Ninja Editor
Нестандартна двойка направи необикновена фотосесия на бебето си
На снимката се вижда сладко бебе заобиколено от хиляди спринцовки, подредени във формата на сърце. Естествено е всеки да се запита какво означава това.
Патрисия и Кимбърли искали да имат дете. Но това се оказало много по-трудно, отколкото предполагали. 4 години, 7 опита, 3 аборта и 1616 инжекции били необходими, за инвитро забременяването на Патрисия и раждането на бебето. През тези четири години опити тя запазвала всяка спринцовка, а партньорката й Кимбърли помолила тяхна позната - професионален фотограф да направи тази невероятна снимка.
Двойката извървяла дълъг път към родителството.
След три поредни аборта, специалистът, който осъществявал инвитро опитите назначил генетични изследвания и станало ясно, че Патрисия страда от наследствено заболяване на кръвта, което предизвика образуването на тромби в плацентата. Решени да направят още един опит те използвали медикаменти за разреждане на кръвта, за да преодолеят проблема. За съжаление това не помогнало, но четвъртият опит им донесъл добра новина – двойката щяла да има дете.
„В осмата седмица чухме сърчицето на бебето“- спомня си Кимбърли, но когато отишли на преглед в 11-та седмица, малкото сърчице не биело.
„Чувствахме се изгубени. Едва не се предадохме. Знаехме, че ни е останал още един ембрион и това беше последната ни възможност.“
Кимбърли разказва, че направили малка почивка и открили трети лекар, който специализирал заболяването на Патрисия.
„Приличаше на луд учен“ – шегува се Кимбърли. – „Патрисия беше поставена на диета и пиеше повече таблетки, отколкото можех да броя, но му се доверихме.“
На 8 декември 2017 година двойката се отправила за последен трансфер на ембрион.
„След около седмица разбрахме, че ще имаме бебе.“ – казва Кимбърли. – „Всеки път не бяхме на себе си, очаквайки да се случи нещо лошо. Всяко посещение при лекаря беше много страшно. Патрисия си правеше инжекции с прогестерон до 12-та седмица, но продължаваха да разреждат кръвта й до края на бременността. На 3 август нашето чудо се случи!“
Цената на тяхното бебе е 1616 спринцовки. Чудесата се случват само на тези, които упорито ги преследват.
Снимки: mom.me
Източник: mom.me
Препоръчваме ви още:
Мама Нинджа подкрепя призива на Мрежата за съвременна родилна грижа:
Настояваме за осъвременяване на родилните практики у нас.
Смъртта на две родилки за по-малко от месец може да бъде наречена нещастно стечение на обстоятелствата. По отношение на майчината смъртност България поддържа съизмерими със средните за Европа нива, като през 2017г. по данни на НСИ по причини свързани с бременността и раждането са починали 5 жени при раждането на 64 359 бебета.
Ние обаче вярваме, че през 21 в., в един от най-благосъстоятелните континенти на Земята, в държава членка на Европейския съюз, физическото оцеляване на майката и бебето не може да бъдe единственият показател за качеството на родилните грижи.
Двата трагични случая на починали при раждането на децата им млади и здрави жени дава болезнен повод да приканим в центъра на дебата за качеството на родилните грижи най-после да бъдат поставени тези, за които те са създадени – майките и бебетата.
Отчитайки лошите условия на труд, които българската здравна система създава за всички медицински специалисти; осъзнавайки огромната им отговорност и хуманния дълг, който повечето от тях неотлъчно следват в грижите си за бременните и раждащи жени; алармирайки, че практиката в българските родилни зали неприемливо често се разминава с утвърдените от международни гайдлайни добри практики, декларирайки своята готовност да дискутираме всеки научно или човешки обоснован аргумент, ние от Мрежа за съвременна родилна грижа настояваме:
Министерството на здравеопазването и парламентарната комисия по Здравеопазване да станат гарант за изработването на акушерски стандарт, съобразен с последните препоръки на международните професионални организации и съвременната акушерска наука.
Да се регламентират правомощията и финансирането от здравноосигурителната система на акушерките за осигуряване на самостоятелна продължаваща грижа, включваща проследяване на бременност, раждане и следродилни консултации за здравите жени с неусложнена бременност и вагиналните, неусложнени раждания.
Да се утвърдят мерки за плавно намаляване на процента раждания чрез цезарово сечение у нас.
Да се разпише специализиран протокол за поведение при водене на вагинално раждане, в който са ясно дефинирани препоръки, базирани на доказателства.
Като част от специалната конституционна закрила към жената-майка да се впише в нормативната база, регулираща оказването на родилна помощ, изрично задължение за спазване на основните права на раждащата жена:
– Всяка жена има право да получи безопасни и основани на научни доказателства родилни грижи;
– Всяка жена има право на родилна грижа, която зачита човешкото й достойнство;
– Всяка жена има право на дискретност и конфиденциалност;
– Всяка жена има право да бъде равноправен участник в решенията за своята бременност и раждане, базирани на научните доказателства, клиничния опит на обгрижващия специалист и нейните желания и комфорт;
– Всяка жена има право да получи родилна грижа в условията на равно третиране и недискриминация.
Да се осигури държавно финансиране за специализирана програма, водена от международни специалисти, за продължаващо обучение на акушерки и акушер-гинеколози, акцентираща върху създаването на практически умения за водене на вагинално раждане съобразно съвременните препоръки.
Да се оптимизира функционирането на така наречения „регистър на ражданията“, като в него се попълват своевременно и пълно данните за всички медицински манипулации и интервенции в рамките на всяко раждане. Годишният анализ на тези данни да се включи в публично достъпната здравна информация, която се обработва и публикува от НЦОЗА.
Ние вярваме, че стремежът на всички участници в родилния процес – родители, обгрижващи медицински специалисти, административни лица – е грижата да бъде максимално безопасна, хуманна и ефективна за всяка майка и всяко бебе.
Наша обща отговорност е да направим това възможно.
***
Мрежа за съвременна родителска грижа е сформирана през 2017 година и включва следните организации:
Сдружение “Естествено”
Учредено през 2008 година. Oбединява съмишленици, свързани от идеята за промяна на нагласите в обществото, в това число сред професионалните среди, към протичането на бременността, раждането и отглеждането на децата. Работи за разширяване на възможностите за избор и информираност на удовлетворени родители и здрави и щастливи деца. Постига целите си чрез информационни кампании, групи за подкрепа, курсове за родители, диалог с институции и сътрудничество с местни и световни организации.
Фондация “Макове за Мери”
Учредена през 2012 година, работи в подкрепа на родители, преживели перинатална загуба; за промяна на болничните практики, свързани с перинаталната загуба; но също така за превенция на интраутеринната и ранната неонатална смъртност чрез подобряване на майчиното здравеопазване и свързаните с него политики и професионални стандарти.
