10 ситуации, в които е добре да сме до него

Мъжете не са така чувствителни като нас жените, въпреки, че в последно време и това може да се оспори. Те преживяват всичко „вътрешно“ и е трудно да се досетим какви емоции бушуват под повърхността. Ето някои ситуации, в които е по-добре да сме наблизо.

1. Той е уволнен, съкратен от работа или в пристъп на недоволство е напуснал сам
Когато дни (не години) наред гледа телевизия – това е нормално. Така се дистанцира от ситуацията, но подкрепата ни няма да му навреди. Сега е моментът да му докажем, че сме с него не заради парите, и да го отвлечем от проблемите с кратка забежка извън дома.

2. Той е в конфликт с приятелите си
И при мъжете се случва, дори е твърде възможно това да не е първият път, просто да не сме разбрали кога са били предишните. В такъв момент можем да пренебрегнем собствената си неприязън към мъжките сбирки и да поканим приятелите му у дома.

3. Болен е, разбира се, "фатално"
Някои хора, предпочитат да страдат в усамотение. Но мъжът, по правило, изисква компания. И то такава, която ще му поднесе топла супа, ще включи телевизора или ще носи чай през 30 минути. Да не забравяме, че трябва и да следи да взема лекарствата си в определените часове.

  Ще ме намажеш ли,
че по-добре мажеш

4. Трябва да купи подарък на майка си
Възможно е отношенията ни със създателката му да не са особено топли, но тъй като го обичаме, можем да му предложим няколко идеи, за които и през ум не му е минавало – например да й подари тенджера, ръкохватки за горещите съдове, комплект кинкалерия, готварска книга, чифт ножове или нещо друго, което ни е връчвала по празници.

5. Починал е далечен роднина
Дори да не са били особено близки, загубата натъжава. В този тежък момент трябва да бъдем непрекъснато до него. Да го окуражаваме и подкрепяме. Животът продължава, вкъщи всички са добре, а и тъщата му е жива и здрава…

6. Ще си вади мъдрец
Много мъже се безпокоят и при по-незначителни хирургически интервенции. Можем да му напишем ободряващ есемес. Да бъдем до него и да държим ръката му по време на това изпитание. Да го подкрепяме по пътя за вкъщи, докато все още е под въздействието на анестезията.

7. Тревожи се за бъдещето
Предлагат му работа в друг град? Или се налага да остава до късно в офиса и има все по-малко време за нас? Подобни ситуации непременно трябва да се обсъждат, за да се избере най-добрият начин за действие. Можем да му кажем например, че дългото отсъствие скрепява връзката, редките срещи само ще подсилят влечението ни един към друг, даваме си лично пространство. Възможно е да проработи.

  Мъж в криза на средната възраст

8. Иска да напусне работа и да стане актьор
А може просто да смени поста си на финансов аналитик с мениджър по логистиката? Ако изборът му не ни изглежда съвсем безнадежден, можем да го подкрепим с думи или най-добре с действия. Да направим подробно търсене за свободните позиции в интернет и му предложим варианти. Все нещо ще хареса, освен ако изначално не му се работи.

9. Тревожи са за семейните финанси
Налага му се например да плати частните уроци на детето и да ни купи подарък за рождения ден, а заплатата му не стига. В някои случаи с нищо не може да се помогне, но бихме могли поне да не споменаваме, че мъжът на приятелката ни й е подарил кола, а не книга. А пък и за какво ни е кола в края на краищата, важно е, че се обичаме.

10. Избира си костюм
Не всички са надарени с усет за стил. Затова съветите ни за подбора на вратовръзка към ризата винаги са уместни. Още повече, ако ще ни съпровожда на важно за нас събитие.

Източник: goodhouse.ru

Препоръчваме ви още:

5 мита за съвместния живот 
Ако жена ти те попита 
Как само ме дразниш!

Какво можем да научим, ако се вслушаме в децата си

И друг път съм ви разказвала, че според мен най-ценните уроци в този живот учим от децата. Достатъчно е само да се вслушваме в тях, което звучи по-лесно, отколкото се оказва на практика. Когато прочетох този текст на Елена Филимонова, която е блогър и майка на четиригодишен син, имах чувството, че аз съм го написала, до такава степен се намерих в него - и грешките, които правя, и добрите неща, към които се стремя. Надявам се да е полезен и на вас.  
 

