Автор: Мария Пеева

Потеглянето е планувано за петък, 4 сутринта, но момчетата се вълнуват толкова много, че в 11 часа вечерта в четвъртък, все още никой не е по леглата. В този изключително приличен и нормален за гости час Теди пристига с Яна и Бен, момчето, което ще гледа кучетата и Фройд, за последни инструкции. Пием бира на верандата и Теди подхвърля: Вие сега ли ще тръгвате? С Иван се споглеждаме – защо пък не?

И така, в полунощ, без изобщо да сме подремнали преди пътя, Пееви се натоварват на голямото черно конче (тъмнозелено) с три деца и пет малки куфарчета – отделно за всеки престой, и отпрашват с мръсна газ по широкия път, който спира само след шейсетина км – на Калотина. По неизвестни причини на българския пункт висим цели два часа в отвратително задръстване и почти цялата ни преднина отива по дяволите. На сръбския пункт задръстване няма и минаваме за петнайсет минути. Урок номер 1 за пътуването с кола из Европа – висенето на граница убива цялото удоволствие и общо-взето не може да бъде предвидено. Може да има, може и да няма, чист късмет. След границата двамата малки заспиват дълбоко и преминаваме Сърбия леко и бързо, с едно-единствено спиране на бензиностанция за кафе на шофьора. В Белград споменавам на полузаспалия Косьо, че преди 17 години градът е бомбардиран от НАТО, при което са загинали стотици цивилни и той бързо се разсънва. В сумрачната сутрешна светлина преминаваме през широките, чисти улици покрай красиви европейски сгради, по нищо не личи какво се е случило тук. Разказвам му за войната и как съседи и приятели са се избивали помежду си, за стотиците хиляди жертви и ужасите, на които сме способни ние хората, а той ме гледа с широко отворени очи. „Нали в България никога няма да се случи такова нещо?“ От нас зависи, маме, само от нас. Затова и ти разказвам такива страхотии. За да не се случват повече, доколкото ще имаш думата, когато някой ден си голям и решаваш съдбата си.

На границата с Унгария отново жестоко задръстване, но слава богу, в обратната посока. Ние сме късметлии, преминаваме за петнайсет минути. Купуваме винетки за Унгария и Австрия от любезна дама, която ми казва сумата на български – двайсет и осем евро. Вие знаете български? Учудвам се. От всички езици по малко, ми обяснява тя. Дали е научила числото 28 на всички езици? Пропуснах да кажа, че навсякъде по пътя плащаме с евро или с кредитни карти, включително и в Сърбия и Унгария. По магистралите се пътува бързо и лесно, като по някое време сменям Иван, за да поспи малко и той. Подминаваме ужасна катастрофа с ТИРове, пак в обратна посока, след която има поне 15 км задръстване. Като знам същите тези хора каква опашка ги чака после и на границата... Пътуването с кола определено има и тъмна страна.

Към 10 сутринта момчетата се събуждат, така че спираме за закуска и кафе на поредната бензиностанция. Сандвичите са отвратителни, но нямаме голям избор, след като малко преди това съм установила, че запасите с храна, които бях приготвила, вече са претърпели набег от малките ръчички, най-вероятно още в София. Тези моите момчета нямат наяждане, да са живи и здрави, така и трябва. Само където е малко гадно да отвориш сака с храната и да откриеш вътре само вода, цигари и кутия с празни хартийки от мъфини. Тримата се кикотят и твърдят, че кучетата са ги изяли, което няма как да стане, защото кучетата не могат да затворят кутията и да я върнат обратно в сака, но както и да е. Може пък просто да имаме много умни кучета.

В 12 часа един вече изморен Иван ни вкарва във Виена и тъй като часът за настаняване в апартамента е 15, решаваме да минем през Пратера и да запълним трите часа. Пратера... На фона на модерните увеселителни паркове вероятно бледнее, но пък всичката тази зеленина, очарованието на старото виенско колело, прекрасните заведения с автентичен виенски вид, не просто закусвални, компенсират липсата на свръхмодерни атракции. Косьо вече сме го водили тук и той с чувство на превъзходство обяснява на малките на кои влакчета се е возил. Алекс от пръв поглед се влюбва в страшните влакчета и когато разбира, че няма да го пуснат на нито едно, защото няма 6 години и нужния ръст, прави адска сцена. Добре че има достатъчно атракциони, с които успяваме да го разсеем. Обядваме чак в три, след като момчетата са се навозили и разджуркали до насита. Любимото ни място в Пратера е ресторантът до издигащата се въртележка с големите човешки фигури пред нея. Потънал е в зеленина, прохладен, с вкусни виенски шницели и наденички, студена бира и усмихнати сервитьори. Хапваме, отпускаме се и с Пеев изведнъж усещаме, че буквално ще заспим на масата, умората най-после се обажда. 
 

