Ninja Editor
Автор: Иванка Могилска
„Не трябва ли майката да се посвети изцяло на майчинството през първите две години от раждането на детето?“, попитаха ме в ефира на едно радио предаване. Бяха ме поканили да говорим за това как се съчетават грижите за бебето с работа от къщи.
„Не знам – изненадах се искрено аз. - Не знам какво трябва.“ После се окопитих и развих по-смислен отговор, но този въпрос и до днес не ми дава мира. Вероятно, защото съм избрала да си гледам бебето и да работя. Защото не вярвам, че всички родители и деца са излети по един калъп. И не на последно място, защото смятам, че заради подобни „трябва“ много жени се отказват от неща, които ги правят щастливи в името на детето.
С което често вредят повече на същото това дете, отколкото ако разпределят времето си между него и работата или хобито си.
Вярно е, майчинството се дава, за да се съвземе жената след раждането, да свикне с новия си живот и да се погрижи бебето да се чувства наистина добре дошло в свят, изпълнен с колики, сърбящи венци, запарващи памперси и недоспали хора, които ту му се усмихват, ту го гледат отчаяно и неразбиращо, докато то с тричасов рев се опитва да им подскаже, че кърмата не му стига.
Шестте тайни на работещите майки
От друга страна, има много причини, поради които една жена да продължи да работи, докато си гледа детето. И нито една от тях не ми се струва осъдителна.
Може парите от майчинството и заплатата на партньора ѝ да не стигат.
Може изобщо да няма партньор и да трябва да се оправя сама.
Може да иска да остане, доколкото е възможно, независима от половинката си. Да не забравяме, че едни от най-честите жертви на домашно насилие са младите майки, които не ходят на работа, седят у дома, гледат детето и нямат други доходи освен парите от майчинството.
Може години наред да е развивала собствен бизнес. Треперила му е като на малко дете, трепала се е, за да го закрепи. Спокойна е, че той ще функционира и без нея месец-два, даже три, но е наясно, че няма как да се отдаде изцяло на майчинството за две години, освен ако не се откаже от всичко постигнато до момента.
Ако пък досега е работила като фрийлансър, ситуацията е още по-деликатна. Може да подсигури клиентите си за месец-два напред, може те да намалят поръчките си и да ѝ дадат повече време за изпълнението им, но едва ли някой от постоянните ѝ клиенти ще я чака две години без да потърси друг фрийлансър.
Възможно е също, просто да ѝ доставя удоволствие да работи. Представете си, че обича професията си, че благодарение на нея се чувства полезна на околните. А също и че удовлетворението от работата ѝ помага да балансира тревогите около детето, първоначалното съмнение, че не знае какво да прави с малкото същество, че може би не се справя добре.
Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое?
Всички тези случаи са напълно възможни, нали?
И във всеки от тях, ако майката успява да съчетава грижите за хлапето с професионалните си задължения, защо да не го прави? Не е ли по-вероятно бебето да се чувства добре, дори да получава с два-три часа по-малко внимание дневно, ако майка му е спокойна, удовлетворена, усмихната. Вместо да е обсипано с грижи до задушаване от нервен и недоволен родител.
Така че, нека бъдем по-внимателни с „трябва“.
Всеки си има път и знае най-добре кое го кара да се чувства щастлив – 24-часовото бдение над едно малко същество или умело разпределеното време между него и други задачи.
Няколко месеца след като синът ми се роди, две-три приятелки, с пораснали деца, ми казаха, че винаги ще изпитвам чувство за вина спрямо детето си. Все ще се намери нещо, което ще ми се струва, че съм можела да направя иначе, да постъпя по-умно, да реагирам по-адекватно. Може и да са прави, не знам, аз съм още в началото на майчинството. Но не бих искала да се чувствам виновна, че и други неща, освен малкото същество, ме карат да се усмихвам, да изпитвам радост и удовлетворение.
Да не спираш да живееш с идването на детето ми се струва един от най-големите подаръци, които майката може да направи и на себе си, и на любимото си същество.
Ако и пред вас е поставен въпросът „Да работя или да се отдам изцяло на майчинството?“ и прецените, че имате желание и сили и за двете, не се колебайте. Действайте. Времето и това как се чувствате двамата ще покаже какво трябва и какво не.
