Ninja Editor
Тази събота, 21 юли, точно в 11:00 ч., Рут Колева ще се отправи на вълнуващо пътешествие с децата в Музейко. Заедно, и с песен, те ще посетят Тадж Махал, ще построят пагода и ще навлязат в дебрите на дивата природа.
Кои са най-важните думи, които един пътешественик трябва да знае? Как всяко пътуване може да бъде среща с цял нов свят? На тези и други приключенски въпроси колоритни отговори от първо лице е подготвила Рут Колева. В предиобеда на 21 юли тя и децата в Музейко ще се отправят на мислено пътешествие до близки и далечни места, за да стигнат до Индия и Китай. В Детския научен център Рут и малките любознателни посетители ще се настанят сред една от тематичните изложби в зона „Изследвай своя свят – Природа и град“, където заедно ще могат да изградят Акропола в Атина и ще научат с какво се различава пагодата в Китай от кулата в Пиза. Рут ще се спре и на една от любимите си спирки – Индия, за да разкрие богатството на Тадж Махал. Певицата с авантюристичен дух ще се върне и към преживяванията си в САЩ, а историите неусетно ще прелеят към песни като New York, New York и други увековечени градове.
От градовете музикалното пътешествие неусетно ще се пренесе в дивата природата на остров Бали, за да открием как виждат рибите, пеят ли морските създания и как звучи жабешкият хор. С подскоци и импровизации децата и соул певицата ще навлязат в дебрите на дивата природа, за да потърсят различни животински видове и да открият къде се срещат пумите.
Препоръчваме ви още:
Грег Уикхърст е самотен баща, който и учи други родители да плетат плитки, да оформят косата и да връзват опашки. Грег е на 42 години, живее в Колорадо и се грижи за четиригодишната си дъщеря. Акаунтът му в туитър се следва от над 15 хиляди души.
През по-голямата част от времето главата му е гладко избръсната затова никога не е имал проблем с прическата си. Но когато се развел с жена си и момиченцето останало да живее при него разбрал, че трябва да се научи да се грижи за косата му.
„Първоначално не можех да вържа най-обикновена опашка, но дъщеря ми ходеше на детска градина и аз не исках да изглежда занемарена, само защото баща й не може да прави прически.“ – споделя Грег.
Дъщеря му Изи е във възторг от уменията му. Когато я питат майка й ли е направила тази красива прическа с гордост отговаря: „Не, направи я моят татко!“
Преди известно време на Грег му хрумнало да организира безплатни курсове за съгражданите си.
Показва им базови техники за сплитане на косата, за оформянето на кок, къдрици и опашки. Насърчава татковците да не се притесняват да помагат на дъщерите си в правенето на прически.
Снимки: Instagram
Препоръчваме ви още:
Откритията, които правиш, когато станеш баща
25 ценни съвета на един "женски" татко
Мнението на един детски психотерапевт за това какво може и какво не може възпитанието
Понякога влизам в ролята на Капитан Очевидност, който замислено казва: „Не ви ли е хрумвало, че водата в морето е солена?“
Родители на деца от всякаква възраст непрекъснато ме питат как да направят така, че детето им да престане да бъде „ненормално“ и да стане „нормално“.
Той е страхлив и срамежлив. Как да направя така, че да бъде активен и жизнен, да може да се опълчи на най-силното момче в класа?
Той е активен и агресивен, как да заобича четенето и да престане да се бие?
Не обича да е пръв, предпочита да е в сянка, как да го възпитам като лидер?
Завира се навсякъде и непрекъснато му се случва нещо, как да го направя по-внимателен или поне не толкова опасен за себе си?
Бои се от насекоми, какво трябва да направя, за да изчезне този страх?
Не обича спорта, как да го накарам да прояви интерес?
Яде само банани и шоколад, как да го накарам да хапне броколи?
И така нататък.
Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?
Всеки път, много внимателно (защото все пак съм детски психотерапевт) отговарям: „Никак.“
Никак.
Никак.
Никак.
