A понякога дори е полезно

Една статия на Анна Бикова, автор на книгата "Самостоятелното дете, или Как да стана мързелива майка", ме накара да погледна по друг начин на сравнението, което винаги толкова съм избягвала. Всички ние неволно сравняваме, това е факт. И може би майчинската интуиция не ни лъже, когато ни подтиква да сравняваме децата си. Сравнението може да е полезно, според Анна Бикова, и то по две основни линии. Първо, да действа мотивиращо. Второ, да научи децата да отблъскват негативните мисли, когато някой ден в живота си неминуемо се сблъскат със сравненията. Ето какво казва Анна.
 
Сравнението е малко, скрито състезание, които протича в нечия глава. Сигурна съм, че стотици пъти сте чели, че децата не бива да бъдат сравнявани. А аз ще ви кажа как това може да се прави. Да си призная и на мен ми се е случвало да казвам „не сравнявайте“, но не ми е съвсем ясно как това може да стане на практика. Сравнението е обичаен мисловен процес. Ние постоянно сравняваме. Къде цените са по-изгодни, къде опашката се движи по-бързо, къде обстановката е по-комфортна, къде обслужването е по-добро, къде шансовете ни са по-големи. Сравнението на различни факти ни помага да се ориентираме.

Гледам детето си, строено сред класовете с първокласници, и мозъкът ми, независимо от мен, го сравнява с останалите по ръст. Моето дете ли е най-дребно в класа? Не, не е моето! А, това дете е с най-големия букет. Децата са подготвили няколко стихчета за първия учебен ден. Слушам ги и несъзнателно сравнявам кое как се справя с текста си. Това непроизволно сравнение винаги присъства, но не вреди никому. На практика започваш да сравняваш още в родилния дом – това бебе е с кръгло лице, това с повече коса, но всички са еднакво мили. От позицията „всички са еднакво мили“ сравнението е безопасно. Травмира съпоставянето в състояние на завист, съпътствано с негативни емоции.

Ето няколко примера за това, че страшно не е сравнението, а състоянието на този, който сравнява и мотивацията му. Едни и същи думи, произнесени в различно състояние, имат съвършено различен ефект.

Ако думите, отправени към детето, звучат гневно и имат за цел да унизят:
- Имаш най-ниската оценка от целия клас! – това е страшно и травматизиращо.

А ако в състояние на безусловна любов, с мотивация за подкрепа кажем:
- Имаш най-ниската оценка в класа. За мен това е странно. Познавам възможностите ти и знам, че можеш повече. Защо резултатите са такива? С какво да ти помогна?

Да, това също е сравнение, но не нанася вреда.

Травматизиращо е, когато в състояние на умора, напрежение и раздразнение кажем:
- Виж колко добре кара ролери това малко момиченце! А ти, голямото момче, постоянно падаш. Стегни се!

Безопасно и полезно е при спокойно приемане на ситуацията да окуражим детето, което иска да се научи да кара ролери:
- Виж колко добре кара ролери това момиченце. Мисля, че скоро и ти ще бъдещ толкова добър. Ти обичаш да спортуваш.

- Наталия от вашия клас е прочела всичките си книги от списъка, а ти още не си ги започнала – казва майката с обвинителен тон. - Никакви игри повече. Започвай да четеш!

Детето, разбира се, ще започне да чете, но едва ли в главата му ще остане и помен от прочетеното. Ще преживява отношението на майка си.

А ако оставим сравнението, но променим емоционалното състояние на майката и мотивацията й?

- Наталия от вашия клас е прочела вече всички книги от списъка. Значи не е невъзможно. Искаш ли да ти покажа как по-бързо и по-лесно да четеш? Можем да се занимаваме всеки ден. Ще се редуваме – веднъж ще чета аз, веднъж ти, докато свикнеш.

В случая мотивацията не е да надминем Наталия, а да подобрим резултатите на собственото си дете. И това е напълно постижима цел.