Успех!
За автора:
Иванка Могилска е копирайтър и създател на блога за фрийлансъри "Свободна практика" - полезен за всеки, който иска да се научи как да печели и работи за себе си. Има няколко издадени книги (стихове, романи и разкази), малък син и много осъществени, и все още неосъществени, планове за пътешествия.
Препоръчваме ви още:
"Аз мислех, че ще правиш кариера, а ти... "
Автор: Яна Пеева
Нали знаете как уж повечето жени си избират мъже, които приличат на бащите им? Е, аз този стереотип съм го подминала. За сметка на това майка ми и Теди са си лика-прилика. Не мога да идентифицирам някакви тежки емоционални и психически травми в детството, които са довели до това стечение на обстоятелствата, затова си избирам да мисля, че просто и двамата са супер, мега готини и затова така се е получило.
Ще почна оттам, че и двамата са Рибки. Теди обаче е здраво стъпил на земята мъж програмист и това зодиите за него са най-голямата глупост на света, затова само споменавам. Та, двете ми Рибки (две от четири - Мими и Алекс също) са сякаш по калъп правени. Предполагам, че не влизаме (те, де, аз в отношенията им не се бутам) и в стереотипа „тъща и зет“, защото още отначало много се харесаха. Мама, която през живота си не е купувала кола, все гледаше да му купи на Теди - да си има вкъщи, а той все нещо да ѝ помогне с компютъра, нещо да ѝ инсталира, да ѝ оправи. Толкова им се припокриват мненията на моменти, че се чувствам като от друг отбор - аз срещу тях. А как се палят за нещата, които са им на сърце няма да ви обяснявам, става страшно.
Освен това съм им забранила да ходят заедно на пазар - ако тръгнат за два топа хартия ще се върнат с телевизор. След това могат три часа да обясняват защо са купили точно този телевизор и как това е най-хубавият телевизор на света и въобще никаква хартия не ти трябва като си имаш точно този телевизор.
Обаче най-хубавото е, че страшно се забавляват заедно. Аз, покрай тях, се чудя дали да клатя глава, да се смея или да избягам някъде, но те СТРАШНО се забавляват. На последното европейско Теди я беше убедил да слага футболни залогчета в някакой сайт и постоянно си говореха по телефона да обсъждат какво, как и защо. Аз се опитах да внеса малко здрав разум, но бях безмилостно отрязана и ми бе заръчано да си стоя някъде другаде и да бъда скучна, щом не искам да участвам. Успяхме да не фалираме общофамилно някак си, мина европейското и си отдъхнах. Покрай Теди (покрай Пееви като цяло) мама гледа всички мачове на Ливърпул, дори и да не сме заедно, и се обажда да ликува или да е тъжна заедно с нас.
Сигурна съм, че ви е ясно какво им е новото забавление.
Събраха се двете рибки, тъща и зет, майка ми и съпругът ми… и си купиха албумче за стикери на Световното. На въпроса ми за какво им е този албум и защо ще дават пари за такива глупости ми се отговори: “Как за какво, за Борис, естествено!”
Та, мили мой малък, четиримесечен, невръстен Борисе, ако някога прочетеш това...
да знаеш, че през лятото на 2018-а година лудата ти баба и лудият ти баща с много любов събираха, менкаха и лепиха стикери с футболисти. И сега, докато пиша това, Теодор ликуващо прошепна, уж да не го чуя: “Само една повторка!”
Препоръчваме ви още:
На мама, която винаги мисли за другите преди себе си
Автор: Неда Дойчинова
Имам си един много специален ден в годината. От онези, хубавите дни, които ме карат да се чувствам уникално и особено. Ден, за който започвам да се вълнувам месеци по-рано. Нарича се Ден на репродуктивното здраве.