Асоциация на българските дули
Обединява дули – професионални придружители по време на раждането, които са завършили обучителен курс към една от сертифициращите организации в света. Целта на организацията е да популяризира новата за страната ни професия „дула“, както и да наложи стандарти за работа, които всеки желаещ да практикува трябва да покрива. Дулите предоставят емоционален и физически комфорт на раждащата жена, осигурявайки й индивидуална грижа преди, по време и веднага след раждането.
Акушерски кабинет „Зебра“
„Зебра“ е самостоятелна акушерска практика с поглед върху специфичните физически и психологически нужди на всяка жена. Целта на „Зебра“ е да постави жената в центъра на грижите за нейното здраве. Екипът на „Зебра“ цени високо индивидуалното преживяване на всяка жена с бременността, раждането и встъпването в родителството. Акушерският кабинет е отворен към уникалните нужди на всеки бъдещ родител и работи с всички конфигурации и произходи, в които съществува съвременното семейство.
Сдружение „Институт за акушерски изследвания“
Обединение, сформирано през 2015г. Основните цели на Института за акушерски изследвания са: налагане на медицински модел на грижи за жените преди, по време на и след бременност и раждане, базирани на научно доказани добри медицински практики; съдействие за въвеждане на световните и европейски практики и достижения в областта на акушерската наука и утвърждаване на акушерския модел на грижи за жените; провеждане на собствени изследвания в областта на акушерските грижи и майчиното здравеопазване, партниране на международни организации за изследвания в областта на акушерските грижи и майчиното здравеопазване (като COSТ http://www.cost.eu/about_cost) и др.
Фондация „Нашите недоносени деца“
Фондация “Нашите недоносени деца” е първата неправителствена организация, създадена в подкрепа на българските недоносени деца и техните семейства. С мисия да подкрепя недоносените бебета и техните семейства и основна цел намаляване на преждевременните раждания и увеличаване на здравите недоносени бебета, заедно с по-спокойни и информирани родители.
Елена Кръстева – психолог, активист, председател на сдружение „Естествено“
д-р Бояна Петкова – лекар, активист, председател на фондация „Макове за Мери“
Илона Нешкова – акушерка в акушерски кабинет „Зебра“ , активист
Йоана Станчева – акушерка в акушерски кабинет „Зебра“, активист
Ралица Димитрова – активист, член на Асоциация на българските дули
адв. Мария Шаркова – адвокат
адв. Даниела Фъртунова – адвокат, активист
адв. Адела Качаунова – адвокат, директор на правната програма на БХК, активист
Надежда Цекулова – специалист по комуникации в здравеопазването, журналист, активист
Мирослава Филипова – активист, член на Асоциация на българските дули
Надя Димитрова – активист, член на Асоциация на българските дули
Галя Нанева-Христозова – журналист, активист
Надя Дренска – активист, член на УС на Фондация „Нашите недоносени деца“
Йонка Петкова – акушерка, активист
д-р Деница Хинкова – активист, преподавател в СУ
Георги Методиев – активист, преподавател в СУ
Христина Шопова – активист, член на Асоциация на българските дули
Виктория Николова – активист, член на Асоциация на българските дули
Прочетохте ли
Автор: Мария Пеева
Преди много време посетих нова частна болница за преглед при препоръчан специалист. Докато чаках на регистратурата, се загледах в някакъв лист, който служителката небрежно беше оставила на плота пред себе си. (От дете се забавлявам като чета “наопаки” печатен текст, а колкото и да е странно, ръкописен не умея. Пробвайте, интересно е). Оказа се списък с вътреболнични правила. Беше адресиран като мемо до всички служители в болницата без изключение - от тези на рецепцията до лекарите, сестрите, хигиенистите - и включваше основните правила на взаимоотношенията им с пациентите. Осъзнавам, че изобщо не беше предназначен за пациентските ми очи, но ми стана любопитно и го прочетох. И се възхитих. Това се случи може би преди 12-13 години, но най-вече заради този списък впоследствие дълго време въпросната болница беше предпочитан избор за семейството ми. Вътреболничният им правилник явно работеше добре, защото всички - от санитари до главни лекари - се държаха с пациентите, точно както е описано. Не разполагам с копие, не претендирам за фотографска памет и не мога да ви цитирам дума по дума какво гласеше, но посланието му беше съвсем ясно - уважавайте пациента, информирайте го за всичко, което се случва и пазете достойнството му на всеки етап от лечението. Опитах се да напиша нещо подобно по спомени:
1. Посрещайте пациента с поздрав и задължително се представете с длъжността си, ако предстои да извършите преглед или манипулация.
2. Говорете в учтива форма винаги и при всякакви обстоятелства.
3. Правилното обръщение към пациента е господине/госпожо или на име с учтива форма, фамилиарниченето е недопустимо.
4. Пациентът трябва да бъде подробно и ясно информиран за лечението и процедурите, които предстоят и да даде съгласие за тях, при необходимост в писмен вид.
5. Достойнството на пациента трябва да бъде уважавано при всички обстоятелства и независимо от неговото състояние.
6. Пациентът трябва да бъде адекватно третиран, лекуван и обезболяван според съвременните медицински практики.
7. Пациентът трябва да бъде информиран за последиците, рисковете и възможните странични ефекти от лечението, както и за развитието на заболяването му своевременно, но с деликатност и съпричастие.
8. Пациентът следва да бъде информиран за сроковете и продължителността на прегледите и процедурите.
Често съм се чудила впоследствие дали и в други болници има подобни инструкции, които дават точни и ясни насоки за отношението към пациента от страна на медицинския персонал. Може би има, но никой не им обръща внимание, те са просто поредната досадна бумага за подпис. Или може би няма, но тогава защо просто не ги въведат? Тези няколко съвсем простички правила не струват нищо, а могат да преобърнат една цяла многогодишна система, в която родилките биват нагрубявани и удряни, възрастните хора - пренебрегвани, хората с увреждания - разигравани, лекарите - пребивани и обиждани. Система, в която пациентът бива наричан "майче", "бабо", говори му се на "ти" или е принуден да се чувства унизен при всякакви манипулации, с които не е запознат или при прилагането на които не се взема предвид нормалните човешки чувства като срам да се съблечеш пред непознати, болка или страх от предстоящото лечение. Не виждам реална причина подобен правилник да не бъде въведен във всички медицински заведения и спазването му да се изисква безкомпромисно. Може би трябва всички новоназначени и настоящи служители да бъдат обучени с примери за конкретни ситуации. Да им се напомня редовно за него. Да се санкционира неспазването му. Колегите им да не толерират прояви на фамилиарно отношение, пренебрежение, безчовечност, обиди и грубост към пациентите. И правилникът може да е двупосочен. Ако пациентът иска да бъде приет и лекуван, на свой ред е длъжен да го спазва и да се обръща към медицинския персонал с уважение.