Вкъщи си позволявах да работя до късно. Оставях детето на бабите или отвличах вниманието му с таблет и филмчета. В резултат зрението му се влоши, загуби интерес към игрите навън, започна да проявява агресия към околните. Семейните ни вечери бяха жалка гледка – всеки в стаята си, със своя лаптоп. Почти престанахме да си говорим, дори не знаехме какво да правим, когато сме заедно. В един момент проумях, че така е невъзможно да се живее повече и напуснах работа, за да имам повече време за детето и съпруга си. Нещата не тръгнаха гладко – да променя вече създадения ред беше трудно. Затова, когато се появи възможност за една по-дълга, оздравителна ваканция далеч от дома, реших: никакъв лаптоп; телевизор – само 20 минути дневно; ходене на плаж; къпане в морето; ранно лягане и ставане. Признавам, за един градски човек това не е съвсем лека задача.

Наложи се да готвя на сина си три пъти дневно, да се грижа и за кучето, което бяхме взели с нас; трябваше и да пазарувам и все пак да полагам грижи за себе си. Нуждаех се от душевен покой, за да не вгорчавам ежедневието на близките си. Как се справихме? Как се научихме да спазваме строг режим, да установим полезно и рационално хранене, да си починем почти без викове и скандали? Тайната е много проста – захвърлих егото си в най-отдалечения ъгъл и се научих да слушам детето си. Спрях да симулирам интерес и започнах наистина да слушам. Научих се да го уважавам и приемам. И ето какво успях да „чуя“:

1. Мамо, бъди по-спокойна. Когато крещиш, аз се чувствам изгубен. Иска ми се да ти крещя в отговор или да избягам, да се скрия в някой ъгъл, за да не те чувам. Не разбирам защо се случва това, защо крещиш и каква е причината? Знам само, че съм лош и не ти харесвам. Ако ми обясниш в какво съм сбъркал, ще те разбера. Само бъди спокойна.

2. Включи ми таймер или будилник. Така ще разбера, че тези пет минути наистина са минали. Аз имам толкова интересни неща за вършене, че времето минава незабелязано. Когато дойдеш и ми кажеш, че е време да привършвам, на мен ми се струва, че това не е вярно. Таймерът ме учи да усещам времето.

3. Играй с мен. Това ми е нужно повече от всичко. Така разбирам, че ме обичаш.

4. Направи така, че да ми е интересно. Не е забавно да ходя цял ден с теб на работа, не мога да направя нищо за това. Кажи ми, че само аз мога да избера лака ти за нокти и аз с удоволствие ще постоя с теб в салона, докато те правят красива. Но след това ела с мен на детската площадка, ако обичаш!

5. Остави ме да скачам и бягам. Имам толкова сили, че мога да обърна света с краката нагоре.

6. Ако съм сърдит, значи ми е лошо и тъжно. Не зная как да се справя сам с това. Помогни ми, моля те! Не ми се карай. Хайде да се сдобрим и да поиграем заедно.

7. Аз с удоволствие ще си спазвам дневния режим, ако го превърнем в игра. Нека прочетем пак книжката за момчето, което пораснало, защото спяло, играело и миело зъбите си.

8. Обичам да получавам стикери, ако съм изпълнил някаква задача – затова, че съм прибрал играчките или че съм оправил леглото си. Но най-много обичам, когато ме хвалиш за моите постижения.

9. Когато съм болен, най-доброто лекарство са твоята усмивка и твоите думи. Обичам когато заедно с теб се пренасяме във вълшебна страна, в която решаваме разни задачи и измисляме начини да оздравея по-бързо. На следващия ден се чувствам много по-добре. А ако ти се притесняваш, на мен ми става още по-зле, защото съм те разстроил.

10. Позволявай ми да правя нещата, както бих искал. Поне понякога. Няма нищо лошо в това да се разходя из парка с очилата за плуване.

11. Не издавай тайните ни на своите приятели. Не говори за мен като за малко дете. Това ми е много неприятно.

12. Прочети ми книжка преди сън. Много обичам да си говорим двамата в тъмното.

13. Обличай красивите си рокли по-често. Те толкова ми харесват. Моята майка е красавица.