Пратера - момчетата нямат търпение за първата въртележка.
Забележете мустака на австриеца отзад, всички служители в парка изглеждат така.
Дали е част от служебната им характеристика?

Успяваме да си намерим колата на паркинга и се отправяме към апартамента. А той се оказва уникален. Огромен хол с кухня и две отделни спални, с прекрасна тераса с маса за кафе и шезлонги, на последния етаж на стара еврейска сграда на Таборщрасе. Откъде разбирам, че е еврейска? Май целият район е такъв, защото магазините отдолу всички до един не работят в събота, а в неделя, около мен се разхождат мъже с шапчици и къдрички около ушите, на пекарните пише „Кашер“, а на шкафчето в кухнята ни „Но кашер“.

Апартаментът - простете за хаоса, вече сме го "обживяли",
забравих да снимам преди да се настаним.

Удряме му няколко часа сън, докато прегладнелият Коко ни събужда в осем вечерта и отиваме да хапнем. На петнайсет минути сме от Дунава и чудесните ресторантчета по брега му, но духа силен вятър и затова сядаме на по-закътано местенце, в симпатично италианско бистро на самата улица, откъдето разглеждаме хората, истинско сборище от всевъзможни туристи и местни. Хапваме, пием по едно кафе, но все още ни се спи и успяваме да убедим момчетата да се приберем. На връщане Коко, който не си е изял вечерята, настоява да си купи хотдог от улична сергия. Изчакваме го встрани, а той се нарежда на опашката. Групичка нелицеприятни момчета с бръснати глави, и едри голи ръце с огромни татуси, същински неонацисти, чакат преди него и го заговарят пред смръщения ми поглед. Разпитват го откъде е, след което му отстъпват място да си купи хотдог преди тях. Как лъже външността...

В апартамента откривам, че в грижливо подреденият багаж – отделно куфарче за всеки престой с дрехи за петимата за две нощувки - няма достатъчно гащета за момчетата. За сметка на това има 6 чифта мои. Подозирам, че в някои от следващите престои ще открия купчинка само с мъжко бельо и ще трябва да ходя с боксерки. Междувременно изпирам гащите на момчетата и ги проскам на ратановия стол на терасата. Сушилник, естествено, няма. Кой отива на екскурзия, за да пере гащи все пак? В полунощ най-после успяваме да си легнем.

Изгледът от апартамента с праните гащи :)

 
Тук до такава степен се спазва Шабат, че в съботната сутрин единственото място, откъде успяваме да си намерим закуски и кафе е турската пекарна. Оттам си купуваме истинска българска баница, макар че усмихната мургава жена зад щанда ми обяснява, че била турска. Решавам да не й обяснявам, че баба ми измисли тази баница и без това тя ми говори на немски, аз й отговарям на английски. Клайне еспресо? No, small, please. В следващия миг се сещам от краткия си сблъсък с немския, че клайне беше „малък“. Оу, я, клайне, клайне, бите. Кой беше казал, че животът е твърде кратък, за да учиш немски? В моя случай се оказа прав.

Турската закуска

Закусваме, отговарям на приятелите, които се тревожат защо съм изчезнала от фейсбук (боже, нима съм толкова пристрастена, че когато ме няма 12 часа, се усеща, това никак не е за хвалене) и потегляме към зоопарка Шонбрун с колата. Всъщност правилното произношение е Шьонбрун. Паркингът е до задния вход на зоопарка и естествено е претъпкан. Едно място се освобождава и Иван връща назад, за да паркира, когато го изпреварва микробус. И ето ви нещо интересно. Иван му бипка и вдига ръце въпросително, а човекът с буса, който вече е влязъл на паркомястото и не ни е забелязал, маха извинително и ИЗЛИЗА. Всички сме изумени, дори децата, които още не са усвоили правилата на паркиране в България – а именно, видиш ли празно място, бързо влизаш там, преди да те изпреварят. Паркираме и тръгваме към зоопарка. По пътя към касата минаваме покрай голяма градина с ему, които висят покрай оградата със замислен вид и ни оглеждат също толкова любопитно, колкото и ние тях. Обяснявам на Алекс, че голямото пиле се казва ему.

- Здравей, Емо - казва му Алекс.