Убедена съм, че с постоянство, търпение и добър пример нагласите се променят. В тази болница го бяха постигнали - независимо дали пациентът е родилка, човек с тежка инфекция или дете. Била съм там като пациент или близка на пациент и в трите ситуации, говоря от опит. Вярвам, че това може да се случи навсякъде. Това е в интерес не само на нас, пациентите. За самите лекари и сестри би било далеч по-лесно да обгрижват човек, който е сравнително спокоен, вместо да се изправят срещу изнервен, уплашен пациент, който не знае дали се страхува повече от болестта или от мястото, на което е попаднал.
И тъй като тази статия все пак е провокирана от темата за родилната грижа, накрая ще добавя тази част от призива на Мрежата за съвременна родилна грижа, която засяга конкретно отношението към родилката:
– Всяка жена има право да получи безопасни и основани на научни доказателства родилни грижи;
– Всяка жена има право на родилна грижа, която зачита човешкото й достойнство;
– Всяка жена има право на дискретност и конфиденциалност;
– Всяка жена има право да бъде равноправен участник в решенията за своята бременност и раждане, базирани на научните доказателства, клиничния опит на обгрижващия специалист и нейните желания и комфорт;
– Всяка жена има право да получи родилна грижа в условията на равно третиране и недискриминация.
Целият им призив може да прочетете тук.
Важно е обществото да разбере, че не бива да се делим на лекари и пациенти. Нека бъдем хора, които се отнасят помежду си с уважение и зачитат достойнството на отсрещния. Нека това отношение бъде регламентирано ясно в закона, щом не сме дорасли до нивото да разчитаме на собствената си съвест да ни води правилно. И нека това отношение започва от раждането и продължава до последния ни миг. Заслужаваме го.
Препоръчваме ви още:
Автор: Марина Петрова
Последните дни много се писа по темата за отношението към родилките. Прочетох истории, от които сърцето ми се къса, прочетох и истории, които ми дадоха надежда. Това, което най-много ме шокира бяха коментари от рода на „Защо всички само се оплаквате?“, „Какъв е смисълът да се пишат тези неща?“, „Родилките преувеличават!“. Искам да дам отговор на тези три коментара, защото искам всички да разберат, защо е необходим този дебат и не искам да има случай на починала родилка, за да го водим.
Аз съм чувствителна и притеснителна, в никакъв случай не казвам, че някога съм била лесен пациент. Лежала съм в болници и преди бременността ми и не съм очаквала, че отивам да раждам в петзвезден хотел. Имах тежка бременност. Всъщност открих, че съм бременна, лежейки в инфекциозна болница с подозрения за хранително натравяне, защото имах всички симптоми и ме приеха със силно обезводняване и много ниско кръвно. Бременността беше планирана, затова с влизането през вратата предупредих дежурния лекар, че има шанс да съм бременна, а той ми се усмихна и ми каза, че ще съм му втория такъв случай за тази седмица. Държаха се с мен прекрасно! Лекарят идваше да ме вижда постоянно! Беше ми назначил преглед при гинеколог, но тъй като беше много ранна бременността и нямаше как да се види на ехограф, лекарят от следващата смяна с право го отмени. Когато разбра това специалистът, който ме прие, дойде да говори отново с мен и да ми дава съвети. Сестрите в отделението бяха изключително мили и внимателни! Лежала съм и преди години в същата инфекциозна болница, заради лаймска болест и за двете седмици, в които бях там, нямаше нито един лекар, който да се държал лошо, нито една сестра, която да не е била професионалист, нито една санитарка, която да не е била мила. Лежала съм в Пирогов – детско отделение ( бях на 17 и имам доста ясни спомени), таванът буквално падаше на главите ни, беше пълна мизерия, но целият персонал беше изключително мил и внимателен и най-важното – невероятни специалисти! Била съм във Военна болница, където помолих главната сестра на нощната смяна да ми махне абоката, защото ми изтръпва ръката и не мога да заспя – жената го махна, въпреки че на другия ден трябваше отново да ми се прави вливане. Дали съм се държала като лигла в този случай – категорично да! Но никой нищо не ми каза – нито вечерта, когато помолих да го махнат, нито сутринта, когато следващата смяна трябваше да ми сложи нов.
До първото си лежане в гинекологично отделение не бях срещала лошо отношение от лекар, затова и беше огромен шокът ми, когато ми се наложи да лежа в такова още през третия месец и се сблъсках с ужасно отношение. Сестри, които не знаят как се слага система (системата дърпаше кръвта ми), лекари, които на визитация пред всички (включително и студенти) ме обиждаха и ме обвиняваха, че се преструвам. Акушерка, която ми викаше, защото съм вдигнала кръвно и не си пия лекарствата за кръвно отпреди да забременея, които изрично ми беше казано от лекар да не пия и все още не ми бяха предписани нови. А причината за кръвното ми беше, че никой не си беше направил труда да ми прочете картона (който те са ми направили при влизането в отделението), в който изрично пише, че съм с високо кръвно и ми слагаха системи, с които ми го повишаваха. Дойде лекар, който ми се скара, че не съм ги предупредила, а това беше буквално първото нещо, което казах с влизането в отделението.
Родилно отделение, сектор Наказателна медицина
След изписването ми бях сигурна, че това няма да е болницата, в която ще родя! След месец-два ми прилоша на улицата и викнаха линейка – лекарката в линейката беше изключително мила и грижовна, дори ми разказваше за нейното раждане докато пътувахме. Лекарите в спешното на „Св. Анна“ – прекрасни мили млади хора, които въпреки напрежението под което се намират, бяха изключително внимателни и грижовни! Лекарката, която ме наблюдаваше през по-голямата част на бременността ми – изключително внимателна и грижовна жена. Лекарката, при която избрах да раждам – също страшно внимателна и мила. До последно мислехме, че ще родя нормално и ми беше обяснила подробно всеки етап и какво да правя. Два дни след термина вдигнах много високо кръвно и й се обадих в 3 през нощта – вдигна ми и ми каза да тръгвам към родилното веднага. Когато стигнах беше предупредила, че идвам, и на следващия ден се взе решението за секцио, заради високото кръвно. Имах пълно доверие на тази лекарка и все още имам. След поставянето на упойката ми прилоша и анестезиологът и сестрата ме успокояваха. Аз нямаше да имам такава ужасяваща история по-нататък, ако не бях попаднала на няколко лекари, които имаха жестоко и непрофесионално отношение и не бяха допуснати грешки от персонала на отделението. Няма да разказвам отново историята си, от това вече няма полза за никой!
