Ninja Editor
Автор: Йоана Боянова
Наскоро ми попадна една снимка как деца се подиграват на дебело момче и в миг ме връхлетя емоцията от моето детство. Бях едро момиче, гледайки снимките, не съм била дебела, но думите „свиня майка“, „кит“, “Годзила“ ме преследваха години наред. В училище, и извън него, първото, с което бях определяна, е „тя е дебела“. Уви, да си пълен е клеймо за цял живот, нещо, което няма как да скриеш, а тъжното е, че те определят по него. Не дали си добър човек или пък сръчен, или умен - какъвто и да си, ти си дебел.
Не съм вярвала, че това ще ме преследва и след гимназията, не съм вярвала, че колега ще ме нарани на тема килограми. Когато се запознах със съпруга си, една позната ми заяви: „Как се запозна с този хубав мъж - не знам?!“ Като че ли дебелите жени не могат да бъдат обичани от красиви мъже. Това, че постоянно ми е натяквано, че съм дебела, е оставило толкова дълбок отпечатък в съзнанието ми, че каквото и да направя, не се харесвам. Постоянно за това говоря, фиксирала съм се във външния ми вид и сякаш ако не постигна целта да съм слаба, нищо друго няма значение.
Не се харесвам, намразих храната, признавам си. За мен тя е враг, с който ежедневно трябва да се боря. Храня се с неща, които не обичам, а когато хапна нещо любимо, после чувствам вина за това. Наскоро видях една снимка на много щастливи и забавляващи се жени, които до една бяха пълни. Единственото, което си помислих, е: „Боже, защо така са се оставили да напълнят?!“ Да си призная, в този миг осъзнах, че нещо в мен не е наред. Та нима това е най-важното? Мисля си, че ако в годините не ми беше натяквано колко дебела съм, щях да бъда много по-вярващ в себе си и способностите си човек. Ако не бях фиксирала живота си около килограмите, може би щеше да е друго.
Много години се притеснявах, че не заслужавам съпруга си, защото съм дебела. Беше ме страх, че ще ме изостави. Това, че имам проблем с килограмите, прерасна в неувереност, срам, гастрит от непрекъснати диети. Когато съпругът ми каже, че изглеждам страхотно, аз отговарям: „Не е вярно, говориш глупости!“
Вероятно, ако назад във времето не съм се поддавала на тези думи, днес можеше да е различно. Аз дори и не съм толкова дебела, колкото се чувствам в душата си. Имах момент в живота, в който се мерех на кантара по 5-6 пъти на ден. Какво може да се промени за един ден? Защо е нужно?
Вчера изхвърлих кантара, днес си обещавам да изхвърля всички тези спомени от глава си и да кажа „благодаря“ следващия път, когато някой ми каже „изглеждаш добре“. Хората имат тяло, което е просто опаковка. Не всеки има хубава опаковка. Някои имат крив нос, други - рядка коса, но дали това е най-важното? Уча детето си да е толерантно, единият от начините е, че не му наблягам на това кой какъв е, дали е слаб, дебел, с очила или пък красив.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Той е на 4. Изсипва купчинка монети от изпотената си шепа и посочва с пръстче най-пъстрото цвете. В него са цветовете на всичките му моливи. Взима го бързо и сграбчва ръката на майка си. За първи път в малкото му сърце се боричкат такива усещания – хем е горд, хем е засрамен. Хем няма търпение, хем нещо го дърпа назад. Това тръпнещо нещо, което скача в гърдите му прилича на чакането на Коледа. Обаче е по-хубаво и по-силно. Ето я оградата на детската градина, ето ги пързалките, ето я и нея. Опашките ѝ се веят като знамена на крепост. Той поглежда въпросително майка си. Тя го целува и казва, че се гордее с него. Той хуква напред, догонва плитките, поема дълбоко въздух, както когато се гмурка под водата, и ръчичката му изстрелва пъстрото цвете напред към нейните ръце. Тя го взима. Оглежда го внимателно. После впива красивите си очи в неговите и без да откъсва поглед смачква цветето така грубо, че го превръща в безформена каша и го хвърля в коша. После се разсмива и плитките ѝ разсичат въздуха толкова болезнено, че той усеща стотици саблени удари в коремчето си.
Той е на 14. Може да борави с числата като изкусен жонгльор, но не и с думите. Нито може да ги изговаря, така както му се иска, нито да ги пише. Месеци наред изгаря в чувствата си. Написва стих. Той, дето има само двойки по литература. Затваря очи, поема въздух, както когато се гмурка, и ѝ го изпраща. Няколко часа по-късно всички във фейса го шерват и се заливат от смях. Тагват го в публикациите, а под тях всички се подиграват. Всички и най-вече тя. Емотиконите се сипят толкова болезнено, като че са камъни върху му.
Той е на 24. Щастлив е. Животът му се е подредил по невероятен начин. Всичко си е дошло на мястото, парчетата от разбъркания пъзел са се подредили, а на получената картина е тя. Тя е центърът на мечтите, целите и успехите му. Тя е това, заради което и невъзможното си струва. Дава цялата си заплата за пръстена. Умее да е романтичен. Подготвя перфектната вечер, планира и най-малкия детайл. Опитва се да запомни всяка подробност от най-важния момент в живота си. И успява. Думите ѝ ще кънтят завинаги в него:
- Ти май нещо много си повярва, а? Къде ти е колата? Къде ще живеем? С какво ще ме издържаш? Я порасни!
