Как си представяме идеалния родител? Той е търпелив, любящ, компетентен, знае 2 и 200, децата му са чудесни във всеки смисъл на думата и т.н., и т.н. Изобщо това е един прекрасен родител, който има само един недостатък – не съществува в природата.

Всички тези качества са забележителни и нужни, но ако се опитаме да ги открием в един единствен човек, много бързо ще се сблъскаме с някои противоречия: той трябва да е търпелив; винаги да намира време за децата си, но при това да се развива личностно и професионално, да си е самодостатъчен; да е весел и жизнерадостен; винаги открит към нуждите на детето; да го подкрепя, но да не го глези; да умее да поставя и отстоява граници…

Огромно количество противоречиви изисквания, на които е невъзможно да съответстваш, без риск да те сполети тежка невроза.

Освен това, ако си представим, че притежаваме всички тези качества, много скоро ще открием, че елементарните родителски действия като да накараме например детето да си измие зъбите, могат да предизвикат истински ступор: „Когато му наредя да си измие зъбите дали не навлизам в личното му пространство? Достатъчно внимателна ли съм? Дали пък няма да травмирам детето с явната си заповед? Но как иначе да го накарам да спазва тези елементарни хигиенни правила… ?

Проблемът с образа на идеалния родител е и в това, че той е вреден. Хипнотизира ни със своята красота и не позволява на реалния родител да бъде в контакт със самия себе си, такъв какъвто е – уникален, особен, индивидуален. Обезценява всичко, което сме, което правим за децата си. Когато летвата е толкова високо вдигната, ние сме обречени да гледаме от „ниското“ това сияйно съвършенство и да установим, че никога няма да бъдем „там горе“. Всяко наше действие ще бъде недостатъчно правилно.

Освен това образът на идеалния родител е много удобен начин да държиш реалните родители в позиция на обвиняеми и това понякога много успешно се използва от социума. Все пак толкова е удобно всички проблеми да бъдат обяснени с „греховете“ на родителите: не отделят достатъчно време за децата си или ги задушават с вниманието си; налагат твърде много забрани или не поставят граници; не се занимават с наследниците си или ги товарят с извънкласни форми. Винаги може да се намери удобната формула.

Всъщност, ако ги обвиняваше само социумът, това ще е да е половин беда. От външните гласове винаги можеш да се изолираш. Но са съжаление тази критика се насажда вътре в нас и то много „по-гласовита“ от бабите на пейката, от учителите на детето ни или от личния му лекар. Това са гласове, които сме чували и безкритично сме приемали от най-ранна възраст, когато не сме били в състояние да им се противопоставим.

В някои семейства момичетата от раждането биват възпитавани в духа на перфекционизма: „ти трябва да си отличничка, трябва да си добро момиче.“ Но какво всъщност означава „добро момиче“? Такова, което няма петна по дрехите си, няма двойки в бележника, няма лоши „помисли“ и чувства, не създава проблеми на родителите си и с всичко се справя отлично? Ако от най-ранно детство втълпим на детето, че точно този негов образ е единственият, който ни устройва, ще му формираме усещането „ако сгрешиш – не си моето дете“. И затова то се старае с всички сили.

Когато станат майки, добрите момичета се оказват хванати в капан. Учили са ги да не грешат, да не цапат дрехите си, да слушат по-възрастните и да се стремят към идеала. И никой никога не им е казал, че перфекционизмът е уловка, която им гарантира емоционално прегаряне.

Прочетете Аз съм мързелива майка

Една такава жена започва да се готви за раждането на детето, както е редно за отличничка. Всичко е по план: пие фолиева киселина, грижи се за здравето си, пести пари за добра детска застраховка и образование. Бъдещата майка слуша Моцарт, гледа красиви пейзажи, пие витамини: „Ще направя всичко безупречно и детето ми ще е супер по всички показатели.“ Навярно повечето жени имат подобни мечти в периода на очакване на дете, но за перфекционистката това е не просто „хубаво би било“, това е единствено приемливият вариант за развитие на събитията. Защото тя е направила всичко за „отличен“.

После детето се ражда и започва живота си. То може да не се окаже от пола, който е очаквала родителката му, или да не изглежда така, както си го е представяла. Възможно е дори да не се държи според очакванията – плаче и майка му не може да го успокои. В своите мечти тя се е виждала чувствителна, внимателна, грижовна, винаги наясно с нужния подход. А в действителност детето й реве по три часа, без да спре. Акото му не е с аромат на виолетки. Изобщо не се впечатлява от интериора на детската и дъвче картите си за ранно развитие. Не дай, Боже, да има и някакви „особености“ в развитието – не проговаря, когато трябва, не прохожда, когато трябва. Реалността разбива мечтите на отличничката. И всичко се трансформира в едно плашещо послание: „Не ми се получава! Не съм щастлива, ведра, спокойна майка, понякога ми се иска да му ударя главата в стената. Домът ми не е прекрасният уютен дом, в който заедно с детето усмихнати посрещаме тате от работа, а някакъв свинарник. Ужасното ми дете е нещастно, а аз не помня кога за последно се сресах.“

Ако всичко това продължи дълго време, настъпва рязък спад в настроението й, влошава се и емоционалното състояние: „Аз съм некадърна майка, всичко правя зле, а ще става и по-лошо.“ Жената е на границата на крайно изтощение, може да развие и депресия.