В този ден срещам много хора. Жени и мъже, на които животът е отредил да имаме нещо общо в съдбите си. Едните, също като мен, вече са преодолели едно от най-големите препятствия в живота си – да станат родители. И не са забравили какво им е било тогава, преди много години. И помнят какво е някой да ти подаде ръка в тежките моменти. Сега са от другата страна. И помагат на онези, които все още не са сбъднали мечтата си. Голяма част от тези хора вече години са от онези, истинските ми приятели, на които мога винаги и за всичко да разчитам. Другите хора са все още пациенти. Повечето са ми непознати. Някои от тях са вече отчаяни, други неориентирани и уплашени, трети нахъсани. Някои са изчели всичко за стерилитета, други не са стъпвали в репродуктивна клиника. Някои са научили за събитието от приятел, други случайно са прочели в интернет. Влизат тихо в залата, пристъпват плахо и несигурно. Във всички тях виждам себе си, преди около 10-ина години. Срещам и трети вид хора – лекари. Които в този момент са забравили ценоразписите на клиниките си. Отделили са лично време, пропътували са километри, за да бъдат там. Да помогнат със своя опит и знания на нуждаещите се. Да вдъхнат надежда, да потърсят проблема, да поговорят с пациентите.
Трите вида хора се срещат в залата. Тези, които имат какво да дадат, с тези, които имат нужда да го получат. Усещам го като някаква магия. Този ден, и тези срещи, са едни от най-емоционалните ми моменти в годината. Моментите, които ме карат да се чувствам истински жива. Изпълнена с увереност, че принадлежа към добрите хора на тази планета.
Да срещна приятели, които години наред не се уморяват да полагат усилия и да жертват лично време в полза на други, е нещо, което ме държи заредена с положителна енергия месеци след това. Нещото, което връща вярата ми, че най-човешката мисия е да помагаш на другите.
Надеждата, която се чете в очите на пациентите, които изпращаме в края на деня, е най-голямото удовлетворение за всеки един от нас – доброволците от Сдружение “Зачатие”.
Благодаря на всички лекари, които за поредна година ще бъдат там – без вас този ден нямаше да бъде възможен!
Благодаря на всички пациенти, които ще ни се доверят и ще посетят това мероприятие.
Благодаря ти, Сдружение Зачатие, че ми помагаш всяка година, за 13-и пореден път, да изпитам всичко това!
Виждате ги често – красиви и влюбени двойки, изглеждащи истински щастливи.
Срещате ги в търговския център, в парка по време на разходка, в кварталното кафе, в службата.
По нищо няма да ви покажат, че нещо е стегнало сърцето им отвътре и помрачава щастието им.
Вероятно познавате доста от тях. Вероятно са ваши близки, роднини, колеги.
Това са те – двойките с репродуктивни проблеми. За които детският смях у дома е все още несбъдната мечта.
Споделяме с вас поканата за Деня на Репродуктивното Здраве 2018, който ще се организира от Сдружение „Зачатие“ на 9-и юни в Плевен, от 11:00 ч. в сградата на Областната администрация, разположена в центъра на града. През тази година се навършват 30 години от раждането на първото ин витро бебе в България и мотото на събитието е "30 години ин витро в България", а основната тема на информационната сесия е "Асистираната репродукция в България - минало, настояще и бъдеще". Презентациите в нея ще обединят важните събития от историята на българската репродуктивна медицина и най-новите насоки на нейното развитие, авангардните методи и постиженията в диагностиката и лечението на стерилитета.
Програмата на Деня на репродуктивното здраве 2018 включва информационна сесия с презентации, дискусия с пациенти и предизвикалата голям интерес Експо алея на репродуктивните клиники в България. За трета поредна година пациентите получават възможност да разгледат информационните щандове на клиниките, да разговарят директно с представители на медицинските им екипи и да получат консултация по интересуващите ги въпроси от медицински, психологически и правен характер.
Петима от посетителите в Деня на репродуктивното здраве ще получат ваучер от Сдружение Зачатие на стойност 500 лева за диагностика и лечение на стерилитет.
Имената на печелившите ще бъдат изтеглени с жребий в края на информационната сесия.
Поканете тези двойки да посетят мероприятието. Там ще се срещнат с водещи специалисти от репродуктивните клиники у нас, ще научат за новите методи в медицината, ще видят, че не са сами по нелекия път на стерилитета. Посещението, както и консултациите с лекарите, са напълно безплатни.
За някои от тях това може да се окаже ценната помощ, от която са имали нужда. А щастливите им усмивки след време ще са най-голямата благодарност, която някога сте получавали.
Препоръчваме ви още:
С какви проблеми можем да се сблъскаме, когато най-сетне решим да делим територията си с друг.
