Автор: Лени Чомполова

Почти на всеки се е налагало, по една или друга причина, да вземе детето (децата) със себе си на работа. Я градината е в ремонт, я го (ги) е  болял коремът сутринта, я още сто и две причини. Случвало ми се е и на мен. Много пъти за последните петнадесет години.

Притеснявала съм се, въпреки милото отношение на повечето колеги. Децата стоят кротко, рисуват си нещо или пък аз им задавам задачки и те като по чудо ги изпълняват без да протестират. Не се крещи, не се вика и не играят с футболна топка из офиса. Познавам децата на доста колеги. И те са същите. Стоят си дечурлигата, зяпат си филмчета, драскат си нещо. Държат се с разбиране, не досаждат и не пречат на никого. И е хубаво да ги гледаш, нищо че имаш някакви безброй досадни задачки за решаване.

Детето има право на всякакви чувства,
но не и на всякакво поведение

Какво се случва обаче, когато някой началник реши да си доведе децата в офиса. Ами не е същата картинката. Тогава всеки един заточеник-служител е длъжен да понася крясъци, писъци, скимтене и тръшкане, съпроводено от няколкочасово тупкане на футболна топка. Няма рисуване, няма филмчета. Има състезание по най-бързо преминаване през офиса на стол с колелца. Забавно е, не отричам. Аз винаги съм искала да го направя. И моите деца също, и тези на колегите. Ама нито аз го направих, нито колегите, нито децата ни. Тридесет човека, от които се очаква да свършат някаква работа, едновременно с това трябва и да обръщат внимание на дребното човече. Да му сипват вода, да му търсят бонбони, солети и забавления, защото татко му е на среща, а пък татко му е началник. Ами правят го хората. Не им е много драго, ама го правят. Аз - не. Не защото ми е криво детето, а защото му е криво възпитанието. А пък хич и не съм длъжна, нали?

Препоръчваме ви още:

Слънчице или Кралят Слънце

Детето не чува!

Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета