Автор: Траяна Кайракова

Дъщеря ми кандидатства в чужбина. След като оправихме всичко с документите по кандидатстване и излязоха дългоочакваните резултати, се оказа, че от общежитието в избрания град още няма отговор. От 5 града, приета и в петте, на общежитие в четири от тях, ама баш там, дето ще се записва – още няма никой. Почва се едно лудо търсене на квартири, щото не се знае дали ще има общежитие. Места бол, обаче тук звъннеш, там звъннеш и всеки хер ти вика: „Ела утре на интервю“. Ти отговаряш, че ще си там след два месеца, той кима по телефона и ти отговаря, че това е чудесно, но утре те чака на оглед. И тъй до края на света. След около 120 адреса на детето вече му е писнало, аз съм говорила де на руски, де на патагонски с хиляда човека и няма, и няма. Вече на всички ни се реве, времето неумолимо накъсява и тогава ми хрумва да звънна на най-прочутата Мама Нинджа – Мария Пеева. Разбра ме не от една дума, ами от първата буква и веднага пусна съобщение в сайта си, че тъй и тъй една вече полудяла майка търси българи в Германия, за да помогнат с квартира. Тук е мястото да благодаря не само на нея/ Мария, обичам те, ти си го знаеш!/, но и на цяла върволица от хора, които дори не съм виждала : Надя Чавдарова, нейната приятелка Руми, отец Стефан от Кьолн, Антоанета, Мая, Димитрина, Петър, Георги, Иван, Димитър Йончев, Ваня Роман, Момчил Белевски, който денонощно вися в нета и писа от наше име, и кандидатства, Стамен, който съдейства и по интернет, и на място там, Силвия Виденова, която предложи дома и колата си, но беше на 100 км. от града и нямаше как да стане. Дано не пропусна някого, но толкова много хора се ангажираха, че им загубих края. Хора, не знаете каква подкрепа ми оказахте! Надявам се да ви се върне стократно!

Разбира се, имаше и такива, които ми скъсаха нервите. „Бе вие сега ли се сетихте да търсите квартира? Мозък нямате!“, „Гледахте ли еди-къде, а тук, а там?“, „Какво дрямахте досега?“ и т.н. Бе, хора, никак не сме се сетили два дни преди това, ама върви обяснявай. И няма място, дето да не сме преровили или да не сме се обадили.

Големият майтап и шок за мен бе фактът, че за момчета квартири има, колкото искаш, на ниски цени. Че едни хубавки, подреденки, обзаведени, щото масово дават голи стени, в общата стая плазми, билярд и каквото се сетиш. Женски не щат и не щат. Ако някой от вас знае каква е тъз работа, моля да ме просветли! Замислих се аз как бих постъпила, ако видя такъв зов за помощ. Хич няма да му мисля. Вземам го туй дете у нас и хуквам по агенции и паланки да свърша, каквото мога. Поне така разсъждавам, пък знае ли се.

Малко след обявата в сайта на Мария с мен се свърза по фейсбук Вики. Живее в далечния град от години и предлага помощта си. Аз предлагам пари, за да помогне с търсенето на квартира, ама не познах. Не ще и да чуе. Детето ще живее у тях, ако не намерим нещо и тя ще му помага да се устрои. Веднага се чухме по телефона. Думите й ме впечатлиха:

- Виж сега, ако беше за екскурзия, за забележителности или нещо, свързано с развлечения, нямаше да обърна внимание. Но моето дете учи в чужбина и аз, като майка, разбирам чувствата и притесненията ти. Не искам повече да говориш за пари и благодарности! Каквото зависи от мен, аз ще го направя. Ти бъди спокойна и окуражавай детето. Сега хуквам до бензиностанцията да взема всички вестници с обяви. 

Не знам дали ми вярвате, ама плаках от облекчение като дете. Винаги съм била непоправим оптимист и казвам, че животът е чудесен, защото идва от думичката „чудо“. Нашето чудо и досега е Вики. (Тя не се казва така и аз ще уважа желанието й да бъде анонимна. Добрите хора не търсят известност, те просто правят добро). И като се грабна тази жена, обикаля, звъня, писа, ходи на място, цял месец не спря. Но няма и няма. Хората искат да видят човека, който ще живее в квартирата на живо. И са прави, какво да им се сърдя. Оттам стягаме ние багажа, всеки ден говорим с Вики, като цяло подготвяме се. Тук да спомена, че при един от разговорите така се оляхме, че й изгоря тенджерата и гръмна стъкленият плот, та сега съм й длъжница освен с тях и с едно основно чистене, барабар с прозорците. По-натам ще разберете защо. Детето е ошашкано, няма начин – не стига, че чужда държава, ами и няма къде да отседнеш за постоянно, пък аз съм на прага на нервна криза. В главата ми започват да щракат всякакви неща. Коя е тази жена? Луда ли съм, че пращам детето при непозната? Ами ако е сутеньорка? Ами ако търси хора за донорство? Ами ако е някаква откачена и убива деца? Може да ви е смешно, ама всеки родител ще ме разбере. Давам последни наставления (вече на летището) - като я видиш, ако нещо, макар и малко, те усъмни, не се качвай с нея в колата. То не стига, че ще иде да я посрещне, ами и акъли давам. Коремът ми е на топка, от ужас чак не се разревах на терминала, тъкмо да не тревожа детето. След 3 часа то каца цяло и невредимо, но се оказва, че ще изчака около час и половина, щото жената е на работа. Аз звъня през минута, вече не ме свърта.

До дъщеря ми

Накрая детето изцепва:

- Мамо, не знам каква е, ама само да дойде веднъж, че ще се напишкам, а няма къде да оставя багажа.