1. Общата завивка
Възможно е в някоя паралелна вселена да съществува огромно одеяло, което е удобно и на двамата обитатели на леглото. В реалния свят на единия винаги ще му е топло, а на другия – студено. Основно креватно занимание става дърпането на одеялото.
Решението
Да си купим още едно одеяло. Някои може да изтълкуват този акт като първа стъпка към раздялата, но когато драматичното настроение утихне, ще усетим предимствата на разделното завиване.
2. Липсата на усамотение
Човекът е социално животно. Но понякога просто му е необходимо да остане насаме със себе си. За някои това е нуждата от час спокойствие след натоварен ден, за други - да се уединиш с кафето си в събота сутрин. Ако сме буквално неразделни, ще ни е трудно да обясним потребността да не ни безпокоят за известно време.
Решението
Да поговорим с партньора си и да му обясним, че нуждата да останем насаме със себе си не е белег за отсъствието на любов. Усамотението не означава, че другият трябва да напусне дома, да изчезне от радарите, да отиде на експедиция в Антарктика. Понякога е достатъчно само да стои тихо до нас за известно време.
3. Разминаване в битовите навици
Основният проблем при мръсните чинии и разхвърляните вещи не е в това, че са факт, а че на единия от нас това не му харесва. Всеки е формирал навиците си с години и не бърза да се избави от тях. Затова единият не разбира къде е проблемът, а другият е удивен, че това не е ясно.
Решението
Би трябвало или отрано да сме опознали навиците на другия, или да постигнем компромисно решение приемливо за двамата.
4. Чуждите роднини
Дори и идеалният партньор може да има неидеални роднини. Те не са задължително лоши хора, просто са чужди. Възможно е майката на партньора ни да смята за напълно нормално да пренареди секцията, защото иска само да помогне. Или леля му да ни даде някои насоки за водене на домакинството. Или третата братовчедка да ни зарадва с въпрос кога смятаме да узаконим съжителството си. Ние сме градили връзката си с близките прекалено дълго, за да изминем този път още веднъж. А и не ни трябва изобщо да тръгваме по тази наклонена плоскост. Поддържането на нормални отношения е желателно, но да търпим нечия наглост и нарушаването на личните ни граници не е задължително.
Решението
Да въведем правило всеки да се занимава със своите близки, самостоятелно. Ничия майка да не си позволява през главата на сина или дъщеря си да звъни на половинките им, за да ги учи как да живеят. С лелите е по-лесно – там един стегнат инструктаж е напълно достатъчен. Разбира се, отдавна сме минали възрастта на пясъчника и не бива да се оплакваме, че някой ни е взел лопатката, защото родителите не са модератори на семейните ни спорове.
10 неща, които щастливите двойки не правят
5. Различни биологични часовници
Совата и чучулигата са неподходяща двойка, дори повече от делфина и русалката. Някой близо до нас става в пет всяка сутрин и започва бодро и енергично да живее, а ние сме си легнали преди около час и желанието ни да спим е равносилно на това да убиваме. Или се будим към обяд, закусваме, свършваме си работата и сме готови за поредното нощно бодърстване, а партньорът ни започва да се прозява още в 9 вечерта и ляга да спи. Да погледнем на ситуацията през очите на чучулигата – някой до нас спи през цялото време, а когато всички нормални хора си лягат – започва същинският му ден.
Решението
Очевидно е по-разумно да живеем с човек, който има същия биологичен ритъм като нас. Но ако този съвет вече е закъснял, имаме няколко опции: да си определим време, в което и двамата ще сме будни и активни; постепенно да изместваме периодите на сън и бодърстване, докато не съвпаднат поне приблизително.
6. Опитите да променим другия
Внезапно откриваме в себе си педагогически талант и искаме незабавно да обясним на половинката си как трябва да живее. Толкова е просто да си прибираш чорапите и да ги слагаш в коша за пране или да чистиш космите от гребена си. Но все пак, ако хората искаха някой постоянно да ги поучава, щяха да останат да живеят с майките си или поне да се преместят при баба си.