Струва ми се, че във всички тези случаи е най-добре да си представим, че в дома ни са подхвърлили извънземно. Да допуснем, че има зелена кожа, покрита с нежни люспи, осемдесет пипала и се храни с ябълкови огризки. Или има гъста лилава козина, очите му са разположени на краката и обича да хапва боя за обувки. Или лети и от време на време може да става невидимо.
И няма никакъв смисъл да подчинявате извънземното на нормите си, защото норми за извънземните не съществуват. Но има много смисъл в това да проучите какъв точно вид извънземно ви се е паднало. Иначе може да пропилеете времето си в опити да боядисате лилавата му козина в зелена, а после тя отново да порасне същата.
Подчинявате живота си на опити да измените структурата на личността, като се опитвате да научите този с пипалата да лети, а летящият да дълбае тунели под земята. И в крайна сметка всичко, което ще получите, е надгробна плоча с надпис: „Благодаря на Бог за моя непокорен дух“... както е казал поетът.
В примера с извънземното особено ясно се забелязва, че скромната, но осъществима задача е да го адаптирате към света дотолкова, че да запомни, че котката не бива да се яде и трябва да пресича на зелено. И по възможност да приспособите околния свят към него, за да смекчите удара, а не да го подсилите. Нека бъде готово за момента, в който пред него ще се разтвори бездната на отношенията със съучениците и учителите, с тъщата и свекървата и т.н.
Може да коригираш поведението, но личността - НЕ.
А поведението понякога наистина има нужда от коригиране, честно казано. Не бива да чакаме, докато от симпатичния драскащ и хапещ мъник се пръкне Непознатият, който тероризира семейството и класа си.
(Друг, винаги интересен въпрос, е доколко е възможно да се коригира поведението, но може и да се изненадате.)
Няма как да се получи от алчния да направиш щедър (а и алчността невинаги е лошо качество, може да е алчност за знания). Не можеш от страхливеца да направиш лидер, от лидера – тих мечтател, от мечтателя – спортист и т.н. Понякога е възможно нещо да се израсте с годините, кората на големите полукълба съзрява бавно, до 20 години все още има надежда. А понякога нищо не се израства.
И така бавно се доближаваме до още една ужасно трудна родителска задача - мръщейки се, да се примирим, че детето винаги ще ни разочарова в нещо. А с времето това разочарование ще нараства правопропорционално. Но разочарованието от детето е нещо, което е много сложно да признаем в днешно време, не е като да го изтърпим някакси.
Затова продължаваме да се питаме все пак - как да направим така, че да не е същото…
Препоръчваме ви още:
Правилата не са по-важни от детето
Автор: Лени Чомполова
Почти на всеки се е налагало, по една или друга причина, да вземе детето (децата) със себе си на работа. Я градината е в ремонт, я го (ги) е болял коремът сутринта, я още сто и две причини. Случвало ми се е и на мен. Много пъти за последните петнадесет години.
Притеснявала съм се, въпреки милото отношение на повечето колеги. Децата стоят кротко, рисуват си нещо или пък аз им задавам задачки и те като по чудо ги изпълняват без да протестират. Не се крещи, не се вика и не играят с футболна топка из офиса. Познавам децата на доста колеги. И те са същите. Стоят си дечурлигата, зяпат си филмчета, драскат си нещо. Държат се с разбиране, не досаждат и не пречат на никого. И е хубаво да ги гледаш, нищо че имаш някакви безброй досадни задачки за решаване.
Детето има право на всякакви чувства,
но не и на всякакво поведение
Какво се случва обаче, когато някой началник реши да си доведе децата в офиса. Ами не е същата картинката. Тогава всеки един заточеник-служител е длъжен да понася крясъци, писъци, скимтене и тръшкане, съпроводено от няколкочасово тупкане на футболна топка. Няма рисуване, няма филмчета. Има състезание по най-бързо преминаване през офиса на стол с колелца. Забавно е, не отричам. Аз винаги съм искала да го направя. И моите деца също, и тези на колегите. Ама нито аз го направих, нито колегите, нито децата ни. Тридесет човека, от които се очаква да свършат някаква работа, едновременно с това трябва и да обръщат внимание на дребното човече. Да му сипват вода, да му търсят бонбони, солети и забавления, защото татко му е на среща, а пък татко му е началник. Ами правят го хората. Не им е много драго, ама го правят. Аз - не. Не защото ми е криво детето, а защото му е криво възпитанието. А пък хич и не съм длъжна, нали?