Защо обаче трябва да се разказват тези истории?
Защото въпреки всички прекрасни лекари, които срещнах по пътя си, едно такова преживяване ме остави с усещането, че е въпрос на чист късмет дали като отидеш в родилно ще се сблъскаш с професионалисти с човечно отношение или престъпно нехайни хора лишени от емпатия!
Защото умират родилки, когато това може да бъде напълно предотвратено!
Защото, когато една жена отива да ражда, го прави със свито сърце и молитва само да се прибере жива със здраво дете!
Защото преди да родя ми беше казано: „Да, с всички се държат лошо, но важното е да си свършат работата и да се приберете живи и здрави“. Това ли трябва да ни е критерият за добра лекарска помощ?
Защото на мен ми трябваха 8 месеца, за да посмея да разкажа историята си и да получа подкрепата на непознати жени, които почувстваха моята болка, за да събера сила дори да прочета епикризата си.
Защото близките ми месеци страдаха заедно с мен и се страхуваха да ме оставят сама с бебето ми след диагнозата, която с лека ръка ми постави лекар в родилното без да има компетентността да го направи!
Защото мен самата ме беше страх да бъда сама с бебето си и се чувствах като ужасна майка, която не заслужава да има дете!
Защото в продължение на 8 месеца се чувствах виновна за това, което съм преживяла и вярвах, че аз съм проблемът!
Защото, ако не бях разказала историята си и не бях прочела други истории на пострадали жени, нямаше сега да имам смелостта да предприема необходимите действия тези лекари да получат наказание!
Защото докато мълчим тези хора продължават да практикуват и да има последствия за други жени и деца!
Защото не искам да се страхувам да имам още едно дете!
Защото не искам да се страхувам всеки път, когато приятелка ми каже, че ще ражда! Защото не искам моята дъщеря да има подобна съдба!
Защото вярвам, че има невероятни лекари и не искам тези, жестоките, некомпетентните и нечовечните, да петнят името на тази професия!
Защото искам да живея в тази държава и да променя положението, вместо да хвана следващия самолет, както много направиха!
Ние не се оплакваме – ние плачем! Плачем, защото всяка от нас знае, че не е единствената, която е пострадала.
Защото всяка от нас знае, че можеше да е на мястото на починалата родилка или на жените, които са си тръгнали от болницата без деца, въпреки че всичко по време на бременността им е било наред!
Защото има жени, на които им е отказана лекарска помощ, понеже са потърсили правата си!
Защо в никое друго отделение не получих такова отношение? Нима в детско отделение е по-лесно? Или в спешното, където минават всички най-тежки случаи? Как цял живот бях нормален човек и пациент до момента, в който не родих и не се превърнах в нечие неудобство?
Смисълът на това да споделяме е да променим тази реалност!
Да се даде сила, на такива като мен да се борят, да търсят правата си и да не се отказват да имат още деца!
Скъпи лекари, акушери, сестри и санитари – ние не ви нападаме, когато разказваме нашите истории. Не преувеличаваме, за да направим сензация! Ние го правим и за вас – тези, които сте невероятни професионалисти, които се грижат за пациентите си и влагат цялото си сърце и душа в работата си - за да не се опетнява името на вашата професия, да не се принизява трудът и професионализмът ви, за да не се заклейми цялото съсловие, за да може да се махне плявата! Защото докато има такива „лекари“ всички страдаме! Защото заради тях доверието във вас изчезва!
Ако можех да хвана златната рибка, бих си пожелала нито една жена повече да няма основание да чувства, че животът й е застрашен, когато ражда! Всяка жена да има спокойствието да отиде да роди, знаейки, че до нея ще бъдат професионалисти, които ще се погрижат за нейното здраве и здравето на детето й и нито една родилка или бебе да не си отидат от лекарска грешка или неглижиране!
Прочетохте ли
Лекари и пациенти в инфарктен слалом по клиничните пътеки на българското здравеопазване
Интервю на Ина Зарева с доктор „Х“
Годишно в България 600 лекари завършват медицина, 500 заминават в чужбина. Само финансови ли са причините? Какво е чувството да си лекар тук?
Финансовите причини са водещи, но не са единствени. Това, че няколко лекари в България са милионери е явление с други корени и обяснение. Началникът на отделение в УМБАЛ „Х“ е с основна заплата 720 лв. например. Лекарите напускат, защото нямат бъдеще тук. Защото тук се правят клинични пътеки. Ако правиш медицина - трупаш дългове. Да си лекар в България е инфарктно – обичаш медицината, тя е твоето призвание, но липсват условия, както да се развиваш, така и да изградиш онази изключително важна връзка на доверие между лекар и пациент.
Живеем във време, в което пациентите се страхуват от лекарите, а лекарите се страхуват от пациентите. Затварят се болници, закриват се спешни центрове и отделения, сменят се главоломно министри и директори на фондове. Хората се лекуват не със здравните си осигуровки тук, а чрез смс-и в чужбина. В колапс ли е здравната система в България? Как се стигна до това?
Здравната система е вече в клинична смърт. Как се стигна до това? Десетилетия се правят псевдореформи – с всеки следващ назначен министър, директор на НЗОК, на комисии в НС се започва отново и отначало. След провал на изпълнение на поредната наредба не следва никаква реакция. Например - пръстовите отпечатъци! Какво унижаване и ощетяване на лекари и пациенти, каква загуба на време и на финанси - хиляди устройства, допълнителен персонал... Някаква отговорност?
От една страна Министерство на здравеопазването, от друга - Търговски закон. Търговски закон и здравеопазване? Частни болници в държавни структури, докато ги обезкървят, натрупани дългове, неработещ модел на клинични пътеки, лимити на здравни заведения с над 51% държавно участие, а липсват такива за частни здравни заведения. Струпване на здравни заведения в няколко областни града.
На 29.05.18 бе одобрена Националната здравна карта на РБ. Започва с данни за естествен прираст - минус 5.98 . Ето че здравната система е вече в клинична смърт.
Акредитационни оценки? Докладите вероятно са съмнително еднакви по точките на Акредитационния съвет. А реалната ситуация е различна. Посочете ми едно здравно заведение, в което е спазено отношение сестри-лекари 2:1. Работят сестри на възраст над 70 години. А изисквания за специалисти? Дипломи на лекари с ЕГН 29хххх… Апаратура - скенери, ехографи - модели от миналия век. Много медицински стандарти реално не са валидни – разработени са повърхностно, върнати са за разглеждане в съда и до момента няма становище, но по тях продължава да се работи, поради липса на други.