Да ревеш ли, да се смееш ли? Може и да те убият, ама друго си е преди това да си се облекчил все пак. Минава известно време и иде съобщение: “Тя е по-невероятна, отколкото можеш да си представиш! Уникална е!“. Изпускам целия въздух на планетата и вече си рева спокойно. Сега остава да идат на няколко огледа и пей сърце! Аз тъй си я мисля тая работа – идеш, видиш, харесаш и бам!- дават ти стая. Нищо като подобно! На оглед отиват между 30 и 40 студенти. Хазяинът обяснява, наблюдава и си избира някого, без да дава обяснение защо е решил така. Ей тука вече ми се стъжни. Цяла седмица търчане по огледи, безкрайно писане на имейли, абе чудеса. На всичкото отгоре тази жена става сутрин в 6 и 30, ходи на работа до обяд, връща се и хуква до тъмно по огледи, банки, общини, да регистрира детето. Да не говорим, че и тя къща върти, и има семейство. Не знам за кого по-напред да се притеснявам, ама детето е спокойно, пък Вики не спи и тя от притеснение, ама още удържаме фронта. Продължаваме да говорим с часове. Тя дава подробен отчет за всичко. Как хазаите послъгват за локацията – ей тук, на 20 минути с автобус, пък то е със смяна на три автобуса, ама тя да не е вчерашна! Все пак от 20 г. живее там и знае града на пръсти. Детето е очаровано – „ Мамо, ако знаеш Вики как гледа всичко, направо те би по точки. Има ли мухъл, влажно ли е, студено ли е, осветено ли е, има ли магазини в близост, шумно ли е, скъпо ли е, абе каквото се сетиш. Убива ме. Много ме тъпче тая жена. Сутрин става, прави ми кафе и закуска и иска да изям всичко до дупка. Ама ще се пукна бе, мамо. Кажи й да не ме тъпче. Не ми дава да си ползвам нищо от багажа, та да стояло чистичко, като се нанеса. Имам 6 завивки, парното е до дупка, ще пукна. Знаеш ли, че вечер идва да ме завива? Кога спи и почива тая жена не знам!“

От другата страна Вики казва:

- Да знаеш, че детето ще ти се оплаче. Аз съм досадна. Трябва да яде, да се облича и да се пази! На терасата не бива да излиза гола. Аз викам след нея, а дъщеря ми ме поглежда отровно и казва: “Спри да й се месиш! Не можеш да командваш целия свят! Не разбираш ли?!“ Всичко разбирам аз, ама това дете, както е дошло, така ще тръгне – живо и здраво! Няма да го разболявам тука!

На другия ден детето продължава:

- Днес ходихме по магазините. Трябва да си купя пантофи, че тук е доста студено. Веднага си харесах едни такива балетни, много сладурски, а Вики вика: „Тия въобще да не си помислила да ги вземеш! Не ти трябват за красота! Я да видя тия? Не, абсурд! Много им е тънка подметката! Да се хлъзнеш нейде и да се пребиеш. Вътре имат ли дебело? Значи не стават. Я дай другите. Тия са добре. Я пробвай, как са? Точни? Ще вземем един номер по-големи, да може с дебел чорап да ги носиш!“

Идея си нямате колко съм доволна и щастлива, че Вики е точно такава, каквато е! Тя се държи с моето дете, както аз бих се държала. Дано дъщеря ми знае какъв късмет извади, защото вече е с две майки. Цял живот няма да ми стигне да мога поне мъничко от това, което направи тази невероятна жена за нас, аз да направя за нея. И ако си мислите, че това е всичко, много сте далеч от ключа за палатката! Предстои такъв екшън, че и аз, и детето, и Вики ще го помним, докато сме живи!

 Следва продължение…

Прочетохте ли

Сега ти остава да бъдеш щастлива

Какви грижи изисква детското зрение, кога е добре да се заведе детето на преглед, кои са съвременните методи за лечение на очите - на тези въпроса отговаря офталмологът д-р Райна Рангелова. 

На каква възраст препоръчвате да се извърши първият очен преглед?

След 6-месечна възраст до  три годинки е препоръчително да се извърши първия профилактичен преглед, дори родителите да не са забелязали проблеми или притеснителни реакции от страна на детето. Естествено, ако се появят някакви симптоми или родителите имат притеснения, не е необходимо да се изчаква определена възраст, а преглед може да бъде осъществен и по-рано.

Как родителите на малкото бебе могат да проследяват дали зрението му се развива правилно?

На двумесечна възраст детето започва да се заглежда и да проследява движещи се предмети, които могат да бъдат в ярки цветове и подходяща големина.

Какви са симптомите на проблеми с очите в различните възрастови групи:

1. В бебешка възраст, ако родителите имат съмнение за кривене на очичките на детето, съветваме възможно най-бързо да се направи консултация с очен лекар и ако се потвърди проявата на кривогледство, детето трябва да бъде насочено за консултация с детски очен специалист. Понякога честото мигане и търкане на очите в ранна детска възраст може да ни подсказва за проблем със зрението или да ни насочи към алергични реакции.  

2. Задължителен е прегледът на детето в предучилищна възраст, когато вече изследването на зрението може да стане с негово съдействие. При деца с оплаквания е необходимо изследване с разширяване на зениците за определяне на рефракция.

3. В училище проследяваме децата за оплаквания от главоболие и напрежение при по-продължително зрително натоварване, зад което може да стои „скрито далекогледство“, „мързеливо око“. Задаваме въпроси дали добре се справят с написаното на училищната дъска, което може да стане повод за откриване на късогледство, астигматизъм. Винаги разпитваме за членове на семейството, които носят очила, за да не пропуснем и фамилна обремененост на децата. Редовните профилактични прегледи всъщност са от особено важно значение.

4. В зряла възраст: при липса на оплаквания, профилактичните прегледи могат да се провеждат през няколко години. Към 40-годишна възраст настъпват физиологични промени в зрението, което налага отново по-чести прегледи. Когато има наследственост, анамнеза за очни проблеми, проследяване на вече доказани заболявания и промени в офталмологичния статус, редовните прегледи са задължителни.

Каква профилактика за очно здраве препоръчвате?

Редовни почивки от зрително натоварване, на всеки 2 часа работа с монитори, около 5-10 минути почивка, гледане на далечни разстояния, проветряване на помещенията. Спорт при деца и възрастни, повече занимания навън, а не в затворени пространства.

В наше време проблемите на зрението се коригират много успешно. Какви методи се прилагат в България?

Лазерната корекция е факт от години у нас. Прилагат се успешно както повърхностни методи, така и методи, коригиращи рефрактивни несъвършенства в дълбочина на роговицата. В България се прилагат всички известни в световен мащаб методи на лазерната корекция.

Кои са най-новите методи за коригиране на зрението?

TransPRK е най-новият и модерен безконтактен метод, при който отстраняването на епитела и корекцията на зрението се извършват едновременно и изцяло от лазера в една стъпка. Иновативната технология SmartSurfACE лазерна корекция, представлява най-новата и ефективна разновидност на безконтактната TransPRK чрез микропулс технология.

Какви проблеми на зрението лекува?

Късогледство, далекогледство, астигматизъм.

За какви пациенти е подходящ?