Препоръчваме ви още:
Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета
Автор: Ива Христова
„Много често ли става, Шаци?“ - е въпросът, който вече близо 16 месеца си задаваме един на друг всяка сутрин с Павел, понякога дори без „добро утро“. Знаех, че недоспиване ще има и е фаза, която ще отмине, но никой не може да ти каже колко дълга ще е тя. Ставаш през нощите, сменяш памперси, гушкаш и целуваш малкото човече, което буди в теб неподозирано силни чувства, и пак се опитваш да заспиш до следващото ставане след 2-3 часа, при късмет.
Нашият син Кристиан е дълго чакано и мечтано дете. След двете чертички на теста, тичахме до аптеката за нови тестове и след това за още няколко „за всеки случай“ и когато всички те, без съмнение, показаха “сбъдната мечта“ ние отидохме и на лекар. Може би и до Германия щях да скокна, ако имаше и прашинка съмнение. Трябваше да знаем със сигурност, неуспешните месеци преди това ни деформираха малко или много.
В родилното, първото нещо, което Павел каза след появата на малкия, беше: „Шаци, има твоите устни.“, и повярвайте ми, до ден днешен нямам идея как му е хрумнало тогава. Устните на Крис са същите като на баща му. Подозирам, че ако беше казал нещо по-различно обаче, щях да се обърна и да го удуша с последните ми останали сили.
Всички първи малки постижения – стъпчиците, които извървяхме заедно тримата, бяха в синхрон и безкрайно лесни. Лесни и забавни, докато не започнаха да излизат зъбоците и нещата загрубяха. Крис си остана същото златно дете, но малко пообострен, къпеше се в лиги (както сестра ми казва „жива вода“) и гризеше всичко, до което можеше да се докопа. Сърбяха го венците и му беше много дискомфортно. Дългият и дълбок сън изчезна и ние започнахме да търсим начини да му помогнем и облекчим симптомите. Имахме график с дежурства и се редувахме със ставанията, но в един момент Павел беше този, който първи чуваше дребния и ставаше. Само той, недопустимо беше. Двама са в това пътешествие, рамо до рамо, двама споделят хубавите и лошите моменти. Трябваше ни ново решение, защото моята мила половинка, човекът-скала до мен, започна да се изтощава, да се обостря и той, а с двама нещастни мъже в къщи, нямаше да завърши добре тази история.
Графикът с дежурствата не работеше, изоставихме го и се пуснахме по течението. Първият събудил се става или бута другарчето да покрие разходката до детската стая. Сега сме отново в синхрон, близо 16 месеца по-късно, този от нас, който е ставал повече през нощта, спи до късно (9 ч.). Закуската и играта в 6:30 поема този, който през нощта е имал по-здрав сън. Сутрините все още се питаме един друг кога сме ставали с тайната надежда, че един ден ще спим и тримата дълго и без прекъсване. Най-доброто предстои, както казва сестра ми - майка нинджа, отглеждаща две момчета.
Искахме по-бързо да мине тази фаза на чудесата и затова дните ни минаваха в дълги разходки навън, бебеносехме Крис и двамата с Павел, той спеше гушнат или гризеше силиконови гризалки. Доста добре ни се получаваше, докато не проходи и изведнъж всички камъчета и пръчици трябваше да бъдат разгледани отблизо, най-хубавите се прибираха с нас в къщи.
Благодарение на многото безсънни нощи и неволите през тази фаза, на огромния стремеж да помогнем на нашия малък наследник, ние успяхме да реализираме две нови мечти. Аз свалих 13 излишни килограма, трупани грижливо през годините и тримата стартирахме нов бранд гризалки.