Ваши колеги споделят, че извършват множество излишни манипулации заради клиничните пътеки. Само така ли може да оцелее един лекар в България?
Медицината в България е т.н. „пътечна медицина“. Разработват се клинични пътеки по различни дейности, посочени са алгоритми на диагностика и лечение, съобразени с препоръките по различни специалности. Категорично е посочено при изпълнението на кои диагностични и терапевтични процедури може да се изплати една клинична пътека. И тук започва безумието. Няма въведени клинични пътеки за патология, рискова за заболеваемост и смъртност от социално значими заболявания. За да оцелее пациентът, оплакванията му се адаптират към друга клинична пътека и той се сдобива с още една диагноза. Заради нея получава напълно излишна Ро доза - има направен скенер на бял дроб в предходна седмица, но в новата клиничната пътека, код ХХХ фигурира единствено рентген и той трябва да се изпълни.
Както и всяка болница има разработена идеална антибиотична политика, но тя не е легално работеща. Лечението зависи от наличните в болничната аптека медикаменти.
Дори да се изпълни клиничната пътека, стигаме до заплащането. Има клинични пътеки с 200 лв. и клинични пътеки с 10 хиляди лв. Не смятам, че един лекар (работещ по клинична пътека с обидно заплащане), е 50 пъти по-глупав, или че пациентът е в по-малко рискова ситуация, или че 50 пъти по-малко са разходите за консумативи, защото тук калкулиране на труд няма. Но пък има лимити - ако изпишеш 5 пациента, реализиращи надлимитна сума, не ти се заплаща. Напрежението нараства особено през пролетта и късната есен, когато текат проверки от РЗОК и респективно се налагат глоби, въпреки аргументираното несъгласие от страна на глобените и арбитражната комисия. Дали ще оцелее лекарят и докога?
Криворазбраното здравеопазване
Когато при Вас постъпят пациенти, които са претърпели редица ненужни процедури, имате ли полезен ход? Има ли шанс лечението?
Лечението има шанс при правилна и навреме поставена диагноза, а това е продукт на съвременна апаратура, високоспециализиран и компетентен екип; съвременно лечение и интервенции; прилагане на съответния стандарт по специалността.
Как могат да се предотвратят случаите на професионална немарливост, проявена от хора, които би трябвало да се наричат Ваши колеги? Бихте ли подали оплакване срещу тях като лекар? А като пациент?
Необходими са екипност в дейностите, колегиалност, контрол и отговорност - тогава трудно биха се допуснали сериозни грешки. Като лекар, ако съм свидетел на фатална грешка - да, бих сигнализирал! Като пациент - до този момент просто зачерквам колегата за себе си. А медиците между впрочем нямат никакви привилегии като пациенти, за разлика от служители във ведомства или определени частни фирми например. Най-често медицинските лица са тези, които при невключена в клинична пътека си заплащат съответната процедура.
Какво може да се квалифицира като лекарска грешка и какво не?
Медицинските одити, при сигнал, разглеждат случая и той се категоризира като лекарска грешка или невъзможност в конкретната ситуация за процедиране по друг начин, независимо от изхода. За да се квалифицира като лекарска грешка, би трябвало да са налични всички елементи по стандарт или препоръки, и лекарят въпреки всичко да е взел неправилно решение към този момент! В медицината състоянието на пациента е динамично и ако постфактум изглежда, че е било възможно да се постъпи по друг начин, то в определения етап/момент преценката и решението биха били различни. При фатален изход - патоанатомичните срещи, каквито отдавна няма в много болнични заведения, дават кристален отговор на всички въпроси и съмнения правилно ли е воден диагностично-лечебния план.
Лекарските етични комисии работят ли ефективно?
Лекарските етични комисии разглеждат предимно отношения между медици, подадени рапорти до директора за нарушаване на общоболничния график и правила. Разглеждат жалби до директора на заведението и от пациенти. Има случаи на наложени административни наказания.
Трябва ли да бъдат съдени лекарите и болниците? А пациентите?
Водят се много дела, съдят се и болници, и лекари. Разпитват се медици като свидетели, определят се медици като вещи лица. При неблагоприятен изход, презумпцията е за виновност на медицинското лице. А Вие знаете ли да има осъден пациент? Настройването на пациенти срещу медици роди озлобяване и нетърпимост, непремерен тон от страна на пациенти, пребити лекари и мед. сестри, социалните мрежи се пълнят с призиви - „Малко им е боят“. Държавата трябва да криминализира тези прояви. Аз лично, като се замисля сега, имам често повод да съдя пациент, но те са пациенти, не просто хора, имат си права – афектирани са били и са се извинили. Толкова.
Д-р Велев - откровено за лекарите
Кой е най-драстичният случай на лекарска грешка, с който сте се сблъсквали? Какъв беше изходът за пациента? Какво се случи с колегата Ви?
Не съм бил пряк участник или свидетел, но искам да припомня един случай за непредсказуемите (или очаквани) емоции, за морала и отговорността. Операция в районна болница, обикновена апендицит. Хирургът - с много опит, много специализации, достатъчен стаж. Анестезиологът - дефицитен кадър, преди това е работил в областна болница. Интубацията е неуспешна, не знам причините, но… детето загива. И двамата медици след няколко месеца се самоубиха.
Как се чувствате, когато Ваш пациент почине? Ревизирате ли действията си всеки път?
Има понякога неизбежен фатален край. Не се свиква със смъртта. Утешението е, че си направил всичко необходимо правилно и навреме. Досието на всеки починал пациент се разглежда отново и отново за пропуски и грешки, за изводи.
Има ли все още човечност и професионализъм в българската болница или тя се е превърнала в търговски тезгях?
Има и човечност, и професионализъм! Медицината е призвание, отдаване на сили, знания, много разходи за обучение, неспиращо усъвършенстване, малко време за семейство и хобита. Затова все още ни има, затова наши водещи специалисти се канят за лектори в Европейски и Американски университети и в хирургични екипи в световни медицински центрове.
Какво бихте променили в българското здравеопазване, ако имахте необходимите правомощия?
Спиране модела на клиничните пътеки. Спиране монопола на НЗОК. Реализиране на Националната здравна карта. Повишаване нивото на студентското обучение и критериите за дипломиране. Промяна на формата на специализация и условията за прилагане на постиженията в медицината, без купени сертификати. Достойно заплащане на лекарския труд.
Какво бихте посъветвали пациентите, когато влизат в българска болница?
Да имат доверие в нас.
А колегите си?
Ние сме лекари, не сме търговци!
И един последен въпрос: Защо пицата идва по-бързо от линейката?
Няма кадри за Спешна медицинска помощ; няма оборудвани линейки; има много фалшиви повиквания. Лекар със специалност след много протести получава около 1250лв.; шофьор на линейка - 600 лв. Едно излизане на адрес излиза около 100 лв. - разходи за спешната помощ. По една програма могат да бъдат закупени много линейки, но няма кадри. От дълги години от страна на ръководители на болници има много и различни предложения в посока инвестиране в кадрите. Но няма политическа нагласа.
Препоръчваме ви още:
Следният текст е написан от мъж и колкото и да не ми се иска да го призная, макар и сатиричен, макар и преувеличен, не е безкрайно далеч от реалността. Ние сме критични към себе си, твърде критични. И мъжете ни изпадат в ужас от това. Защото каквото и да правят, не успяват да намерят точните думи... Как ни виждат те? Ето така:
Тя внимателно оглежда отражението си в огледалото. Върти се и така, и така. Изражението й е като че ли вижда отвратителна, но едновременно с това любима въшка. Гняв, болка, валкирии и ранен елен. Сега е времето да бягаш, брат. Най-точното време. Защото тя търси виновния и от подходящите за отстрелване наоколо си единствен. Но ти си забил спирачките и затова фаталната фраза: „Дебела съм!“ за пореден път те застига неподготвен. Пази се, това е капан, идеален и без изход. Съществуват ли варианти да се измъкнеш от него, без да оставиш парчета плът? Прецени сам.
Вариант 1
- Не, какво говориш! Откъде-накъде – дебела. Ти си стройна като кипарис.
- Да бе, аз съм сляпа, огледалото лъже. Нали се виждам от всички страни…
Резултатът: не, няма да се измъкнеш. Ти си гнусен лъжец и ласкател, заради когото жена ти не е в състояние да се прецени обективно, да разбере навреме сериозността на проблема си и да се пребори успешно с него. Върви на…
Вариант 2
- Защо пък дебела? Просто имаш широки кости.
- Я виж ти! А когато ме сваляше костите ми бяха тесни.
- Слънце, съвсем друго имах предвид! Не плачи, моля те!
Резултатът: давай, кажи й, че хората се променят (особено ако от свалките са минали 8 години). В общи линии върви на…
Вариант 3
- На това дебела ли му викаш? Я виж приятелката ти…
- Ти ме сравняваш с тази слоница?
- Извинявай, не знаех, че вече не сте приятелки.
- Приятелки сме, разбира се, а ти си свиня!
Резултатът: ти си свиня (а те са приятелки и нямат никакви противоречия, бъди сигурен). Ти наивно си допуснал, че тя влиза в супер тежката категория на приятелката си. Върви на…
Вариант 4
- Обичам те всякак.
- Дебела ли ме нарече?
- Кой, аз? Нали ти току-що каза…
Резултатът: спри, тя по-добре знае какво е казала, на кого и защо. Точно в този момент падни, счупи крак, за да можеш да разсееш урагана на гнева с поне малко съчувствие, идиот. И върви на…
Вариант 5
- Отдавна не сме ходили в галерията. Искаш ли да отидем, скъпа?
- За Рубенс ли намекваш?
- Защо пък… Просто исках да те поканя на едно по-различно място.
- Аз преживявам истинска трагедия, а ти се чудиш къде да ме завлечеш, задник.
Резултатът: няма никакво значение, че в местната галерия не са помирисвали Рубенс. Дори това да не беше така, ти все едно си задник, защото опитът ти да разведриш страдащата си жена е катастрофален. Върви на…
Вариант 6
- Ти не си дебела, обожавам всичките ти трапчинки.
- Намекваш, че имам целулит?
- В никакъв случай, скъпа, имах предвид трапчинките на лицето ти.
- Значи намекваш, че имам целулит.
Резултатът: ти си като слон в стъкларски магазин, ти си самата нетактичност и кривокрака, космата безчувственост. Върви на…
Вариант 7
- (мълчание)
- Чу ли? Дебела съм!
- (мълчание)
- Чудесно. Значи от днес нататък така ще я караме – моите проблеми са си мои, твоите – твои. Супер. Върви на…
Резултатът: няма да ти се получи да се правиш на невинен агнец, забрави, ти си жалък егоист, на когото не му пука, че най-близкият му човек има проблем. Върви на… Знаеш къде.
Вариант за самоубийци
- Да, ти си дебела. Така е. Съжалявам.
Резултатът: по-добре изобщо да не се беше раждал. Самоубий се и поправи тази грешка.
Най-забавното е, че психологическият капан, в който попадаш най-редовно, няма никакво отношение към проблема с наднорменото тегло. Твоята партньорка може да е по-тънка от батерия или да е пищна като разцъфнал божур, няма значение – все едно, рано или късно, тя ще произнесе това заклинание. А ти ще трябва да отговаряш. Затова съветът ни е – бъди по-дебел от нея. Много по-дебел. В пъти. Толкова дебел, че който и да те погледне, да го е срам да спомене за наднорменото си тегло в твое присъствие. Може би тогава ще успееш да избегнеш идеалния капан на любимата.
Затова, мили прекрасни дами, предлагам ви следното. Следващия път, когато застанете пред огледалото, огледайте се внимателно, (като любима въшка, ахахахаха), а после се обърнете към мъжа си в стаята и му кажете с широка усмивка: КРАСИВА СЪМ. Да видим какво ще отговори на това.
А и в крайна сметка е самата истина, нали?
Прочетохте ли
Царят на комплиментите
Автор: Мая Цанева
Преди няколко седмици синът ми каза, че едно негово приятелче няма татко. С блеснал поглед на откривател, той ме попита защо това дете има семейство, различно от нашето. Отговорих му, че всички имаме семейства, но някои имат татко и мама, други живеят с мама или само с татко, а трети - с баба или леля. Този отговор задоволи любопитството му, но в мен остана въпросителната как в бъдеще ще му обяснявам „по детски“, че семействата и децата, понякога се различават като лявата и дясната обувка, и това е нормално.
По скромните ми наблюдения и житейски преживявания децата са най-чувствителни и най-жестоки към тези от тях, които са различни. Като дете на разведени родители, и с незначителна малформация на едната ръка, познавам добре усещането. Едно от най-забавните преживявания, които са ми е случвали като неомъжена жена, бе да обясня на новото си гадже колко сестри и братя имам. В същото време се чувствам достатъчно добре в кожата си, щом се учудих, когато лекарят, който ме наблюдаваше като бременна, ме успокои, че детето ми няма да наследи белега ми. За мен различието е част от моята същност и нямам проблем да живея с него.
