Автор: Ина Зарева

Преди живееха отсреща. Бяха само двамата, само млади и само влюбени. Имаха: една котка, едно легло, два стола, един шкаф, едно котлонче, един куфар дрехи, една тенджера, четири порцеланови чинии, малко прибори, много книги и съвсем нищожно пространство в таванската стаичка. Редуваха лекциите с работа на смени и понякога дори не се засичаха, ами общуваха с бележки:

„Моля те, моля те, да се наспиш! Аз не съм ял, за да има храна за тази вечер. Затова не чисти, не готви, нищо не прави, само си почини! Обичам те!“

„Щом ти няма да ядеш и аз няма! Напазарувах и сготвих. И купих цигари. И те обичам!“

„Взех тъпия изпит с 6 само заради теб. Обичам те!“

„Повишават ме в работата, ще черпя довечера. Обичам те!“

Вечерите им заедно бяха обвити в евтин цигарен дим, пулсираща китара, родени в тъмното стихове и големи пакети с мечти, които грижливо подреждаха един върху друг, чааак до ръба на малкия, скосен таван.

Обаче невинаги беше само така. Тя беше бурна, мнителна и инатлива. Не можеше да преглътне лесно разни битовизми, съмняваше се, страхуваше се за по-нататък, все нещо искаше и за нещо страдаше. Ядосваше се, крещеше и най-лошото – чупеше чинии в гнева си. А те изобщо не бяха в излишък. Един ден реши, че не може повече така – нямаше вече от какво да ядат! Седна и написа всичко, което мислеше, което чувстваше, от което се страхуваше, в което вярваше или не вярваше, което ѝ харесваше и което мразеше, което е и което никога нямаше да бъде. Остави писмото, вместо обичайната бележка и отиде в университета с обвитото в мъка, твърдо убеждение, че когато се прибере него вече няма да го има. Кой би издържал такъв змиеносен инат, че и с претенции?! Но вечерта той я чакаше, седнал пред един куп пластмасови чинии и през танцуваща усмивка каза:

- Да си имаме за годините напред.

И остана.

Тя всъщност се държеше така, защото никак не се харесваше тогава. Никога нищо не ѝ беше достатъчно от нея си. Не беше достатъчно слаба, не беше достатъчно висока, не беше достатъчно умна, не беше достатъчно отлична. И все се доказваше, и все се бореше със себе си, и все се съмняваше в мнението на останалите, защото не съвпадаше с нейното.

Сега, вперена в прозореца, ѝ се искаше да може да изтича боса през улицата, да се върне в онова старо тяхно вкъщи – с малката стаичка и големите мечти – да се намери, да извади цигарата от устата си и да си забие такъв шамар, че да ѝ кънти поне 20 години напред. Ей това искаше! И да се затича обратно към себе си, че да не си губи повече времето с онази щуротевина там.

Обаче сега отсреща живеят друго момиче и друго момче. Стаичката отдавна я няма, само духът ѝ понякога витае около новата, висока сграда и любопитно оглежда апартамента, който се кипри на нейното си място. Та в него са момче, момиче, куче и компютър. Момчето не мърда от компютъра си по цяла вечер. Момичето влиза, излиза от стаята, гушва красивото хъски, после отива до момчето, навежда се над него, целува го нежно, но той не отмества поглед от екрана и за секунда. Тя пак излиза, връща се с димяща чаша, оставя я на бюрото му, а той отново не я поглежда. Кучето ги наблюдава съсредоточено около минута, въздъхва, обръща им гръб и заспива. Момичето влиза още няколко пъти – все така ефирно нежно прошепва нещо на любимия си и го целува, а той все така прилича на вперен в монитора сфинкс.

Идва ѝ да му хвърли камъчета по прозореца, да му напише бележка и да я залепи на нейния прозорец, така че той да стане веднага оттам и да отиде при момичето, да погали красивите му коси, да целуне кучето си, да вдъхне отново живота си и да покани вътре духа на онази така щастлива таванска стая.

В нея имаше едно малко, много малко прозорче, през което тя се надвесваше, за да види кога си идва той. Наричаха го клюкарничето. Днес имат огромни клюкарници, които също обичат, но те са в такава близост със съседните, че вместо човек да погледа залеза, се ядосва за чуждите кучета и любови.

Когато напуснаха малката стаичка тя плака с месеци. Редуваха много квартири и жилища през годините, с много повече чинии, мебели и с още повече приятели, които спяха по диваните и прегладнели, изяждаха до дъно спретнатите набързо ястия. Но където и да живееха, колкото и заети да бяха, поне веднъж месечно отиваха до онова тяхно първо „вкъщи”. Гадаеха дали някой го обитава. Гледа ли през тяхното прозорче? Вижда ли ги?

Проследиха промените из целия квартал - нароилите се кооперации с бебешки дрехи по терасите; обновените пейки, на които преди седяха и гадаеха какви ще са децата им, докато се закачаха с чуждите; все по-стеснените поляни с четирилистни детелини, върху които се заричаха колко прекрасни родители ще бъдат и никога, ама никога няма да се карат и да наказват.

После показваха на децата си къде се е родила мечтата за тях, а когато те започваха да се карат и да се надпреварват – кой от двамата е бил по-първата и по-важната мечта, им се скарваха и ги наказваха да седнат мирни на същите тези поляни.

А накрая се върнаха и заживяха отсреща.

И пак им беше хубаво. И пак си пишеха бележки, но вече в телефоните. И пак се обичаха.

Обаче тези двамата отсреща не я оставяха да спи. Непрекъснато ги мислеше. Какво толкова има да прави той всяка вечер? Какво по-важно може да има от нежното момиче? От димящата чаша в ръката ѝ и от ефирната ѝ целувка? Тя как го издържа такъв? Как така не троши чинии?

Дали, ако те имаха телефони и компютри тогава, бележките им щяха да бъдат по-различни? Дали онова дълго писмо – излияние, щеше да бъде толкова решаващо, ако го беше оставила да свети на екрана? Дали, ако ги нямаше петната от сълзите ѝ по него и не беше попило парфюма от китките ѝ, той щеше да заложи живота си на нея и купчината пластмасови чинии? Дали, ако го беше изпратила на месинджър нямаше да се промени живота им по-бързо? Ами, ако не беше сийнал?