 Вижте Аз съм лошата майка
на трудна тийнейджърка

Но колко може да се самоунищожава човек? Собственото ни „аз“ иска защита, търси обяснение. И обяснението не закъснява: „Аз не съм лоша майка. Детето ми е разочарование.“ В край сметка огорчената жена „зачерква“ детето и търси ново поприще за утвърждаване на перфекционисткия си модел. Майката проектира върху детето си това, с което е започнало нейното собствено детство: „Ако не съответстваш на очакванията ми, не си моето дете.“

С времето са възможни и други сценарии. Жената може да реши, че това не е детето, за което е мечтала, но със следващото всичко ще й се получи, „както трябва“. Разочарова се от по-голямото и да започва да строи идеалистични планове за по-малкото, което току-що се е родило или току-що е било запланувано. А ако няма по-малко дете под ръка, може да сравнява своето единствено отроче с децата на другите: „Ако имах едно чудесно дете, като приятелките си във фейсбук, което непрекъснато и във всичко успява, щях да съм щастлива майка, но моето, за съжаление, не е такова.“ В един момент е напълно възможно дори да заяви на детето си: „Ще те обичам, ако се държиш като детето, за което съм мечтала.“ Някои малчугани се стараят да реализират майчината мечта, но други се противопоставят.

Ако забелязахте, този процес повтаря развитието на бърнаута в основните му етапи:

1. Мобилизация, прилив на сили, сияйни мечти. Всичко ще се получи.

2. Оцеляване. Мечтите се сблъскват с реалността, всичко е сложно, но ако много се постарая има вероятност да успея.

3. Не издържам на напрежението, всичко е ужасно, не мога повече, аз съм лоша майка.

4. Изход чрез деформация на съзнанието, отказ от детето, отричане от него.

Много тъжна история.

Всъщност детето няма нужда от идеална майка. За него най-важното качество на родителя е, че го има. Ако той е до него, откликва на потребностите му и го подкрепя, всичко друго са само детайли. Перфекционизмът обезценява това, което наистина е ценно между нас и детето: „Ако не е прекрасно, значи всичко е било напразно.“ Базата за самооценка на родителя отличник се свежда до бинарна система: победител или лузър, идеал или нищожество.

 Прочетете и Добре дошли
в клуба на идеалните майки

Но реалността не се състои от крайности. Тя има огромно количество плюсове и минуси, може да бъдат извършени множество грешки, но в крайна сметка всичко ще се нареди. Психотерапевтът Доналд Уиникът беше казал, че „на детето не му трябва идеална майка, нужна му е само „достатъчно добра майка“.
Първото, което трябва да направим, е да си изясним, че за да бъдем достатъчно добри майки не е нужно нищо особено - обичайната грижа и защита, просто да бъдем до детето. А за да престанем да бъдем „достатъчно добри“ майки, трябва много да се постараем – да го обиждаме, да го изоставим, да го отхвърлим. Понякога и това се случва в преследване на идеала.

Децата са издръжливи. Ако мама е рухнала и крещи, ако мама много работи и не може да прекарва времето си с тях или не обича да играе с колички, няма да се случи нищо драматично, детето е „програмирано“ да преживява някакви разочарования.

Проблемите започват, когато мама толкова иска да бъде идеална, че възприема огорчението на детето си като обвинение към нея.

Когато нейното отроче плаче, недоволства или е разстроено тя не може да установи връзка с него, не може да му помогне да преживее тези чувства, да го съжали, да го прегърне. Защото в същото време се занимава със самозащитата си. Малкото руши нейната представа за супермайка. Когато много здраво сме се хванали за своя сияен майчински образ, вместо да помогнем на детето да преживее нашето несъвършенство, ние даваме вид, че все пак сме съвършени и му се обиждаме, че е посочило недостатъците ни.

Както казва Уиникът в най-добра позиция се оказват майките, които са се „предали“ от самото начало. От самото начало те са признали пред себе си, че са несъвършени. Нагласата „каквото и да правим, винаги ще има грешки“ е много продуктивна. Ако сме заставяли детето да свири на пиано, по-късно то ще има претенции към нас, че сме го принуждавали. Ако не сме го заставяли, ще ни обвини, че не сме били достатъчно настоятелни. Колко по-рано се съгласим с формулата на „неидеалното родителство“, толкова по-малко сили и енергия ще изгубим за защита на егото и илюзорните си представи за майчинството. И в замяна на това ще установим близък контакт с детето, на което ще му се наложи да преживее факта, че сме несъвършени.

Истината е, че то трябва да преживее това - че невинаги сме добри, търпеливи и прекрасни. Че невинаги ще бъдем до него. Че сме смъртни – това е най-голямата „подлост“ от наша страна, но и това ще трябва да преживее. Ние ще остареем, ще бъдем слаби и няма да можем да се грижим за него. Това е голям наш „недостатък“ и няма никакъв шанс за го избегнем. Всеки от нас, родителите, трябва да подготви детето да преживее собственото ни несъвършенство. Това е истинската грижа.

Откъсът е от „Майка на нула: пътеводител на родителското прегаряне“. 

Препоръчваме ви още: 

Из групите на майките 
Мамо, не ми крещи! 
Майка на 50