Той е на 34. Отдавна е пораснал. Скъсал е с илюзиите, излишната романтика, захаросаните чувства и напразните надежди. Но самотата не е за него. Живее с нея от няколко години. Почтен и отдаден е. Може да не е захаросан, но я обича и се старае. Предан е до скучност. Защото тя спи с най-добрия му приятел от месеци. Не го канят на сватбата. Камбаненият звън е като оловен бич върху сърцето му – един, два, три удара.
Да си поговорим за любовта... отново
Той е на 44. Платените жени са чудесно решение. Но не може да избяга от себе си задълго. Наема ги повече, за да говори с тях, отколкото за другото. Търси онова човешкото, душевното, заради което двама души са заедно. Започва да плаща за една и съща жена. Дава ѝ книги, които да чете и после се надява да ги обсъждат заедно. Също и голяма сума пари, с която да си стъпи на краката и да се върне към нормалния си живот. Тя никога повече не се обажда. Разбиранията им за нормален живот са напълно противоположни. Нощем отваря прозореца на скъпия си апартамент и се вслушва в изстрелите от женски токчета върху паважа. Забиват се в него до един и дълго кървят.
Той е на 54. Работи по 18 часа на ден. Понякога спи с някакви жени. За да не си ги спомня - работи. За да живее - работи. За да не е сам – работи. За да не го боли прекалено – работи. Раздава дискретно парите си за всякакви каузи. Тези пари, с които партньорите му имат къщи, пълни с деца; жени, пълни с ботокс и любовници, пълни с прищевки. Отказа да е такъв много отдавна. Само понякога забавя ход около оградата на някоя детска градина и звънкият смях, плиснат в двора ѝ го дави в самота.
Той е на 64. Тя се е появила като привидение от миналото. Били са заедно на първия чин. Има смътни спомени как ѝ решава задачите, а тя му пише темите по литература. Не ѝ е обръщал особено внимание. Дори не си спомня добре лицето ѝ. Днес телата им са запазени от добрия начин на живот, но сърцата им целите са в дрипи. Разкъсани, дърпани, дъвкани, стъпквани. Предпазливи са до болезненост. Тази болезненост, която ги е преследвала през целия им живот. Ако прибързат, ще си я причинят за пореден път. Ако се забавят, ще се изгубят завинаги.
Чак сега? Каква ирония! Какво има за губене вече? Ще поеме дълбоко въздух, ще затвори очи и ще се гмурне с все сили в този негов последен – първи шанс. Освен ако първи не бъде инфарктът...
Препоръчваме ви още:
Как похитих гълъб или за влюбването като психично отклонение
Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян
Когато напусках България преди 19 години, бях като бял лист, върху който светът щеше да изрисува поредната човешка история. Дори и най-красивите картини могат да започнат с няколко несполучливи мацвания на четката или с неволни грозни петна. Първите няколко месеца на Тенерифе не бяха никак леки и ми бе нужно време, за да проумея ползите от всичките изпитания. После нещата се обърнаха и аз прекарах няколко незабравими години там. Срещнах приятели, запознах се с много различни и интересни хора, а тръгвайки си от острова, оставих част от себе си. Знам, че това прозвуча клиширано и превзето, но това парче вулканична скала винаги ще си остане мой дом и място, на което не се чувствам чужд.
Пристигнахме по обяд и силното слънце вече болезнено се навираше в очите ни. С автобус стигнахме до Playa de las Americas, което е курорт в южния край на острова. През цялото време гледах през прозореца, със сподавена еуфория си припомнях гледките и ги сравнявах с това, което ми беше останало като спомен. Индустриалните зони, които преди бяха няколко паянтови склада, сега бяха избуяли до огромни сгради, които бяха наредени в прави и дълги редици. Безлюдните хълмове бяха налазени от нови жилищни квартали, които неумолимо напредваха. Островът се беше променил и ми предстоеше да разбера дали е за добро.
Някои неща обаче няма да се променят и едно от тях е разнородната маса хора, която населява това парче земя. Освен местните канарци, тук има всякакви образи, които са привлечени от целогодишния топъл климат. По улиците ще видите странни пътешественици с раста, които си говорят сами и мъкнат огромни раници със спални чували на гърба си, възрастни хора, които се наслаждават на топлото слънце в разнообразни самоходни колички, сърфисти, които дебнат за вълни недалеч от брега или типичните белокожи туристи, които са изгорели на червени петна и несъмнено са поданици на английската империя. Точно такава 20-25-годишна девойка с тъмни коси, светлосиня рокля, която разкриваше доста плът (към 75-80 кг), се качи в автобуса и попита абсолютно всеки в нейния обсег дали рейсът пътува до някакъв град. След като шофьорът и още 17 човека отговорихме положително, тя явно надмогна природната си недоверчивост и реши да ни послуша. Естествено, слезе на съвсем друга спирка, но никой не обърна внимание и забравихме за нея. Тя отново се появи в живота ни на следващия светофар, където изскочи пред автобуса, хвана го за чистачките, запря левия си крак в асфалта и оплю предното стъкло на автобуса с мощен рев "MY SUITCASE!!!" ( КУФАРЪТ МИ!!!). Погледът ѝ издайнически ни подсказа, че при евентуален тест с дрегер вероятно ще видим на дисплея нещо подобно на баскетболен резултат, но това не беше странно за курорт, дори и по обяд.