Подходящ е за пациенти  с различна рефрактивна аномалия, като между 20 – 40 години е най-подходящата възраст за лазерни манипулации за корекция на зрение. Има, разбира се, възможности за корекция и в по-късна възраст. Подходът е индивидуален и решението се взима винаги след подробен преглед и разговор с всеки пациент. Има заболявания, които могат да ограничат прилагането на лазерните корекции: възпалителни, автоимунни  и дегенеративни заболявания.

Какви са плюсовете на този вид лечение?

Лазерната корекция е преди всичко избор на пациента. Тя дава независимост от очила и контактни лещи, предлага бързо възстановяване и комфорт за всеки желаещ да вижда фокусирано без помощни средства.

Какво усеща пациентът по време на манипулацията?

Манипулацията е безболезнена, прилага се капкова анестезия. Има усещане за допир и леко опъване от инструмента, който принудително държи клепачите отворени, но дискомфортът се регулира от оператора с напасване спрямо отделния пациент.

Какъв е възстановителният период?

Първите няколко дни може да има неприятно усещане на глождене, дразнене, лека болка, светлобоязън, за 4-5 дни има поставени меки контактни лещи на коригираните очи и също така се слагат капки. След отстраняване на терапевтичните меки контактни лещи, усещането за комфорт е значително по-добро, поставят се сълзи за продължителен период. Зрението се възстановява и подобрява с всеки изминал ден, като до края на първия месец се постига желания резултат.

За д-р Рангелова

Д-р Райна Рангелова е офталмолог с практика в Очна клиника "Ден". Член е на Европейското Дружество по Катарактална и Рефрактивна Хирургия от 2007 г; Специалните и интереси са в областта на детската офталмология, конактологията и преден очен сегмент. Стажувала е в болници „Saint- Pierre“ и „Moliere“, Брюксел, Белгия.

Препоръчваме ви още:

7 "безобидни" симптома при децата през първата година

Къде да заведа детето на лекар?

Какво е Синдром на електронния екран

Размисли на детската писателка Петя Кокудева от и след срещите й с деца

През последните 6 години се случи така, че като автор на книги за деца, често получавам покани за гостуване. В училища (всякакви: елитни градски, в малки селца или пък такива за деца със специални нужди), детски градини, библиотеки, творчески школи или на фестивали из цялата страна, а вече няколко пъти и в чужбина. Опитът ми, разбира се, е строго личен и в този смисъл непредставителен, но поради натрупването, бих могла да си позволя щрихирането на някои тенденции, заключения и препоръки (към себе си, а и към канещите: родители, учители, възпитатели, директори, пр.).

За самочувствието на децата

Нека да започна с това, че смятам срещите между деца и живи, съвременни автори за многопосочно ценни. За децата това е шанс да разберат, че постигането на стойност и удовлетворение през работа с езика е не само възможно, ами вълнуващо. Оставете грамотността и това „колко е важно да четем“. Друго е по-важно. Децата виждат някого тук и сега, в своята реалност, който е авторитет благодарение на езика. Как едно дете би имало самочувствието само да се занимава с език, ако светлите примери за любими писатели винаги са идвали отнякъде далеч и са били чужди? Само ако са виждали мърдащи български писатели, истински, децата ще изградят самочувствието, че един ден и те биха могли да посегнат към това. А както знаем, увличането по нещо най-често преминава директно през желанието и ти самият да го правиш (ако четеш много, е нормално да ти се прииска и да пишеш).

Без куртоазия

На второ място, тези срещи са важни и за авторите. Не толкова за да представят книгите си, колкото за да изживеят здравословни моменти като „момченце заспива блажено по време на срещата“ или „тийнейджър пита защо съм ходила в Аушвиц, защото харесвам Хитлер ли?“. Да бъде поставен лице в лице с действителността, без куртоазията на възрастните, е нещо, което неимоверно помага на писателя. Зарежда го със самоирония, прави го изобретателен и го лишава от всички захаросани, погрешни представи за „сладички, мили дечица“, на които да говори умалително. Децата могат да бъдат свирепи, по-важното е обаче, че често са неподправено, разбирайте - добронамерено свирепи. А това наистина боли. Така че, ако искате да имаме зрели, незахаросани, мъдри детски писатели – канете ги на срещи с деца.

Точно копие

Из многобройните ми срещи с деца едно нещо винаги ме е удивявало. Класът винаги представлява доста точно отражение на учителя. Ако учителят е развълнуван, заинтригуван и внимателен – така се отнасят към материята и учениците. Обратно, ако учителят си гледа в телефона и им шътка през две минути – забравете за сполучлива среща. В последните години това е моят неизменен лакмус, когато избирам дали да приема покана, или не: отнася ли се учителят с уважение към мен, искрено ли се вълнува от книги, на него самия любопитно ли му е, или ме кани, защото „има някаква програма“ и трябва да попълни час?

Няколко гаранции за провал на среща с деца

Тук изрично подчертавам, че това е моят опит. От него знам, че среща със 100 или 200 деца за мен е равносилна на безсмислица (за жалост, такива срещи нерядко се организират – от неопитност, за отбиване на номер, пр.). Книгите не са поп концерт, нито влогърство. Те са опит за общуване, а с 200 човека, част от които не могат дори да те чуят, общуване не става. 

Разочарование са (предимно за канещите) и онези срещи, от които се очаква детският писател да е клоун, аниматор, герой на Марвъл или поне обикновен фокусник. Няма нужда да конкурираме книгите с игрите и филмите, защото първите ще загубят. Ще загубят не защото са по-слаби, а защото това не е тяхното състезание (нали помните онова с рибата, която накарали да лази нагоре по дървото – ами не става). Ако обичаме някого, не го караме непрекъснато да се равнява по другите, нали? Така е и с книгите – нека обичта ни към тях се прояви в ясното разбиране и демонстриране, че те са своя собствена категория и не се състезават с апове, джаджи и филмчета.

Пътят към провала минава през това да си представяме универсален образ на детския писател. Нека не забравяме, че едни автори ще подарят на децата чувството си за хумор, други – поетичния си глас, трети – омагьосващата си срамежливост (от нея децата също има какво да научат!), четвърти – чаровната си, но искрена недодяланост. Няма нужда всички детски писатели да сме стенд ъп комици или актьори, за да имаме собствена ценност, полезна за децата. Имаме нужда от разноликост.

