Автор: Моргана

Били ли сте влюбени някога в двама души? Аз никога и вярвах, че това няма как да ми се случи. Моето сърце винаги е било напълно заето от човека, с когото съм в момента.  Но ето и мен ме сполетя класическото клише. От обикновения, предвидим и може би малко скучен любовник, ме откъсна непознатият и загадъчен непознат, предлагащ кавалерство и нови преживявания. А обвитото в неизвестност, нека си го признаем, винаги е привличало човешкия дух. Сега мога да прекъсна историята и да ви кажа, че не става дума за хора, а за държави. Да, сърцето ми е раздвоено и разделено от родината и другата, чуждата държава. Преди няколко години работата на съпруга ми ни отведе в друга страна. Неговият авантюризъм съвпадна с изпълненото ми в блаженство майчинство и си казах какво толкова, нищо не губя, така или иначе ще съм си вкъщи. И поехме тримата – аз, той и най-новият член на нашето семейство. Имаше изненади, кога приятни, кога не. Имаше и битовизми, но имаше и неща, които никога не биха могли да ни се случат в България. Да видиш друга култура винаги ти отваря очите за повече, отколкото може да си представиш. Но носталгията, тази потайна и неочаквана предателка успяваше да се появи, когато не очакваш. Събуждаш се сутрин, птиците чуруликат отвън, а през прозореца нахлува свеж въздух, но изведнъж те прерязва неочаквана болка, осъзнаваш, че си някъде другаде, една прашинка, далеч от всичко познато. И едва намираш сили да станеш. Няма да ви говоря за емигрантските трудности, те са до болка предъвквани и познати. За мое щастие, никога не сме се сблъсквали с нищо от най-лошите неща, които се разказват и за още по-голямо наше щастие, не сме изпадали във финансови затруднения и ни бяха спестени всички неволи и тегоби, които съпътстват едно ново начало. И все пак винаги има една невидима болка, чувството, че си чужд и сам. 

И затова прибрахме се, късмет, случайност. Беше избор, който можехме да си позволим. Аз бях опиянена, но любимият, който пазех в спомените си и ме теглеше обратно, се оказа по-студен, по-груб, потънал в дребнавост и ограничено мислене. Така е устроено човешкото съзнание, забравя лошото и помни само хубавото. И все пак, въпреки всичко, все още сме тук......засега. Сутрините сега ме водят към другия ми любим, към зелените поля, величествените каменни сгради и чувството, че всичко е възможно. Понякога ме обзема носталгия, потъвам в спомените си и копнея да съм там, а не тук. Ако заминем не знам дали няма отново да ме тегли да се върна. Може би да, а може би не. Вече имам опит, този път е вървян и знам какво да очаквам. Но сега сърцето ми е ничия земя, все още територия, която не знае на кого принадлежи. 

Това не е история за емигрантството. Това е история за изборите, които понякога не те оставят щастлив, а вечно копнеещ за нещо друго, повече. Когато си чужд сред своите, но и сред другите. Не съдете защо някой е заминал, нито защо не е. Изконно човешко право е всеки да търси щастието си и да го намери тук или там, а защо не и на Марс...

************

Прочетохте ли

Норвежката Мария и българската Мария 

Роман(с) за емиграцията