„По-рано децата търсеха вниманието на родителите, сега родителите се борят за детската любов.“ - твърдението е на Марина Мелия, автор на книгата „Бедните ни богати деца“. В нея, психоложката, която е майка на три деца, коментира как са се променили тези отношения през годините.

Бащата се връща от поредната продължителна командировка. Четиринайсетгодишната дъщеря му хвърля бегъл поглед, след като не вижда чанти с подаръци в ръцете му смутолевя едно „здравей“ и се прибира в стаята си. След известно време решава да проговори на баща си: „Ще отидем ли да купим дънки и кецове?“. В колата момичето слага слушалките, пуска плейлистата на телефона си и през целия път не проронва дума. В магазина мълчаливо избира новите си придобивки, а когато баща му ги плаща, най-сетне сваля слушалките и го целува. Поглеждат се за около секунда. На връщане дъщерята отново „потъва в себе си“. Таткото тъжно си мисли, че от няколко години в отношенията им няма топлота, привързаност и обич. Че тя му обръща внимание само, когато й купува нещо: „Като че ли освен за пари, за нищо друго не й трябвам.“

Много родители се тревожат, че порасналите им синове и дъщери се държат хладно, високомерно и егоистично с тях. Дистанцирани са, но ги използват без никакво притеснение. Като чужди. Излиза, че ние за децата си правим всичко. А те за нас – нищо.

Нова епоха, нови отношения

В последните десетилетия във взаимоотношенията между деца и родители се появиха няколко нови тенденции: кардинално се промени положението на детето в семейството, разместват се приоритети, позиции, традиционни семейни роли. Ако по-рано децата търсеха вниманието на своите родители, сега е точно обратното, ние, възрастните, се борим за любовта на децата си, но като че ли не ни стигат време, сили и желание да общуваме с тях. Чувствайки се виновни, компенсираме недостига на внимание с подаръци, вещи, пари.

Детецентризъм

Все по-актуално става семейното планиране. Двойките решават отрано колко деца ще отгледат, за да имат възможност да им осигурят достатъчно любов и грижа. Разбира се, невинаги е било така. През 19 век в бедните семейства детето се е смятало за „още едно гърло“, а в богатите домове родителите са имали "по-интересни" занимания от възпитанието на наследниците си, затова са прехвърляли грижите по децата на гувернантки и бавачки. В центъра традиционно е бил „главата на семейството“. Родителският авторитет не е бил подлаган на съмнение. Но времената се менят и детето бавно и сигурно се премести от периферията в центъра на тази малка общност.

Когато поставим детето в центъра, то волно или неволно ни измества от нашата естествена, заложена от природата позиция, а това означава, че вече не можем да изпълняваме основната си функция – да възпитаваме. Това се проявява във всичко, дори в наглед дребните неща.

Веднъж, в един ресторант, станах свидетел на следната сцена. За обяд пристигна познато семейство – баща, майка и две момиченца. Майката седна на един стол, но едно от децата, които бяха тръгнали да се разхождат из заведението, дотича и заяви, че това е неговото място. След това дойде другото дете, което също поиска майката да му отстъпи мястото си. Жената мълчаливо се подчини. Попитах я: „Това е вашето място, как може детето да ви гони от него? Първо едното, после другото, а вие безропотно им се подчинявате – защо?“ Отговорът й беше: „Защо да се карам с тях за подобни дреболии? Ще започнат да капризничат и ще провалят обяда.“
Майката не иска да влиза в конфликт, да разстройва децата. Притеснява я тяхното мрънкане, оплакванията, агресията им (особено пред свидетели), бои се, че нейните изисквания и ограничения ще бъдат възприети от момичетата „на нож“ и ще я отхвърлят. Тя иска да е идеалната майка, която дъщерите гледат влюбено в очите, а околните се възхищават: „Колко ви обичат!“

Емоционалният глад

Живеем в неспокойни времена. Преследват ни проблеми – финансови, професионални, лични. Изтощени сме от ежедневното натоварване – емоционално и психическо. Масло в огъня наливат и медиите, които непрекъснато ни бомбардират с тревожни новини. Истински топлите отношения, семейни и приятелски, днес са голям дефицит. Всичко това потиска психиката ни и създава усещането за приближаваща катастрофа. Започваме да търсим опорна точка, емоционално убежище, в което да се скрием от бурите, които бушуват навън, и го намираме най-често в детето. За сметка на любовта си към малчугана и неговата любов към нас ние се опитваме да попълним дефицита на емоции. Затова въпросът „обича ли ме, или не ме обича“ излиза на преден план и му придаваме огромно значение. Хващаме се за любовта като за спасителна сламка и ставаме заложници на отношенията си с децата. И за миг не допускаме мисълта, че можем да загубим обичта и привързаността им: „Струва ми се, че синът ми не ме обича. Постоянно ми се сърди. Може би наистина съм лоша майка?“- и веднага следва въпросът: „Какво да направя, че да ме обича повече?“

Страхувайки се, че няма да са достатъчно обичани, майките и бащите започват да се държат „неродителски“ – опитват се да удовлетворят всяко желание на детето, само за да не го разстроят. И всички средства са позволени. В резултат, всичко се обръща с главата надолу: възрастният се държи като дете, което търси любов и поставя обекта на любовта над себе си, а детето заема позицията на възрастния. То вече не е просто нашето слънчице, то е Кралят Слънце. Поставяме го на трона, овластяваме го, то става владетел на малкото семейно царство, получава изключителните права да заповядва, диктува, взема решения.

От една страна, изпадаме в зависимост от децата; от чувствата им; от отношението им към нас, а от друга ги правим отговорни за снемането на безумната тежест от раменете ни; за компенсирането на отношенията с приятелите, с близките, дори със съпруга или съпругата ни. Любовта ни към децата не е безкористна – ние изискваме взаимност, постоянно търсим потвърждение на любовта им към нас. Излиза, че решаваме собствените си проблеми за тяхна сметка.

Отношенията като бизнес

В някои семейства отношенията се изграждат на принципа „ти на мене – аз на тебе“: мъжът осигурява на жена си безгрижен живот, висок статус, изпълнява желанията и капризите й, участва в съвместните „дефилета“ в обществото, а тя му дава пълна свобода, не изисква привързаност, нежност и други „сантименталности.“ И няма „сърдити“. Това е своеобразен психологически договор, който се основава на разбирането, че отношенията са бизнес, в който всичко си има цена. А реалните ценности - привързаност, любов, приятелство не подлежат на внимание, защото нямат количествено изражение. По същата формула се изграждат отношенията и с детето: ние ти създаваме прекрасни условия за живот, затова ще ни обичаш, ще правиш каквото кажем, ще приемеш нашите норми и правила. Постепенно то разбира, че който дава повече, обича по-силно.

„Тате не ми донесе шоколад, значи днес не ме обича.“

За обичта и вниманието на децата се води състезание. Всеки родител се стреми да набере повече „червени точки“. Оказало се между два огъня, хлапето бързо се научава да извлича полза от ситуацията и да манипулира родителите си. От това то няма никаква полза. Възприема родителите си само като обект на манипулация. И в крайна сметка не се чувства защитено, защото и най-малкото дете усеща, че този когото можеш да манипулираш, е слаб. Слабият не може да те защити. А защитата е една от основните родителски функции.

Препоръчваме ви още:

Обидно
Между два века
Дали родителите са свръхтолерантни?