"До неотдавна изпитвах угризения, че обичам сина си повече от дъщеря си. Тъй като е по-малък, за мен беше естествено да прекарвам по-голяма част от времето си с него. Но по-късно разбрах, че причината не е в неговата възраст." - споделя майка, която разказва как е успяла да преодолее това.

Тийнейджърката ме дразнеше със своята непохватност, с непрекъснатия си стремеж за сближаване, с острите си колене и лакти, слабия успех, пронизителен глас и постоянното разпяване (занимава се с музика), което будеше бебето. Лесно мога да изброя това, което ме оставяше равнодушна. А това, което ме привличаше в нея беше твърде малко.

Разбира се, аз се измъчвах от вина. Всъщност дъщеря ми беше дългочакана, едва ли не подарък от Господ след загубата на първото ни дете и ми се струваше, че ще я обичам винаги. На практика се оказа, че моето „винаги“ продължи 6 години. Появи се бебето и всичко се промени. Оправдавах се с клишето, че майките обичат повече синовете си, че моята баба също е обичала сина си повече от дъщеря си. Всъщност ако не беше тя, вероятно животът ми щеше да продължи по този начин. Дъщеря ми щеше да расте изпълнена с обида заради моята дистанцираност; щеше периодично да излива гнева и обидата си в скандали, а синът ми щеше да порасне разглезен. Точно опитът на баба ми даде тласък на желанието ми да се променя.

Баба ми има две деца – майка ми и нейният по-малък брат. Мама често ми разказваше, че е страдала от това, че брат й получавал повече внимание, че баба ми не е била нежна и ласкава към нея. Сега тя е емоционално дистанциран човек, който се страхува от близост, а баба ми предизвиква у нея полярни чувства - на границата на любовта и омразата, до степен да се плаши от това, което изпитва. Чичо ми порасна разглезен, макар и да запази близостта с майка си и сестра си и му беше нужно много време да придобие самостоятелност – докато стана на 50. Това отношение на баба към децата й не донесе нищо добро на никого.

Длъжни ли сме да обичаме майките си

Не бих могла да кажа, че в един прекрасен ден просто съм решила, че ще се отнасям към своите деца си по нов начин. Това беше дълъг и мъчителен процес. Имах сривове, прочетох много книги, разговарях с майка си. Постепенно положението се подобри. Днес мога да кажа, че се отнасям към децата си по различен начин, но ги обичам еднакво. Дъщеря ми вече не ме дразни, опитвам се да приемам нейните тийнейджърски залитания хладнокръвно. Синът ми не е разглезен, но не е и отхвърлен. Изискванията ми и към двете деца са еднакви, съобразени с възрастта им.

Как успях да го постигна? Ще се опитам да опиша стъпките, макар процесът да е сложен и много личен.

Преди да се роди синът ми прочетох книгата на Гари Чапман „Петте езика на любовта“. Още тогава разбрах, че езикът на любовта за дъщеря ми е тактилният контакт (докосването). Тя трябваше да бъде прегръщана, сресвана, целувана, милвана. Ако това не се случваше бързо, изпадаше в униние, започваха скандалите, ставаше нервна и дори се разболяваше. В онзи момент не ми се получаваше да я приласкавам естествено, но си поставих за цел да я прегръщам не по-малко от 7 пъти дневно. И макар на някои да им звучи смешно, аз я търсех, прегръщах и дори броях колко пъти съм го направила. Постепенно това стана навик.

Повече прегръдки!

В началото на този сложен период почти бяхме престанали да четем заедно: цяла зима боледувах от ангини, бронхити, нямах глас. Втората стъпка към формирането на привързаност към дъщеря ми стана съвместното четене. Четяхме всяка вечер, прегръщахме се, синът ми слагаше глава на коленете ми, а дъщеря ми се сгушваше в рамото ми. В някакъв момент разбрах, че не изпитвам желание да се отдръпна, когато тя прави това.

Постепенно започнахме да разговаряме повече, по-точно започнах да я слушам, буквално се заставях да не се разсейвам, да не се оправдавам с това, че имам работа. Слушах всичко, което имаше да ми каже. Самата аз започнах да й споделям повече неща - за детството си, за своите чувства, за света.

В този момент много ми помогнаха съветите на Гордън Нюфелд и неговата теория на привързаността. И ако в началото те имаха за мен формален характер, постепенно се научих да обгръщам децата си с любов, да създавам за тях пространство на топлина, внимание и приемане. Вече правех това и за двамата.

Бързо разбрах, че да потъвам в чувството си на вина не е продуктивно. На никого нямаше да му стане по-добре от това. Когато го осъзнах, ми стана значително по-леко, макар пристъпите на разочарование дълго да ме преследваха. Освен това си поставих за цел да стана не идеална майка, а просто майка – както съветва британският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът. Това е реална, възможна цел и не ме подхлъзна в капана на перфекционизма.

"Непоносимите" майки и успешните им дъщери

Сега спокойно мога да кажа на дъщеря си, че много я обичам, но трябва да свърша нещо, затова ще отложим времето за двете ни за по-късно и това ще бъде възприето нормално, защото привързаността и взаимното ни доверие го позволяват. Не знам какви трудности ни очакват занапред, защото периодът на пубертета е сложно време, но ще продължим да правим всичко заедно.

Разбрах, че моето „обичам по-малко“ може да звучи като „обичам по друг начин“ – без вина и раздразнение от моя страна, без обида от нейна и това може би е първото нещо, което постигнахме заедно. Получи ни се изненадващо добре.

Препоръчваме ви 

Никога не ме оставяй без целувка!