Шофьорите на автобуси в Тенерифе вероятно с времето придобиват имунитет срещу подобни изяви и затова нашият просто разпери ръце и викна "Que?", което е сбита версия на българското "Да еВа твойта майка замаена, к'во искаш?!". Британката явно беше бягала след автобуса и беше използвала последния си въздух, за да извика репликата си. Сега стоеше запъхтяна, стискаше чистачките и изпитваше очевидни трудности да отговори на шофьора. Или нямаше въздух да обясни и чакаше да се съвземе малко, или беше забравила защо е спряла автобуса. Реши да ни обърка още повече, когато с див рев се опита да бута автобуса назад, а шофьорът гледаше все едно пред него жираф се опитваше да си навре пингвин със шнорхел в задника. В курортите има един език, който всеки владее и всъщност носи вътре в себе си. Ти можеш да го говориш безпроблемно, всеки те разбира и никога не оставаш без думи. Той звучи така: пак си говориш на собствения език, но крещиш колкото можеш и същевременно махаш с ръце и крака, за да подсилиш ефекта и да доуточняваш някои детайли. Шофьорът слезе от автобуса, англичанката спря да виси на чистачките и двамата заговориха на това курортно есперанто. Тя отчетливо твърдеше, че той спи с майка си, че всички испанци спят с майка си и като цяло е заобиколена от хора, които не пропускат да спят с майка си. Накратко ги наричаше "motherfuckers"!
Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 3
Шофьорът детайлно изслуша доводите на опонентката си и на свой ред ѝ обясни, че е луда, поиска да разбере какво я е прихванало (беше излишно, тъй като беше очевидно), постави морала на майка ѝ под въпрос, намеквайки, че упражнява много древна професия, и завърши с ваденето на забравения куфар от багажника. Последва кратко сбогуване, в което тя още веднъж му пожела да осъществи сексуален акт със себе си, а той ѝ пожела да я удари светкавица, да хване внушителен брой венерически болести плюс гангрена. Хубаво е човек да отиде на почивка и да се отпусне, no?!
Слязохме на нашата спирка и аз самодоволно огледах обстановката. Ех, Калояне, спомняш ли си тази гара, в която ходеше да се бръснеш и миеш зъбите? Помниш ли онзи душ на плажа, където се къпеше след работа и се мъчеше да махнеш буците бетон от дългата си коса? Помниш ли онова стълбище, под което спа три вечери, когато валеше и ти се чудеше дали някога ще се измъкнеш от живота на бездомник? Сега пристигаш тук като турист, ще си наемеш кола, имаш резервиран хотел и ще ядеш по ресторанти каквото си пожелаеш! Всичко беше точно така с изключение на хотела, който трябваше да резервирам аз. Бях объркал нещо в резервацията и се оказахме на улицата, без хотел, а стълбището зловещо ми се ухили. Може да се научиш да вадиш пари, може да се измъкнеш от улицата, но реши ли съдбата да ти даде урок, оставаш безсилен. С последното изречение се опитах да оправдая досадната си разсеяност и вбесяваща немарливост. Обадих се на приятели, настанихме се при тях и бях готов да покажа острова на Росито.
Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 2
Ако някога решите да ме наемете за ваш гид, трябва да знаете, че познанията ми за дадено място са строго спецефични. Разбирам, и се интересувам, от барове, ресторанти, стадиони и други развлекателни комплекси и места. Не разбирам от галерии, музеи и опери (то си и личи, де!). В Playa de las Americas така или иначе нямаше музеи, а ако някога решат да отворят такъв, който да опише обстановката, то вероятно би бил Музей на брошурите и флайърите за проститутки, алкохол и дрога! Нещата се бяха променили и сега младежкият и разюздан курорт се бе превърнал в място, което се посещава от възрастни хора, което придаваше на комплекса една тиха и възпитана обстановка. Някои от местата и сградите бяха изчезнали, други бяха променени, а трети стояха непокътнати от времето и провокираха носталгични въздишки у мен. В техните прозорци преди 17 години се оглеждаше едно дългокос и пълен с ентусиазъм балканец. Той беше пристигнал тук без да знае какво да очаква, беше преодолял кошмарния старт и с натрупания опит беше започнал да гледа живота по друг начин. Дали можех да си спомня какво ми се въртеше в главата, когато бях на 22-24? Бях се научил да вадя пари, живеех на остров с вечно лято и имах предостатъчно свободно време. Безусловно и на първо място в списъка ми с приоритети беше сексът. Всъщност плътските наслади заемаха почетните първи 10 места в моя оскъден списък. Това означава, че не мислех особено усилено за други неща, освен за това да прекарвам повече време без гащи. Промеждутъците, в които нагонът ми беше задоволен, си мечтаех за джип с мек таван и немска овчарка. После започнах да мечтая за папагали, да дресирам папагали, да притежавам папагали и да изнасям шоу с папагали. Но винаги и през цялото време - секс! И алкохол, футбол, тенис, някой опит с леки наркотици и доста безпаметни нощи (ако трябва да съм честен и безпаметни дни). Гребях с пълни шепи от живота, но винаги с едно наум, защото не исках да се озова пак под онова стълбище. Сами разбирате, че обиколката с мен звучеше горе-долу така: " В този бар един път... ", " В този ресторант веднъж... ", " На този паркинг едни полицаи... ", " В тази градинка с една позната... ". Не всички бяха интересни за жена ми, а дори повечето беше добре да ги пропусна и да не навлизам в подробности. Обикаляхме, хапвахме и пиехме бира под яркото канарско слънце и аз се мъчех да си дам житейска равносметка.
Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1
Може би има много неща, които бих направил по различен начин, но това е вече в миналото. Онези безгрижни и леки дни са само в моето съзнание и няма да се върнат. Исках да притежавам вещи, пари и семейство, а когато ги имаш започваш да се страхуваш да не загубиш нещо и се превръщаш в друг човек. На 24 нямах нищо, бях свободен като вятъра, не търсех смисъл в живота и смятах, че съм почти безсмъртен. Днес мисля за хиляди неща. От здравето на папагалите, през пукнатия маркуч в банята и накрая до планове за образованието на децата. Е, и за секс!
Тенерифе е особена част от мен, която винаги ще ми напомня, че животът е виенско колело. Преди време си тръгнах оттам пълен с мечти и зверска енергия да ги осъществя. Животът ми се побираше в един куфар, един испански документ, който ме правеше легален жител на Канарските острови и постоянния слънчев загар, с който се бях сдобил от целогодишното обикаляне по плажовете. Сега си тръгвах от острова с други жизнени приоритети, които (ако сме имали късмет) не са уморили бабите си и не са успели да разрушат апартамента. Беше време да се прибираме и да се върнем в действителността!
Препоръчваме ви още:
На 21 април 2019 г., Българската Асоциация по Хемофилия за 4-та поредна година организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия. Социално-спортната инициатива стартира точно в 11:00 ч. едновременно в София, Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Тази година националната информационна кампанията ще премине под надслов „Движението е промяна!“
Асоциацията ежегодно отбелязва Световния ден на Хемофилията на 17 април с различни публични събития и проекти, които целят да дадат гласност на инициативите за осигуряване на необходимото лечение и подобряване на социалните условия на живот за хората с вродени нарушения на кръвосъсирването.
Една от социалните цели, за които асоциацията работи в дългосрочен план, е подобряването на условията за достъп до детски градини и учебни заведения за децата с хемофилия, както и преодоляване на психологическата бариера за тях и родителите им. Паралелно с това тече активен работен диалог с отговорните институции за осигуряване на профилактично лечение за пациентите над 18-годишна възраст, както и за обезпечаване с нужното количество лекарство за плановите кръвни операции.
С тазгодишното послание „Движението е промяна“ асоциацията призовава всеки от нас да бъде двигател на позитивната промяна. Нашата мисия е да продължаваме да се движим ЗАЕДНО, надграждайки с нови сили и знания постигнатото дотук. Да споделяме информация и знание, да мотивираме публичния сектор и здравните институции да бъдат партньори в създаването на по-благоприятна среда с достъп до необходимите лекарства и съвременни методи за лечение на пациентите с хемофилия.
Споделяме сили, знания и опит, за да п р о м е н я м е.
През последните 3 години над 100 организации от неправителствения, публичния и частния сектор се включиха в кампанията и над 1500 души се движиха ЗАЕДНО с колело по време на велопохода, за да покажат съпричастност и отговорност към хората с хемофилия и другите редки наследствени нарушения на кръвосъсирването. През 2019 очакваме още повече съмишленици и посланици на доброто, с които да продължим започнатата промяна, като привлечем вниманието на широката общественост и на отговорните институции. Стремим се да повишим информираността на обществото, достигайки и до недиагностицирани хора с наследствени нарушения на кръвосъсирването.
Велопоход „Заедно“ стартира на 21 април точно в 11:00 часа едновременно в София, Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Маршрутите и в 5-те града са леки, съобразени с децата и болните, които ще се включат във велошествията.
За хемофилията:
Хемофилията, болест на Фон Вилебранд и другите редки нарушения на кръвосъсирването са наследствени заболявания предавани генетично. Клиничното проявление се изразява в понижаване способността на тялото да съсирва кръвта, резултатът от което е по-продължителни кръвоизливи при нараняване, синини и увеличен риск от вътрешни кръвоизливи в ставите и/или мозъка. Пациентите с по-лека форма на заболяването могат да проявят симптомите на болестта след инцидент или по време на операция. Кръвоизливите в ставите могат да доведат до постоянно увреждане (напр. инвалидизиране на индивида при продължителни кръвоизливи в ставите на крайниците), докато мозъчните кръвоизливи могат да се изразят в продължителни във времето главоболия, загуби на съзнание и припадъци.
Хемофилията е дефект в половите хромозоми а болестта на фон Вилебранд и другите редки нарушения на кръвосъсирването са дефект в телесни хромозоми. Съществуват два типа - хемофилия тип А (липсващ фактор на кръвосъсирване VIII) и хемофилия тип Б (липсващ фактор IX). Болестта е рецесивна и именно заради това засяга предимно момчета - предава се от майка на син (жените са носители на заболяването, докато при мъжете се проявяват симптомите).
От болестта на фон Вилебранд и другите редки наследствени нарушения на кръвосъсирването може да страдат както момчета така и момичета.
Лечението се състои във вливане на липсващия фактор на кръвосъсирване. Това може да се прави периодично в режим на профилактика или при нужда по време на кръвоизлив, в домашни условия или в болнично заведение. Лекарствата, съдържащи липсващите фактори на кръвосъсирване, се произвеждат на базата на човешка кръвна плазма или чрез рекомбинантна (създадена по генетичен път) технология. Около 20% от хората развиват антитела към съсирващите фактори, което прави лечението още по-трудно.
Прочетохте ли
Децата с хемофилия могат да имат пълноценен живот
Автор: Лени Рафаилова
Когато децата ми бяха малки, един от най-вълнуващите моменти беше този, в който пуснаха последното пръстче на ръката ми и, пристъпяйки неуверено, тръгнаха сами, с техните си крачки, независими от моите. С усмивка от радостта, че са се справили смело сами. Първите крачки, първото усещане за свобода. Някога, преди едни там четиридесет години, и аз съм направила същото с ръката на майка ми. Погледнала съм я, тя ми се е усмихнала окуражаващо и аз съм пуснала последното пръстче, за да тръгна сама. Първото ми усещане за свобода, неосъзнато може би.
С годините се научих да вървя уверено, да тичам дори като луда, ясно чувствайки тая свобода. Тя ме изпълваше, а понякога и ме вкарваше в беля. После реших да спра да вървя, не защото поисках, а защото сметнах, че е по-добре да не търча като луда, за да не вкарам вече не себе си, а някой друг в беля. И се хванах за едно пръстче, ама то не беше на мама, чуждо пръстче, което обаче не спрях да желая да пусна. Исках да се отскубна и да хукна, накъдето ми видят очите и накъдето ме теглят и сърцето, и мислите ми. Исках, но не го направих. Не го направих от страх, да не сторя неприятност на семейството си. Това беше осъзнат избор. Сложих кръст на всичко, което ме подкощряше да литна, и седнах на един стол, зад един монитор, заради едната месечна заплата. Учих неща, които не трябваше да уча, вършех работа, която не трябваше да върша, давах от света си толкова, колкото не трябваше да давам. Дори се научих да обичам пръстчето, да го уважавам и зачитам. Ама тая обич не е като тая на мама, сещате се.
И дойде времето. Моментът, в който пръстчето изчезва, преди да си се престрашил да го пуснеш. Опа, залюлява се земята и аха да се пльоснеш и да си разбиеш носа. Обаче в тоя миг нещо в теб, така добре натикано в ъгъла на сърцето и на оня безобразник разума ти, скача бясно-побесняло, сякаш даже заредено от дългогодишната принудителна кома, в която се е натикало, скача и такъв шут ти забива в задника, че не само не падаш и не си разбиваш носа, ами и хукваш като бесен да търчиш. Толкова отдавна не си тичал така, толкова отдавна не си се осмелявал да го правиш, че сега усещаш, че не можеш да спреш. Усещаш, че си свободен и че никой няма да те спре, дори и да свършиш хиляда бели. И в тоя миг, в просветнатата ти глава нахлува един спомен, оня спомен, за мама и последното пуснато пръстче. За оная нейна усмивка, която те е окуражила, дала ти е смелост да вървиш сам, абсолютно сам и да бъдеш свободен.
След шестнайсетте ми години доброволно робство, днес аз отново излизам от комата.
Отивам да видя мама и да ѝ кажа, че аз още мога да тичам, сигурно ще се науча и да летя.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Получих много тъжно писмо от една майка.
"Пиша Ви за да разкажа за проблема, който имаме в детската градина на сина ми, с надеждата, че може да се даде гласност на това, което се случва в градините. Накратко драмата ми е, че едната или и двете преподавателки упражняват емоционален тормоз на децата, тоест наказват ги, изолират ги, игнорират ги, а към поне едно дете има и обиди. Въпросното дете не е от аутистичния спектър, но започна да се държи зле - крещи, удря, обижда. Родителите са пропищели от него, а директорката не прави нищо. Поискаха родителска среща, тя отказва да я организира. Извън градинска среда моят син е "най-добър приятел" с това дете и няма никаква агресия, никакви обиди, нищо. Не знаем какво се случва вътре. Но вчера синът ми каза за това дете, че то било единственото лошо в групата и го "зачеркват" и направи кръст с ръчички. Това категорично не си го е измислил на 4 години и половина. Пиша всичко това и не знам какво искам да постигна. Повечето родители вече са настроени срещу въпросното дете, защото децата обясняват, че то е лошо, че ги бие, втълпява им се. Доста съм се отчаяла, защото моят копира и се влияе, там децата се бият и се блъскат и той прави същото вкъщи. Изобщо фактът, че затваряме вратата на градината и няма абсолютно никой външен човек, който да види и да контролира какво се случва вътре, ми е най-големия проблем. Това, че си пускаме децата при едни жени, които никой не знае колко са стабилни, никой не знае как работят, никой не знае какво правят през деня."
Това не е епизодична история. В майчинската ни група подобна ситуация се разисква почти всяка седмица. Понякога майката е от страната на “жертвата”, в други случаи - от страната на “агресора”, а се случва и да е майка на “страничен наблюдател”, както авторката на писмото.
Само че за мен в тази история няма жертви, агресори и наблюдатели - аз виждам тук само жертви. Оказва се, че за децата ни е въпрос на чист късмет при кого ще попаднат, на какви учители ще случат и какво отношение ще получат. Съответно и какъв модел ще следват. Дори и да няма реално насилие, обиди и шамари, емоционалният тормоз, “зачеркването” ще оставят не по-малка травма върху тях.