Сигурно тук някой ще възкликне: „Е, да, ама аман от скучни представяния на книги, в които някой чете протяжно.“ Аз бих ви посъветвала: „Ако сте свидетел на такъв случай, намерете начин да дадете добронамерена обратна връзка. Не го замитайте. Не го коментирайте под сурдинка с колеги. Дайте препоръки на автора. Вдъхновете се за пост във фейсбук, където без имена и лични нападки да изложите с какво една среща би могла да бъде по-сполучлива. Мислете конструктивно за цялото, защото в тази работа не сме различни отбори.“

Няколко практични съвета, когато каните автор на среща с деца

1. Споделете представите, изискванията, желанията си за теми и формат на срещата. Разкажете повече за децата и техните интереси. Когато ходя на среща, винаги питам какви са децата, какво ги вълнува. На някои съм разказвала и чела за поезията, на други - за Япония, на трети – за животните. Важно е очакванията и от двете страни да се доближат.

2. Имайте предвид, че „детски писател“ в България най-често не е работа или бизнес занимание, а страст. Аз например ходя на работа по цял ден и ми е важно канещите да се съобразят с това поне откъм време.

3. Запознайте се с книгите на писателя, когото каните (това не значи задължително да ги купувате или да карате децата да ги купуват, но все пак е добре те да познават четивата, нали?). Имало е случаи, в които ме мислят за илюстратор, и други, в които е било ясно, че канещият е дочул моето име отнякъде, но не е чел какво пиша. Това е безсмислено. Използвайте срещите, за да свържете децата с хора, които наистина са им интересни. Попитайте ги (децата) за тяхното мнение.

4. Давайте обратна връзка. Освен непосредствената атмосфера по време на срещата, по която съдя дали е минало добре, много често получавам писма от родители или учители след срещата.

5. В 21 век сме. Не се стресирайте и тюхкайте, когато попитам дали имате мултимедия, дали има колонки, за да пусна звук (или видео). Ако няма, просто предупредете, че няма. (Не е истина колко проблемна се оказва винаги тази мултимедия!)

И няколко хвърчащи мисли накрая:

1. Много често (почти винаги) ме канят родители в тандем с учители. За мен това е чудесна новина, защото значи, че действат заедно в името на децата. Така че, родители и учители, съюзявайте се все така!

2. Някои от най-хубавите ми срещи са били в много малки селца или пък при деца със специални нужди (например със зрителни проблеми). Така че, нека не ви притеснява откъде сте, каква е базата ви и какви сте, когато искате среща с автор. Действайте!

3. Отделете 10 минути да обясните на децата що е детски автор, какви неща пише и пр. Нека не са напълно неподготвени за срещата (което се случва).

4. Не сте длъжни да купувате книги при гостуване – това не е бизнес среща, нито книжарница. На повечето места, където ходя, мои книги не се продават (освен ако изрично не са поръчани предварително). Но е проява на уважение да познавате книгите, да уведомите родителите и децата, че могат да си ги купят, ако желаят. Както и да попитате автора за неговите разходи по гостуването – пътни, спане, малък хонорар и пр. (Десетки пъти съм ги плащала сама, когато някой няма бюджет, но пък ме кани от сърце. И винаги отказвам от раз, ако някой смята, че съм му длъжна и дори не се хаби да ме попита за тия неща.)

5. Учители, родители, библиотекари, не се тревожете да бъдете част от срещата! Участвайте, смейте се и мислете с нас. Вие не сте пъдари или странични наблюдатели. Децата винаги се палят страхотно, когато видят, че „и госпожата вдига ръка“ - това за тях е знак, че срещата е общение и вълнение за всички.

Както беше казало едно дете: „Когато го държиш в устата – бонбонът е вкусен. Когато го държиш в ръка - не е вкусен.“ Нека всеки от нас се стреми да прави нещата по смисления начин, за да ни е вкусно на всички.

Прочетохте ли

Пандата е черно-бяла, защото играе шах...

Майка на три деца написа на съпруга си писмо, в което обяснява защо е постоянно с телефона в ръка. Прочетете го и може би ще се разпознаете.

Скъпи съпруже,

Усещам твоето неодобрение. Когато седиш и играеш с малкия след семейната вечеря. Виждам изражението ти, усмивката ти или насмешката, когато светне екранът на телефона ми. Чувам как си мърмориш под носа, когато къпя детето с телефон в ръка или когато се занимавам с по-големия, опитвайки се междувременно да напиша есемес. Признавам своята адикция към телефона, но не можеш да си представиш каква  колосална зависимост имам от това малко устройство. 

Да, пристрастена съм.

Знам, че заедно четяхме колко ужасен и разрушителен е този навик за взаимоотношенията. Съзнавам, че това е лош пример за децата ни. Помня, че си обещавахме да сме по-взискателни към времето пред телевизори, компютри, телефони. Но плановете ни се разбиха с гръм и трясък, а пристрастеността ми се засили.

Когато се стараех „да се държа добре“ с телефона, моят жизнен ритъм и начин на живот бяха много далеч от „мама-остава-вкъщи“. Сега аз не разговарям с възрастни, ако изобщо разговарям. Моята компания е един див дребосък, който трудно може да бъде усмирен, когато му прорязват зъби или играе с кучето.

Постойте с младата майка

А почивните дни с приятели? Моята младост, доколкото си спомням, беше изпълнена с приятни партита и вечерни сбирки.

След колежа, раждането на децата и преместването на ново място, моите социални контакти се прекратиха. Вече не се срещам с приятелите си толкова често, колкото бих искала, затова си бъбря с тях в социалните мрежи или пиша съобщения.

Нали знаеш, че съм екстроверт? Знам, че разбираш значението на тази дума на хартия, но не съм сигурна осъзнаваш ли това в реалния живот. Аз черпя сили от общуването си с други хора, за предпочитане на възраст над 5 години.

Когато стоя твърде дълго у дома, сама или само с децата, което за мен е равносилно на самота, започвам да се суетя и да нервнича, търся повод да се измъкна навън, да срещна някой възрастен, който може да поговори с мен. Вече съм на "ти" с някои от касиерките в магазина. За мен дори да поговоря с някого на опашката е постижение.

11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка

Когато преди 11 години за пръв път станах майка, майчинските групи в социалните мрежи станаха моя спасителен пояс. Сега, когато имам вече три деца, всичко си е същото. Тези жени буквално промениха живота ми и в големите неща, и в малките, макар че почти никога не се срещаме на живо. Те са тези, към които се обръщам, когато трябва да разбера докога да кърмя бебето или откъде се появи този обрив на крака на големия. Те са с мен, когато децата правят деня ми невъзможен и имам нужда да се отърся от напрежението и да не се сдухвам. Те много добре разбират за какво става дума.