Това е първата му книжка, успя така внимателно да я „прочете“, докато аз му намеря нещо наистина подходящо за гризане.
19 изстрадани зъба и един последен от млечната поредица на път - съвсем скоро ще започнем нова страница. Крис тръгва на ясла от септември.
Най-доброто предстои!
Препоръчваме ви още:
Какво научих, докато бях баща в майчинство
Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!
20 неща, които новородените биха ни казали, ако можеха да говорят
Автор: Мария Пеева
Моят тийнейджър, както и много други хлапета на неговата възраст и по-малки, е постоянно с телефон в ръцете. Ако не си чати с приятелите, то чете нещо или гледа клипче, или играе. Телефонът е в ръцете му от мига, в който отвори очи, докато заспи. Оставя го за малко, но бърза да се върне към него.
Мисля, че е пристрастен и мисля, че не е единствен. Срещаме се с няколко семейства това лято, сред които и семейства с деца на неговата възраст, включително негови приятели. Дори когато са заедно на почивка, на плажа или вечер, те са постоянно с телефоните. Говорят си, а междувременно си пращат видеа за споделяне или си показват мемета.
Баща му предложи да се обзаложат, че няма да издържи 24 часа без телефон. На втория час басът се видоизмени в “По две минути на час, само защото следя футболните трансфери и трябва да съм информиран”. След още два чaса двете минути станаха на десет. На шестия час тийнът ми се отказа от залога.
Истината е, че не мога да се боря с това. Устройствата са част от живота му - дали ще е телефонът или компютърът, или айпадът, няма значение. Той държи да има постоянна връзка с мрежата. Иначе се чувства зле. Това ако не е пристрастеност, не знам какво е.
Единственото, което бих могла да направя, е да настоявам за някои правила и известна структура в деня му. Достъпът му до интернет няма да бъде ограничен, нито ще му взема телефона, нито ще го наказвам или заплашвам. Тези методи не работят изобщо, особено пък след една определена възраст. Но като родител, който се грижи за него ежедневно и поддържа домакинство, имам право на определени изисквания към сина си и това е справедливо.
Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?
Ето какво реших, че е съвсем нормално и честно да искам от него всеки ден:
1. Да си оправи леглото и стаята, да се измие, облече и закуси, преди да вземе телефона в ръце.
2. Да отдели поне два часа на ден за физическа дейност - без значение дали е да порита топка с приятели, да кара колело или да отиде на басейн.
3. Да чете книга по негов избор.
4. Да разходи кучетата.
5. Да вечеря с нас, когато си е вкъщи.
Ясно ми е, че за поколението на сина ми поведението му е съвсем приемливо. На всичкото отгоре той е чудесно момче, изключително умен, с амбиции и мечти, отговорен и любознателен. Пубертетът му е съвсем поносим, може би защото му даваме достатъчно свобода, за да не изпитва нужда да се бунтува. Той е дете, за което всеки родител мечтае. Оценявам всичко това. Не искам да разруша доверието помежду ни с безкрайни спорове дали е пристрастен, дали това е нормално, щом "всички са така" или вредно, защото "ние не бяхме така едно време".
И все пак ситуацията с устройствата ме притеснява. Имам чувството, че виртуалният свят на детето ми все повече се слива с реалния и в един момент той ще изгуби ясните им граници.
Когато поговорих с него и му казах, че имам определени изисквания, той подскочи. "Сега какво, режим ли ще ми правиш? Малко съм голям за това." Обясних му изискванията си. Явно в първия момент си беше представил нещо далеч по-драстично, защото тези пет простички правила прие добре. И сега нещо, което ще ви впечатли. Каза ми: "Добре, но искам да видя, че и ти го правиш. Ти също не прекарваш всеки ден два часа в спорт и разходки, когато си в София, нали така? Освен това много често грабваш телефона, още преди да си пила кафе. Така че ако тези правила важат за мен, трябва да важат и за теб." И знаете ли, детето е право.