Днес, като родител на 5-годишен любопитко, съм изправена пред по-важна задача от това да преодолея тормоза в училище и да отговоря на въпросите около семейството ми: да го науча да бъде любопитен към света, като пази своя свят, но да уважава и този на другите. Защото точно сега сме достигнали онзи деликатен момент, когато трябва да му помогна да изгради стените около себе си, които да го пазят, но да остави прозорци и врата за навън.
Когато ние бяхме деца, семействата на разведените родители носеха клеймо. Допреди десетина години „алената буква“ беше запазена за т.нар. двойки без брак. Днес клеймото е за семействата с две майки или двама бащи. Засега не знаем как да ги обясним на децата от т.нар. „нормални“ семейства, които неизбежно ще срещат хлапетата им в училище, на площадката, в гимназията, въпреки шума, който вдигаме.
Как се чувстват децата в нестандартните семейства
Когато ние бяхме деца, хората с увреждания ги криеха. Днес те не се страхуват да искат и да се борят за нормален живот. В същото време и сега повечето родители на т.нар. здрави деца не знаят как да им обяснят какво се е случило на тези хлапета в количка, с по-тромава походка или малформации. Но със сигурност решението не е да шепнем и дръпваме нашите деца настрани, докато наум благодарим, че сме здрави.
Аз нямам отговор на по-голямата част от въпросите, които детето ми задава днес и ще ми задава тепърва – като започнем от това защо динозаврите са изчезнали, кой е създал Вселената и продължим до това защо някои деца са болни или умират, защо родителите на съседското дете не са заедно или някои момичета предпочитат пистолети, а други момчета – детска количка. Понякога разчитам на познанията си от училище, на чичко Гугъл, друг път – импровизирам. Важното е да имам отговор: за да не слагам решетки на прозорците му, да не заключвам вратите му към света, а да му помогна да го разбере, за да намери своя път навън.
Живеем в свят с твърде много информация, която понякога не можем да възприемем и обясним дори на самите себе си. Но това не е основният проблем.
Голямата трудност идва от това да признаем, че „всичко ни е наред“ и „виж в Гугъл“ не са отговори.
Гугъл няма отговори на всичко. Ние сме създали Гугъл и ние трябва да отговорим „защо“ и „как“ на нашите деца. А те не са ние и най-лошото, което можем да направим, е да умножим в тях не нашите знания, а нашите страхове. Да, има страшни и опасни неща, но нито червеният конец на китката, нито хорото на площада, дигиталната обсесия или киноата в закуската, ще ни спасят, ако не разбираме какво се случва. Важно е да се учим и да откриваме заедно. Защото както казвам на детето си - умният човек е силен и да, откривателите съществуват. Искам той да е един от тях.
Препоръчваме ви още:
За Пипи, Мани и други свободни
Как да общуваме с различните деца
Автор: Мария Караиванова
„Къде да запишем детето?“ e въпрос, който изяжда половината от месец август в проучвания на школи, училища и градини. Критериите за избор на място за учене никога не идват в пакет, те са винаги различни и многобройни и най-често включват цената, локацията, имиджа на институцията, учителите, системата, базата, групите... Методите на работа рядко биват обсъждани, но те са не по-малко важни. А методи не липсват и при това има много нови в допълнение към вече познатите Монтесори, Валдорф и сугестопедия. В съвременната методология детето стои в центъра на учебния процес повече от всякога, затова ще разкажа за 6 метода и техники, които намирам за високо ефективни по отношение на мотивиране на децата да учат.
Play based learning – Игровизацията (или по-точно обучението базирано на игра) е подходящ метод на работа с деца в предучилищна възраст. Първото нещо, което изниква в съзнанието ми, щом чуя за игровизация на обучението, са финландските детски градини. Както всички знаем, там децата играят много. Двата основни „предмета“ в детските градини са неструктурирана игра и структурирана игра. При неструктурираната игра децата си играят без възрастни да се намесват в играта им и имат пълна свобода за вземане на решения и разрешаване на конфликти – много важно житейско умение. При структурираната игра учителката казва: „Хайде да поиграем на магазин за сладолед!“ и насочва играта (т.е. определя я), за да може в нея да вмъкне конкретни цели на урока. Не само финландците знаят защо е важна играта. Ние знаем също, че в нея се отработват доста модели на поведение, разрешават се проблеми, децата се учат да се социализират и комуникация с другия, вземат се решения, изпробва се толерантността, участва се в диалог, тества се принципа проба-грешка, спазват се правила (на играта)… В играта децата имитират много житейски ситуации и това има подготвителен ефект. Аз все още помня с каква сила си припомних детските игри с куклите ми, когато се роди дъщеря ми. Мъжът ми пък споделя, че благодарение на легото едно време сега е толкова добър, когато се наложи да сглобява скеле на къща или нещо по колата, въпреки че е уеб дизайнер.
Учене чрез игра: пирати на картонен кораб отиват да проучват океана.
Gamification – Да не се бърка с гореописаното игровизиране. Геймификацията (нямам готова дума на български) е още един метод, който силно мотивира учащите без оглед на възрастта им (използвала съм го и с възрастни и работи с пълна сила). При него преподаването наподобява електронна игра: учащите преминават през нива, получават точки (например ако три пъти използват на място сегашно перфектно време, печелят точка), могат дори да си измислят роля, нова самоличност или аватар за времето на часа. Вече има и онлайн платформи, които са специално разработени за използването на този метод в клас – сайтът classcraft.org например дава възможност учебният час да се превърне в интерактивна електронна игра. Добър пример за този метод е и добре известната симулационна игра World Piece Game, където децата трябва да съзадават свое общество и да разрешават икономически, социални и екологични проблеми с минимални военни действия. Много е интересно, креативно и действа силно мотивращо!
Междувъзрастово преподаване: най-забавните учители са просто други деца.