Решението
Време е да пораснем. Можем ли да обясняваме до припадък на другия, че правим това, за да му е по-добре, ако на него по принцип така си му е ОК? Партньорът ни е живял спокойно и щастливо с разхвърлените си чорапи, с неподходящите дрехи от гардероба си. Какво се опитваме да променим с толкова ентусиазъм? Ако съветите ни наистина правят живота на другия по-приятен и лесен, той със сигурност ще се възползва от тях. Ако това не е така, има един отлично работещ начин да накараме някого да направи нещо – като го помолим.
7. Телепатичната връзка
Очакването партньорът ни да чете мисли е голяма грешка, която вреди и на двете страни. Единият се разстройва, защото не са отгатнали желанието му или причината да е сърдит, другият се чувства виновен, макар да не знае къде е сбъркал. В крайна сметка тази студена война може сериозно да влоши атмосферата вкъщи.
Решението
Нека престанем да очакваме, че партньорът ни ще се досети за какво мислим, само защото сме родени един за друг и се разбираме без думи. Речта отличава човека от всички други бозайници, не е зле да ползваме този дар от природата.
8. Извиненията за всеки случай
Някои не искат да разстройват половинката си и са готови да се извиняват с повод и без повод, без да се опитат да разберат какво точно е раздразнило партньора им.
Други плачат в продължение на два часа или мълчат също толкова и гледат гневно, за да чуят дежурното „извинявай“.
Решението
Нека изслушаме другия, да му зададем уточняващи въпроси, ако е необходимо. В пика на скандала е трудно да запазим ума трезв, но с безкрайни молби за извинение също няма да решим проблемите си. Ако смятаме, че не сме виновни, е важно да разберем къде се разминават версиите ни за случилото се. Пълноценният разговор може да е дълъг, но ефектът от него ще е по-голям.
9. Личните вещи, преминали в общо ползване
Когато започнем да живеем заедно с някой друг, е трудно да обясним защо не искаме да ползва лаптопа ни, макар там да няма нищо компрометиращо. Имаме и специална чаша за кафе, от която не е желателно да пие. Изобщо в главата ни зрее списък с неща, върху които бихме искали да запазим ексклузивните си права. Но сега споделяме живота си с някого и имуществото ни би трябвало да е общо.
Решението
Да направим списък, но не наум, а на лист, на нещата, които не бихме искали да споделим. Същото може да направи и партньорът ни. И да се съобразяваме със съдържанието на списъците си и да не вземаме нещо без разрешение. Това би трябвало да разреши проблема.
10. Тоталният контрол
Интересът на партньора ни явно е прераснал в нещо по-неприятно и вече не просто разказваме къде сме били, а трябва да предоставим подробен отчет – с кого и как. Ако преди да заживеем заедно това ни се е струвало безобидно и любопитството на другия здравословно, сега имаме чувството, че сме попаднали в следствения отдел на разпит. Това, което вбесява повече от стремежа да ни контролират, е опитът да го замаскират като загриженост или проява на любов. „Не ходи на тази среща с приятелките си, ще стане късно и ще е опасно по улиците.“, „Ти не ме обичаш, иначе нямаше да ме оставяш сама вкъщи.“
Решението
Първо да определим мащабите на проблема. Да поговорим, да очертаем границите, да изясним, че сме две отделни личности и отношенията ни не ни правят общ организъм. Възможно е другият да е неуверен в себе си и да се страхува да не ни загуби. Но тоталният контрол е тревожен симптом, че връзката е безперспективна.
11. Сексуалният рекет
Сексът е занимание, което би трябвало да носи удоволствие и на двамата. Затова опитите да бъдем рекетирани чрез него са странни. Основателно е дори да се запитаме наистина ли човек, който ни изнудва чрез интимността, ни обича?
Решението
Не е задължително сексуалният рекет да е непременно лош сигнал. Може да сме прочели някакъв „полезен“ съвет в някое женско издание и един откровен разговор ще е достатъчен. Важно е обаче да не бъркаме сексуалния рекет с отказа от интимност по обективни причини. Човек има това право, а да игнорираш нечие „не“ е насилие.
12. Обменът на паролите
Той има много общо със склонността да контролираме другия, но често се разглежда като нещо различно, защото е свързан с онлайн живота на партньора ни. Историята познава случаи, в които половинката може да поиска от нас да изтрием лайковете си под нечия снимка, защото не е в добри отношения с този, който е я публикувал. Предоставянето на пълен достъп до електронния ни живот е победа. Лошо е, когато партньорът ни злоупотребява с това право, чете кореспонденцията ни и дори пише съобщения от наше име.