Стани бе, пич! Стани веднага оттам, ако изобщо си жив, дишаш, имаш пулс и някакво останало сърце, отдели поглед от бездушния си монитор и отиди при нея! – тя напъва всичките си сетива, трети очи, тайни чакри, телепатични способности, хипноза, но нищо не се случва. Той продължава да стои вперен в екрана. Чашата отдавна вече не дими и не очаква да бъде докосната.

Вместо него става бабата, която живее в съседство. Светва лампата и запъпля със скованите си крака по студения под. Има пълна тераса с цветя, които отглежда така грижливо, като да са истинските ѝ внучета. Понякога помахва към децата ѝ и дори им се усмихва, но когато види нея и погледите им се срещнат, тя дори може да чуе тихото ѝ мърморене:

- Да си отчува малко цветята, че са заприличали всичките на кактуси. То не може само да ги сади и полива. Трябва и време да им се обръща, да им се говори, да се обичат. И сега е седнала цяла вечер пред тоя прозорец – не иде да си види децата и мъжа, дето отдавна си легнаха, ами се е вперила като самодива там. Ей така ще ѝ иде живота в тия прозорци, ама за цветята ѝ ще ме е най-жал.

Нощта отпуска натежало тяло. Само духът на малката таванска стая обикаля неспокойно наоколо – нанася се в сънищата, преподрежда големите пакети с малките мечти, събира обитателите си, мебелира се от кукленските къщи и паркира метални колички под малкото си прозорче. През него гледат момче и момиче и щастливо махат на момчето и момичето, които ги гледат от улицата.

Отнякъде долита звук на счупена чиния.

Мониторът отсреща угасва.

Препоръчваме ви още:

Жега
Не се лъжи, животът е майтапчия
Всичко е любов

Могат ли днешните бащи да върнат статута си на пазители на законите на семейния живот, без да напомнят някогашните домашни тирани от минали времена? Нужно ли е, и ако е така – защо е важно? На тези въпроси отговаря  психоложката и психоаналитик Габриел Рубин в книгата си «Il faut sauver les pères» (Трябва да спасим бащите).

Мъжете днес са приятели на децата си, някои се отнасят твърде майчински към тях, други вечно отсъстват или просто не се справят. Габриел Рубин твърди, че на съвременните бащи им е необичайно трудно да изпълняват най-важната си роля – да бъдат въплъщение на семейния авторитет. Тя се опитва да изясни причините за това „отслабване на позициите“ и описва последствията за личността на детето и за бъдещето на обществото ни. Според нея – без бащите няма цивилизация. Ето защо е „нужно да помогнем на бащите да възстановят своите позиции в обществото“.

Казвате, че е време да се спасяват бащите. Наистина ли им е толкова зле?

Това не съм го измислила аз. Това е недъг на обществото ни, от който страдаме всички, но на първо място – децата. Обществото се движи в посока разединение, никой не уважава правосъдието, никой не уважава учителите, случва се да нападат дори полицаи. Това отхвърляне на всякакви авторитети е сериозен симптом. Градежът на обществото започва от бащата: той разрешава и забранява, той е човекът, който отрязва пъпната връв между майката и детето (в прекия и преносен смисъл). Днес е загубил правомощията си на „представител на семейното право“ и ролята му вече е твърде мъглява.

Какво му пречи да бъде глава на семейството?

На първо място това, че обществото не му признава тази роля. Ние постепенно преминахме от йерархичен модел на организация на обществото към хоризонтален, което доведе до неизбежното объркване на ролите и загуба на ориентирите в семейството. Сега никой на никого не се подчинява, различията между поколенията се размиват. Някога бащата е бил могъща фигура не само в семейството, но и в обществото, той е притежавал ореола на мощта и защитата, също като краля, папата или държавния глава. Сега няма този авторитет.

Означава ли това да се върнем към древния семеен модел, в който бащата е Господ за фамилията си?

Не, разбира се! Като психоаналитик твърдя, че за формирането на личността на детето е нужен силен могъщ баща (поне в представите му). Прекрасно е бащата да е такъв в крайна сметка. А ако не е така, обществото признавайки и оценявайки бащиния авторитет, може да помогне на детето да създаде подобна представа за баща си. Това, за съжаление, сега не съществува. Мъжете които не са уважавани и ценени, сами се отказват от борбата за отстояване на позиции и все повече заприличват на майките.


Значи образът на бащата-домакин пречи на правилното формиране на личността на детето?

Детето има нужда да се възхищава на баща си. Ако е момче – да следва примера му, така пораства. Ако обществото ценеше мъжете, отглеждащи деца и занимаващи се с домакинство, всичко би било наред, но случаят не е такъв. Ролите на майката и бащата не са взаимозаменяеми. Това не означава, че бащата не трябва да е ласкав с детето или да не поема своята част от ангажиментите по отглеждането му.

Може ли майката да помогне за възстановяването на бащиния авторитет?

Мъжът трябва да бъде уважаван в семейството си и преди всичко от жена си, но това е двустранен процес. Нейното отношение към него има силно влияние върху децата. Това не означава, че трябва да пожертваме равенството между половете. Трябва да признаем, че ролите на мъжете и жените в обществото са еднакви, но вътре в семейството са различни. За да спасим майката и бащата като символи, трябва да разграничим семейните им роли. На новите бащи им предстои да се справят с тази сложна, но достойна задача.

* Габриел Рубин е психоаналитик, член на Парижкото общество на психоаналитиците. Тя изследва ролята на несъзнателното в живота на обществото и развитието на цивилизацията. Автор на множество книги. Последната от които е Il faut sauver les pères (Трябва да спасим бащите).