Стиснахме си ръцете. Забелязвам, че спазва моите изисквания и дебне зорко дали аз също ги спазвам. А аз на свой ред спрях да му правя постоянни забележки за телефона. Опитваме се да спазваме нещо, което наричаме "интернет" хигиена. Защото времената са други наистина, но човек все така се нуждае от движение, въздух и реално общуване с хората.
Ще се радвам да споделите и своя опит.
Прочетохте ли Ти можеш?
Вижте и Пубертетът - неизбежното зло.
Още по темата за устройствата и интернет адикцията:
Някой ден ще отида на морето с изящна плажна чанта на рамо. В нея ще има само кърпа, слънцезащитен крем и любима книжка. Ще се излегна на шезлонга и ще чета, чета, чета, колкото си искам. От време на време ще прекъсвам четенето, за да поплувам. Ще доплувам до вълнолома, ще седна и ще потопя краката си в мрачните дълбини на морето, а мислите ми ще летят в небето, заедно с чайките.
Някой ден ще имам много светли дрехи. И ще ги нося. Няма само да отварям шкафа, за да се убедя, че са там и да ги пренебрегвам. Ще обличам белите си поли, светлите си джинси, нежносините рокли. Ще излизам от къщи красива и елегантна. И ще се прибирам по същия начин у дома, дори след най-изтощителния ден.
Някой ден ще приготвя за вечеря това, което аз искам. Ще седна и ще си изям всичко. Отначало докрай, без да скачам ежеминутно по някакъв супер важен повод. Дълго и съсредоточено ще дъвча, както ни съветват всички диетолози по света, за да усетя вкуса на храната, да му се насладя, докато съзерцавам плуващите зад прозореца облаци.
Някой ден ще отида на всеки концерт или семинар, който ми харесва, без да питам и да се договарям с другите месец предварително. А просто така – днес съм разбрала и съм отишла! Или пък отдавна съм си купила билети и едва съм дочакала да отида. С изправен гръб и съвест, която не ме тегли в обратната посока.
Някой ден ще свикна да се разхождам без причина, с празни ръце, без да нося седмичния запас от закуски в раницата на гърба си. Няма да има нужда да тегля, нося и повдигам. Ще нося само себе си. Е, и модерната си дамска чантичка.
Някой ден…
Със сигурност си млада майка, ако...
А засега бягам към морето с дъщеря си в количката, с подскоци догонвам сина си, който се носи с велосипеда си отпред. Мъкна със себе си седмичния запас провизии, ако се наложи да излезем за повече от два часа.
Отварям гардероба, гледам с умиление своите светложълти панталони и избирам старите джинси (все едно, след пет крачки дъщеря ми ще поиска на ръце). Въздишам по поредния концерт, на който няма да отида и това лято. Ям тайно непозволеното на децата. И преглъщам, без да дъвча, обяда си между: „Мамо, искам още един сандвич!“ и „Мамо, искам вода!“.
Но някой ден всичко ще бъде различно. Мечтите ми ще се превърнат в реалност. Въпрос на време.
И тогава, понесена на вълната на своята свобода и всепозволеност, разхождайки се в лятната вечер някъде край морето, с леката си плажна чантичка, ще срещна изнервената майка на две или може би три деца. Майка, натоварена с количка, ролери, слинг и храна за цял полк. Ще се приближа до нея, ще надникна в зачервените й от недоспиване очи и тихо ще й кажа: „Ей, погледни ме. Аз оцелях! И ти ще оцелееш! Знам го с абсолютна сигурност. Всичко това ще отмине много бързо и ти ще се разхождаш свободно във фееричната си рокля!“
Тя ще ме погледне недоверчиво и ще ми отвърне с поглед: „Какво знаеш ти, наспалата се жена, за моя живот?“, и ще ме отмине, носейки почетната си вахта.
