Автор: Ива Христова

„Много често ли става, Шаци?“ - е въпросът, който вече близо 16 месеца си задаваме един на друг всяка сутрин с Павел, понякога дори без „добро утро“. Знаех, че недоспиване ще има и е фаза, която ще отмине, но никой не може да ти каже колко дълга ще е тя. Ставаш през нощите, сменяш памперси, гушкаш и целуваш малкото човече, което буди в теб неподозирано силни чувства, и пак се опитваш да заспиш до следващото ставане след 2-3 часа, при късмет.

Нашият син Кристиан е дълго чакано и мечтано дете. След двете чертички на теста, тичахме до аптеката за нови тестове и след това за още няколко „за всеки случай“ и когато всички те, без съмнение, показаха “сбъдната мечта“ ние отидохме и на лекар. Може би и до Германия щях да скокна, ако имаше и прашинка съмнение. Трябваше да знаем със сигурност, неуспешните месеци преди това ни деформираха малко или много.

В родилното, първото нещо, което Павел каза след появата на малкия, беше: „Шаци, има твоите устни.“, и повярвайте ми, до ден днешен нямам идея как му е хрумнало тогава. Устните на Крис са същите като на баща му. Подозирам, че ако беше казал нещо по-различно обаче, щях да се обърна и да го удуша с последните ми останали сили.

Всички първи малки постижения – стъпчиците, които извървяхме заедно тримата, бяха в синхрон и безкрайно лесни. Лесни и забавни, докато не започнаха да излизат зъбоците и нещата загрубяха. Крис си остана същото златно дете, но малко пообострен, къпеше се в лиги (както сестра ми казва „жива вода“) и гризеше всичко, до което можеше да се докопа. Сърбяха го венците и му беше много дискомфортно. Дългият и дълбок сън изчезна и ние започнахме да търсим начини да му помогнем и облекчим симптомите. Имахме график с дежурства и се редувахме със ставанията, но в един момент Павел беше този, който първи чуваше дребния и ставаше. Само той, недопустимо беше. Двама са в това пътешествие, рамо до рамо, двама споделят хубавите и лошите моменти. Трябваше ни ново решение, защото моята мила половинка, човекът-скала до мен, започна да се изтощава, да се обостря и той, а с двама нещастни мъже в къщи, нямаше да завърши добре тази история.

Защо никой не ме предупреди?

Графикът с дежурствата не работеше, изоставихме го и се пуснахме по течението. Първият събудил се става или бута другарчето да покрие разходката до детската стая. Сега сме отново в синхрон, близо 16 месеца по-късно, този от нас, който е ставал повече през нощта, спи до късно (9 ч.). Закуската и играта в 6:30 поема този, който през нощта е имал по-здрав сън. Сутрините все още се питаме един друг кога сме ставали с тайната надежда, че един ден ще спим и тримата дълго и без прекъсване. Най-доброто предстои, както казва сестра ми - майка нинджа, отглеждаща две момчета.

Искахме по-бързо да мине тази фаза на чудесата и затова дните ни минаваха в дълги разходки навън, бебеносехме Крис и двамата с Павел, той спеше гушнат или гризеше силиконови гризалки. Доста добре ни се получаваше, докато не проходи и изведнъж всички камъчета и пръчици трябваше да бъдат разгледани отблизо, най-хубавите се прибираха с нас в къщи.

Благодарение на многото безсънни нощи и неволите през тази фаза, на огромния стремеж да помогнем на нашия малък наследник, ние успяхме да реализираме две нови мечти. Аз свалих 13 излишни килограма, трупани грижливо през годините и тримата стартирахме нов бранд гризалки.

Това е първата му книжка, успя така внимателно да я „прочете“, докато аз му намеря нещо наистина подходящо за гризане.

19 изстрадани зъба и един последен от млечната поредица на път - съвсем скоро ще започнем нова страница. Крис тръгва на ясла от септември.

Най-доброто предстои!

Препоръчваме ви още:

Какво научих, докато бях баща в майчинство

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

20 неща, които новородените биха ни казали, ако можеха да говорят