14. Учи ме, докато играем. Строгото: „Хайде да учим!“, убива всякакво желание, а аз искам да опозная света. Помниш ли как правихме гимнастика „на английски“? Беше толкова забавно!

15. Не се страхувай за мен непрекъснато. Започвам да мисля, че светът е много страшно място.

16. Кажи ми точно и ясно кое е позволено и кое не. И не променяй правилата. Аз ще те изпитвам много пъти, но не се отказвай. Трябва да знам своите граници. Така ще ми е по-лесно с теб и тате и ще разбирам правилата на семейството ни.

17. Аз много искам да ти помагам във всичко. Аз съм рицар, аз съм герой. За мен е важно да бъда мъж в очите ти.

18. Не ме удряй. Никога. Това е унизително.

19. Уважавай ме. Дори да не си съгласна с мен, опитай се да ме разбереш.

20. Знай, че аз винаги ще те обичам. Дори когато не те слушам, когато крещя или недоволствам, аз много те обичам.

Източник: 7ya.ru

Препоръчваме ви още:

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат 
Младите лъвове 
12 признака на токсичните родители

Издателство "Рибка" открих с "Машина за гушкане", която една приятелка подари на Алекс за рождения му ден. Оттогава ги следя редовно. Този път ме изненадаха много приятно с тази великолепна книжка, която бях нарочила за подарък на една малка красавица, а тя май ще си остане за нас. Алекс рядко се впечатлява от книжки за принцеси... да не кажа никога. Батковците вече успяха да му промият мозъчето кое е "момичешко" и кое - "момчешко". Тази книжка обаче е по-различна. И като илюстрации, и като текст, в нея наистина има нещо вълшебно, изискано и приказно, а в същото време е и много забавна. Алекс определено е младеж с вкус.

Познавате ли принцеса Жабалина? Виждали ли сте някога принцеса Ямевижте?

Засичали ли сте някоя вечер в тъмното Принцесата на нощта?

Случвало ли ви се е да си побъбрите с Луизет Амперсанд, да гледате как танцуват около огъня Рома Мануш или принцеса Фон Финти Флюшка?

Принцеса Четвърт Луна, принцеса Дореми, принцеса Еднодневка Китайска – много от тях са се сврели дълбоко в подземието на някой дворец или нависоко в някоя кула.

Толкова добре са се прикрили, че част от тях дори са забравили кои са.

А те заслужават да бъдат преоткрити.

Ето събрано в един-единствен том всичко, което знаем за тези принцеси – безизвестни, анонимни или изчезнали.

Дворцови тайни, слухове, изповеди от будоара, омагьосани гори, мистерии, странни домашни любимци – всичко е описано, изрисувано и разбъркано. За теб остава само да поразровиш и да разбулиш света на забравените принцеси.

И кой знае, може пък да откриеш и себе си?
Шедьовърът на Филип Лешермейер и Ребека Дотремер, на който толкова години се радва целият свят, най-накрая е в България, благодарение на издателство Рибка! Една от емблематичните книги на съвременната детска литература! Удивителни илюстрации, акомпанирани от остроумен и забавен текст.
Редовното разлистване на книгата ще повиши вълшебството в живота ви и е възможно да промени трайно цвета на кръвта ви в синьо. 

Препоръчваме ви още:

Машина за гушкане 
Радко и сребърното цвете 
Джони и малките човечета

1. Джентълменът винаги изпраща дамата до автобуса, ако иска да е сигурен, че ще си тръгне.

2. Джентълменът винаги води дамата до дома, ако домът е неговият.

3. Джентълменът винаги изтрива обувките си, преди да почука на вратата.

4. Ако джентълменът прекалено дълго целува дамата си, вероятно е твърде приказлива.

5. Джентълменът винаги пропуска дамата пред себе си, за да я огледа отзад.

6. Истинският джентълмен знае, че едно е дамата да отиде сама в салон за красота и съвсем друго – да я прати той.

7. Джентълменът държи палтото на дамата в два случая: ако му харесва дамата и ако му харесва палтото.

8. Истинският джентълмен не спира такси с ръка, а с дамата си.

9. Джентълменът обича да му искат големи суми назаем. Колкото повече го молят, толкова по-лесно отказва.