Това не означава, че не искам да присъствам в живота ни. Но когато съм прикована вкъщи, всички мои вътрешности крещят, че имам нужда от повече социална активност.

Аз съм изолирана и самотна. Да остана вкъщи с три деца, така ме потиска понякога, че дори най-елементарните неща ми костват невероятни усилия. Понякога ми се иска да зарежа всичко, да си налея чаша кафе и да го пия, докато кърмя бебето, и да не свалям пижамата си. Дори опитите да възстановя нормалния си начин на живот ме изтощават, затова вдигам ръце и се примирявам, въпреки че умирам от желание да стана отново каквато бях.

Когато видиш, че погледът ми е впит в екрана, обикновено търся съвет от приятелка или се смея на някоя глупост, пусната във фейсбук групата ни.

Моята виртуална подкрепа, макар и да има недостатъци, е невероятна. Знам, че си предубеден към телефоните. Чувам възраженията ти, признавам слабостта си. Но ти не разбираш колко важни за мен са тези хора, колко тежко ми беше да се  приспособя към новия си живот, новата си роля и колко силни противоречия предизвиква у мен всичко това. Хубаво е, когато те похвалят и ти кажат, че си справила с нещо добре. И аз имам нужда да чувам това от някого, макар и във виртуалния свят.

Не очаквам да ме разбереш напълно, но знай, че се старая. Надявам се с всеки изминал ден, част от мен да се връща към предишното „аз“. Зная, че ти тъгуваш по жената, която бях. Но засега кафето ми е студено, търпението ми е изчерпано, а целият ми социален живот се събира в задния джоб на дънките.

Твоя Джесика

Източник: scarymommy.com

Препоръчваме ви още:

Ами аз изкарвам парите...

Благословията да бъда майка

Как да се справите с шумните деца и да не полудеете

Автор: Ина Зарева

Аз1: Ставай!

Аз2: Не! Неделя е! Ще спя до обяд!

Аз1: Глупости! От миналия век не си ставала по-късно от 7!

Аз2: Ами заради теб! Все нещо ми дуднеш, че имам да правя. Ето и сега ме събуди.

Аз1: За първи път от години имаш цял ден само за себе си! Забрави ли? Или искаш да го пропилееш безвъзвратно?

Аз2: Точно такъв беше планът – да спя цял ден, докато любимият и децата са някъде си и да ги посрещна напълно нов човек – отпочинал, щастлив и доволен от живота. Но с теб никога нищо не ми се получава.

Аз1: Ха! Ти и доволство от живота?! Не ме разсмивай!

Аз2: Ей сега ще видиш! Имам железен план за днес – ще си дочета книгата, ще изчистя, ще сготвя, ще си направя разкрасяващи процедури, ще се разходя безцелно навън, ще говоря поне 3 часа по телефона, ще...

Аз1: Ха - ха - ха! Той денят да няма 365 часа, че да наваксаш цяла година в него?!

Аз2: Аз ли няма да успея с всичко?! Това да не си ти, мързел такъв!

Аз1: Изобщо не знаеш какво да правиш с живота си! Ще си пропилееш хубавия ден с глупости.

Аз2: Ти и твоите глупости... Първо ще си дочета 30-те страници, дето ми остават, щото ти цяла седмица заспиваш вечер и ми проваляш четенето.

Аз1: Видя ли сега защо не исках да я дочетеш... Недей да плачеш толкова, де. Това е само една книга. Хайде, стегни се! Стегни се, ти казвам, ще ни задушиш с толкова плач. Отиде ни деня, ето знаех си аз...

Аз2: Нннеее, нннне, не ни е отишъл! Аз трябва да бъда прекрасна майка! Ще бъда прекрасна майка! Нали прочете с какви неща се борят хората... А аз съм една лигла, дето все не ѝ стига времето. Отивам да чистя! Ще започна от детската, ще измия прозорците, ще подредя бюрата, ще изрина всичко от земята...

Аз1: Да, те точно това правят прекрасните майки – мият прозорци. Щото децата им точно затова си мечтаят – да се приберат и да видят, че някой е измил прозорците им. Не се излагай! Вземи им сготви нещо вкусно поне!

Аз2: Добре, де! Добре! Ще им сготвя нещо много странно и засукано.

Аз1: И кой ще го яде това засуканото?

Аз2: Ще ядат! Всичко ще ядат! Щото така съм казала! Омръзна ми да правя само едни и същи неща, които обичат.

В една далечна галактика...

Аз1: Глупости! Ще идат после навън и ще си купят по един гнусен кроасан. А ти само дето ще прекараш деня боса, бременна и до печката.

Аз2: Бременна? Как бременна? Искаш нещо да ми кажеш ли? Коя дата сме днес? Коя дата сме днес? Не, не, ние това с бременността го приключихме вече. Чуваш ли? П-р-и-к-л-ю-ч-и-х-м-е!

Аз1: Е какво ѝ е толкова на бременността? Помниш ли колко много бременна беше Катрин Зита Джоунс, като си получаваше „Оскар“-а за „Чикаго“? И как тогава си мислеше, че няма по-прекрасна бременна жена на света от нея и как ти ще имаш поне 10 деца...

Аз2: Да, ама Катрин изглеждаше като богиня в онази рокля на Версаче. А аз изглеждах като изяла и Катрин, и Майкъл, и цялото семейство Дъглас и при двете бременности.

Аз1: Ми тя изглеждаше така, щото Майкъл тогава още беше сексуален наркоман.

Аз 2: И после като се излекува, горката Катрин влезе в клиника.

Аз1: Ми и ти натам отиваш. Хората вече ти се подиграват, че сексът е чак на 28-мо място в живота ти.

Аз2: Абе нали още е в класацията...

Аз1: Продължавай да миеш прозорци и съвсем ще отпадне от всякакви класации

Аз2: Я млъквай! Катрин може да има 17 домашни помощници и сигурно ѝ доставят гурме храна. На мен няма нито кой да ми ушие такава рокля и да не съм бременна, нито кой да ми изчисти къщата, нито кой да ме отмени-за-нищо-в-този-живот!

Аз1: Такова си мрънкало, че не мога да те понасям!

Аз2: Отивам да подредя стаята на децата! Нетърпимо е вече. Гардеробите им са като в Нарния. Кой знае какво ще излезе от тях!

