Автор: Мая Цанева

Още когато детето ми беше на 6 месеца, мислех как да започна работа. Макар че се наслаждавах на следобедите в градинката, с Киндъл в ръка, вече усещах, че ако остана още малко единствено в компанията на бебето и на съпруга си, мога да изгубя чувството си за реалност. Имах късмета, че ме поканиха да ръководя екип по нов, интересен проект и веднага приех. Работата беше супер! Можех да работя от вкъщи, по интернет, а идеята беше аз да определям как и колко ще съм „на линия“, стига да има резултати. Харесвах проекта и влязох на 100% в него.

Намерихме бързо прекрасна бавачка за сина ни. Той я гушна топло още първия ден и аз нямах опасения, че може да му се случи нещо лошо, докато работя. Съпругът ми ме подкрепи изцяло за решението и бях повече от доволна!

Но както се казва: „Внимавай какво си пожелаваш!“. Получих страхотен професионален шанс, но установих, че не работя на 110% както преди. Не се получаваше. Бях амбицирана от преодоляването на разни професионални предизвикателства, обгрижвах колегите си и те се превръщаха в сплотен екип, шефовете бяха доволни.

Какво е да си майка, която работи у дома?

Но преходът от яростна кариеристка към отдадена майка и после обратно не се случваше както го планирах. Бях самотна. Криех се в банята, за да водя конферентен разговор, докато съпругът ми си играе с момчето ни. Исках да се будя от неговото мрънкане за вода, а не от алармата за сутрешната смяна на редакторите, които изпитвах нужда да надзиравам, за да съм сигурна, че всичко е наред.

Изгубих много слънчеви следобеди в парка и през уикендите, защото вместо това пишех имейли, звънях по телефона или следях графици. Помня, че една петъчна вечер пътувахме в проливен дъжд по магистралата към родителите ми. Бебето беше гладно и плачеше, а аз се безпокоях за някакъв график. Съпругът ми ме погледна и каза: „Сега, ако нещо се случи с нас, дали някой ще го е грижа за твоя проект, или ще попита как е бебето?“

На първия рожден ден на сина си станах в 6 сутринта, за да организирам всички индивидуални задания на хората от екипа ми, а не за да поръчам торта на хлапето си. Завиждах на майка ми, която строеше с него къща от кубчета, а аз довършвах някаква таблица. На този 3 септември мечтаех само за едно – да изкъпя сина си сама, да го приспя и да му се извиня, че не съм до него.

Въпреки това бебето беше здраво, усмихнато, нахранено с домашно пюре от мен. Подскачаше енергично в бънджито си, спеше следобед и му никнеха зъби. Всъщност не помня много, но оцеля въпреки почти отсъстващата си майка. Не то, а аз имах нужда от него.

Няколко месеца по-късно напуснах работата си, защото проектът се „роди“ и пое по пътя си по-бързо, отколкото аз можех да го ръководя. Аз се чувствах както удовлетворена от успеха му, така и съсипана. Бях разбрала, че не ставам за „шеф“, имах съмнения дали ставам и за „майка“.

Защо се провалих като ръководител, след като се посветих на 110% на проекта? Исках пълен контрол, а го нямах... Приемах лично всяка грешка и гасях пожари, без да знам какво да правя след това... Не разбирах кое е важно и кое не.

За професиите, които работят с хора

Ако не можех да се справя с 20-на възрастни, какво щях да правя с бебе... По-късно осъзнах, че майките стават отлични ръководители, когато разберат, че няма как да контролират всичко, и второ, че няма как да успеят, ако не приемат, че ще грешат.

След този проект останах няколко месеца вкъщи, а после поех нови ангажименти – малки, големи, понякога за пари, друг път за добрата кауза, но при едно условие – да работя за себе си и семейството си, а не въпреки и срещу себе си. Чувствам се добре като професионалист на свободна практика, който пише за удоволствие и работи с удоволствие.

Проектите идват и си заминават, но се случват, защото са продукт на моя живот като човек. Осъзнах, че съм най-ценна като жена, дъщеря, майка, любима. Не очаквам да ме споменават до гениална физичка като Мария Кюри, нито до писателка като Вирджиния Улф, още по-малко като кулинарка като Джулия Чайлд. Тях историята ги помни, защото са успели или изгубили всичко, единствено и само поради личните избори, които са правили.

Аз вярвам, че ще запазя място в семейната история с времето, което ще прекарам с близките ми. Те ме обичат и вдъхновяват за работата, която върша с удоволствие и с мярка. Работя за себе си и съм благодарна, че мога да направя този избор. Вечерните ми будувания или дежурства през почивните дни пред компютъра са по мой избор и поради вдъхновение. Успехът ми изисква 100% от моя живот, но не и 100% от моята работа. Работя за себе си.

Препоръчваме ви още:

Индулгенции за преводача

Работещо мамче

Ново начало