Когато живееш някакъв безумен живот, всяка минута е разчетена. Постоянно се чувстваш длъжен да сверяваш задачите от списъка си и да тичаш нанякъде. Както и да се опитваш да разпределиш времето и вниманието си, колкото и задачи да се опитваш да решиш – никога не ти стига времето да успееш с всичко. Такъв беше животът ми в продължение на две безумни години. Мислите и действията ми бяха контролирани от имейли и запълнено до дупка разписание. Макар упорито да се опитвах да намеря време за всичко, никак не ми се получаваше.

Преди шест години получих истинска благословия в лицето на спокойното ми, безгрижно, спри-и-помириши-розата детенце.

Когато трябваше да тръгвам, тя започваше да търси блестящата си корона в чантата ми.

Когато трябваше да бъда някъде преди 5 минути, тя настояваше да закопчея плюшената й играчка в столчето за кола.

Когато трябваше да хапнем набързо в някое заведение тя изведнъж спираше и се заговаряше с възрастна жена, която й прилича на баба й.

Когато имах само 30 минути, за да стигна до някъде, тя ме молеше да спра количката, за да помилва всяко кученце, покрай което минавахме.

Когато денят ми беше запълнен с ангажименти, още от 6 сутринта, тя ме молеше да й счупя яйца и много бавно и внимателно ги разбиваше в купа.

Това безгрижно дете беше истински подарък за мен, вечно бързащата му майка. Тогава не го разбирах. Когато живееш някакъв безумен живот, виждането ти за света става някак ограничено – виждаш само това, което следва в списъка ти за деня. И всичко, което не се вмества в него, е губене на време.

Ти все нямаш време за мен

Всеки път, когато детето ми ме принуждаваше да наруша плановете си, аз отговарях: „Нямаме време.“ Двете думи, които моята малка почитателка на живота чуваше най-често, бяха: „Хайде, по-бързо!“

Започвах изреченията си с тях:

По-бързо, закъсняваме!

И завършвах изреченията си с тях:

Всичко ще пропуснем, ако не побързаш.

Започвах деня си с тях:

Побързай и изяж закуската си. или Побързай и се облечи.

Завършвах деня си с тях:

По-бързо измий зъбите си. По-бързо бързо лягай в леглото.

И макар думите „по-бързо“ и „побързай“ да не влияеха на скоростта на детето ми, аз въпреки това ги казвах. Дори по-често от думите „обичам те“.

(Истината боде очите, но истината и лекува… и ми помага да стана майката, която искам да бъда.)

Минути като часове

Един ден всичко се промени. Взехме голямата ми дъщеря от детската градина, стигнахме до вкъщи и излязохме от колата. Това не ставаше толкова бързо, колкото се искаше на каката, която каза на малката си сестричка: „Колко си бавна!“ И когато скръсти ръце пред гърдите си и въздъхна с досада аз видях себе си – това беше сърцераздирателна гледка. Постоянно притисках, подбутвах и пришпорвах малкото дете, което искаше само да се наслаждава на живота. Сякаш ми се отвориха очите и изведнъж съвсем ясно видях каква вреда нанася на децата ми моето вечно бързане. Гласът ми потрепери, погледнах в очите своето момиченце и казах: „Толкова съжалявам, че те карам да бързаш. Харесва ми, че не бързаш заникъде, искам и аз да съм като теб.“ - Двете ми дъщери удивено ме погледнаха, а лицето на по-малката засия с одобрение и разбиране.

„Обещавам да бъда търпелива.“ – казах аз и прегърнах къдравото момиченце, което сияеше от неочакваното обещание на майка си.

Не беше трудно да премахна от речника си думата „побързай“. Значително по-трудно ми беше да се въоръжа с търпение, докато чакам спокойното си дете, което не бърза заникъде. За да помогна и на двете ни, започнах да отделям повече време за приготвяне, когато ни се налагаше да отидем някъде. Въпреки това понякога закъснявахме. Тогава се успокоявах, че ще закъснявам само няколко години, докато е малка.

Когато с дъщеря ми се разхождахме или ходехме до магазина, аз я оставях да определя темпото. Щом спреше, за да се порадва на нещо, прогонвах мислите и плановете от главата си и просто я наблюдавах. Забелязвах изражения на лицето й, които не бях виждала по-рано. Изучавах трапчинките по ръцете й; как се присвиват очите й, когато се усмихне. Виждах как околните откликват, когато тя спре, за да поговори с тях. Гледах как изучава буболечките и красивите цветя. Тя беше съзерцател. Разбрах, че съзерцателите са рядък и удивителен подарък в нашия луд свят. Дъщеря ми беше подарък за неспокойната ми душа.

Как да създаваме радост и отглеждаме щастие?

Дадох обещанието да забавя темпото преди почти три години. И досега ми се налага да полагам немалко усилия, за да живея в забавено темпо, да не се разсейвам с ежедневната суета и да обръщам внимание на това, което наистина е важно. За щастие, малката ми дъщеря постоянно ми го напомня.

Пред време, на една почивките ни, отидохме с нея за леден сироп с колелета. Щом си купи сиропа дъщеря ми седна на столче край палатката и възхитено започна да се любува на ледената куличка, която държеше в ръце. Изведнъж лицето й стана тревожно: „Трябва ли да бързам, мамо?“

Едва не се разплаках. „Вероятно белезите на миналия ни забързан живот никога няма да изчезнат напълно.“ – помислих с тъга.

И докато детето ми ме гледаше, опитвайки се да разбере трябва ли да бърза, аз разбрах, че имам избор – можех да седя и да тъгувам, докато мисля колко пъти съм я пришпорвала… или можех да отпразнувам факта, че сега се опитвам да правя нещата иначе.

Реших да живея сега.

„Заникъде не бързаме, само яж по-бавно.“ – й казах меко. Лицето й мигновено светна и раменцата й се отпуснаха. Така седяхме една до друга, докато си разменяхме шеги за свирещите на хавайска китара 6-годишни деца или просто си мълчахме заедно, усмихвайки се една на друга, любувайки се пейзажа и звуците наоколо. Мислех, че детето ми ще изяде всичко, до последната капчица, но когато стигна почти до края на лакомството, ми поднесе лъжичката пълна с ледени кристалчета и сладък сок. „Запазих последната лъжичка за теб, мамо.“ – ми каза с гордост. Разбрах, че току-що бях сключила сделката на живота си. Дадох на детето си малко време… и в замяна то ми предложи последната си лъжичка, сякаш да ми напомни, че вкусът е по-сладък и любовта идва по-често, когато спреш да препускаш по живота.

Сега, каквото и да правим:

ядене на плодов лед

събиране на цветя

слагане на коланите в автомобила

разбиване на яйца

търсене на миди

разглеждане на калинки

или просто разходка…

... аз не казвам: „Нямаме време!“ Защото това би означавало: „Нямаме време да живеем.“

Да спреш и да се насладиш на малките неща - това означава да живееш истински. Повярвайте ми, научих го от най-добрите световни експерти по радостта от живота.

*********

Авторката Рейчъл Мейси Стафорд написа този текст преди години. Уроците, които научаваме от децата си, винаги ще бъдат актуални.

Прочетохте ли
Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала