Автор: Мая Цанева

В някоя от дебелите книги за родителството пише, че за децата до 3 години понятията „сега“, „след 5 минути“ или „утре“ са напълно относителни. Тоест всичко е или „СЕГАААА“ или „никога“. Условията за криза са налице, без да ги създаваме.

От скромния ми опит на майка с 5-годишно дете подозирам, че положението след това не се подобрява, а се влошава. Хлапетата придобиват магическата способност да превърнат 5 минути в многочасово изпитание за търпението ни или така да забавят хода на секундарника, че накрая и ние да забравим накъде или защо сме се запътили. Има едни 15 минути всеки ден, които завинаги са в онази полумагическа разтеглена времева плоскост на нощта срещу Прасоколеда.

И така, 15-те най-дълги минути в живота ми всеки ден, са тези между 8 и 8,15 часа сутринта и между 21 и 21,15 часа вечерта.

Всяка сутрин Митко се облича за градина, щом чуе, че съм излязла от банята. Тогава баща му го гледа и от време на време от хола се чува: „Облечи се, защото ще извикам майка ти. Ще ти спре филма, нали знаеш?“ - или - „Къде ти е потникът? А това отпред или отзад е?“. След около 5-10 минути аз също съм облечена и… така започват 15-те дълги минути.

- Митко, готова съм, избери си играчка, тръгваме след 5 минути.

Мълчание. Повтарям, 3,4 пъти... кой ги брои всъщност. Поглеждам и виждам как той... рисува вдъхновено. Ако не беше 8 сутринта, бих се усмихнала щастлива, окрилена от таланта на детето ми, но е... 8 сутринта, а според програмата за първа предучилищна група, първата „ситуация“ е след 20 минути.

- Мамо, трябва да довърша робота! Всички ще ми се смеят, ако нямам!

- Сега ли се сети... Приключвай и тръгваме!

- 5 минути! – и ми пуска усмивка трепач, която би трябвало да ме разтопи, но е... 8,05 сутринта.

Малкият човек и светът наоколо

След 5 минути аз вече съм напълно облечена и дори гримирана, с лаптоп, чанта и раница на Батман на гърба.

- Идвай, закъснявам! И ти също!

- Чакай да си намеря Маккуина... Няма го, ти си ми го изгубила! - и ме поглежда полуобвинително-жалостиво и а-ха да се разплаче.

- Остави колата! Тръгваме! – просъсквам аз.

- Защо само ти си да си шефка?! Аз ще съм шеф!

Баща му, като най-благоразумен между нас, и котката, като най-големия непукист в семейството, избягват да се намесват в тази сценка, докато аз не зазвуча като Смигъл от „Властелинът на пръстените“. Тогава бащата избутва сина си в коридора с мърморене, че всяка сутрин му опъваме нервите. Вярвам му, а хлапето не може да устои на любимия си татко, камо ли да го ядоса, защото кой друг да му съчувства.

Идва деликатният момент детето да си избере обувки. Явно е наследило от баба си придирчивостта към обувките си и всяка сутрин оглежда трите си чифта есенно-зимни обувки задълбочено както че ли е модна полиция.

- Искам кецовете!

- Навън вали, сложи си ботите! Сложи нещо!

- А защо не маратонките?

- Обувай се! - обажда се отново Смигъл.

Тъй като познава историята, хлапето се обува бързо, после аз му нахлузвам яке, шапка и т. н. и в нервен галоп тръгваме за градина. Мъжът ми се провиква от вратата ни: „Обичам ви! До довечера!“, а после, кълна се, че го чувам, казва: „Най-после тръгнаха.“

Щастието да имаш дете с характер

Вкъщи 21 часа е вълшебният час, в който всички се запътваме към леглата, а кой кога ще си легне, е друг въпрос. Установихме, че немските детски канали изпращат добрите хлапета с песен за „лека нощ“ точно в 9 часа и се почувствахме много добре, някак си по-успешни родители. Но при нас нещата не вървят така гладко както при примерните семейства от рекламите.

Около 20:50 часа вече върви първо предупреждение, че скоро идва време за баня и... (дълга прозявка) сън. Пет минути по-късно синът ми изведнъж изпитва прилив на енергия, натрупана в 2 часа уж тихи игри, вечеря, детско филмче и гушкане. И точно в този момент трябва да покаже как се прави мост, да решава задачи, да се учи на бейзбол… или каквото друго се сети. Котката, която е най-големият привърженик на строгия вечерен час, го гледа лошо и... първа си ляга.

Но Митко, общо взето, е готов да надиграе всеки на гол покер, защото не дава нито една част от облеклото си без бой и винаги е готов да блъфира. Призивът „Съблечи се, за да се къпеш!“ става натрапчив като коледен хит на Марая Кери през декември. Все пак след като вижда, че няма кого да надлъже на карти, синът ми решава да се съблича, но дънките му все не излизат лесно, пуловерът му засича на главата, или... “Мамо, виж, тук имам синка!“. Следва волейбол с дрехи с баща му, докато аз не прекратя гейма.

Всъщност, като повечето Деви, той обича реда и заплахата да го оставя без баня действа в 70% от случаите, затова забързва, точно преди Смигъл моментът да настъпи. В другите 30% му припомням факта, че баща му заспива бързо тоест, ако се забави полягването, няма да има приказка. Така че, колкото по-бързо се изкъпе и си легне, толкова повече екстри ще има преди сън.

И така, 15 минути по-късно – поне 30 в моето съзнание или според часовника, все пак ние се къпем!

След това, колкото и да е часът, времето е мое – мога да си го разтягам като дъвка или като дядо Прас – тик-так.

Препоръчваме ви още:

Преди няколко седмици синът ми каза...

На какво ме учат децата

Бях прекрасен родител, докато не се родиха децата ми