На входа има приятно ресторантче. Алекс и Коко нападат някакви дървени игрушки - влакчета и къщички. Викаме ги, те се разсейват, затова отбиваме и сядаме за още едно кафе преди голямото обикаляне. Момчетата са ужасни недоволни, но три мелби потушават бързо гнева им. После грабваме билети от автомата и карта на зоопарка от касата и най-после влизаме. Не само за децата е първо посещение в зоопарка. И ние сме го пропускали досега.

Не съм голям фен на зоопарковете. Представям си как някое зверче си обикаля щастливо и безгрижно далечната савана и изведнъж се появяват злодеи с мрежи (изключвам Джералд Даръл, той е от добрите, дори когато лови екзотични животни), за да го заловят и отведат далеч от семейството му, и да го затворят в клетка, където да прекара остатъка от клетия си живот в самота, скука и съзерцаване на досадни хора, които размахват пръчки пред носа му и му подвикват кретенски закачки. Е, Шьонбрун ме разубеждава. Ако животните можеха да си направят суперлуксозен ол инклузив, би изглеждал точно така. Всичко е потънало в зеленина, условията са дотолкова близки до естествените, че обитателите се сливат с околната среда, точно като в природата и понякога дори не успяваш да ги видиш. Момчетата са във възторг от всичко – като почнем от гущерите, прилепите, птиците, жабите и насекомите (аз не влизам при последните, мисля, че страдам и от арахнофобия освен аерофобията) и стигнем до очарователните макаци, косматите магаренца, (дядовски магарета ги кръсти Коко заради брадите им), елегантните жирафи, огромните хипопотами, полегнали в жегата като скални отломъци, на които помръдват само ушичките, сладките панди, пред които има огромно стълпотворение от пискащи от възхищение хлапета, слоновете – спокойни и умислени, тигъра, който премина величествено на крачка от нас без да ни удостои с поглед и всички останали късчета от пъзела на дивата природа.

За толкова милиона години човечеството не е успяло да сътвори нищо толкова красиво, завладяващо и интересно, колкото същата тази природа, която иначе толкова успешно съсипваме. Сядаме на обяд с леко разклатена вяра в безграничните човешки възможности. В ресторанта (един от десетките в зоопарка, където на всяка крачка има симпатични заведения, кътчета за почивка, сенчести пейчици, дори детски площадки) си поръчваме шницели и наденички (отново) и Коко обяснява на Алекс, че са направени от прасенце, същото като симпатичния малък черньо, който току-що сме видели. Алекс ревва и отказва да яде. Мисля, че днес ще е вегетарианец.

Изгледът от зоопарка

Здравей, Емо.

Физиономиите на момчетата, когато видяха, че сме седнали на кафе.

Зоопаркът - Косьо се крие от камерата.

Не ме бива в селфитата. 

Хипопотами






Дядовските магаренца

Из зоопарка.

Ето така изглеждаха хлапетата през цялото време - мамо, виж, виж!

Докато децата се радват на животните, аз сякаш се впечатлявам повече от хората. А те също се срещат във всякакви раси, цветове и породи. Сервира ни синеок мургав сърбин, а храната носи великолепен азиатец, огромен, дебеличък, с гладко избръснато, опънато кръгло лице и опашчица на върха на главата, същински буда в тъмночервена униформа. На съседната маса е седнала възрастна австрийска фамилия – бели, руси, елегантни, с малко внуче момиченце с почти бяла косичка, докарано в красива рокличка с гол гръб и дантелки, което тича да си играе на камъчета със също толкова русите, но някак с по-розов тен хлапета на висока, дългокрака рускиня с изразена славянска физиономия и грижливо изправена коса на изискана черта. Арабите са навсякъде - многодетни семейства, мълчаливи, елегантни мургави мъже с мазна тъмна коса, тежък поглед на леко вдлъбнатите и сякаш гримирани с черен молив очи, и грижливо подстригани бради. И жените им, „белосани и червосани“, както би казала баба ми, с дълги мигли и плътни, вити вежди, с копринени дълги роби, маркови чанти и забрадени глави, под които подозирам, че се крият дълги тъмни коси, които само съпругът има право да види. Едно момиче с шамия на главата ме впечатлява особено – с високи токчета, тесни, впити в добре оформените бедра дънки и тясна блуза, която подчертава всичко, макар и с дълги ръкави и закопчана грижливо чак догоре, така че не се вижда и сантиметър от плътта. Сякаш европейската „разпуснатост“ е започнала да я превзема от краката нагоре, но още не й достига смелост да покаже ръцете, деколтето и косите. В контраст с тях покрай нас преминава млада майка с количка – националност неизвестна, раса бяла – с къса разкроена лятна рокля, която вятърът подхваща и също като на прословутата снимка на Мерилин, повдига полите й за радост на околните. Двама младежи с огромни рошави афропрически обръщат глави след нея. Не ми е удобно да снимам всички тези хора, но образите им остават в мен като ярки картички от Виена – пъстра, европейска, стара и нова, побрала света по чистите си вити улици, по които някога са стъпвали Моцарт и Фройд (истинският Фройд, а не пухкавият му съименник, който си отглеждаме в София) и които никога няма да се уморя да изследвам.

