Автор: Ина Зарева

Коментарите към историята на Ана ме развълнуваха силно. Нито една жена не трябва да се чувства мъртва в себе си, да бъде унижавана, необичана и необичаща се. Нито едно човешко същество не трябва да се извинява заради това, което е, щом не е злодей. Никой не трябва да се бори за приемането му в общество, което не може да обича себе си.

Историята на Ана е история за нелюбов. Ако Ана се бе обичала достатъчно, нямаше да се тревожи за трите килограма, нямаше да подлага на безумни експерименти тялото си, нямаше да позволява на никого да определя самочувствието ѝ. Но как да се обича Ана, когато никой не я е учил на това?! Когато всички около нея се стремят да се впишат в стандартите на обществото, за да не бъдат отхвърлени. Защото най-страшното нещо, което може да се случи на една личност, е тя да не бъде приета и да не бъде обичана.

Има нещо по-страшно от омразата и то се нарича нелюбов.

Днес Ана се обича повече от всякога, но не всички обичат Ана. На последната ѝ работа, например, имало кантар, на който мерят всички служители и отчитат „средногодишно тегло на компанията“. Намекнали ѝ в прав текст, че не се вписва. Ана за първи път била изключително щастлива от точно това невписване, и то точно сред тези хора, и си тръгнала с облекчение.

Когато шоколадът загорчи

Обаче децата ни не са Ана. А тях също не ги обичат. Другите деца. Другите родители. Дори учителите им.

„Не можеш да играеш с нас, много си дебел!“, „Няма да ти купя сладолед. Искаш да станеш като него ли?!“, „Никаква лавка за теб! Виж се колко си дебел, ще стоиш в класната стая!“. Едно умно, сладко, талантливо дете чува това всеки ден. Всеки ден то се бори някъде само в себе си с тази чутовна нелюбов и се чуди с какво я е заслужило. То също така е и мъж, затова виковете и плачът му са беззвучни, точно като на връстника му от едноименния филм.

Нелюбов.

Огромна, поглъщаща, изпепеляваща бездна от липси. На чувства, на състрадание, на живот и на обичане. Това представлява този филм. Но когато го изгледаш и изплачеш дори последните твърдини в душата си от гняв, безпомощност и мъка, филмът не свършва. В него се живее всеки ден. Всеки ден, все същото.

Нелюбов.

Синът ми е по-умен от мен

Любимите актьори на този филм не са нито Ана, нито талантливото момче. Любимите му актьори се наричат с гръмкото име: деца със СОП. Тях никой никъде не ги иска. Не само на футболното игрище или в лавката. Не ги искат в класовете, не ги искат в училищата, не ги искат изобщо в тази държава. Родителите им са ги скрили в шепите си, притиснали са ги до сърцата си, шептят им любимите песни, за да не чуят, да не усетят дори за миг цялата тази нелюбов, която се сипе отгоре им. Затова и никой не обича тези родители, защото те са обратното на нелюбов.

Тези, които отстояват открито мнението си, са обречени на нелюбов изначално. Как се прощава такава смелост иначе? Как това наше перфектно общество на фини родители, с фините си и надарените деца, с перфектните си кариери в перфектните компании с други фини служители, ще позволи на някого да е различен? Ще му позволи да живее със себе си така, както той иска? Ще му позволи да показва целулита си на плажа, да води увредените си деца на училищни тържества, да не се срамува от различията си, били те физически, ментални, сексуални, социални. Това общество на фалш, безверие, безчовечност, бездуховност го държи само една-единствена сива, изкуствена и студена сплав, наречена нелюбов. Общество, което вярва повече в червения конец на ръката си, отколкото на самата си ръка; което обича и състрадава стерилно и от безопасно разстояние; което е толерантно и духовно само на Коледа; което не разбира какво е прошка и не знае как да обича само себе си.

Детето ми не е опитна маймуна

Това е нелюбов обществото.

То кара мислещите, страдащите, любящите, борещите се хора да изчезват – като Альоша от „Нелюбов“ или като Красимира и красивата ѝ дъщеря от България. Изчезват. Също като любовта – всеки ден по малко и незабележимо.

Ана все още е тук. Ще започва нова работа. Някъде, където ще мерят предимно ума, а не задника ѝ. Някъде, където няма да ѝ поднасят бучка нелюбов с всяко сутрешно кафе. Някъде, където няма да я карат да изчезва.

Не мога да кажа същото за талантливото момче, което е прекалено дебело да играе. Нито пък за майките, които бродят през чиновнически и безчовечни лабиринти, за да приемат децата им в училище. Тях вероятно други общества ще направят не само видими, но и световноизвестни учени и таланти. Общества, които знаят, че към всяко различие се прибавя равно количество любов. Нищо повече.

Препоръчваме ви още: 

Майките, от които нищо не зависи

Трите килограма, които убиват

В Норвегия системата отнема децата, в България направо ги убива

Майките и Системата