Източник: psychologies.com

Препоръчваме ви още по темата: 

Младите лъвове - наша семейна история

Бащи в "майчинство" - галерия със снимки на известен фотограф

15 признака, че мъжът е станал баща - забавна статия

Сурова нежност - размисли на младия татко - трогателен разказ за емоциите на новоизлюпения татко

Автор: Траяна Кайракова

Това майките сме страшно нещо - цяла мафия или другояче казано Мамафия. Няма значение от кой тип сте. Ако сте от типа домакиня, децата и грижите по къщата са основни. Ако сте обаче милионерки или мъжът ви е такъв, към децата добавяме гледачка, маникюри, масажи, шопинг, фитнес и друго не се сещам. Откъдя-накъдя да се сещам аз, като навремето не срещнах милиардер, та да го направя милионер! Взех си едно обикновено момче, което да ме обича, и сетне станах майка и работеща жена. Не се оплаквам. Ама сега няма да ви разказвам житието и битието си, а нещо много по-интересно, а именно за нашата Мамафия.

Тя се заформи още в детската ясла, леко напъпваща все още, а после в детската градина избухна направо с пълна сила и помете всички, които бяха въвлечени в нея, доброволно или не. Няма начин и вие да не сте били в такава група, макар и за малко. Пък ако не сте били, сега да ви кажа за какво иде реч.

Първо и задължително след оставянето на децата е кафето. Всички са на групи, няма как – с когото ти е приятно, с него пиеш и пафкаш цигари. Оправяме храната, госпожите, таксите, игрите, рождените дни, консумативите, болестите. После кой какво е готвил, какво ще готви, на работа кой шеф е гадняр. Минаваме към битовите проблеми – плочки, кранчета, спукани тръби, мазилка, добри майстори и най-вече „огън да ги гори тия некадърници“, егати цените, дето праскат! Сетне последните модни тенденции, новите ботушки от мол-а, Черният петък в нета, сладкиши, баници, кексове, свекърви, съседки, готиният баща от трета група и каквото ни дойде на ума. Кеф си е, няма какво да крия. Жени, ако не поклюкарят сутрин, няма кога да е. Някакси се покачва адреналинът, настроението е на макс и денят ти тръгва от сутринта като на 100 грама твърд алкохол.

В последната група темите минават към училището. Леле, чакало се на опашки цяла нощ, госпожите се избират две години преди 15-и септември на детето, което ще е в първи клас. То я е жива дотогава госпожата, я не, ама така се говори. В туй училище такава, в онуй онакава, ами сега възпитателката, ами директорката – то пък една директорка! Тоз първи клас го дъвкахме една година. Добре, че в групата имаме адвокатка, пиарка, секретарка в общината, директорка на градина, бизнесменка, банкерка, учителка, счетоводителка, психоложка и психиатърка.

С дружни напъни и сили натъпкахме всички деца в първи клас. Кой доволен, кой не, ама почна се, няма накъде. То всичко хубаво, ама тия дечурлига са пръснати в училища из целия град. Като бяха в една градина, юрнем се и се хакнем в първото кафене, ама сега няма как. И веднага се намери решение. Като не може да е сутрин, един път месечно ще е - вечер, ама до сутринта!

Заведението е запазено само за нас. Цял месец сме събирали материал за приказване и една през друга почваме. Кой какви ченгели пише, що са толкоз смотани тия учебници, как всички наши деца са отличници /така си беше, не е хвалба/, коя госпожа е строга, коя е добра. Екскурзии няма в туй училище, ама в другото има - съдраха ни кожите от хоцкане, столът е отвратителен, даже в единия намерили муха във въздуха! На това му викам аз женско парти. Цял месец го чакаме и цяла нощ купонясваме. Добре, че мъжете ни са свестни, че досега да сме обсъдили развода на някоя от нас. И така още 6 години. Броите ли ги? От градината са 4 групи, значи 4 години, плюс още 6.

И сега вече идва заветният седми клас. Майкооооо, ужас! Коя е най-добрата госпожа по БЕЛ, пък коя е по математика, пък какви пари вземат, не е истина направо. 12 месеца туй дрънкахме. Кой как се справя на пробните, в училище как ги забиват тия деца с ниски срочни оценки бе, милост нямат! Ама зор си е туй! Всеки иска елитно училище, езици да се учат, хора да станат. Няма да ми ходят по анцуг „Адидас“ и джапанки с хавлиени чорапи! Минаха изпитите, поляхме ги. Излязоха резултатите, пак ги поляхме. Приеха децата, пак го поляхме. Да не си помислите сега, че сме алкохолички. Няма такова нещо! Търсим си повод да се съберем. После подкарахме 8-и, 9-и, 10-и, 11-и клас. Всяка година по 12 пъти събиранки. Смятайте ги, мене ми е слаб келя по математика. И така до оня ден.

Децата, то кви деца, вече бая големи парчета, станаха на по осемнадесет и разговорите смело потекоха в друга посока. Иде реч за гаджетата и секса. Нали не ви притеснява думата „секс“? И да нямате деца, все сте чували, нищо че някои ги е срам да я кажат, макар да имат по 3 деца. Кой има гадже, кой няма гадже, купонът почва. Вече е към полунощ. Оставете тия приказки за женски партита на по чаша вино. Туй е само по филмите. Дават го сигурно, щото изглежда някак си по-елитарно. Че всички да не пием вино? Подкарваме на уиски, ракия, бира, узо, кафе, водка, каквото ти душа сака. Мезета, салати, ядки, плодове, десерти и най-вече сладки приказки и смях до пръсване! Първа почва Ванчето:

- Момичета, ако знаете оня ден какъв ужас стана, направо се разлюлях.

Сега, да поясня, че дъщеря й ходи от 6 години с едно и също момче и са като скачени съдове. Тя се уби да се ядосва, че той много я командорел, не я пускал с приятелки, всеки ден висял у тях и т.н. Тя се ядосва, пък ний се подхилкваме. Ми Ванчето ходи с мъжа си 8 години и е още с него. Тя тъз круша да не ражда ябълки! Айде де!

- Значи, някъде към пет часа следобед оня ден, прибирам прането и го сгъвам. Мойта пак с гаджето се мотат някъде из апартамента. Сгънах аз дрехите и викам, чакай да ги оставя в детската, да си ги прибира после. Влизам, гледам лампата свита и святкам. Измушва се щерката под една завивка, а отдолу остава младежът. Изтървах коша с прането, на прибежки и заднешком се изстрелях от стаята. Направо лошо ми стана.

Тя се тюхка, ний насреща със залп от смях почваме да разследваме:

- Бе, Ванче, ти как тъй влезе, без да чукаш в стаята?

- Ми какво да чукам, бе хора? Пет следобед е!

- Аааааа, ти като млада секс все след 10 вечерта си правила, а?

- Правила съм аз, ама като нямаше никой у нас! То направо срамота!

- Ама чакай де! Те секс ли правеха? Или само се гушкаха?

- Бе вий подигравате ли ми се? Тъй се втрещих, че не видях нищо, фърлих коша и хукнах да се освестявам в кухнята с една бутилка вино.

Вече се хилим с пълно гърло:

- И какво? Освести ли се?

- Ба, още ми хлопа сърцето и ми държи влага.

Аз и адвокатката не сме разбрали и връщаме лентата назад:

- Ванче, ми ква й тъз лампа в 5 следобед?

- Ми лампа.

- Че що лампа пускаш, то е светло?

- Бе, хора! Щорите пуснати, нищо не се види, няма като прилеп да ходя из къщи.

- Ааааааа, ясно.

Аз не съм местен жител и продължавам да човъркам:

- Ми каква е тъз свита лампа?

- Ми свита, каква да е. Нали затуй святкам.

- Чакай де. Как я свиваш? Сгъваш ли я нещо?

- Нееее, угасена беше.

Ми тъй кажи бе, жено! Туй само в Южна България можеш да го чуеш – „Свих лампата и си легнах“. На бохча ли си я свила, на вързоп ли, хич не знае никой. Голямо разследване му ударихме, но съм убедена, че Ванчето вече ще чука и ще чака по 5 минути, даже да си е пред къщи и да отключва входната врата!

- Мацки, чакайте аз да ви кажа – подхваща Ленчето. - Мойта щерка има гадже от тая година. Естествено, че ще правят секс, ясна ми е. Къщата е голяма и те спят в детската. Ама тя пък е до спалнята. Добре, че сме с изолация и нищо не се чува през стените. Добре, ама банята е обща. Лежим си оная вечер с мъжа и към 11 чувам душа в банята. После още веднъж. Тъй – работата е ясна. Обърнах се към мъжо и му викам: “Айде, децата свършиха, сега сме ний наред“. - Ми няма да се блъскаме пред банята я!

Пукнахме се от смях.

Тук пак се включва Ванчето. Бе тя е уникална. Падаш от смях, само като я слушаш:

- Ние навремето, като се оженихме с моя мъж, живеехме със свекървата. Чакаме я да заспи, че тогава. Някой път ний заспивахме от чакане, ама както и да е. Като се роди синът, как го научихме не знам, ама нощно време ревеше като разпран. Кошарата тъй си мухляса. Само ако го сложим в средата между нас, тогава спеше цяла нощ, без да мръдне. Познайте къде правехме секс – на земята от вътрешна страна на леглото, че ако влезе някой, да не види. То кой някой – свекървището. Една вечер до късно имахме гости. Към 2 часа, разгеле, ги изпратихме и се застопорихме на земята. Таман в сюблимния момент и вратата се отваря, влиза свекървата с една чиния в ръка и вика: “Майка, ами вий ягоди не хапнахте, че ви нося…“ Как съм дръпнала шалтето на спалнята, как сме се покрили не помня, ама секс след туй нямаше!

- Бе, Ванчеееее! Не ви ли дойде на акъла да се гушкате на единия край до детето?

- Ми нали ви казвам, че много ревеше.

- Да де! Тъкмо ще го подрусвате и хептен ще го приспивате!

Корем ме боля, устата ми се разчекна, ама не спряхме дотук.

Мила почва да разправя за сина си:

- Моят и той си хвана гадже, ама нищо не казва. Те мъжките са тъй, с ченгел да им дърпаш думите и пак няма нищо да кажат. Минаха се два месеца, гледам го, че взе да се свърта вкъщи, не ходи като бесен по кафетата. Той няма да каже, ми чакай да питам неговия приятел. Я, кажи ти на леля си Милка, какво стана с тъз хубавица, дето беше гадже на Петьо. Зарязал я. Бре! Що тъй бе? Много скъпа била. Бе как скъпа бе, тя да не е проститутка с тарифа? Ей, краката ми омекнаха, косата ми сама се ондулира. Каква била работата мислите? Момата, като ходели на кафе, си поръчвала от скъпото, че със сметана “Бейлис“, че с не знам какви екстри, та бая скъпо излизала. Затуй се разтурила работата. Пък аз удар щях да получа.

Вече се съмваше, затуй прекратихме всички истории и се прибрахме при мъжете си да видим будни ли са, или да ги събудим…

Препоръчваме ви още: 

За мама - няма

Ужасен ужас

Мамешката мафия

Какво научих от майките на София

Автор: Юлиана Мицева

Нашата история започна в далечната 2000-а година. Живеехме сами с брат ми, който от 5-годишен е като залепен за компютъра. За известно време дори беше интернет провайдър за квартала, в карето Военна болница-Пирогов-Медицинска академия. В ония години, в зората на интернета, на мода беше небезизвестният канал за чат – Мирка или IRC. Всеки път се чудех на брат ми, как е възможно човек да чати до ранни зори и то с някакви непознати хора. Докато един ден, в края на юни, той заминаваше на море. Тогава го помолих да ми покаже какво се прави в този чат, за да си запълвам вечерите, когато съм вкъщи, докато го няма.

Наскоро се бях разделила с предишния си приятел и исках да си почина от всичко и от всички. Така неусетно се пренесох от реалността, във виртуала. В началото бях направо смешна – пишех си със 100 човека, защото си мислех, че трябва да отговоря на всеки, който ми каже „здрасти”. Тогава брат ми каза, че не е нужно да отговарям на всеки, а да си харесам няколко човека и да си пиша само с тях. Е, точно момчето с ник ceci_zmej не харесвах изобщо, но той беше особено настоятелен и дори първото нещо, което получих от него, беше един скрипт от рози. Скриптът е картина, нарисувана с помощта на цифри и символи в чатовете. По принцип, най-здравите и хубави приятелства при мен са започвали точно на базата на отрицанието и заяждането, и този случай не беше изключение.