Аз1: Е какво може да те изненада толкова? От този на сина ти – само футболни екипи и единични чорапи могат да изпаднат. А виж - от този на дъщеря ти – като нищо ще изскочи някой пъпчив тийн, който кротко я чака да се прибере.

Аз2: Ми тъкмо ще измие прозорците!

Аз1: Ти ще си най-ужасната тъща и свекърва на света! Толкова ще си ужасна, че ще бъдеш прототип на хорър филми.

Аз2: Ама ще ми дадат ли „Оскар“ и на мен? А роклята на Катрин? Аз сигурно и тогава все още ще си изглеждам като бременна.

Аз1: Ми щото, вместо да поспортуваш малко или ми висиш във фейса, или разни глупости пишеш, или прозорци миеш.

Аз2: Ти, ако не ядеше толкова, нямаше да е такова положението.

Аз1: Оооо! Хайде, отивай да готвиш!

Аз2: Няма! Това е почивният ми ден! Няма да готвя, няма да чистя, нищичко няма да правя!

Аз1: И какво? Ще гледаш в една точка ли?

Аз2: Ще се грижа за себе си! Да, точно така ще направя! Цял ден ще посветя само на себе си! Ще си взема дълга вана, ще си направя избелваща маска на косата и такава за обем на лицето. Уфф, май обратно беше...

Аз1: Хахахаххахахахахах

Аз2: Престани да ми се подиграваш! Не искам да те чувам повече! Махай се подла, гадна, предателка такава!

Аз1: ........

Аз2:  Мълчиш? Сега ще ти покажа аз на теб на какво съм способна!

Аз1: .....

Аз2: Къде съм? Какво стана?

Аз1: Какво стана ли? Първо изми всичките скапани прозорци; после подреди гардеробите, изчисти цялата къща, сготви три яденета, даже и десертът ти доби приличен вид като никога; простря, изглади и прибра 3 перални, после заспа във ваната и щеше да се удавиш; от маските се изприщи, сигурно наистина си ги объркала; тръгна да правиш романтична атмосфера за вечерята, едва не си запали косата; прибраха се децата и баща им, ама ти вече нямаше сили дори да ядеш; пусна семейния филм, който беше приготвила и го проспа целия; посред нощ се събуди и тръгна да се караш на децата що не си пишат домашните; едва се довлачи до спалнята; вместо мъжа си, целуна четеца му и му каза колко много го желаеш; после спа като пън цяла нощ; сега е 6 сутринта и веднага трябва да ставаш за работа.

Аз2: Работа? Работа?! Ураааа! Работаааа!

Препоръчваме ви още:

Това не е живот!

Някога си бях съвсем наред

Най обичам

Автор: Люси Баровска 

Иска ми се да разкажа за живота „на село“. Или по-точно във вариант да живееш едновременно на село и в големия град. Как се случва това? Ами ние живеем в малко село до София, в подножието на Стара планина.

Израснала съм в Младост, типичен панелен комплекс с всичките му красоти и нерадости. Да кажа, че животът там ми е харесвал, не смея, както не смея да кажа и че не ми е харесвал. Всъщност не съм познавала по-различен „софийски“ живот. Като дете мечтаех за ваканциите, които прекарвах в малкия град при баба си, а времето в София... някак си минаваше покрай приятелите и училище. Удобно беше – спор няма. Магазинът до нас, поликлиниката и общината през два блока. Е, училищата ми все бяха далеч – първото на другия край на Младост, а второто – на другия край на София. Такъв ми бил късметът. Явно обаче винаги съм носела някаква любов към земята у себе си, защото наистина обичах през ваканциите да се занимавам с баба ми в градината, познавах целия земеделски процес.

Години по-късно, след като пораснах, смених още няколко квартала и панелки, стигнах дотам, че успяхме с мъжа ми да реализираме мечтата си да живеем в къщичка край града. И така се сблъсках с няколко мита за живота на село.

Мит 1. По цял ден пиеш кафе на шезлонга и дремеш в хамака или се заробваш от сутрин до вечер да се трепеш от работа по двора 

Обикновено у хората не съществува средна представа. Едната част романтично си представят живота в къща като постоянни дремки в хамака, а другите – като къртовски труд по двора. Относно първите – да, трябва да ги разочаровам, че дворът изисква наистина доста време и усилия в поддръжка и освен ако не обичаш да си опъваш хамака във висока до кръста трева на бръмчащи от оси, мухи, мравки и комари дървета, трудно би реализирал мързеливите си мечти. Дворът си иска косене, грижа за растенията, цветята, дърветата, животните. На вторите обаче мога да кажа, че половин час среднодневно, заделен за работа по двора ми е напълно достатъчен, за да го поддържам. При това много често се прибирам от работа с гръмнала глава и имам нужда точно да се потопя за малко в градината. За 15 минути съм нов човек. Спомням си как прекарвах това време на „амок“ в апартамента – блеейки невиждащо в телевизора. След половин час не си бях отпочинала, но все пак се надигах за следващата порция задачи. Трябва да призная, че откакто съм в къщата почти не гледам телевизия и се чувствам много добре. 

Мит 2. Животът е спрял, всичко е спокойно и скучно 

Животът ми като стил и темп на работа не се е променил особено. Водя си децата на градина и на училище, работя, развеждам ги по разни занимания, прибирам ги вкъщи, пазарувам, приготвям вечеря. Освен това добавям и работата по двора и грижата за животинките. Определено не ми е скучно. А ако в някой момент ми доскучае, просто паля колата и слизам обратно в града, да погледам „градска лудница“. 

Защо искам да живея на село

Мит 3. Много е далеч 

Далеч от света, от забавленията, животът ти минава в път. Теоретично да, около 20 км е разстоянието от къщата ми до центъра на София, училището на децата и работата. Времето, което ми е нужно, за да ги преодолея, е около 20-25 мин. От Младост до едното ми училище пътувах 20 мин., а после, в гимназията – 60 мин. Разходът на колата ми също не се е увеличил спрямо преди, когато живеехме сравнително близо до центъра, защото карам по пътища без задръствания и светофари. Е, да, скъпо е, ако решиш да вземеш такси. Не е много добро решение за човек, който има намерение през вечер да запива в центъра. Автобус има, и то доста удобен, но си отнема време, докато те придвижи до центъра на София. За нормален живот „на село“ колата си е необходимост.