Project based learning (проектно базирано обучение). Това е може би е най-ефективно използваният от новите методи за работа с деца на възраст 10+ години – използват го дори в държавните училища! Проект може да бъде планирането на уебсайт или вестник на училището, постер с инфографики, създаване на идея за собствен бизнес, мисия на Марс, или училище на бъдещето. Изпълняването на проектите се осъществява в рамките на няколко учебни часа, работи се в група и на финала се обсъждат резултатите, като често се правят презентации на готовия продукт. По време на изпълнението на проекта децата имат възможност да използват различни източници на информация (интернет, книги, лаптоп, таблет, телефони, родителите си и т.н.), ако такава им е необходима за изпълнение на задачата. Учениците често работят в екип, генерират идеи, упражняват творческото и критическото си мислене, презентационните умения, както и уменията за търсене и подбор на необходимата информация, синтезирането й и презентирането й. Ролята на учителя е по-скоро пасивна, той подпомага процеса на работа, но няма функцията на всезнаещ авторитет. Той наблюдава и насочва подбора на информация и процеса на учене по време на проекта. Важно е учителят да успява да дава на децата усещане за независимост в търсенето на информацията, в изпълнението на проекта. Проектно базираното учене може да включи допълнителни техники като обърнатата класна стая (flipped classroom), която силно мотивира децата на възраст 10+ години. Класната стая е „обърната“, защото активната част на урока се върши в къщи (правим проучване, пишем текст, попълваме учебната тетрадка или четем урока от учебника), а в клас обсъждаме резултатите и правим дискусия по вече наученото. Методът се счита за високо технологичен, защото често залага на онлайн платформи с видео клипове, които съвременните деца използват така или иначе. Много подходящи платформи са ucha.se, Кhan Аcademy (превеждат я и на български), googledocs, youtube и др. Това, което аз като преподавател допълнително обръщам в обърната класна стая, е мястото на учителя и ученика. Аз стоя в дъното на класната стая и оставям децата да изнесат урока, който сами са подготвили по предварително уговорена тема и само помагам, ако е необходимо. Друг проект, който използвам в класната стая е междувъзрастовото преподаване (cross-age teaching), където деца в училищна възраст преподават на мъници от предучилищна възраст. В САЩ тази техника се практикува и в училищата, където осмокласници се срещат с второкласници, например. При нас с “големите деца” планираме надлежно урока и всеки дава максимума от своята креативност и енергия. А малките са пленени от това, че им преподават “големи”. Техниката е много ефективна за развиване на емоционалната интелигентност на децата и чрез рефлексия, “големите” достигат до решенията на много въпроси, които пък подпомагат личностното им развитие.
Проектът трябва да бъде, разбира се, съобразен с възрастта и интересите на учениците, а мотивацията им допълнително се подклажда от работата им в група, различните идеи и свободата за избор на източници на информация. Децата получават усещане за автономност и удовлетвореност, което пряко влияе положително на мотивацията им за учене и участие в следващ проект.
Проектно базирано учене: голямата главоблъсканица, докато стигнем до решение..
Преживелищна педагогика. Ученето чрез преживяване не е от вчера и отдавна съществува под формата на стаж, практика и др. Този метод има определен цикъл на учене, който следва стъпките преживяване - рефлексия (анализ на преживяното) - извличане на концепция – експериментиране с новата концепция, за да видим как тя работи на практика. Един съвсем простичък пример за преживяване в клас по време на час по английски е например урока на тема Journey Back in Time. Четохме текст за маите и за развитата им цивилизация. Текстът описваше как те са имали писменост, произвеждали са различни стоки, бижута и традиционната им напитка била шоколадът, наравен от счукани какаови зърна, подправки и чили. Използвах темата за напитката и подготвих необходимите съставки. В часа никой не очакваше, че ще приготвяме горещ шоколад и четяха текста с традиционното за тийнейдърите отегчено изражение. Когато обаче приготвихме горещ шоколад с чили по начина, по който е правен от маите, атмосферата се оживи, започна дискусия, описвахме вкуса на напитката и евентуално какво би лекувала; след това обсъдихме възможни подобрения на вкуса и съставки, които всеки от учениците в класа би добавил; за какви случаи е подходящ този горещ шоколад и защо... Преживяването ми позволи да вмъкна причина за разговор на чуждия език, да подпомогна употребата на конкретни изразни средства, но и да накарам децата да запомнят темата, целевия речник и дори да продължат с доизкусуряването на рецептата за шоколада вкъщи. Целта на преживелищната педагогика е напълно да потопи учащия в преживяването така, че той да отдаде цялото си внимание на това, което прави, и да няма усещането, че просто изпълнява зададено от друг задължение; тя цели да докосне струна и да предизвика емоция и обвързване с процеса. С преживяването учителят често се опитва да изведе детето от зоната на комфорт, защото това гарантира учене, а след това, при етапа на рефлексия, се осмисля новото преживяване и се вадят поуки, които да бъдат приложени при следващ опит. Не на последно място, преживелищната педагогика се стреми да доведе учащия до личностно израстване. Тя прозира при много от новите методи и е подходяща за всички възрасти.
Австралийско училище като Дисниленд
Преживелищна педагогика: удоволствието от постигнатите резултати.
Outdoor education. Обучението сред природата изненадващо все още се води за много нов метод на преподаване и идва при нас от северноевропейските държави, макар че има сериозна такава школа и в Австралия. Този тип занимания са, естествено, насочени към опознаване на природата и процесите в нея, но много застъпва работата върху социалните умения, емоционалната интелигентност, работата в екип, себепознанието, рефлексията (анализ на преживяното/наученото), самостоятелността. Използват се много забавни отборни игри, които развиват логиката, стратегическото мислене, социалните умения. Аутдоор обученията се провеждат не просто навън, а сред природата, обикновено извън града. Затова училищният двор не е съвсем подходящ. За обучение на открито можем да говорим по време на зеленото училище или летния езиков лагер – когато сме далеч от града и далеч от мама и татко. Този метод е изключително необходим на съвременните деца, които в градска среда са заобиколени от задължения, екрани, булеварди и трафик. Той свързва децата с природата и спомага позитивното отношение към околната среда и опазването й. Излизането сред природата ги прави отново силно мотивирани учещи хора – защото когато сме в кръг на поляната (а не в класната стая) всички са готови да учат. И предметът няма никакво значение. Методът е подходящ за всякакви възрасти – от току-що проходили до възрастни.
Учене на открито: всички са в клас!
Ролята на учителя в съвременните педагогики е по-различна – той не преподава достолепно застанал на катедрата пред класа, а е сред учениците си, на пода в кръг с тях и се опитва да помогне на децата да се научат как да учат, така че ученето им да продължи и да е успешно през целия им живот. Защото търсенето на нови знания продължава дори и след като завършим училището, школата или университета. Придържането към само един от гореизброените (или пък други) подходи е трудно и неефективно. Печелившият ход винаги е комбинацията от няколко метода, техники или подхода. Когато училището или учителите са добре запознати с новите техники (пък и технологии) и могат да ги комбинират успешно в час, и имат визия и план за това как детето ви и уменията му ще се развият през следващите поне 3 години, значи всичко е наред.
Мария Kараиванова е съосновател и педагогически ръководител на езикова школа Mary Eton, където заедно с екип от преподаватели разработва нови програми със съвременни методи за обучение.
Снимки: личен архив на автора, със съгласието на родителите
Препоръчваме ви още:
Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието
Училище от бъдещето - Сингапур
- Най-популярни
- Най-нови