- Сашко са го записали за олимпиадата по английски, а тебе не. Сигурно е по-добър – казва огорчената майка, която се е простила с надеждите детето й да задмине въпросния Сашко, с чиято родителка редовно си пият кафето. Така жената прехвърля отговорността за своето емоционално благополучие върху сина си. Детето е разочаровано, защото майка му е разочарована от него.

А ако променим състоянието на майката и не натоварваме детето с очаквания?

- Разстроен си, защото Сашко е записан за олимпиадата по английски, а ти не си? Нищо, следващия път ще успееш, ти владееш езика много по-добре от половината деца в класа. Понякога на учителя му е трудно да прецени кой колко знае, особено ако е нов. Продължавай да учиш все така упорито и ще видиш, че нещата ще се променят.

Не е достатъчно само кажем правилните думи. Важно е да сме и в правилното състояние. „Браво!“, казва таткото на сина, който току-що е спечелил бронзов медал в спортно състезание, гледайки към победителя. Това поведение диктува – „това е победителят, ти си само този след него“.

Дори нищо да не кажем, но видимо да преживяваме слабата оценка като лична трагедия, у детето се загнездва впечатлението, че не е оправдало очакванията и носи само разочарование. Затова понякога състоянието е по-важно от думите.

В семейната си среда лесно можем да избегнем сравняването на глас (неизказани все пак има). Дори да не го изрече, майката може да си го помисли: „Големият в тази възраст четеше, без да срича.“ Но когато детето попадне в социума, сравненията са неизбежни. Тръгва на детска градина и разбира, че някой тича по-бързо или скача по-далече от него. Друг рисува по-добре и се облича по-сръчно. И това е моментът, в който педагозите започват да съветват: „не сравнявайте детето си с другите деца.“ Но малчуганите са в състояние да преценят разликите, независимо от това, че не сме ги назовали. За разлика от възрастните, децата не познават деликатността. Ако някое хлапе е надбягало останалите, просто триумфиращо ще обяви: „Аз съм пръв! Аз тичам най-бързо! Разминах те!“. И победеният ще трябва да преглътне загубата.

Сравненията са нормална социална реалност. Не могат да бъдат избегнати. Те ни съпътстват през целия ни живот.

А и ние самите често се сравняваме с другите. Как възрастният ще реагира на подобно съпоставяне зависи от опита му в детството. Ако в ранна възраст сравненията на родителите му са създавали усещане за недооцененост, ненужност и неприемане, с порастването човек възприема болезнено опитите да бъде сравняван. Защото в главата му звучат родителските гласове от миналото.

Затова съветваме родителите да не се страхуват от сравненията, а да учат децата да ги приемат и да си изграждат имунитет срещу тях.

Гласът на родителя може да постигне много. Ако подкрепя, окуражава, приема, няма да има последствия за психиката на детето. Всяко сравнение може да бъде повод за усъвършенстване, ако е правилно поднесено.

Сравнявайки резултатите, не забравяйте да сравните и вложените ресурси и стартовите възможности. Когато във вътрешното психологическо пространство на детето се засели един такъв „поддръжник“, то лесно ще може да понесе всяко сравнение, което не е в негова полза. Аз например имам такъв „вътрешен глас“. Той е вече опитен, трениран от собствените ми деца:

- Баба готви по-вкусно!

- Да, но баба готви от 50 години, а и има толкова повече време.

- Майката на Косьо не се страхува да кара кола.

- Да, но и тя има повече опит, а и никога не е преживяла катастрофа.

- Другата прическа повече ти отиваше.

- Да, но аз се харесвам повече с тази.

Самооценката ми при това е непоколебима като скала. Главното е навреме да си спомня мантрата: „Аз съм уникална и вдъхновяваща.“ Можете да я използвате, ако искате. Или да си измислите своя.

Препоръчваме ви още:

Аз съм мързелива майка
Да се научим да ги слушаме 
Три фрази, които не работят