Мит 4. Няма никакви удобства, заобиколен си от миризма на прасета и кукуригащи петли

Нашата къща е малко встрани от къщите на селото, миризми и шумове от съседите до мен не достигат или поне не в такива децибели, които да нарушат спокойствието ми. Чувам само кукувиците и кучетата, когато се разлаят, заедно с моето. Относно удобствата – в селото има три добре заредени магазина. Пазарувам от тях, но често и от големите вериги, които са ми достатъчно удобни. Всичко, от което имам нужда, правя когато съм в центъра през деня, така че ни най-малко не съм усетила липсата нито на банки, нито на спортни и развлекателни комплекси, културни мероприятия, медицински услуги, кафета и ресторанти и каквото друго човек може да се сети. 

Мит 5. Къщите са за богатите 

Цената на земята плюс къщата върху нея, която в нашия случай беше в готов модулен вариант, беше сумарно колкото цената на гарсониера в краен квартал. Разбира се, наложиха се още доста инвестиции по самия двор, но в нашия случай стартирахме от гола поляна. Предвид че гарсониерата, в която живеехме с четиричленното семейство, така или иначе ни беше отесняла, не се сещам за апартамент, който би ни излязъл по-евтино като инвестиция.

Като негатив мога да посоча вечерните излизания – предвид че разчитаме основно да се приберем с кола, поне единият не трябва да пие. Ако бях на двадесет, сигурно това би ми пречело. На тридесет и пет плюс, приоритетите ми са други. Животът в къща не бих го сравнила с живот в апартамент – децата тичат, скачат, играят по двора, имат кучета, котета, зайчета, пилета, учат се да се грижат за тях и за растенията. Дори няма да се спирам на удоволствието от това на масата ти да има основно току-що откъснати пресни продукти, отгледани без нито един химикал и да си абсолютно сигурен в това, защото сам си се погрижил за тях.

В обобщение, ако трябва да направя отново да избирам къща край града или градски апартамент на „топ локация“, отново бих избрала къщата, без да се замисля!

Снимки: личният архив на Люси

Препоръчваме ви:

Живот по мярка

Брокер

Село за млади хора

"До неотдавна изпитвах угризения, че обичам сина си повече от дъщеря си. Тъй като е по-малък, за мен беше естествено да прекарвам по-голяма част от времето си с него. Но по-късно разбрах, че причината не е в неговата възраст." - споделя майка, която разказва как е успяла да преодолее това.

Тийнейджърката ме дразнеше със своята непохватност, с непрекъснатия си стремеж за сближаване, с острите си колене и лакти, слабия успех, пронизителен глас и постоянното разпяване (занимава се с музика), което будеше бебето. Лесно мога да изброя това, което ме оставяше равнодушна. А това, което ме привличаше в нея беше твърде малко.

Разбира се, аз се измъчвах от вина. Всъщност дъщеря ми беше дългочакана, едва ли не подарък от Господ след загубата на първото ни дете и ми се струваше, че ще я обичам винаги. На практика се оказа, че моето „винаги“ продължи 6 години. Появи се бебето и всичко се промени. Оправдавах се с клишето, че майките обичат повече синовете си, че моята баба също е обичала сина си повече от дъщеря си. Всъщност ако не беше тя, вероятно животът ми щеше да продължи по този начин. Дъщеря ми щеше да расте изпълнена с обида заради моята дистанцираност; щеше периодично да излива гнева и обидата си в скандали, а синът ми щеше да порасне разглезен. Точно опитът на баба ми даде тласък на желанието ми да се променя.

Баба ми има две деца – майка ми и нейният по-малък брат. Мама често ми разказваше, че е страдала от това, че брат й получавал повече внимание, че баба ми не е била нежна и ласкава към нея. Сега тя е емоционално дистанциран човек, който се страхува от близост, а баба ми предизвиква у нея полярни чувства - на границата на любовта и омразата, до степен да се плаши от това, което изпитва. Чичо ми порасна разглезен, макар и да запази близостта с майка си и сестра си и му беше нужно много време да придобие самостоятелност – докато стана на 50. Това отношение на баба към децата й не донесе нищо добро на никого.

Длъжни ли сме да обичаме майките си

Не бих могла да кажа, че в един прекрасен ден просто съм решила, че ще се отнасям към своите деца си по нов начин. Това беше дълъг и мъчителен процес. Имах сривове, прочетох много книги, разговарях с майка си. Постепенно положението се подобри. Днес мога да кажа, че се отнасям към децата си по различен начин, но ги обичам еднакво. Дъщеря ми вече не ме дразни, опитвам се да приемам нейните тийнейджърски залитания хладнокръвно. Синът ми не е разглезен, но не е и отхвърлен. Изискванията ми и към двете деца са еднакви, съобразени с възрастта им.

Как успях да го постигна? Ще се опитам да опиша стъпките, макар процесът да е сложен и много личен.

Преди да се роди синът ми прочетох книгата на Гари Чапман „Петте езика на любовта“. Още тогава разбрах, че езикът на любовта за дъщеря ми е тактилният контакт (докосването). Тя трябваше да бъде прегръщана, сресвана, целувана, милвана. Ако това не се случваше бързо, изпадаше в униние, започваха скандалите, ставаше нервна и дори се разболяваше. В онзи момент не ми се получаваше да я приласкавам естествено, но си поставих за цел да я прегръщам не по-малко от 7 пъти дневно. И макар на някои да им звучи смешно, аз я търсех, прегръщах и дори броях колко пъти съм го направила. Постепенно това стана навик.

Повече прегръдки!

В началото на този сложен период почти бяхме престанали да четем заедно: цяла зима боледувах от ангини, бронхити, нямах глас. Втората стъпка към формирането на привързаност към дъщеря ми стана съвместното четене. Четяхме всяка вечер, прегръщахме се, синът ми слагаше глава на коленете ми, а дъщеря ми се сгушваше в рамото ми. В някакъв момент разбрах, че не изпитвам желание да се отдръпна, когато тя прави това.

Постепенно започнахме да разговаряме повече, по-точно започнах да я слушам, буквално се заставях да не се разсейвам, да не се оправдавам с това, че имам работа. Слушах всичко, което имаше да ми каже. Самата аз започнах да й споделям повече неща - за детството си, за своите чувства, за света.

В този момент много ми помогнаха съветите на Гордън Нюфелд и неговата теория на привързаността. И ако в началото те имаха за мен формален характер, постепенно се научих да обгръщам децата си с любов, да създавам за тях пространство на топлина, внимание и приемане. Вече правех това и за двамата.

