Автор: Цветелина Чобанова

В момента се готвя за изпити и има моменти, в които ми е ужасно трудно да чета и да запомням. В главата ми за секунди се появява един глас, който казва - “Не знаеш достатъчно, няма да се справиш добре, нали знаеш, трябва да знаеш всичко, не оставяй нищо на случайността, само който е мнооого подготвен, получава най-добрите оценки, идеално трябва да се справиш.” Запечатано е някъде посланието - ако не съм идеална, не съм нищо, не съм. Като вица за Иванчо и отличниците. Хубавите неща са само за отличниците. Няма да споделям тук вица, защото е нецензурен, но ако някой не го знае, вероятно има хора около себе си, които да му го разкажат.

Разсъждавам откъде идва гласът и раздробявам какво казва някъде там от дълбокото. Откривам за себе си - “Ти трябва да имаш отлични оценки; ти трябва да си най-добрата, ако не си най-добрата, нищо не си; ти трябва да си идеална, не може да не се справиш, няма такава възможност, погледни другите, никой не мрънка, идеални са”.

Ами ако не мога да съм идеална? Ако не съм идеална? Тогава каква съм? Лоша? Обикновена? Реална?

Трите килограма, които убиват

И започвам отново да мисля - Какво е да съм реална? Каква съм когато съм просто аз? Аз съм човек, който понякога знае, понякога не знае. Понякога може, понякога не може. Понякога е дъбър, понякога - лош. Понякога плаче, понякога се смее. Мога да съм щастлива, но може и да съм тъжна. Уморена и жизнерадостна. В определени моменти се харесвам как изглеждам, в определени искам да скрия дори и от себе си това, което ме гледа от огледалото. Уверена съм, но и имам много моменти в които се притеснявам. Да – имам полюси, но съм и нещата между тях. Имам нюанси в различните си качества, в отделните части от мен.

Замислих се – кое ни кара да търсим този нереален образ? Кое ни кара да търсим максимума? Кога са се родили тези идеални образи в главата ми?

И си спомням първо приказките, които баба ми четеше – за принцесите, които са най-красиви, най-умни, най-щастливи, най-най-най. За всяка от тях се появяваше или идваше да я открие най-красивият принц, най-бляскавият, най-обичащият я, най-единственият, преминал дeвет планини и намерил я в десетата.

След това си спомних думите на родителите си: “Само най-добрите имат хубав, идеален живот. Ти трябва да си най-най-най. Ти трябва да си идеална. Искаме да си идеална, не добра, не справяща се, не щастлива, да си най! Ти трябва да си нашата гордост.” А кой се гордее с нещо обикновено?

После на екрана на съзнанието ми се появяват учителите, които винаги поощряваха най-добрите, най-послушните, най-умните.

Момчетата се стремяха и те към тези момичета, които в техните очи бяха идеалните – с идеални тела, с идеални форми, идеални коси, идеални очи, идеални устни и идеално за тях държание.

Не казвайте това на момичето!

Разхождайки се в спомените си някога, в наблюденията си сега, откривам как този, идеалният образ се е запечатал в обществото и как всички се стремим към него.

Търсим идеалния партньор, за да създадем идеалното семейство и да родим идеалните деца. Един ден се събуждаме до реален човек - мъж или жена и откриваме, че не е толкова идеален (оставя чорапите по пода, не си прибира дрехите, хърка, пуска косми в банята), колкото сме си го представяли. И олеле, настъпва срив. За какво мечтах, какво получих!?

Броим калории, разглеждаме етикети на стоки, обикаляме био магазини, за да търсим идеалните храни, с които да направим идеални телата си. Загубваме се някъде сред хилядите диети, диетолози, медицински специалисти, нутриционисти, аюрведисти и какви ли не специалисти, които единствено знаят как да ни доближат до идеалните форми.

Пазаруваме модни дрехи, обувки, бижута, коли, пътуваме по екзотични дестинации, имитираме поведения на идеални за нас хора, само за да се доближим до този идеален образ, който някак си все не достигаме, защото се появява нова цел, нов идеал от следващо поколение, който искаме да притежаваме, и с когото искаме да се идентифицираме.

Дори социалните мрежи спомагат за развитието на мита за идеала. Снимки на усмихнати хора, пътуващи по приказни места, имащи най-прекрасните партньори и романтични ситуации. Виждаме във виртуалното пространство само “идеални хора в идеални ситуации”. Винаги усмихнати и лъчезарни. Пред тях се чувстваме малки, защото ние не сме толкова идеални. Имаме забързано ежедневие, недоспали сме, детето закъснява за училище, а аз в бързането си направих петно от кафе на блузата, кучето е наръфало любимата ми чанта, а любимият, който можеше да бъде мааалко по-така, като кино звезда например, е забравил да ми купи цветя, защото днес имаме 3 години и 9 месеца от първата ни целувка, но той не го помни... дали беше идеалният избор за мен?

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Шегата настрана, но търсейки този идеал, стремейки се към него, някъде по пътя се изгубваме. Губим кои сме, кои искаме да бъдем, помним само кои трябва да сме или кои ни показват, че трябва да сме.

Уж имаме всичко, живеем в глобалния свят, където днес мога да си поръчам от всяко кътче на света всичко, което човешкият ум е измислил, но някакси все не е достатъчно, все не стига и не ни прави щастливи. Или е много за кратко идеалното, преди да установим, че нещо му липсва, за кратко усещаме идеалността му и после е някак остаряло.

И така по пътя към идеала, губим реалността. Губим себе си, своята неповторимост, своята различност, своята уникалност. Не виждаме всичко, което имаме и което сме, в стремежа си да бъдем други. Да бъдем идеални.

Стоим в периода на детството, когато сме малки, а родителите ни - големи, силни, всемогъщи, идеални. И сякаш забравяме да пораснем. Да се изправим пред идеалния образ, да се разбунтуваме, да развенчаем мита му за идеалност и да открием себе си и реалността на възрастния. Да се видим различни, уникални, достатъчни и просто живеещи.

За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител; с куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

Защо избираме лошите момчета?

Синдромът на отличника

Мамо, не прави така