10. Истинският джентълмен знае, че ако дамата е пристигнала по-рано за среща, вероятно бърза да си тръгне.
11. Джентълменът винаги трябва да знае какво харесва дамата му, за да не се окаже с нея на място, където би могла да си го купи.

12. Истинският джентълмен се води от максимата: „Ако гостите ви скучаят, разкажете им виц. А ако не си тръгват – разкажете им го още няколко пъти.“

13. Джентълменът никога нищо не отказва, ако никой за нищо не го моли.

14. Ако джентълменът назовава дамата с мили думи, най-вероятно е забравил как се казва.

15. Думата „благодаря“ е измислена от джентълмените, а изразът „много благодаря“ от бедните джентълмени.


Източник: menscult.ua

Препоръчваме ви още:

Как да накараш жена да ти готви
Един мъж, една жена 
Да е умна, но не много!

„Какво искате – син или дъщеря?“, това може би е най-обичайният въпрос към бъдещите родители. Естествено, че полът е без значение, стига детето да е живо и здраво. И все пак от първия момент, в който разберат добрата вест, и майките, и татковците очакват с нетърпение да разберат пола на малкото човече и понякога си мечтаят какво ще бъде то. Традиционно се смята, че бащите искат синове, но всъщност не е така. Защо за един мъж е прекрасно усещане да има дъщеря? Отговорът на този татко ще ви хареса. Той се казва Максим Сафенин и е от мъжете, които признават, че много са искали да имат точно дъщеря. По образование е лекар, но работи като експерт по продажби в солидна корпорация. Любимото му занимание е да гледа как дъщеря му Малена спи.

Да, чувал съм, че мъжете мечтаят за синове, но аз не съм в тази категория. Ще се опитам да обясня, защо толкова много исках да имам дъщеря.

1. Аз обичам женската компания. Но това няма нищо общо с израза „като петел сред кокошки“ или с някакъв стремеж да пръскам тестостеронови флуиди наоколо. Разбирам жените, доколкото това е по силите на един обикновен смъртен. Съгласен съм, че това твърдение е смело и самоуверено. Но аз действително по-леко „дишам“ в дамско обкръжение. Обожавам да общувам с приятелките си жени. Съпругата ми няма нищо против това.

Умея да се сприятелявам с дамите. Казвам го напълно сериозно. В общуването си с тях съм безпощадно откровен и може би това е причината да споделят с мен най-съкровените си тайни. Подкрепям ги, ако пожелаят – давам им съвети, предлагайки им мъжката гледна точка. По едно време се бях превърнал в психотерапевт. Затова винаги съм бил убеден, че по-лесно ще изградя добри взаимоотношения с момиченце.

Мисля, че ще успея да стана приятел с дъщеря си. Познавам се и смятам, че само в семейство от жени съм в състояние да създам хармония.

2. Всеки мъж притежава нежност, която има нужда да бъде насочена към някого. При някои е колкото капка, при други - не се побира в цяла вселена. С раждането на детето у мъжа се пробужда бащинският инстинкт, който акумулира тази нежност. Аз мога да целувам дъщеря си без умора от петичките до върха на главата – 24 часа в денонощие. Това за мен е напълно естествено. Сигурен съм, че през годините отношенията помежду ни ще са хармонични и мисля, че е невъзможно да прекаля с нежностите, независимо дали става дума за ранното детство, тийнейджърството или за живота й като нечия съпруга.

3. За мъжа е особено важна неговата изключителност. Ако бащата е единствен представител на мъжкия пол в семейството, той по подразбиране е уникален. В дом, в който растат само дъщери, той придобива допълнителна тежест. Съгласен съм, че звучи егоистично. Но мисля, че като глава на семейство мога да си позволя тази слабост.

4. За мъжа е важно да получава удоволствие от съзерцанието на противоположния пол. Жената е съвършенство. По-прекрасна от жената може да бъде само любимата жена. И колкото повече любими жени има около нас, толкова по-мощно се стимулират сетивата ни от красивото.