В началото се засичахме през ден, през два и не беше нещо особено. Той беше малко надут, много се изхвърляше, а аз не симпатизирам на такива хора, но както са казали ... неведоми са пътищата Божии. Неусетно се сближихме дотолкова, че вече едва издържах да дойде краят на работния ден, защото нямах интернет там, да се прибера и да седна пред компютъра. Ядосвах се, когато ник-ът му не беше в редичката, а щом замигаше синьото правоъгълниче, че вече е на линия, сърцето ми щеше да се пръсне. Аз пишех от къщи, а той всеки ден ходеше в някаква интернет зала. Може би се чудите защо след като вече толкова сме се сближили виртуално, не сме се видели и реално? Ами оказа се, че е от Плевен и това до някаква степен беше пречка.

Не знам дали знаете, но по онова време, свързването към интернет се осъществяваше в 90% по телефона, с онзи интересен звук, който помня и до днес. Всяко свързване си беше цяло събитие, а да не говорим по колко пъти интернетът те изхвърляше (дропваше) и всичко започваше отначало. По Закона за гадостта, започнаха ремонти по смяната на телефонните кабели. Нямаше да имаме телефон около 2 седмици, а аз буквално изпаднах в депресия, но естествено, намерих начин да продължим да си пишем. Работата ми беше до хотел Хемус, на ул. „Крум Попов“, където тогава се помещаваше един от най-големите интернет клубове – Матрицата. Офисът ни беше буквално над нея. Така, веднага след работа, просто слизах в клуба и си тръгвах около полунощ. Момчетата, които работеха там, вече ме познаваха и щом влезнех, се споглеждаха заговорнически, защото знаеха за какво става въпрос. Имаше и дни, в които не можех да отида в клуба, и тогава ходех в моя много добра приятелка, която ми отстъпваше компютъра си, в името на любовта.

Разменихме си телефоните и започна паралелна на виртуалната и телефонна любов. Нямахме наши снимки, които да са сканирани, нямаше цифрови апарати, телефоните ни не бяха с камери като сега, а толкова искахме да се видим. Тогава решихме да си изпратим по едно писмо със снимки. Получих неговото и бях приятно изненадана, защото не се оказа някой грозник, представящ се за хубавец, а напротив – много симпатично момче, въпреки, че не си падам по светли мъже – рус със сини очи. Тогава вече нямаше значение дали е рус или черен. Когато получи моето писмо, вечерта ми написа в чата: „ Аз исках твоя снимка, а не на някакъв модел”. Няма да си кривя душата – разтопих се...

Така, неусетно, изминаха 2 месеца и вече нямахме търпение да се видим. Разбрахме се той да дойде до София. Броях дните до идването му, но колкото повече наближаваше денят, толкова повече се чувствах притеснена и неуверена. Ами ако не ме хареса на живо? Ами ако се разочарова ? Все такива въпроси си задавах и сякаш имах една огромна топка в стомаха и в гърлото. Видяхме се, за първи път, в края на август. Беше ужасна жега. Аз го чаках на автогарата до Новотела. Рейсът трябваше да пристигне в 10.00 часа, а аз бях там в 09.00 и на два пъти си тръгвах от притеснение. На третия път, в който реших да си тръгна, рейсът влезе в автогарата и мърдане вече нямаше. Беше ми казал, че ще е с червена тениска и веднага го видях като слизаше. Носеше една плюшена играчка в надуваемо сърце, която дълги години стоеше закачена в стаята ни, но при преместването ни преди 2 години я изгубих. В този момент сърцето ми щеше да се пръсне. Бях на 25, а се чувствах като ученичка на първа среща. И той беше притеснен, колкото и аз. Целунахме се бързо и леко, защото притеснението беше огромно.

Хванахме се за ръце и цял ден не се пуснахме. Обиколихме София пеша. Къде ли не ходихме и въпреки ужасната жега, се чувствахме прекрасно. Имахме и една комична ситуация. Изтощени от жегата и дългото ходене, се озовахме пред един виенски салон, на прозорците на който пишеше с големи букви „климатик”. Влязохме и буквално се размазахме в невероятния хлад там. Поръчахме по кафе и минерална вода, но като ни оставиха сметката, сякаш ни поляха със студен душ. Няма да забравя, че беше колосалните за онова време 15 лева. Прибрахме се вкъщи уморени, но пълни с емоции и адреналин. Вечерта беше само наша. Толкова чакана и толкова спонтанна. Тогава не знаех как ще продължи тази виртуално-реална авантюра, но беше без значение. Когато нещо е заредено с толкова положителни емоции, а същевременно е и толкова невероятно и странно за времето си, последствията нямат значение. Важен е само мигът, важно е да го изживееш и да му се отдадеш изцяло. Раздялата на следващия ден беше тежка. Не исках да свършва, не исках да тръгва, но реалността беше такава. Разделихме се с обещанието да се видим много скоро, както и стана.

Този път аз бях гостенка. Хванах автобуса, а той ме чакаше в Плевен. Беше също един прекрасен ден. Прекарахме го в парка „Кайлъка” с малката му (тогава) племенница. Беше вълшебно. Сякаш вече бяхме семейство. Запознах се с родителите му и сестра му, които са прекрасни хора. Приеха ме в дома си, сякаш ме познаваха отпреди. Знам, че не им беше казал как сме се запознали, защото едва ли щяха да разберат подобна връзка. На следващия ден - отново тежка раздяла, сълзи, обещания за скорошно виждане и отново в София. И двамата знаехме, че тази връзка един ден ще стане невъзможна. Няма как да се случи хем да сме заедно, хем в различни градове. Споделих с мама и решение беше или да се събираме или да се забравяме. Мислих много и реших, че по-добрият вариант е той да дойде в София, а не аз да отида там, поради ред причини, най-вече свързани с възможности, работа и т.н.

