Автор: Радина Събчева-Иванова

На път за работа засичам забързани майки със саксия в ръка, татковци с ученически раници, а между тях, трудно наваксващи големите бързи стъпки – прекрасни малки хора в костюмчета и прелестни роклички. 15 септември е! Обичам го този ден! Не ми пука, че има задръстване, че всички бързат, закъсняват и няма място в градския транспорт, че някой ме перва леко с гербер в лицето, а едно малко краче ме настъпва в суматохата, не ми пука!

Помня моя първи 15 септември – бях развълнувана, ентусиазирана, притеснена, изплашена, сърцето ми биеше лудо, исках да се запозная с другите деца, с учителката, пърхах едновременно от щастие и от тревога. И радостта в очите на родителите ми, тяхното вълнение, тяхното смешно бързане, притеснението, което не успяват да скрият, съветите. И другите мами и татковци и децата им – всички са толкова… толкова живи, пълни с очакване, с надежди и с любов... Толкова много емоции накуп обещават нещо вълнуващо, интересно, неповторимо, запомнящо се, важно, нещо, за което си струва… Нали?

Затова обичам точно този ден – тогава още го има очакването, представата, трепетът, това е и началото на края. След това постепенно се намъкват разочарованието, скуката, еднаквостта и всеки следващ 15 септември за тези прекрасни същества ще е все по-безличен, все по-еднакъв, с който и да е друг ден. Защото от сега нататък те стават чаркове от добре смазаната и непоклатима система, наречена образование в България.

След няколко дни пия бира с приятелка в парка. Тя е с осемгодишния си син – второкласник в едно от най-елитните столични училища. Питам го дали му харесва в училище. Не му харесва думата „училище“, иначе „ставало“. Пускаме го да си играе в парка и на втората бира с майка му оживено спорим за това дали де факто е „ок“ българското образование и какво му куца. Аз упорито вярвам, че меко казано има още много какво да се желае, негодувам срещу унифицирането на децата, еднаквостта, скуката, остарелите методи, наизустяването на материала, папагалченето и най-вече съревнованието и изкуствено създадената конкуренция между индивиди на толкова крехка възраст. Имам глупостта да призная, че при обстоятелствата в съвременното ни школо сериозно се замислям за домашно образование на все още неродените ми и даже незапланувани деца, с което аз и съпругът ми без съмнение ще се справим, а и съвсем не е прецедент нито по света, нито дори и в България. Доводите, които получавам „против“ от вече утвърдилия се родител са, че такова образование все още не се признава от държавата и се защитава само с полагането на изпити (прозвучава все едно пращаш детето на фронта) и детето ще стане асоциално. Нямам възможност да не се съглася, защото веднага ме контрират с това, че образованието всъщност си е ок, тяхната учителка е най-добрата, много АМБИЦИОЗНА (тази дума чувам поне десет пъти в рамките на половин час). Амбициозността й се състои в това, че когато ученик изостава с материала, го бута напред, да е наравно с другите, а когато някой напредва твърде бързо, го спира?! Тоест всички стават еднакви, питам аз (като стадо овце, мисля си). Това обаче не било лошо, пък даже ги амбицира децата да учат, сравнявайки се с другите. След още купища хвалби за тяхното училище и тяхната учителка, разбирам, че малкият господин ходи с желание на всички олимпиади. Следва изреждане на всеки предмет, по който в първи клас е ходил на олимпиада, подчертавам „без някой да го кара“ и има много грамоти. И аз, и тя много добре знаем, че в първи клас дават грамоти на всички деца, които са отишли на олимпиадата без значение как са се справили, да не би случайно да им секнат ентусиазма. Още тук се вижда лицемерието на вечното съревнование, награди, поощрения, оценяването и съответно – наказания, ако кривнеш от добре отъпканата пътека на училищното щастие.
Едно обаче съм разбрала със сигурност – по-мъчно от това да поставиш под въпрос образователната система е само това да разбиеш идеалистичните представи на една майка, затова си мълча и кимам, и си вадя изводи. Амбициите на една съвременна майка на ученик са се превърнали в нещо по-лошо от животински инстинкт – детето трябва на всяка цена да се справя отлично в училище, ако не се справя – виновна е учителката и/или учебникът, няма значение какво точно се учи, важното е то да бъде научено и да има отлична оценка, важно е също да се знае каква бележка са получили другите деца, ако случайно е по-лоша от „нашата“ – вътрешно пърхаш от щастие, ако ли не – натякваш. Мислиш си, че всичкият този напън е за негово добро, защото така ще се научи да побеждава, да е пръв, да е над другите, така ще влезе в хубава гимназия, после в хубав университет, което пък означава, че ще има хубава професия и ще изкарва много пари… Леле, наистина ли толкова плоско работи човешкият мозък или нещо се случва в момента, в който станем родители?