Иска ми се да ви разкажа една малка и привидно незначителна случка, която преживях наскоро. Когато родителите ми се разболяха от деменция, се наложи да се грижа за всичките им финансови дела - плащане на сметки, данъци и така нататък. Оказа се, че през последните години са се натрупали и дългове. В офиса на топлофикация в Пловдив попаднах на дама, която погледна името на баща ми и каза:
- Но аз помня този човек. Той отговаряше за целия вход, беше домакин и ни помогна за това и това, изключително коректен и точен. Колко съжалявам за заболяването, което го е сполетяло.
След което съвсем непознатата жена направи всичко по силите си, за да ми помогне. Включително ме прие в края на работното време, за да не се разкарвам от София до Пловдив и на следващия ден. Кой служител в институция постъпва така за непознат човек? Тази жена просто беше добра с мен, защото някога в живота ѝ моят баща е постъпил добре с нея.
Когато бях съвсем малка, с баща ми веднъж посадихме дърво в двора на вилата ни. Беше съвсем малко дръвче и ми се струваше невероятно, че някой ден може да стане голямо и да дава истински плодове като онази величествена стара череша в двора на баба, на чиито клони обичах да се катеря. Споделих с татко притеснението си.
- О, ще порасне, ще видиш. - засмя се той. - Ще порасне и ще стане огромно и всяка пролет ще ражда толкова много череши, че ще раздаваме на всичките ни приятели. Да посадиш дърво е като да направиш добро дело. Първо е малко, незабележимо и хилаво, но после пораства голямо и дава много плод. Има за всички.
В първи клас ни преподаваше другарката Славчева. Беше възрастна женица, с накъдрена червеникава коса, кръгла като топка и ясно си спомням, че беше толкова мъничка, че в трети клас повечето от нас вече я гледаха отгоре. Обожавахме я всички до един. В класа имаше всякакви деца - имахме си и Гошо, дето все налиташе на бой и Силвето, плахо, дребно момиченце, което изоставаше по всички предмети, а ние страняхме от нея. Не знам как другарката Славчева се справяше с Гошо, но докато тя ни беше класна, с него нямаше проблеми. За Силвето обаче знам как се справи. Веднага, щом регистрира проблема, я сложи да седне до мен и ни обясни какво е “взаимопомощ” и защо отличниците трябва да помагат с уроците на тези, които имат затруднения. Силвето идваше у нас всеки ден след училище и упражнявахме четенето до откат. Смея да твърдя, че аз я научих да чете и дори взе да ѝ харесва. По математика ѝ беше още по-трудно, но и там някак го докарахме до четворка. Покрай уроците се сприятелих с това скромно, уплашено и тихо момиченце и тъй като си падах тартор на класа, поне на момичетата, имах грижата тя никога да не е извън игрите ни. В крайна сметка бях отговорна за нея, нали така? Силве, не знам къде си сега, но се обади да пием кафе, ако този текст някога стигне до теб, ще ми е приятно.
Не знам защо намирам толкова общо между тези две истории. Може би защото някога татко посади в мен семенцето на доброто, а учителите ми помогнаха то да порасне и да даде плод, който сега раздавам на децата си и на всеки, който го поиска.
Ясно ми е, че човек не може винаги да е добър и да прави само добро. Ясно ми е, че учителите са подложени на огромен стрес и не можем да искаме от тях да са постоянно мили и усмихнати.
Моля ги само да се замислят за семената, които посаждат днес в децата ни. Защото някой ден те ще пораснат, ще избуят големи и силни дървета и от плодовете им ще има за всички нас - изобилно. Ще има и за тези, които са ги посадили там. Ще има и за техните деца и внуци.
Дано са добри плодове.
Препоръчваме ви още:
Учители, подкрепете родителите
Автор: Д-р Адил Кадъм, педиатър
Накратко:
1. За специален статут на единствената детска болница.
2. За достойно трудово възнаграждение на работещите в нея.
3. За премахване на лимитите в детското здравеопазване.
В последните месеци се опитвахме да привлечем вниманието на обществото върху кризата с медицинските специалисти, най-вече медицинските сестри, а понякога се опитвахме да наблегнем на състоянието на тези в педиатричната болница в София ("Специализирана болница за активно лечение по детски болести - проф. д-р Иван Митев").
Истината е, че проблемът е много по-сериозен, отколкото смятат повечето.
Добра или лоша, болницата, в която работя, е единствената специализирана болница за лечение на детски болести.
С годините вместо да се подкрепи желанието ни да се развиваме в областта си, държавата направи всичко възможно да ни свали до статута на селска поликлиника, като това не стана без натиска на общественото невежество. Да, уважаеми родители, не се изненадвайте. Част от отговорността се пада на обществото, защото зад правото да "иска най-доброто за детето си" и да има свободата да заплашва, притиска, бие, напада и т.н., наложи принизяването на една високоспециализирана болница до нивото на звено длъжно да задоволи вашето недоволство от ОПЛ (общопрактикуващите лекари), близката поликлиника или градското педиатрично отделение.
Това се насложи върху един отдавна наболял проблем, който никога няма време да бъде обсъден и решен - условията на труд на специалистите в педиатричната болница.