5. Кой мъж не би искал да възпита идеалната жена? Когато избираме партньор в живота си, ние срещаме завършени личности, със своите особености и предпочитания. Винаги могат да се намерят недостатъци, чието отсъствие партньорът би приел с благодарност. Много двойки в началото се опитват да изгладят несъвършенствата си, но трябва да признаем, че това рядко е възможно. В този процес обаче двамата си изграждат система от компромиси, която им помага да се приемат такива, каквито са. И това е пътят за постигане на хармония и щастие. Когато на мъжа му се ражда дъщеря, той се чувства като творец, на когото му предстои да шлифова диамант, за да създаде идеалната жена.

6. Дъщерята е умалено копие на любимата жена. Аз обичам да откривам у моята дъщеря чертите на майка й. Дори сега, макар че е съвсем малка, с удоволствие разглеждам щандовете, които обикаля жена ми. Наблюдавам, преценявам кое би подчертало красотата на моето момиченце и се изкушавам да купя.

7. Честно казано, не се интересувам особено от автомобили, от футбол или риболов. Затова би ми било сложно да забавлявам сина си с типично „мъжки“ занимания. Аз обичам музиката, танците, изкуството, всякакъв вид творческа дейност. С дъщеря ми всяка вечер танцуваме хип-хоп. Много й харесва.

8. Сложно е да бъдеш идеалният баща на момче. За да се гордее синът ти с теб, трябва да си силен, непобедим, успешен в кариерата си, с типично мъжките вредни навици. Трябва да си нещо като Батман или Човекът-паяк. Дъщеричката има само един идеал – „татенце“.

Иска ми се и второто ми дете да е момиченце. А на въпроса за пола на детето все пак бих отговорил: „Няма значение, важното е да е здраво.“


Препоръчваме ви още:

Не казвай на майка си! 
Мъжът и дъщеря му 
Баща на тийнейджърка

Автор: Янка Петкова

„От непрекъснато гледане на телевизия се затъпява.“, с тази констатация обикновено започва традиционната вечерна пледоария на съпруга, чиято половинка втренчено гледа екрана, а не него. Понеже ситуацията е банална, жената също има готов отговор: „Напротив, дори от един сериал можеш да си откраднеш идея, как да реагираш в определена ситуация.“ Съпругата е убедена, че видяното само може да обогати колекцията й от полезни практики, в случай на нужда. Един такъв случай възниква съвсем скоро.

Детето на тези двамата тренира карате. Първоначално еуфорията на момиченцето е голяма. Тренировките – супер, екипът – също. Минава време и детето се сдобива с бял, зелен, жълт, оранжев колан – последователността и цветовете са под въпрос, защото майката не следи особено внимателно това израстване в йерархията.

След първото (вътрешно) състезание – детето се връща със златен медал. Жената не успява да присъства, но бащата й разказва от „първа ръка“ как е протекло спортното събитие. Това й е достатъчно да се въодушеви, защото вижда, че момиченцето е щастливо. Изреждат се още няколко вътрешни турнира, колекцията медали се увеличава, всички се радват, а насаме таткото отбелязва, че медалите са за поощрение, но златото си е злато, както и да го погледнеш.

Задава се едно по-сериозно състезание – „по-сериозно“ значи, че ще вземат участие и деца от други клубове в града. Майката забелязва, че детето не е особено ентусиазирано и решава да се поинтересува защо. Момиченцето обяснява, че в неговата категория ще участва едно дете, което ходи по международни състезания и е много „силно“, коланът му е с някакъв по-тъмен цвят. Майката, която е изгледала достатъчно спортни драми, решава да надъха детето – не бива да се предава при първото по-сериозно предизвикателство, а и така ще провери собственото си ниво, винаги е по-ценно да излезеш срещу по-силен съперник, победата е по-сладка… и ред други клишета, останали в съзнанието й от филмовите ленти, с които изобилства ефира. Детето мълчи, не казва нищо в отговор, но си приготвя екипчето за състезанието.

В Деня на истината семейството потегля към залата в пълен състав. Майката за пръв път ще присъства на състезание и е леко превъзбудена. Влизат в студената зала, детето се оттегля в още по-студената съблекалня, а двамата родители заемат предни позиции, да наблюдават и снимат събитието отблизо. Започват срещите – дъщерята преодолява първия съперник. Вярно, че е слаб, но победата действа стимулиращо. Вторият противник се опъва, съдиите му дават лек превес и победата се изплъзва. Майката няма никаква представа какви са правилата, но протестира разгорещено. Тя е съпричастен родител, също като по филмите.