В един от хилядите ни разговори му споделих за решението си и го попитах дали иска да дойде да живее в София. Отговорът беше: „Разбира се... Идвам”. Не можех да повярвам. Мислех си, че е просто спонтанен отговор, защото аз винаги съм била привързана към близки хора, родни места, квартала ми – всичко. Затова и навремето не добих смелост да тръгна за Щатите. Не можех да си представя как тръгвам и оставям всичко мило, познато и обичано, и отивам сама, някъде в непознатото. Денят е 07.10.2000 г. Цеци слезе от автобуса с 2 сака и каза: „Ето ме! Вече ще сме заедно и никога няма да се разделяме.”.

Заживяхме така, сякаш винаги сме били заедно. Характерите ни се допълваха и съвместният ни живот беше лесен. Единствената трудност беше свързана с работата. Мен ме бяха съкратили, поради закриването на фирмата, в която работех, а Цеци тепърва трябваше да търси. Лека-полека обаче, с помощта на нашите близки, които ни подкрепяха в този период, всичко се нареди. И двамата си намерихме добре платена работа, а животът ни беше наистина като в приказка, с много пътувания, забавления, споделени с най-добрите ни приятели. И така, след една неуспешна бременност през 2004 г., на 19.01.2005 г. се роди нашето съкровище Божидар, който с всяка изминала година се превръща в копие на баща си, и е едно прекрасно и слънчево дете.

Това е нашата виртуално-реална приказка, започнала преди 17 години, продължаваща до днес. Нямаме брак, защото никога не сме го искали, но смея да твърдя, че сме много повече семейство от поне половината такива с подпис. Поддържаме огъня жив, защото сме малко нестандартна двойка. Все още правим щуротии като малките деца, забавляваме се като деца, милите ни обръщения един към друг не са лигавите „миличко”, „коте”, „зайче” и т.н., а „лешпер”, „гарсон”, „Цецон”, „Юлион”, които у непознати будят истинско недоумение, но за нас те са си безценни обръщения. Всеки от нас има свобода, за която малко двойки постигат консенсус. Не се ревнуваме, а живеем пълноценно. Често си пишем по скайпа, въпреки че сме в две съседни стаи и ни се струва супер забавно, да си припомняме откъде всъщност сме започнали тази наша приказка

Благодаря на брат ми, който е запазил няколко от нашите логове в чата. Много се смеем, когато ги четем. Безценни са. Безценни са и всички приятелства и познанства, които станаха възможни, благодарение на интернет. С помощта на невероятния сайт bg-mamma, отгледах детето си, срещнах невероятни хора, с които сме заедно и до днес. Благодарение на социалната мрежа facebook, приятелите ми винаги са до мен и споделяме радост и тъга, без да е нужно да се виждаме, особено с тези, които са на 10000 км от мен.

Мисля си, че всичко е съдба. Няма начин да е друго просто. Хората, които срещнах във виртуалното пространство, нямаше как да срещна иначе в реалността, както приятелите ми, така и мъжът, който е до мен. Ние сме двете половини на едно цяло. Малцина са хората, които намират своята половина в живота. Ние сме едни от тях и вярвайте ми, няма по-голямо щастие от това. Много сме щастливи, обичаме се, както в началото на нашата връзка и продължаваме да сбъдваме мечтите си. Желая го и на вас!

Препоръчваме ви още:

Ничия земя
Нашите заблуди
Лайвбук

Автор: Мая Цанева

Тази сутрин се чух с една приятелка по случай рождения й ден. След пожеланията, започнах да й разказвам история отпреди няколко дни. Тя попита за един от участниците в нея: "Той на колко години е?". Аз се замислих и казах примерно "между 30 и 40 години", без да съм сигурна. Всъщност наистина не знаех на колко години беше героят от моята случка.

След определен брой години, и ръст, възрастта става относително понятие - някъде между 20 и 50 например. Когато говорим „за“ или „с“ децата си, тя наистина има значение - някои родители помнят сантиметрите, с които детето им е пораснало, или броя на зъбите по месеци. Децата много обичат да казват на колко години са - това е начин да ни покажат, че са ГОЛЕМИ. Ей, голям съм, мога да ям сладолед през зимата! Но обичат и да са малки, особено ако могат да се поглезят с мама или баба.

Вероятно възрастта престава да има значение някъде в активния пубертет, но не мога да кажа нищо по темата, защото съм забравила. На мен повечето хора ми изглеждат между 25 и 50-60 години. Повечето белези на времето по лицата и телата ни вече се прикриват по-лесно. Днес имаме възможност да измамим себе си (и другите) с грим, дрехи и модни аксесоари. Можем и да тренираме, да режем и кълцаме, и да върнем времето назад с няколко години. Други следи на времето ни правят старци на 35. С трети просто се примиряваме. Истината лъсва в огледалото. Ах, това подло огледало!

Наскоро влязох в магазин за бельо и след три проби се примирих с мисълта, че не мога да излъжа нито себе си, нито дрехите, че съм на 20. Физическите изменения са налице, но не пречат твърде много на никого. Още имам шанс да върна часовника няколко години назад. Факт е, че времето ни влече и няма как да обърнем течението завинаги. Аз съм доволна от моето течение. Сега съм на по-добро място отпреди 10 години. Не питам и за възрастта на другите. Те си я знаят най-добре. Важното е да се движим заедно по течението.

Препоръчваме ви още: 

Цяла, цяла от любов

Кризата на 30-те

Около 40

Златна любов

Автор: Каролина Дия

Здравейте, аз съм Каролина. Жена, дъщеря, сестра, студентка, понякога писателка. „Грозното момиче”, „вещица”, „черната кукумявка”, „черната шафрантия”.

Сигурно сега се чудите какво съм направила, че някой ме е нарекъл така? Нищо. Просто любимата ми дума (поне според майка ми) е „не”. Затова една сутрин облякох черна блузка и казах „не”. Включих се, както и хиляди жени в Полша, в масова стачка, наречена „Черният понеделник”.

Не се вдигнахме затова, че сме убийци, че ни пречат децата, или че искаме да правим секс, без да носим никаква отговорност. Просто не искаме да живеем в държава, в която ти отнемат правото да вземаш решения самостоятелно. Боледуваш от рак и се оказва, че си бременна? Раждай и умирай, не си мисли, че твоят живот струва нещо. Вече си майка и вкъщи те чакат деца? Какво да се прави.