През годините бяхме толкова заети с това да си вършим работата, въпреки всичко и въпреки всички, че се оказахме без време и сили да се борим за самите себе си. Може би и ние сме виновни, че изчакахме, но рискът да се случи нещо с децата, докато протестираме, беше неприемлив за нас. Е, сега вече, като видяхме, че на много от родителите не им пука, защото си вярват, че не ги касае, ни стана ясно, че не можем да разчитаме на голяма подкрепа от обществото (дано да греша).
Тъй като никой от официалните лица не иска да каже истината за това какво се случва с единствената детска НЕнационална и НЕвсеобхватна детска болница в страната, не е лошо някой НЕофициално да каже някои неща.
1. В детската болница не само че няма компютърна томография (скенер) или магнитно-резонансна диагностика, а даже рентгенологичното отделение работи на повикване през нощта и през почивните дни.
2. Интензивното ни отделение, което е интензивно само на име, без да има осигурени условия за интензивна медицина на работещите в него, в най-добрия случай работи с една сестра на смяна (както и повечето клиники на болницата, между другото), а се стига и до случаи да няма сестра по график.
3. Медицинските специалисти взимат заплати, много по-ниски от средните за страната. В момента санитарите, които са на минимална работна заплата, получават колкото медицинските сестри и лаборанти, а лекарите под 40-годишна възраст, колкото (в някои случаи и по-малко) някои работещи медицински сестри в пенсионна възраст.
За да не става трудно за възприемане, няма да продължа списъка, но ще ви кажа още няколко неща.
С промените наложени от НЗОК, не можем да си позволим да приемем дете с неврологичен проблем в гастроентерология и обратното, дори и да имаме място и въпреки че по първа специалност сме педиатри, защото ще бъде за сметка на нашите заплати. Ние продължаваме да го правим, но в края на месеца няма кой да плати нашите сметки и да отглежда нашите деца.
Ще се намери кой да попита: "Защо седите там?". Ще ви отговоря - заради пациентите си. Защото, ако отидем в някоя частна болница, ще стигнем до това да лекуваме само децата на тези, които имат пари.
За съжаление, прекалено дълъг е периодът на жертви от наша страна. Толкова дълъг, че вече нямаме сили да се борим за самите себе си. Затова идва и нашият последен опит, с който да се опитаме да съберем сили или да дадем ново начало на нещо добро, или да си тръгнем.
Ако държавата не намери начин да промени условията на труд в болницата (трудови възнаграждения и правила за прием на пациенти), в първата половина на април по-голямата част от персонала ще подаде предизвестие за напускане, в средата на май България ще осъмне без единствената си детска болница.
Уважаеми родители,
Когато детето ви има висока температура, диария, кашлица, повръщане и т.н. състояния, които са заразни, не ни изнудвайте да ви приемаме при нас. Вашето дете представлява ЗАПЛАХА за нашите пациенти с трансплантирани органи, захарен диабет, епилепсия, ендокринни, метаболитни, системни и други заболявания, които за разлика от вашето дете, няма къде другаде да бъдат приети. Когато можем да направим изключение, правим го и то за сметка на собствените ни заплати, а не за сметка на някакви бонуси, но като кажем, че няма къде да ви настаним и че детето ви може да бъде прието в друго отделение, не търсете познати, с които да ни изнудвате. Утре на другото легло може да е вашето дете и да пострада от някой "добър" родител, който "иска най-доброто". В общата педиатрия ние не сме по-добри от всички други колеги в детските отделения.
Препоръчваме ви още:
7 причини да смените педиатъра
Има ли нещо по-важно от сърцата на децата ни?
В света има безброй нерешени глобални проблеми, но никой от тях не предизвиква такова ожесточение като споровете „за и против спането на бебето при родителите“, „за и против проходилката“, „за и против кърменето на обществени места“. Дискусиите в майчинските групи приличат на боеве без правила: унижения, удари под пояса и тотално презрение към тези, които са захранили детето си с неподходящото пюре. Откъде у мадоните толкова ярост?
Дори обичани от всички звезди отнасят критика заради родителските си умения. На английски има специален израз за това - mom-shaming. "Да те накарат да се срамуваш, че си лоша майка". Рийз Уидърспун беше шумно осъдена в социалните мрежи затова, че е дала канелени кифлички със захар на детето си. Херцогинята на Кеймбридж получи своята доза недоволни коментари, защото децата ѝ са разглезени или задето има бавачка освен редовната прислуга. Джесика Симпсън беше оплюта, защото дъщеря й беше с боядисана в кестеняво коса заради костюма си на Бел на Хелоуин.
Жените, които символизират любовта и грижовността и снимат розовите петички на децата си в социалните мрежи, се оказват болезнено чувствителни към инакомислещите. При това тези инакомислещи също постват розови петички в инстаграм, просто възпитават децата си по различен начин, четат им други книжки, разрешават им (или още по-лошо - не им разрешават) да играят на компютърни игри или с пистолети.
В проучване на Мичиганския университет 6 от 10 майки признават, че са критикувани за методите си на възпитание. Най-честата тема за критика според 70 % от запитаните е дисциплината. Други тревожни сфери са здравословното хранене (52%), кърменето (39%), безопасността (20%). Само си помислете: дори когато детето спи, много родители мислят, че вършат нещо неправилно.