А аз… Дълго ще гледам след нея и с изумление ще усещам как адски силно ми се иска някой да дошляпа до леглото ми и да се сгуши в мен с ръка под пухкавата бузка. Или да озвучи целия плаж с викове: „Мамо, виж как плувам!“. Или да ме изненада в гръб с въпрос: „Ще има ли днес нещо вкусничко, мамо?“, разбира се, в най-неподходящия момент…
*Авторката на текста Марина Линда е блогър, майка на две деца
Препоръчваме ви още:
За мамнезията и други отклонения
Защо позитивното мислене може да ни направи нещастни
„Усмихни се! Имаш рак!“ – привържениците на позитивното мислене предлагат да се отнасяме към всяка, дори и към най-тежката, житейска ситуация като към подарък. Тази постановка днес се е превърнала в мото на всеки успешен човек – каквото и да се случи, не се отчайвай. Но позитивното мислене има и обратна страна: като си забраняваме негативните мисли, ние може да се окажем в задънена улица.
Позитивното мислене е в основата на днешната приложна психология. Нейна родина е САЩ. Свикнахме с безкрайните тренинги на популярни коуч специалисти, които прииждат откъде ли не, основно, за да продадат книгите си. Макар все още на гребена на вълната у нас, позитивната приложна психология вече има сериозни противници другаде. Един от тях е журналистът и имунолог Барбара Еренрайх.
Трябва ли да бъдем позитивни на всяка цена?
В книгата си „Усмихвай се или умри: как позитивното мислене направи Америка и света по-глупави“ («Smile or Die: How Positive Thinking Fooled America and the World» ) Еренрайх си спомня, че когато й открили рак на гърдата, някои нейни познати съвсем сериозно я посъветвали да не губи оптимизма си и дори да приеме състоянието си като „подарък“, който ще й отвори очите за нови възможности.
„В интернет получих предложение да ми изпратят розово плюшено мече. Изведнъж усетих, че не ме е страх да умра, но идеята да умра с розово мече в ръка, ми беше непоносима.“, спомня си авторката.
Вярвайте и ще ви се въздаде
Еренрайх пише, че позитивното мислене се е зародило в Америка, в края на 20-и век, в отговор на идеологията на протестантството. Според идеите на протестантите, Бог е предначертал спасение само за тези, които упорито и успешно се трудят. Но какво да правим, ако нашите дела не вървят толкова успешно като при другите? Изходът бил намерен, привържениците на движението „Ново мислене“ обявили, че тъй като Бог е добър и желае на хората добро, спасението е възможно, трябва само да бъдеш оптимист.
Постепенно културата на позитивното мислене добила светски характер и много от идеите й станали част от техниките за мотивация. В различни тренинги за личностно израстване се използват упражнения като визуализацията например: за да дойде успехът при вас, трябва ясно да си представите неговите атрибути (да нарисувате мислено картина на идеалното работно място, щастливото семейство, добре обзаведения дом).
Според закона на привличането, ако мислите позитивно, в крайна сметка ще привлечете благополучието. Барбара Еренрайх с ирония отбелязва, че мотивационните семинари в някои големи компании са започнали да приличат на религиозни ритуали, от рода на хорово изпълнение на химна на компанията или повтаряне на слогани по маниера на будистките мантри. Какви са упреците на Еренрайх към проповедниците на позитивното мислене?
Те придават твърде голямо значение на мисленето, забравяйки действието. Като се фиксираме върху позитивните моменти от реалността, ние действително можем да повишим самооценката си и да не допуснем мрачните мисли да ни изкарат от равновесие. Но могат ли в крайна сметка мислите да привлекат към нас това, което искаме?
„Бяха направени много опити тази теория да бъде научно доказана - пише Еренрайх – но ние знаем, че главата ни не е в състояние да „привлече“ към себе си хладилника, който сме харесали в магазина например. Силата на теоретичното привличане е толкова малка, че може да бъде отчетена само на ниво квантова физика. Не ви ли се струва забавно, че квантовата физика по някакъв начин се превърна в оправдание за шарлатанството и издевателството над цялата наука?“
Те се откъсват от действителността. Забраните срещу негативното мислене може да доведат до това да игнорираме тревожните сигнали от околния свят. Като пример Еренрайх споменава финансовата криза от 2008 година и многобройните банкрути на големи компании. Техните ръководители не желаели да слушат предупрежденията на експертите си, които твърдели, че рисковите им решения ще имат сериозни последствия. Понякога дори ги наказвали за негативната им нагласа.