Идва срещата, за която детето е притеснено. На татамито излиза момиченце, което явно е мотивирано да смаже всеки противник. Отстрани, в непосредствена близост, е застанал баща му, каратист от кариерата, който дава последни наставления на дъщеря си. Изобщо сцената напомня на един от любимите филми на майката „Роки“ (без 2,3,4,5… ). Адреналинът й се качва и поглежда към собственото си дете. То е видимо притеснено, изгубило е още преди да е започнала срещата. Майката решава, че е уместно да го амбицира с няколко екзалтирани провиквания : „Давай, мамо! Давай, мамо!“. Успява да заглуши виковете на бащата професионалист, който на развален японски крещи указания на дъщеря си. Нещата обаче не вървят добре. В пиков момент Другото поваля момичето на мама. Жената е готова да скочи и да се саморазправи с „малката пикла“, но мъжът й здраво я държи за коляното и… вече не снима. Майката е бясна, ако каратистът можеше да чуе мислите й, щеше да я извика навън, да се разберат „по мъжки“. Срещата свършва, момиченцето „пада“, разстроено е, но не плаче и отива да се преоблече. В това време жената се изстрелва на татамито, за да потърси сметка на организаторите – защо пускат срещу детето й опитен състезател и какво прави ОНЗИ до тепиха, кой го е пуснал там. Обръгналите на майчини истерии треньори, отегчено й съобщават „новината“, че в състезания винаги единият губи. Това обаче за жената не е аргумент – защото губещият е нейното дете. Държи кратка, но съдържателна реч за протекциите в спорта и отива да си прибере детето.

Пътуват към къщи в тягостна тишина. Майката разстроена си мисли, че може би не трябваше да надъхва момиченцето. Да беше се вслушала в страховете му, без да прилага тактики от бледи спортни драми. Но как да прецениш кое е по-добре за детето ти – да се изправи пред по-силен противник и да загуби, но да не се отказва, или да си прецени реално шансовете и да си пощади егото? Жената няма категоричен отговор. Гледа мрачно сломеното си момиченце и си обещава следващия път да не се меси.
Следващ път няма, защото след това състезание детето напуска клуба.
Сега си тренира вкъщи за поддържане на форма, предимно йога, на силна музика. Майката продължава да гледа спортни драми, но вече има едно наум.


Препоръчваме ви още:

Защо да сравняваш децата невинаги е лошо 
Няма да бъда такава майка 
Детето-трофей

Автор: Янка Петкова

Убедена съм, че домашните любимци идват в семействата с мисия. Очевидно предназначението на нашия е да ни пази от социални контакти. Хрумна ми снощи, докато го разхождах. Тревожа се за него напоследък, гради лош имидж в новия квартал, лае като бесен по мъжките кучета, въпрос на време е да му разлепят снимката по дърветата в района и да ни ограничат достъпа. Колегите кучкари и без това ме гледат неприязнено, когато се разминаваме от… 200-300 метра. Един млад териер вече си скъса каишката, защото нашият звяр скочи срещу него като го зърна. Мопсът от горния етаж се дави от лай всеки път, когато минава покрай вратата ни, защото Чочо му даде да разбере, че битката за препикаване на територията ще е безпощадна. Излезе му прякор „Страшният“. Изобщо съществуваме в условия на изолация. Нещата не вървят добре.

