Защо майките се критикуват помежду си
В света има безброй нерешени глобални проблеми, но никой от тях не предизвиква такова ожесточение като споровете „за и против спането на бебето при родителите“, „за и против проходилката“, „за и против кърменето на обществени места“. Дискусиите в майчинските групи приличат на боеве без правила: унижения, удари под пояса и тотално презрение към тези, които са захранили детето си с неподходящото пюре. Откъде у мадоните толкова ярост?
Дори обичани от всички звезди отнасят критика заради родителските си умения. На английски има специален израз за това - mom-shaming. "Да те накарат да се срамуваш, че си лоша майка". Рийз Уидърспун беше шумно осъдена в социалните мрежи затова, че е дала канелени кифлички със захар на детето си. Херцогинята на Кеймбридж получи своята доза недоволни коментари, защото децата ѝ са разглезени или задето има бавачка освен редовната прислуга. Джесика Симпсън беше оплюта, защото дъщеря й беше с боядисана в кестеняво коса заради костюма си на Бел на Хелоуин.
Жените, които символизират любовта и грижовността и снимат розовите петички на децата си в социалните мрежи, се оказват болезнено чувствителни към инакомислещите. При това тези инакомислещи също постват розови петички в инстаграм, просто възпитават децата си по различен начин, четат им други книжки, разрешават им (или още по-лошо - не им разрешават) да играят на компютърни игри или с пистолети.
В проучване на Мичиганския университет 6 от 10 майки признават, че са критикувани за методите си на възпитание. Най-честата тема за критика според 70 % от запитаните е дисциплината. Други тревожни сфери са здравословното хранене (52%), кърменето (39%), безопасността (20%). Само си помислете: дори когато детето спи, много родители мислят, че вършат нещо неправилно.
Може да се говори много за тревожността и неувереността на родителите, за предизвикателствата на информационното общество и шокиращото многообразие от методи на възпитание. Всичко това може да бъде обяснено с една вече полувековна теория – теорията на когнитивния дисонанс на Леон Фестингър. Според нея хората, чието поведение не съответства на техните мисли, или ще структурират мислите си така, че да съответстват на поведението, или ще предприемат обратното действие. Поради психологическия натиск към еднаквост хората сравняват своите когниции с тези на другите, искайки да убедят околните в собствените си мисли, или изоставят своята собствена позиция в полза на становищата на другите. Като цяло индивидът е по-склонен да напасне съществуващата реалност към своите убеждения, отколкото да приеме, че неговите убеждения не са били правилни.
Какво общо има теорията на когнитивния дисонанс с конфликтите между майките?
Човек се нуждае от положителна оценка на възгледите и способностите си и за да се самоубеди, че е прав, е готов да нападне другите, които се справят по различен начин със същите предизвикателства, като няма никакво значение дали техните резултати са добри, лоши или същите.
Да вземем например едно послушно осемгодишно дете – това, че е послушно, хубаво ли е или лошо? Колко точно е хубаво? А може би това послушно дете е потискано или без собствена инициатива? А може това да е някаква заучена безпомощност? Възможно е изобщо да не знае, че може да изявява себе си и да е готово да се подчини на възрастния, който е ударил по масата. От друга страна, ако детето не слуша, вероятно има проблем с привързаността към близкия му възрастен или този възрастен не е достатъчно авторитетен за него, или детето има нерешени вътрешни проблеми, които му пречат да обърне внимание на интересните предизвикателства.
Няма обективна скала, по която можеш да сравняваш детето и да си кажеш: „Аз съм прекрасен родител и добре възпитавам детето си.“ Това, че едно дете е послушно може да е както хубаво, така и лошо, и може да няма нищо общо с родителските умения на майка му.
Дори академичните успехи, които са радвали предишните поколения (когато училищното и висшето образование бяха своеобразна социална стълбичка) дават накъсо. От двойкаджията може да порасне Айнщайн, който изобретява нещо в Силициевата долина, а от отличника - мрачен асистент с ниска позиция. Къде още да търсим ориентири? Как трябва да изглежда щастливото, нормално развито и доволно дете? Трябва ли да говори на 13 месеца? А защо на съседката вече говори? Нервничим и се нахвърляме на майките от групата, а те от своя страна упорито отстояват успехите си: „Пюрето от авокадо повлия върху интелекта на сина ни!“
В същото време имаме нужда от обратна връзка. И когато започнем да сравняваме способности, възникват състезателни тенденции: „Нашият посещава 25 форми и музикална школа, вашият водите ли го на нещо? Само тича навън? И това е всичко?“
Проблеми със самооценката имат особено хората, които са правили кариера, получавали са признание, а после са се оказали в ролята на мама-шофьор; мама-завързваща връзки; мама, която се ядосва, че в детската градина пластилинът не е еко; мама, която трябва да спре кафето заради кърменето.
Защо през цялото време се опитваме да си намерим оправдание (и/или да обвиним другите)?
Ние изпитваме нужда самооценката ни непрекъснато да се повишава, затова и всяко различно мнение приемаме като заплаха за вътрешния си баланс. Хоратата, които заплашват непълнолетните с наказания, на родителските срещи предсказват двойки за половината клас и смятат, че децата не трябва „да блестят със собствена светлина“. Единственият начин да поиздигнат уязвимата си позиция е да кажат: „Ей, вие, при вас нещата са още по-зле! Неправилно възпитавате децата си!“
Но най-важното обяснение на родителските проблеми дава теорията на когнитивния дисонанс на Леон Фестингър, която споменахме по-горе. Равновесието между вътрешните нагласи и сигналите на външния свят е залог за хармония и душевно здраве. Ако входящата информация противоречи на вътрешната картинка, ние сме готови да преодолеем този дисбаланс с всякакви обяснения, дори да са в разрез със здравия смисъл, само и само да се убедим, че досега сме постъпвали правилно.
Ето и поучителният му експеримент с макари. Ученият предлага на две групи хора да местят макари - напълно безсмислено действие. Едните премествали макарите за 20 долара, другите за 1. След това участниците оценили работата си и резултатът бил сравнен с този на контролната група. Тези, които получили по 20 долара, заявили, че не са изпълнявали по-безсмислена работа и за никакви пари не биха се занимавали с подобна глупост отново. Тези, които загубили времето си срещу един долар, изгаряли от желание да продължат. Открили неподозирани плюсове в работата си и логични доказателства, че да местиш макарите е полезно за всеобщото благо. Защото в противен случай щеше да им се наложи да признаят, че са се занимавали с някаква глупост за без пари.
Същото се случва и с родителите – "нископлатените" мъчително местят макарите за нищо. Но да го признаят, значи да се окажат в дълбоки противоречия със себе си. Затова се налага да си намират какви ли не оправдания, а за опонентите - обвинения.
Тревога си е. А ако всичко е било напразно? Да пропилееш почивните дни, за да правиш макет за детската градина, да прекараш часове в курсовете за ранно развитие с шестмесечното си дете, три години да мъчиш дъщеря си със спорт, който не ѝ допада, да вярваш в полезността на био тиквичките и да плащаш за тях все едно са трюфели? А майките, които правят всичко иначе и не се притесняват чак толкова, дали при тях всичко е нормално? Не, те със сигурност ще се провалят!
По материали от mеl.fm
Препоръчваме ви още:
Майчинските групи - полезни или вредни?
Свързани статии (по етикет)
- Най-популярни
- Най-нови