На практика ти отнемат правото на пренатална диагностика. Изследвания като амниоцентезата носят риск за плода – около 1%. Ако абортът беше напълно забранен, нито един лекар нямаше да направи такова изследване, страхувайки се от обвинението и наказанието.
Трябва да родиш дете, което няма никакъв шанс да оцелее заради някаква сериозна патология? Разбира се, никой няма да ти предложи психологическата помощ след раждането и смъртта на детето. Ти си един инкубатор, нищо повече.

Жената е виновна за това, че бременността ѝ се оказва неуспешна. Не само, че няма да ти помогнат да се справиш с това тежко преживяване – такава помощ и сега не съществува. Но ще те разпитват да не би да си го направила нарочно.

Жената е виновна за това, че е станала жертва на изнасилване. Сама си го търсиш, раждай детето на своя насилник. Нали си митична „майка-полякиня”? Трябва да обичаш детето си, никой не те пита как се чувстваш.

Все по-рядко, но гледам новини. И все по-често ми се повръща, когато чувам „аз съм поляк и католик и затова искам аборът да е забранен”. Абе, вярвай си и в зелени човечета, щом искаш. Аз пък съм жена, полякиня и агностичка. Искам да вземам решения сама. Аз го правя, аз ще съжалявам (или не) и аз ще нося отговорност за това, което съм направила. АЗ – не стар, дебел политик, свещеник или майка ми.

Знам, че у нас религията е силно заложена. Но нека да я оставим за тези, които наистина вярват. Аз лично, мечтая за разнолика Полша – държавата за всички.

Това пожелавам и на вас. Нека България бъде разнолика и за всички. За жените също. Не се страхувайте да кажете „не”, когато ви отнемат правата.

Прегръщам ви!

Каролина, „черната кукумявка”, „черната шафрантия”

Снимка: offnews.bg

Препоръчваме ви още:

Безумието в Полша
Как излетях от клетката
Докога така

Автор: Цветелина Чобанова

Срещнахме се двете за първи път преди 15 години. Оттогава всеки път, когато ме навести знам, че съм загубила връзката със себе си. Разбира се, формата й е различна – обикновена настинка, болки в гърлото, кашлица, ангина, схванат кръст, болки в гърба, болезнен цикъл, астма, ринит, алергия, синузит, отит, а отскоро се окичи с името "хистаминова непоносимост".

Срещата ми с болестта (преди години) беше началото на пътя ми към психологията и психотерапията, защото се питах какво толкова не правя, че имам нужда от голямото подсещане Болестта.

Не мога да кажа, че винаги разбирам точно посланието й, но тя ме научи да живея живота си много по-осъзнато. Да се подсещам какво правя, как го правя и дали следвам своите или чуждите очаквания.

И се научих да й бъда благодарна. Винаги, когато загубвах нишката със себе си, тя идваше все едно да ми каже: „Къде изчезна, нещо май си забравила за теб самата.“

Болестта е телесното проявление на психичен конфликт в нас. Тя е неизразеното, което се появява без наше разрешение. Тя е викът на тялото, а понякога и крясъкът, ако не сме могли да чуем първите сигнали. Тя е част от нас.

Помня как в началото се борех и си казвах – това не може да се случи на мен, аз ще я преборя, ще изпия всички необходими лекарства, ще посетя всички лекари, които са специалисти в областта. И така се борехме - коя от нас е по-големият инат и ще спечели битката. Да, успявах понякога, но тя се появяваше под друга форма. Тогава разбрах, че няма да е това начинът. Не че се предадох, просто разбрах, че е по-добре да сме приятелки и да чуя какво ми казва, отколкото да се състезавам с нея. В крайна сметка се състезавах сама със себе си или поне с част от себе си.

С последната си форма се появи и ми каза: „Здравей, аз съм Хистаминова непоносимост.“ Спомням си как попитах - „Хиста- какво?“ И след първоначалния шок и въпроса в главата ми: „Сега пък защо?“ - осъзнах, че е дошла точно навреме. Навреме, да започна да поглеждам към какво съм непоносима в живота си. Какво мога да променя? Как да понасям нещата, които не мога да променя, и да променя отношението си към тях. Започнах да се наблюдавам и да опитвам. По малко, за да мога да забележа така чувствам ли се по-добре. Симптомите и тяхната поява ми показват правилния път. Вглеждането в себе си ме накара да се обичам повече. Приготвям си храна за закуска, не пропускам да обядвам и с удоволствие готвим вкъщи нови неща. Кога друг път щях да омеся хляб от оризово брашно, от слънчогледови семена или от ленено семе? Как щях да се науча да правя оризови сладки и да измислям рецепти с нахутено, бадемово и кестеново брашно? Щях ли да избирам рибата, зеленчуците и месото с мисълта за себе си и вниманието към тях?

Надали. Със сигурност правя малки кулинарни вакханалии за семейството и приятелите си, но специално за мен? Неее, нямам време, мога да хапна набързо нещо от хладилника или да си взема първото, което попадне пред очите ми в магазина, за да го сготвя също толкова бързо, защото откъде ти време толкова. Имам хиляди неща за свършване. Но сега, сега нещата са различни. И съм благодарна на това, което ми се случи. Защото в момента съм изцяло в чистия ум, умът на начинаещата. На тази, която прави неща за първи път и не знае какво ще се получи, няма рутина. На тази, която се забавлява и после се наслаждава на резултата, какъвто и да е той. Защото нямам очаквания към себе си. Защото единственото, което правя, е да внимавам и да вложа мисълта за грижа, за любов към мен самата.

И покрай всичко това, семейството ми едновременно се забавлява като ме гледа как се чудя какво точно и как да направя, а от друга страна пробва моите експерименти и понякога дори ги харесва. Щом 7-годишната ми дъщеря се прибра с рецепта за таханова закуска, която смята, че ще харесам и дори тя иска да опита, то е имало смисъл да се срещна сега с Хистаминовата непоносимост. Това, което мога да й кажа, е: „Благодаря ти! Благодаря, че се появи в живота ми, за да видя пътя, по който да продължа.“
А какво ще се случва по него, не знам. Но знам, че има знаци, когато се объркам. Стига да имам очи да ги видя и сърце да ги усетя.        