В разгара на разговора ни за образованието забелязвам, че маминка през две минути проверява някакъв чат във фейсбук. С ужас разбирам, че това е чат на родителите от класа на сина й, които дискутират домашното от читанката за понеделник (вмятам, че са минали 3 дни от началото на учебната година, само 3!). Драмата е голяма – едното дете не си е записало какво е домашното, другото го е направило вече, ама май е объркало, една мама се ядосва защо госпожата не е приела предложението й всяко дете да си има бележник, в който да записва какво има за домашно, мъдър татко се включва, казвайки, че те май домашните ще ги пишат в занималнята, това малко поуспокоява вълненията, обаче все пак някои искат да са сигурни, че домашното е написано вкъщи.
Приятелката ми се прави, че не взима дейно участие и че е над тия неща, но още следващият й въпрос към сина й е такъв - „Ти знаеш ли какво ви е домашното от читанката, защото еди-кой си не е разбрал ПАК.“ Нашият олимпиец обаче не щеш ли също не знае… Не мога да повярвам на всичко, което чувам, ама то не само е истина, а явно е ежедневие, дори си представям как майките от фейсбук чата се редуват да решават домашното, дежурната го снима със смартфона, праща го в чата (тайно и съвсем умишлено прави грешки, за да прецака другите деца и само нейното да е с вярно домашно) и другите майки попълват учебните тетрадки… майки-олимпийки в съвременна майка България! През това време второкласникът не изпуска таблета от очите си, а пръстите му вече са се слели с екрана и печели поредната игра. Майка му става за малко от масата и аз уж на шега му казвам, че така като играе само на таблета няма да си хване гадже, в следващия миг вече горчиво съжалявам за шегата, защото с най-тъжния глас, с почти насълзени очи, но не помръдващ поглед от екрана, малчуганът признава: „Ама, аз по принцип изобщо не играя, мама не ми дава, сега само играя, иначе изобщо не мога да играя много, мама не ми дава да играя….“ - повтаря го още няколко пъти все по-жално. И в този миг си казвам, че и най-голямата шестица, и най-многото грамоти, и най-хубавият университет, и най-многото пари… не може да си струват тези тъжни детски очи.

На следващия ден се разхождам сама в Южния парк, слънчева неделя е и е пълно с народ – представителна извадка на родители с деца, излезли да прекарат малко време заедно. Насищам се на моменти и ситуации и се опитвам да видя в действие модели на българското възпитание. Радвам се безкрайно на семейство с велосипеди, майката кара най-отпред, забързва нарочно, за да поддържа хъса на сина си, той е видимо изтощен, но безкрайно щастлив и с грейнали очи, баща му кара след него и казва, че вече много изостават от мама – прекрасни са. Виждам след малко момченце, което нервничи, явно му се пишка, сваля гащите и започва още на пътеката, няма храсти, няма дървета, майка му и баща му казват само: „ех, ама нали преди малко пишка, пак ли….“. Не знам как се ядосваме на уриниращите навсякъде вече пораснали мъже и усмърдените подлези, щом още от малки ги „възпитаваме“ така. Подминавам.