Ей такива колички има за децата, на които не им се разхожда.

Вечерта се разхождаме по Стефанплац и околните пешеходни алеи. Косьо не харесва катедралата Свети Стефан. „Виж колко е страшна и потискаща. Построили са я, само за да всяват ужас в хората.“ Подозирам, че си отглеждам още един атеист. Което малко ме натъжава, защото вярата може да убива, а може и да радва и утешава, зависи как я прилага човек. Но това е избор, който децата ми ще направят сами. На уличката с марковите магазини седи човек с отрязани крака и проси. Коко с голямото сърце едва не се разплаква. Позволявам му да пусне джобните си за деня в картонената кутия и човекът дълго му благодари и ни маха с ръка. По-нататък виждаме и просеща жена, руса и в напреднала бременност, седнала на кашон под колоните на огромен магазин. А още по-натам се спираме да послушаме пияния уличен музикант на Michaelerplatz, пльоснат на земята, който подрънква на китара и отнякъде изкарва удивително красив плътен глас за оперните си арии. Косьо също си дава джобните, накрая и Алекс, мисля си колко е заразителен добрия пример и си напомням, че някой ден трябва все пак да им обясня, че има и организирана просия, която си е един доходен бизнес, но нека да не е днес, а и тези хора наистина изглеждат в нужда. Когато се прибираме Коко ми казва, че днес сме направили трима души много щастливи. Решавам, че има предвид тях тримата и отговарям, че всеки родител иска децата му да са щастливи. А той ми се смее насреща и ме гушка. „Не говоря за нас, мамо, нас ни правите щастливи всеки ден.“. Това дете винаги успява да ме просълзи.


Мамо, построили са я да плашат хората.

Дали Пеев не въздиша облекчено? Всички магазини са затворени :) 

Движим се в леко разхвърляна индийска нишка, като някое дете постоянно изчезва.

Цветята, които Пеев ми купи от Била, защото му се нацупих :)

Гладен съм! Бите!

Неделя сутрин, слънцето в капандурата ме събужда и излизам да търся кафе. Еврейската пекарна под нас вече е отворила, нищо че е седем часа. Трябва да им се признае – в събота не работят, но единствените, които са отворили в ранното неделно утро. За разлика от турската пекарна отсреща няма български банички, но пък има „кашер“ сладки. Поръчвам и две кафета и се заглеждам в леко кривогледия и несръчен евреин с черна шапчица и голяма къдрава брада, когото съм заварила да подрежда стотинките за ресто. Зад гърба му виси портретна снимка на също толкова кривоглед родственик, само че с огромна бяла брада. Боже, как си уважават традициите тези хора и колко смисъл намират в тях. Мъничко им завиждам. Сигурно е прекрасно да имаш перфектното обяснение за този свят и всичко, което се случва с него, вместо да търсиш своята истина сам и объркан, всеки миг и час. В пекарната влиза възрастен арабин, без брада, със съвсем европейски вид и хлътнал, мъдър поглед на човек, който всеки миг ще почне да ти рецитира Салман Рушди. Купува си пет кроасана, говори на английски. Турист като мен. На вратата се разминавам с момчето, което вчера засякох в асансьора на нашата сграда заедно с още трима като него – необичайно високи като за азиатски хлапета, с прически в стил кей поп, невъзможно любезни и усмихнати. Виена наистина е неповторима – и не само заради културата, архитектурата, музиката, историята. По-скоро заради този неин дух на ред и почтеност, на спазване на правилата и непримирима учтивост, която попиват дори хора като нас, дошли отдалеч и за малко.

Еврейската закуска

Децата също се влюбват в този прекрасен град и Коко ми казва, че някой ден, когато порасне, ще дойде да учи и да живее тук. „Ако не ви е прекалено мъчно за мен, мамо.“

Дали ще ни е мъчно? Със сигурност. Но дотогава има толкова много време... И толкова много свят, който искам да ви покажа, момчета. За да го видя заедно с вас и през вашите очи.

************

Препоръчваме ви:

Леголенд и красивата баварска провинция
Мюнхен - правете фалафел, а не война
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Пееви ще покоряват Европата 
Хотел за майки бегълки