За автора:

Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още:

"Секс? О, Не! Та ние сме женени от векове!" 
За Истината и дрехите, в които я обличаме
За нашите стари деца
Двадесет минути разлика

Автор: Тамара Чакърова

С Папи ме запозна приятелката ми – Катя. Двете се познаваха от няколко години – от Силистра. Папи се беше преместила във Варна, беше си намерила работа и беше започнала нов живот. По това време и трите бяхме сингъл, както днес е модерно да се казва, или на български – необвързани, да не кажа стари моми. Още по време на първата вечер, която прекарахме заедно, по женски, се почувствах леко омаяна. Вярно е, че пийнахме доста вино, но не беше то. Омайването ми беше предизвикано от лекото, типично чувство за хумор на Папи, сладкия й глас, от мекото й, женствено излъчване, съчетано с трепети на непокорност, и от ясните й идеи и желания за бъдещето.

Последваха множество зимни вечери по женски, на по чаша ракийка или вино, на по салата, или някоя вкусна гозба. Потъвахме в сладки разговори и разкази и забравяхме времето, и че утре трябва да ставаме рано за работа.

Преди да тръгна на поредния ми тур за Сицилия казах на момичетата: „Да знаете, този път отивам и ще си намеря годеник!“

Така и стана! Още през април срещнах Джузепе и наесен вече бяхме сгодени. Когато се върнахме вкъщи през ноември, Катя и Папи също вече бяха сгодени и щастливи, намерили половинките си.

Папи работеше като главен счетоводител в голяма фирма, а мъжът на живота й – Пацо, беше предприемач. Той също ни омая с чара и със сладките си приказки.

Няма и две години откакто се роди дъщеричката им, по време на едно от поредните ни гостувания при Папи и Пацо, те ни разказаха за сапуните – натурални, истински сапуни. Пацо излезе на скованата в лед и сняг малка тераса и внесе дървен поднос със сапуни: „Оставяме ги да зреят навън.“, каза той. В стаята се разнесе аромат на канела, розмарин, невен, сушени билки и кокос. Аз вдишах учудена ароматите и от зимната, студена Варна, автоматично се пренесох на цъфнала, свежа полянка.

В учудването си, че тези двамата са се захванали с нещо подобно, заразпитвах. Папи ми обясняваше как накисва билките, как за основа използва различни масла – за канелата – зехтин, за розмарина и невена – кокосово масло... Показаха ми калъпите.

На мен тези сапуни по-скоро ми приличаха на курабийки. Направо ми идваше да ги захапя!

През лятото Папи и Пацо отвориха работилничката. Върнах се във Варна и забързах към Шишковата градинка, към новото им местенце. От около петдесет метра усетих аромата на лавандула и билки. Ако не беше той, можеше и да пропусна малката вратичка и двете стъпалца, които водеха към едно ниво, малко по-ниско от това на улицата. Влязох и потънах в един като че ли приказен свят: стари мебели, напаснати за помещението, боядисани в бяло; красиви рафтове и витрини, пълни със съхнещи сапуни от всякакъв вид; бяла пейка с цветни възглавнички... А още едно ниво по-надолу, се виждаше част от работилничката, в която Пацо бъркаше нещо. Папи ме настани на меките възглавнички, разговорихме се, разказа ми, че е напуснала работа, за да се отдаде изцяло на новото им начинание, и как Пацо събрал и реставрирал всички мебели за работилничката. Изглеждаше свежа, заредена и доволна. Направи чай от сухите билки, които се усещаха наоколо, донесе старинен, порцеланов чайник и наля чая в красив сервиз. Отпих и разбрах къде съм – в света на Папи и Пацо, в тяхната сапунена приказка, в тяхната работилничка за мечти.

Така Папи и Пацо заживяха в мечтата си, която стана тяхната реалност и ежедневие. Ходеха редовно на фермерския пазар, където предлагаха сапуните си, а година по-късно взеха под наем помещение в МОЛ Варна, където се роди магазинчето им.

Следях развитието им, споделяхме си идеи, радвах им се, но най-доволна бях, че използвах сапуните им. Къпех се само с тях и ги усещах като балсам и еликсир за кожата ми.

Пацо започна да прави „бомбите“ в най-различни форми и цветове, и да ги напасва за различните празници – Свети Валентин, Осми Март... Нали ги знаете?! Тези, които избухват във ваната :). После двамата измислиха сватбените сапунчета – младоженците ги поръчваха като малки подаръчета за гостите на сватбата си. Трябва да кажа – много стилни! После се появиха сапунчетата на въже – тези които можеш да си ги завържеш където си поискаш, заедно с ръчно изработени сапунерки и плетени на една кука тривки, в които се пъхва сапуна.
По една Коледа се родиха плъстените сапуни, които Пацо плъстеше и везаше с естествена вълна, с такъв ентусиазъм, че заразяваше всички наоколо. Получиха се прекрасни коледни подаръчета и същевременно украси за елхата.

Покрай следващата Коледа, виждам Пацо дялка нещо – поглеждам – от сапунената маса се родил Дядо Коледа – такъв с брада, с шапка с пискюл, че даже и с лула... После излязоха и снежните човеци. Джузепе реши да купи един за декорация в къщи. На Пацо хич не му се продаваше. Сякаш сърцето го заболя.
Работилнички за бомби за деца и възрастни, бомби, облечени в прашки, сапуни в ръчно изработени калъфи-книга, плъстени сапунчета за Хелоуин, сапунчета с буквички, бомби-сърца за Свети Валентин, сапунчета за спа центрове и хотели с лого, празнични кутии и опаковки, всичко по тяхна идея и дизайн.

Веднъж попитах Папи:

- Успявате ли да печелите достатъчно само от сапуните?
- Тами, какво да ти кажа, не, но сме щастливи!

Така омайват Папи и Пацо в тяхната работилничка за мечти, със сладки приказки, ароматни сапуни, оригинални идеи, но най-вече с позитивната си енергия, вяра и творчески ентусиазъм.

За автора

Тамара е великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta.Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.

Препоръчваме ви още:

Сватба в Тоскана
Три жени, едно бебе, две салати и едно кръщене
Осмели се да опиташ