Две момиченца си говорят много оживено по средата на пътеката, от онези по детски важните разговори, когато ти се струва, че вече си голям. От едната им страна се задава детското влакче, което обикаля из целия парк, от другата, точно срещу него, върви майката на едното. Влакчето приближава, майката извиква „Влакъъъът!“, но децата са толкова улисани в разговора, че не чуват. Майката продължава да върви и по никакъв начин не забързва стъпката си, за да стигне по-бързо до детето си, но намира сили с най-пискливия, злобен и ядосан глас да изкрещи с цяло гърло: „Абе, момиченце, ти чуваш ли какво ти се говори, бе, искаш да те премаже влакът ли“ Аз изтръпвам, за децата не знам. Сепват се, обръщат се в посока на влакчето и с видим ужас в очите се чудят в коя посока да скокнат. Влакчето е достатъчно далече, така че от цялата ситуация няма особен смисъл освен огромната уплаха. Така ли се изгражда чувство за предпазливост?!

Майка и татко стоят до едно дърво, синът им се е покатерил на не повече от метър и половина височина, седнал е на клон и не мърда, страх го е да слезе. Личи, че заниманието им е от известно време, но не се отказват, искат да слезе сам, до него са и не мрънкат, че трябва да си ходят. Казват му, че когато предприеме някаква стъпка, трябва да е в състояние да поеме последиците и са готови да стоят, докато не се престраши да слезе обратно. След малко го прави, скача долу и е видимо доволен от себе си. Така се гради характер. А не с „ако не слезеш веднага, няма да ти купя сладолед“ или „ако слезеш, ще отидем на блъскащите се колички“. Нито наказанията, нито наградите действат положително в дългосрочен план.
Запознах се накратко с метода на д-р Мария Монтесори, в основата на който стои единствено и само собственият избор на детето, така то се учи от грешките си без да виси на стената с опънати ръце и е доволно от постиженията си, без да очаква нещо повече в замяна за труда си, освен собственото удовлетворение и наслада от успеха. Девизът на този тип възпитание и образование е „Помогни ми да се справя сам!“.

Точно си мисля как е възможно да не е по-широко разпространен подобен подход с явни и доказани резултати, когато пред мен изникват майка с дете. Не чувам целия разговор, но наострям уши, когато родителката произнася думите: „Ти колко страници прочете от книгата?“. Детето мълчи. Напрягам се, в съзнанието ми изскачат на мига още поне десет въпроса, с които да се поправи този бакалски подход и мислено се опитвам да й ги пратя: „Харесва ли ти книгата, аз май не съм я чела, ще ми я разкажеш ли; а ти на мястото на главният герой, как би постъпила; мислиш ли, че може и по друг начин да се реши проблемът му; ти кой път би избрала“ Тя не реагира, детето също. Няма комуникация, няма избор, няма изход, страници изобщо не са прочетени, а даже и да са, въпросът е така зададен, че каквато и цифра да каже мъникът, все ще разочарова мама, все няма да е достатъчно и затова мълчи, а наказанието е в кърпа вързано, то е ясно.

Не ми се иска да гледам и слушам повече. Не съм религиозна, нито дори вярваща, никак не съм и суеверна, не вярвам и в съдбата. На път за вкъщи обаче се моля, наистина се моля, най-вече на себе си и на паметта или ако има някаква сила, която да ме контролира, когато стана майка, да стъпче майчиния ми егоизъм, да ме връща всеки ден в моя първи учебен ден, да ми зашлевява шамар, ако някога кажа АКО! Да не поставям условие на детето си, да не го награждавам, защото е изпълнило прищевките ми, да не го наказвам, защото не изпълнява очакванията ми, да не го питам: „А ти защо имаш четворка, а Пешо има шестица“, да не се опитам да го превърна в мое копие или още по-лошо - чрез него да компенсирам моите недостатъци и неуспехи, да не го оставя да се превърне в послушна овчица от стадото на класа и амбициозната учителка или да го „бута“, или да го „спира“, защото нито може да е по-добър, нито по-лош от другите, да не му броя грамотите, никога да не го спра да направи избор и най-вече никога, ама никога да не го попитам: КОЛКО страници прочете... 


Препоръчваме ви още:

Мамо, не прави така 
Изборите, които правим за децата си 
Децата и околните