А беше толкова добронамерен, весел (и вмирисан) бродяга, когато го взехме от един двор в „Левски Г“. Собственичката му качила снимка в сайт за обяви. Един поглед беше достатъчен да реша, че това ще е любимецът на неподготвеното ни семейство. Нямахме време да прочетем малко теория, защото нещата се развиха неочаквано бързо. Преди поредния контролен преглед при пулмоложката детето заяви, че иска кученце. Аз отвърнах, че ще трябва да питаме първо лекарката, без да ми мине през ум, че отговорът може да е друг, освен отрицателен. Тя обаче каза “може” и аз започнах да ровя из интернет, за да чета кои са хипоалергенните породи. Оказа се, че едни от най-благодатните в това отношение, толкова хипоалергенни, че едва ли не можеш да ги купиш от аптеката, са болонките и териерите. По една щастлива случайност нашият келеш е кръстоска от точно тези две породи. За майката поне сме сигурни, че е болонка, понеже я видяхме, за бащата само предполагаме, че е твърде темпераментен териер. Като отидохме да го вземем, стопанката ни даде някои кратки насоки за храненето – да варим кайма „народна“ и да му я даваме с хляб, от друго нямало нужда, бил с апетит. Качихме се в колата, той се разположи на коленете ми и без особена носталгия се раздели с майка си и сестра си. При ветеринаря стана ясно, че с кайма „народна“ няма да се получи и че обслужването му изисква повече усилия. Последва месец на тиха (и недотам) семейна война. Създаването на хигиенни навици се оказа сериозен проблем – бащата гнуслив, майката на работа от 9 до 5. Детето твърде малко, за да бъде полезно в ситуацията, но пък може да ти скъса нервите с констатации: “Мамо, Чочо пак се е изакал на килима” (понеже ние тогава още имахме килими). Можех да бъда забелязана с кофата и парцала по всяко време на денонощието.

Мина малко време, нашите най-добри приятели от ветеринарната лечебница казаха, че вече можем да го извеждаме на разходка. С тия хора си станахме близки много бързо, също като с педиатърката, защото често си говорехме по телефона.

Подготвихме се за първото излизане. Чочо - в пуловерче с шотландско каре и с нова каишка, се замята от едно дърво на друго в чудене кое да маркира по-напред, ние тичахме след него пределно изнервени. После съзря едно чау чау, също на месеци, и щастливо залая по него. Кученцето, на което нашият келеш се нанася 5-6 пъти, се оказа плашливо, обърна се и хукна в обратната посока. Сега като си мисля, може да е бягало и от силния шум. Възрастната му стопанка уточни тичайки, че тъкмо го извела да се учи да върви до нея без каишка. Шансовете й да го настигне не изглеждаха добри, но се надявам все пак да е успяла. Повече не я видяхме в тази градинка. И ние постепенно трябваше да се откажем от терена, защото дребният беше ухапан от голямо черно куче при една от разходките. Кратък епизод, който предизвика сериозни поведенчески проблеми впоследствие. Започнахме да мислим за кастрация, но накрая натежа мнението на другия мъж в семейството и решихме да не го правим, макар ветеринарната лекарка да ни предупреди, че може да стане онанист. Решихме – по-добре онанист, отколкото кастрат. Няма да го правим хорист. Сега го отчитам като груба грешка, защото ръмжи на всяко мъжко куче в района, без никаква причина, просто за да поддържа имидж. Проблемно става и всяка пролет, когато заради аромата на разгонени женски, ме влачи устремно от храст на храст. 

Разбира се, неговата ярка мъжественост продължава да ни създава проблеми. Разходките са изпитание - защото души и маркира всеки квадратен метър. В началото много се нервирах, но после опитни кучкари ми казаха да го оставям да души, защото така си „четял вестника”. Веднъж се беше налапал с „вестници” докато не го гледам, та няколко дни повръща. Развенча се и една друга легенда – за създаването на социални контакти - започва да лае и да скача при всеки опит на непознат мъж да ме попита колко е часът. Предявява право на собственост към мен дори пред главата на семейството, защото при всяка прегръдка се вклинява между двамата, за да напомни кой е единственият, на когото трябва да се обръща внимание. От друга страна е единственият, който ми се хвърля на врата още от вратата. Фактът, че мога да предизвикам дива радост, просто защото съм се прибрала, не престава да ме учудва и ласкае.

Страшният много успешно изпълнява основното си предназначение - той наистина е домашният любимец. И няма как да е иначе – с удоволствие понася мачкане и гушкане, което при тийнейджърката отдавна е забранено. Оформи се като епикуреец, който обича да спи на чаршафи и никога без възглавница; възразява, когато му писне от гранули и има нужда от гурме; влиза в стаята, ако е поканен. Изобщо изградили сме му здравословни навици. А той продължава да ни учи на безусловна привързаност.