Може да се говори много за тревожността и неувереността на родителите, за предизвикателствата на информационното общество и шокиращото многообразие от методи на възпитание. Всичко това може да бъде обяснено с една вече полувековна теория – теорията на когнитивния дисонанс на Леон Фестингър. Според нея хората, чието поведение не съответства на техните мисли, или ще структурират мислите си така, че да съответстват на поведението, или ще предприемат обратното действие. Поради психологическия натиск към еднаквост хората сравняват своите когниции с тези на другите, искайки да убедят околните в собствените си мисли, или изоставят своята собствена позиция в полза на становищата на другите. Като цяло индивидът е по-склонен да напасне съществуващата реалност към своите убеждения, отколкото да приеме, че неговите убеждения не са били правилни.
Какво общо има теорията на когнитивния дисонанс с конфликтите между майките?
Човек се нуждае от положителна оценка на възгледите и способностите си и за да се самоубеди, че е прав, е готов да нападне другите, които се справят по различен начин със същите предизвикателства, като няма никакво значение дали техните резултати са добри, лоши или същите.
Да вземем например едно послушно осемгодишно дете – това, че е послушно, хубаво ли е или лошо? Колко точно е хубаво? А може би това послушно дете е потискано или без собствена инициатива? А може това да е някаква заучена безпомощност? Възможно е изобщо да не знае, че може да изявява себе си и да е готово да се подчини на възрастния, който е ударил по масата. От друга страна, ако детето не слуша, вероятно има проблем с привързаността към близкия му възрастен или този възрастен не е достатъчно авторитетен за него, или детето има нерешени вътрешни проблеми, които му пречат да обърне внимание на интересните предизвикателства.
Няма обективна скала, по която можеш да сравняваш детето и да си кажеш: „Аз съм прекрасен родител и добре възпитавам детето си.“ Това, че едно дете е послушно може да е както хубаво, така и лошо, и може да няма нищо общо с родителските умения на майка му.
Дори академичните успехи, които са радвали предишните поколения (когато училищното и висшето образование бяха своеобразна социална стълбичка) дават накъсо. От двойкаджията може да порасне Айнщайн, който изобретява нещо в Силициевата долина, а от отличника - мрачен асистент с ниска позиция. Къде още да търсим ориентири? Как трябва да изглежда щастливото, нормално развито и доволно дете? Трябва ли да говори на 13 месеца? А защо на съседката вече говори? Нервничим и се нахвърляме на майките от групата, а те от своя страна упорито отстояват успехите си: „Пюрето от авокадо повлия върху интелекта на сина ни!“
В същото време имаме нужда от обратна връзка. И когато започнем да сравняваме способности, възникват състезателни тенденции: „Нашият посещава 25 форми и музикална школа, вашият водите ли го на нещо? Само тича навън? И това е всичко?“
Проблеми със самооценката имат особено хората, които са правили кариера, получавали са признание, а после са се оказали в ролята на мама-шофьор; мама-завързваща връзки; мама, която се ядосва, че в детската градина пластилинът не е еко; мама, която трябва да спре кафето заради кърменето.
Защо през цялото време се опитваме да си намерим оправдание (и/или да обвиним другите)?
Ние изпитваме нужда самооценката ни непрекъснато да се повишава, затова и всяко различно мнение приемаме като заплаха за вътрешния си баланс. Хоратата, които заплашват непълнолетните с наказания, на родителските срещи предсказват двойки за половината клас и смятат, че децата не трябва „да блестят със собствена светлина“. Единственият начин да поиздигнат уязвимата си позиция е да кажат: „Ей, вие, при вас нещата са още по-зле! Неправилно възпитавате децата си!“
Но най-важното обяснение на родителските проблеми дава теорията на когнитивния дисонанс на Леон Фестингър, която споменахме по-горе. Равновесието между вътрешните нагласи и сигналите на външния свят е залог за хармония и душевно здраве. Ако входящата информация противоречи на вътрешната картинка, ние сме готови да преодолеем този дисбаланс с всякакви обяснения, дори да са в разрез със здравия смисъл, само и само да се убедим, че досега сме постъпвали правилно.
Ето и поучителният му експеримент с макари. Ученият предлага на две групи хора да местят макари - напълно безсмислено действие. Едните премествали макарите за 20 долара, другите за 1. След това участниците оценили работата си и резултатът бил сравнен с този на контролната група. Тези, които получили по 20 долара, заявили, че не са изпълнявали по-безсмислена работа и за никакви пари не биха се занимавали с подобна глупост отново. Тези, които загубили времето си срещу един долар, изгаряли от желание да продължат. Открили неподозирани плюсове в работата си и логични доказателства, че да местиш макарите е полезно за всеобщото благо. Защото в противен случай щеше да им се наложи да признаят, че са се занимавали с някаква глупост за без пари.
Същото се случва и с родителите – "нископлатените" мъчително местят макарите за нищо. Но да го признаят, значи да се окажат в дълбоки противоречия със себе си. Затова се налага да си намират какви ли не оправдания, а за опонентите - обвинения.
Тревога си е. А ако всичко е било напразно? Да пропилееш почивните дни, за да правиш макет за детската градина, да прекараш часове в курсовете за ранно развитие с шестмесечното си дете, три години да мъчиш дъщеря си със спорт, който не ѝ допада, да вярваш в полезността на био тиквичките и да плащаш за тях все едно са трюфели? А майките, които правят всичко иначе и не се притесняват чак толкова, дали при тях всичко е нормално? Не, те със сигурност ще се провалят!
По материали от mеl.fm
Препоръчваме ви още:
Майчинските групи - полезни или вредни?
