години, способни са да изпаднат в истерия, ако не намерят играчката си там, където са я оставили, или ако някой от ритуалите им бъде нарушен. Затова, ако изведнъж започнат да буйстват, е добре да се запитате какво не сте направили както обикновено. Внимавайте как говорите пред него, защото е в състояние да запомни дори мимоходом спомената думичка. Не забравя и какво сте му обещали.
Силния
Обича да прекарва времето си в голяма компания. Не го свърта на едно място, трябва непрекъснато да е в движение. Обожава физическите натоварвания, особено силовите. Постоянно чупи разни неща. Трудолюбив, но това невинаги се отнася за ученето.
Как да общувате с такова дете
Силния съвсем не е глупав. Възможно е обаче методите на преподаване в училище да не му подхождат. Ако трябва да навакса по някакъв предмет, съчетайте ученето с движение. Не му се карайте за откъсната глава на куклата, за издълбаната маса, той просто е искал да разбере какво има „вътре“. По природа тези деца са добри, но не бива да попадат в лоша компания, затова е добре да се погрижите за обкръжението им от малки – запишете ги на някакъв спорт или в друга форма, която изисква ръчен труд. Обяснявайте, че някои хора са по-крехки, отколкото изглеждат, затова винаги трябва да бъдем внимателни, за да не им навредим без да искаме.
Прочетохте ли
"Странен" или "уникален" зависи от нас
Автор: Доротея Стратева
Защо в днешния прекрасен и слънчев предиобед не изведох детето (на годинка и половина)?
Към 10:30 часа питам:
- Васко, искаш ли да излезем? (нали трябва да ги окуражаваме да взимат решения)
- Да, да, да!
- Супер, само ще пуснем пералня, за да имаш пижама за довечера. (Опит за оптимизиране на времето)
Да пусна пералня с малко дете, което има мнение какво ще влезе в пералнята и какво няма: 15 минути.
- Добре, сега мама ще се оправи първо, за да не седиш в топли дрехи да ме чакаш, че ще ти стане топло...
- Да, да, да!
За да си измия зъбите и да се облека, докато периодично спирам наследника да не счупи телевизора, да не се катери по перваза и да събирам обратно изкараните дрехи от гардероба (докато аз си обуя панталона и съм ограничена в движението той успя да изкара половин рафт дрехи) - около 15 минути.
Часът е 11 и малко. Добре, още има време да го облека и да излезем поне за час, докато стане време да яде.
- Васко, хайде да сменя памперса и да те облечем, за да излезем.
- Не!
- Е, как "не", нали искаше да излезем?
- Да, да!
- Ами, хайде!
- Не!
Взимам го и го помъквам към повивалника с обясненията:
- Васко, за да излезем, трябва да ти сменя памперса и да те облека, не можеш да излезеш с мокър памперс и по тениска, навън е студено.
- Не!
- Искаш ли да излезем?
- Да.
- Ами, дай тогава да ти сменя памперса...
Измъква се от ръцете ми, гоним се известно време. Хващам го.
Рев. Гушкам, успокоявам и продължавам обясненията на причинно-следствените връзки, които налагат определени действия преди да излезем. Отново се измъква.
Игнорира ме. Питам дали иска да излизаме - никаква реакция. Питам иска ли да ходим на люшките - никаква реакция, играе си с една връвчица.
Часът е 11:40. Заявявам, че вече няма време и няма да излизаме. Поглежда ме, посочва прозореца, от който се вижда един прекрасен слънчев ден...
Питам пак:
- Искаш да излезем ли?
- Да.
- Ама нямаме време вече, след малко трябва да ядеш и да спиш.
- Не!
- Е, нямаме друг вариант.
Ядосан е. Тръгва да се катери и хваща нощната лампа от перваза. Спирам го, взимам лампата.
Разгръща се пълна истерия, тръшкане, рев. Гушкам, успокоявам, няма ефект, тръшкането продължава.
Часът е 12:10, време му е да яде…
С още малко истерия се наяжда, после се гушва и заспива в скута ми. И не дава да го оставя в кревата, буди се и плаче, ако се опитам.
И си седя аз, приклещена от тоз' младеж, облечена като за излизане; банелът на сутиена ми се забива в ребрата; студено ми е, защото климатикът е изключен, а някой е пратил дистанционното зад леглото - на мисия явно; ходи ми се толкова до тоалетната, че имам чувството, че ще се напикая; изтичат ми единствените час-два, в които мога да свърша нещо на спокойствие през деня... И седя и си мисля - как ги извеждате тия деца всеки ден?!
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