Разбира се, ние можем да бъдем общителни и активни, да чувстваме единението си с останалите, но сме програмирани да бъдем бдителни и наблюдателни. Точно тези качества са ни помогнали да оцелеем. Предците ни не са казвали: „Всичко ще бъде наред, не се притеснявайте, че клоните на този храст подозрително мърдат.“ Хората, които са оцелели, са крещели: „Бягайте! Това е леопард!“
Привържениците на позитивното мислене игнорират своите чувства и чувствата на другите. Нашите емоции са вътрешният индикатор, който отразява отношението ни към даден проблем. Отказвайки да признаем правото си на тъга, гняв, страх, ние не преставаме да ги изпитваме. Просто лъжем себе си и постепенно преставаме да разбираме какво в крайна сметка усещаме в една или друга ситуация. Това не само нарушава равновесието ни, но пречи да оценим адекватно обстоятелствата и да вземем самостоятелно решение. Така се превръщаме в роби на оптимизма.
Според Еренрайх, забраната върху негативните емоции, вместо да подобри душевното ни състояние, често има обратен ефект – води до самобичуване и самоунищожение. Обвиняваме се за всичко лошо, което ни се случва, включително и за обстоятелства, на които не бихме могли да влияем. Сякаш са се случили, защото не сме били достатъчно позитивни.
Вместо този изтощаващ оптимизъм Еренрайх предлага да гледаме трезво на живота, да приемаме както хубавото, така и лошото, и преди всичко да приемаме емоциите си: „Да, аз съм против позитивното мислене, но не оправдавам унинието, песимизма, негативизма или депресията, те също могат да ни откъснат от реалността. Аз предлагам радикално решение – реализма. Просто опитайте да разберете какво се случва по света и да промените това, което ви пречи или влияе пагубно на живота ви.“
Да мислим за лошото също е важно
Психологът Фридър Ланг и неговият екип от университета в Ерланген-Нюрнберг провели един продължителен експеримент – как песимизмът и оптимизмът влияят на продължителността на живота. Резултатите били неочаквани.
Изследователите открили, че сред хората в напреднала възраст (над 65 години) по-дълго живеели тези, които виждали реалността по-скоро в мрачни краски. Критичното им отношение към действителността ги заставяло да проявяват повече бдителност, да са внимателни в действията си, разумно да планират живота си. В крайна сметка те се грижели повече за здравето си и спокойно се отнасяли към случващото се.
Ланг не е единственият, който е обърнал внимание на връзката между негативното мислене и предпазливостта. Психологът Хари Клайн е създал упражнение, което се използва в много американски компании. Какво представлява то?
Мениджърът събира екипа си и обявява: „Имам лоши новини. Проектът ни се провали. Къде се издънихме?“ Подобно начало предизвиква у събралите се недоумение, защото проектът дори още не е стартирал. Всичко е инсценировка. В хода на обсъждането всеки предлага своето тълкуване на ситуацията и посочва рисковете. След като събира информация за всички възможни рискове, екипът решава как може да ги отстрани в реалния живот и да избегне провала.
Това упражнение може да се използва не само в деловата, но и в други сфери на живота. Например, мислейки за отношенията с партньора си, можете да си представите, че сте се разделили. Защо би могло да се случи? Как да направите така, че да не го допуснете? Или пък, планирайки ваканцията си, да се съсредоточите не само върху приятните моменти, но и върху възможните проблеми – как да действате, ако загубите документите си, ако ви нападне вирус и т.н.
Вярата в силата на позитивното мислене крие в себе си опасност. Тя може да ни попречи трезво да оценим възможностите си, действията си и това, което се случва с нас. Разбира се, важно е да можем да запазим самообладание. Но е важно и друго – да разберем, че всяко чувство е сигнал от организма ни. Ако го отхвърлим можем да загубим контакта с истинските си потребности и желания.
Източник: Psychologies
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