Препоръчваме ви още:

Куче в чекмедже? Де да беше... 
Деца жестоки към животните. Кога имаме повод за тревога 
Кучешки рожден ден

Ина Зарева ми прати този текст днес, потресена от новата трагедия, която гърми в новините. В Горна Оряховица бе намерено удушено новородено. Трудно ми е да пиша такива думи, толкова са нелепи и страшни. Новородено, което е дишало, изплакало, потърсило майчина закрила. Удушено няколко минути по-късно. Захвърлено в багажника, за да го изхвърлят в удобен момент. Сигналът е подаден от местната болница, където са приели майката за лечение. Полицията е открила трупчето в колата на съпруга и вероятно баща на детето. Звучи като сюжет на филм на ужасите. Но е истина.

Как стигнахме дотам да убиваме децата си?
 

Майка на три деца. Съпруга. Приятелка. Жена. Учителка. Така изглежда профилът на поредната жена, родила тайно и сама, чието бебе е намерено удушено.

Било нежелано, казала.

Дали е имало натиск, страх, план... Дали е било внезапно и импулсивно, дали е имало осъзнаване и съжаление... Вече не е важно. Важното е, че някой не е успял дори да изплаче преди да го заглушат. Или че над 1200-та кандидат-осиновители днес също оплакват това дете, което можеше да бъде тяхно. И не само че нямаше да бъде нежелано, а напротив – щяха да му разказват колко е мечтано, колко е искано, колко е чакано. И колко много, и колко прекрасен живот им предстои.

Историята приключи преди да е започнала, но успя да засегне най-невинните в нея. Благодарение на бдителните медии, вече се знае всичко за семейството – имена, местоживеене, работа... Знаят се и трите братчета, които никога няма да разберат какъв е щял да бъде четвъртият, затова пък всички ще разберат за тях. Ще ги сочат с пръст, ще ги обиждат и вероятно ще ги прокудят много далеч оттук.

Или иначе казано – днес обществото ни осиротя с цели 4 деца. Бавно, но методично ни убива липсата на морал, закони, грижа, подкрепа, съпричастност. Излиза, че всички ние сме нежелани деца с претенции – искаме образование, искаме работа, позволяваме си да се разболяваме, да остаряваме... Прекалено е! Какво остава за някакви си личностни травми и преживявания?!

Вероятно тази майка е показала някакъв емоционален или психологически дискомфорт, който е бил по-забележим от бременността ѝ, ако е имало кой да го види.

Вероятно няма да е и последната жена, решила с цената на недопустимото да спести срама си, в това наше вечно съдещо и сочещо с пръст общество.

Вероятно сега всички ще започнат да си прехвърлят отговорността, като голяма снежна топка, която постепенно ще се стопи и ще изчезне, и скоро никой няма да си спомня за случая.

Но броят на нежеланите ще нараства все така главоломно.

Докато не стигне до теб, до мен, до нас.

Нежелани сме, защото сме си позволили лукса да сме родители.

Нежелани сме, защото сме дръзнали да не искаме деца.

Нежелани сме, защото искаме децата ни да учат в училище.

Нежелани сме, защото не искаме децата ни да учат в точно такова училище.

Нежелани сме, защото искаме да лекуват правилно нас и близките ни.

Нежелани сме, защото знаем какво искаме.

Нежелани сме, защото показваме нежеланото.

Сред синонимите на „нежелан” са: натрапен, наложен, принудителен, неуместен, неоправдан, незаслужен, непредизвикан. Те напълно обрисуват взаимоотношенията между държава и хора: „Благодаря! Чувствата са взаимни!”

Но преди да се втурнем да съдим и раздаваме правосъдие, преди да обявяваме този или онзи за убиец, да разобличаваме семейства и деца, да хулим цели съсловия и професии, нека набързо проверим дали и ние самите не сме подсъдни:

„Не убивай" (Изх.20:13). 

Против тая Божия заповед се провиняват много видове хора, не само ония, които физически убиват ближния си, но и ония, които го тормозят или морално убиват. Убийци са и онези, които от ненавист и злоба смъртно нараняват с някоя тежка дума душата на ближния си. Убийци са и онези, които клеветят ближния си и убиват доброто му име. Убийци са и онези, които измъчват по разни начини познатите и близките си.”

Ако някой може да се обяви за напълно невинен – поздравления и благодаря за надеждата!

Аз не мога.

Препоръчваме ви още:

Майките, които убиват

Когато майчинското чувство го няма

Да поиграем на майки