Автор: Мария Истатков/Witty Mermaid

Случвало ли ви се е да направите нещо механично и изведнъж да си дадете сметка, че сте реагирали нетипично? Не нетипично лошо. Просто различно. Магията на майчинството отвори цветна кутия с изненади и честичко ме кара да се чувствам като вълчица не просто сменила прическата си, а претворила нрава си. Нрав, който подобно на феникс се отърсва от прахоляка и блясва под светлините на прожекторите с нови неподозирани качества, несъвършенства и обаяние. Кой каза, че човек не се променя?!

28.11.2015. Денят, в който животът ми се рестартира. Върнах се на детската площадка. Както когато бях дете. Когато несломимо ставах всеки път, щом паднех; усмихвах се на всяка калинка и локва, в която цопвах; когато рисувах мечтите си с флумастер по бялата стена в хола и жадно разучавах света.

Като майка се преоткривам всекидневно. Също както когато отварях дългоочакваното шоколадово яйце и отвътре изскачаше нещо вълнуващо и ново. Сякаш цял живот в мен е живяла и друга жена, очакваща своя миг да се събуди и прояви. Намирам сили в себе си в тайни кътчета на душата. Откривам страхове, които не съм подозирала, че съществуват. Но най-вече живея в любов, за която не съм мечтала.

Днес се виждам различна. Особено, когато съм ядосана. Когато вътрешно крещя и троша, но вместо това притаявам дъх, заключвам поглед в очите на най-голямата си любов и със спокойствие, сякаш изсипано ми от друга вселена, разяснявам с грижа и любов защо да се яде сладолед, когато навън е студено и мокро, не е добра идея или защо да се рови с фиба в монитора на лаптопа ми изобщо не е добра практика.

Виждам се различна и в момента, когато умората надделява, а аз отивам за 4636281364564128932 път да се спусна по спираловидната пързалка в парка, минавайки с неясно откъде облял ме ентусиазъм през няколко тънки процепа в стената, лазейки по въжен мост и прескачайки неколцина препятствия по земята само и само от другата страна да ме посрещне най-прекрасната усмивка.

Със сигурност си млада майка, ако...

Виждам се различна, когато е едва 6.15 сутринта, а любимото човече ме изважда от смарагдовите води на Малдивите, където се припичам под жаркото слънце и пия коктейл в кокосов орех, за да ми каже, че иска да гледа Peppa Pig. Сега. В сънен делириум като по команда напипвам лаптопа под леглото и настойчиво вкарвам парола Peppa Pig, недоумявайки защо по дяволите не работи. Няма проблем. Ще опитам още хиляди пъти – все пак е за любовта на живота ми.

Виждам се различна, когато душата ми плаче и буря стене в гърдите ми, а едни малки ръчички обгръщат врата ми и ангелско гласче ме пита дали съм щастлива – в душата изгрява слънце, защото обичта ми е по-силна и дълбока от всичко друго.

Преди почти три години време гневът и разочарованието напускаха храма на съзнанието ми и се изливаха в хаплив коментар, пренебрежителен поглед, недвусмислено мълчание или едва прикрит фалцет. Днес емоционалността живее в мен, но под чехъла на някакви супер сили, които контролират импулсивните изригвания на характера ми свише.

Умората е трайно настанил се неканен гост, но волята ми винаги намира начин да държи тялото и духа ми будни.

Сянката на тревогата някога вгорчаваше дните ми, изпиваше силите ми и ме изпълваше със страхове. Днес тревогата отстъпва пред разума и вярата.

Някога бях белязана от нетърпение. Бързах, исках, случвах на момента. Днес намирам търпение в нетърпението си. Дори когато за 53472986102 път повтарям, че е време за лягане и миене на зъби – безрезултатно.

Някога разполагах с всичкото време на света. За мен. Сега рядко разполагам с време. Изобщо. Затова 10-те минути покой под душа са миг на божественост и отмора.

Прошката никога не е било моето нещо. Днес мога да прощавам. Дори на себе си. Че невинаги съм идеалната майка и съпруга, че правя грешки и се уча непрекъснато.

Ако преди трябваше да правя едва 2-3 неща едновременно, сега правя двеста с лекота – готвене, пране, преобличане, говорене по телефона, рисуване, гушкане, писане на блог и събиране на играчки в един и същ момент са ми като първо ниво на Супер Марио. Всекидневно. Ежеминутно.

Обожавам всяка промяна. Защото поводът за нея е най-великото чувство на света. Това да бъда майка.

Препоръчваме ви още:

7-те мантри на щастливите майки

Клише ли е съвременната майка?

Майчинството е като маратон