Бързо разбрах, че да потъвам в чувството си на вина не е продуктивно. На никого нямаше да му стане по-добре от това. Когато го осъзнах, ми стана значително по-леко, макар пристъпите на разочарование дълго да ме преследваха. Освен това си поставих за цел да стана не идеална майка, а просто майка – както съветва британският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът. Това е реална, възможна цел и не ме подхлъзна в капана на перфекционизма.

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

Сега спокойно мога да кажа на дъщеря си, че много я обичам, но трябва да свърша нещо, затова ще отложим времето за двете ни за по-късно и това ще бъде възприето нормално, защото привързаността и взаимното ни доверие го позволяват. Не знам какви трудности ни очакват занапред, защото периодът на пубертета е сложно време, но ще продължим да правим всичко заедно.

Разбрах, че моето „обичам по-малко“ може да звучи като „обичам по друг начин“ – без вина и раздразнение от моя страна, без обида от нейна и това може би е първото нещо, което постигнахме заедно. Получи ни се изненадващо добре.

Препоръчваме ви 

Никога не ме оставяй без целувка!

Автор: Мария Пеева

Свършиха ли дискотеките, г-н Симеонов, че подхванахте майките на деца с увреждания? Вчера чух изявлението ви за "закона, заченат в грях" и се изпълних със срам, че сте мой вицепремиер, че живея в държава, която допуска политици от най-висок ранг да правят подобни грозни изказвания, при това изпълнени със самодоволство от собствената си значимост, с физиономия на отвращение, безчовечно и грубо, в пълен отказ да видят условията, в които някои хора са принудени да оцеляват:

"Тоя закон беше започнат като опит да се угоди на една група КРЕСЛИВИ жени, които СПЕКУЛИРАХА с децата си, които плюеха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тея УЖ БОЛНИ деца, без грам майчинско чувство и грижа за тях. Просто ги използваха по най-безсъвестен начин като инструмент за постигане на техните ЧИСТО материални цели. Затова казвам, че е заченат в грях. Той започна с грях, продължи с нарушения, с погазване на административните срокове…"

Не съм юрист, нито политик, затова допускам, че е възможно този закон, г-н Симеонов, да има недостатъци. Но дали вината за това е на майките? Нима беше тяхна работа да творят закони? Други са избрани от народа, но вие ги принудихте с бездействието си. Ако има такива недостатъци, посочете тях, посочете вариантите, по-добрите решения. И посочете виновниците за това положение - правителствата, които в продължение на 11 години не успяха да създадат условия за хората с увреждания да водят нормално и достойно съществуване в България (колко да са тези административни срокове, боже мой, че толкова години не ви стигнаха). Историята, която ще прочетете ТУК, ако отделите малко от времето си, ми прати Росица Букова от Движение на българските майки. Тази история предава цялата хронология на протеста на "кресливите" жени, които се борят за децата си. Думата популизъм, която с такова удоволствие използвате, за да опишете как ви притискат, не е правилна. Не е популизъм, а война за оцеляване и участниците в нея имат само два варианта - да победят или да напуснат бойното поле. Ако не го осъзнаете, ще дойде момент, когато ще управлявате само собствените си деца. Чуждите - здрави или болни - вече ще са избягали. Прогонени от вас и подобните ви. 

Майките, от които нищо не зависи

Гневът на майките е разбираем,

учудващо е търпението им.

Тази битка не е от вчера и имахте предостатъчно време да предложите сами такъв законопроект, вместо да обвинявате майките, че техният не бил достатъчно добър. Разбира се, винаги е по-лесно вместо да решиш проблема, да нападнеш човека, който го създава. Особено ако му е трудно или невъзможно да се защити, защото не разполага с власт, пари и връзки.

По какво се познава дали едно общество има ценности, г-н Симеонов? По шума в дискотеките или по грижата за болните и слабите? Хиляди пъти бих предпочела една дискотека да вдига врява до небесата, стига в нея да може да влезе свободно и да се забавлява с приятелите си някое двайсетгодишно хлапе в инвалидна количка. Защото те също танцуват, Валери. Знаете ли, че те танцуват, и се усмихват, и се забавляват, и имат приятели, и ходят на работа, и дори обичат, не много по-различно от нас. Някъде по света те живеят, вместо да оцеляват. Хубаво е да помислите върху това.

Майка съм на четири деца, които по никакъв начин не "тежат" на системата ви, защото са имали щастието да се родят здрави. Те са умни и способни момчета и вярвам, че ще станат достойни граждани и добри хора, ще създадат семейства, вероятно ще ме зарадват с още внуци. Но знаете ли какво си обещах след вашето изявление, (чиято значимост всъщност е единствено в грозотата му, но се оказа капката, с която чашата преля)? Обещах си, че повече никога няма да произнеса и една дума, която да ги задържи тук. Твърде много ги обичам, за да им го причиня. 

Иска ми се да запитам нашите политици - не виждате ли, че нещо страшно се случва с България? Не виждате ли, че скоро няма да останат хора, които да управлявате? Няма да имате работна ръка, данъкоплатци, родители и деца. България се изнася! Новите емигранти не са млади хора, които просто искат да видят и друг свят, да опитат късмета си на друго място. Новите емигранти са семейства - семейства с деца, семейства с работоспособни родители, които бягат НЕ от любопитство, а защото търсят сигурност. Тук няма сигурност, а и надежда вече няма. Ние сме държава, в която, за да хванат изнасилвача ти за два дни, трябва да си млада, красива и известна. Държава, в която мъжът ти може да те пребие, защото полицията не вярва на сълзи. Държава, в която блъскат майки по тротоари и пешеходни пътеки, а после ние, обикновените хора, на които им дреме за чуждата болка, събираме пари, за да лекуваме децата им. Държава, в която лекарствата за онкоболни се изнасят, а на тях се влива физиологичен разтвор. Държава, в която умират родилки, защото им скачат по коремите, а после системата оправдава виновните. Държава, в която се експериментира с чернодробни трансплантации върху деца и в която политиците се държат като мутри и се гордеят с това. Ето такава държава сме ние. Цялата ни система е зачената в грях и хора умират на кръста всеки ден, но не успяват да я спасят.

Хора като вас, г-н Симеонов, превърнаха патриот в обидна дума.

И най-жалкото е, че дори няма да разберете какво се опитвам да ви кажа. 

Снимките от протеста са на Росица Букова.

Препоръчваме ви още: 

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

"Системата ни УБИВА" - фланелката, която скара властта

Моля те, Боже... или нещо друго...

"Коя си ти да отнемаш надежда?"