Решението
Няма нищо лошо в това, в критична ситуация, другият да има възможност да влезе в нашите акаунти, да преведе пари, да изпрати важен документ или да свърши нещо друго неотложно. Хубаво е и да не се страхуваме, че може да злоупотреби с пълния достъп, който сме предоставили. Това означава само едно – че трябва първо да се погрижим да изберем човек, на когото наистина можем да имаме доверие.
13. Различните възгледи върху физиологията
Всеки има свои граници на допустимо във физиологичен план. Някои са си създали цяла система от евфемизми, за да съобщят, че отиват в тоалетната, а други могат да се облекчат, докато половинката им си мие зъбите. Единият е вбесен от прекалената непосредственост, другият от ненужната сдържаност.
Решението
Струва си да установим граници на допустимото. Изобщо по-лесно е да се съобразим с нагласите на по-сдържания и да не правим пред него това, което не бихме сторили и извън дома.
14. Обществените очаквания
Едва заживели заедно и хората започват да проектират върху ни своите очаквания. Трябва непременно да узаконим връзката си, да си родим няколко деца, мъжът да осигурява семейството си, жената да върти гурме. Почти непознати се опитват да ни наложат списъка си с всичко, без което съвместният ни живот няма да просъществува.
Решението
Трудно е да игнорираш чуждото мнение, но е най-ефективно. Няколко остроумни отговора за най-честите коментари са добър резерв в такива случаи.
15. Различното отношение към парите
Докато бюджетите ни са отделни е лесно. Общата каса обаче подсказва и общи разходи, по които е възможно да имаме различна гледна точка. Не е задължително да става дума за крупни покупки. Спор може да възникне и край щанда за биопродукти, ако другият не е убеден, че този разход си струва.
Решението
Да си направим бюджет и да преценим колко можем да харчим за необходимото. Така ще знаем с какъв резерв разполагаме и какво можем да отделим да личния комфорт на всеки от нас.
16. Чакането
По-рано сме изхвърчали от дома си към мястото на срещата. Сега трябва да чакаме партньора си, защото вече хвърчим в двойка. Понякога това може да се проточи. Размотаването не е запазена женска марка, упражняват го и мъжете.
Решението
Настъпил е моментът да започнем да се приготвяме за време, а не да се ориентираме според обстоятелствата.
17. Случайните гости
Настроили сме се за вечер по пижама и с книжка, но изведнъж се оказва, че партньорът ни е довел гости, които спешно трябва да обслужим. Бонус към неприятната ситуация е празният хладилник.
Решението
За гостите трябва ВИНАГИ да се договаряме предварително.
Източник: menscult
Препоръчваме ви още:
Последният мохикан на семейния живот
Автор: Траяна Кайракова
Тя говори тихо. Тя се усмихва тихо. Косата й е светла, усмивката също. Очите й са нежни. Поглеждаш я и сякаш ще я подминеш. Не можеш. В нея има нещо тихо, мило, нежно. Нещо те кара да я гледаш, да си я спомняш, да не забравяш, че е там, че я има.
Винаги влизам в стаята, когато знам, че няма да я има. Побягнала е за кратко. Знам, че е за нещо важно. Знам, че иначе не би го допуснала. Отварям леко и притварям очи. Тиха музика. Харесва ми. Забравям къде съм. Нещо изшумулква. Сепвам се. Двадесет очи се вперват в мен, вдигнали главици от задачата. Усмихват се. Понечват да станат. Слагам пръст на устните си. Усмихвам се. Излизам. Денят ще е прекрасен.
Защото това трябва да се казва
Тя е шумна. Задължително е накъдрена. Червилото е огнено. Гледа строго, назидателно. Не млъква. Иска ти се да побегнеш. Изчакваш тирадата. Разбираш колко е велика, повтаря ти го безброй пъти. Грижи се за тях, облича ги, прегръща ги, крещи им, защото трябва да се знае! Като майка им е! Всеки знае, всеки трябва да знае тези неща!
Винаги влизам в стаята, когато знам, че няма да я има. Не чувам тишината. Не виждам от хартии. Оглушавам от писъци. Никой не ме вижда, за да стане и поздрави. Не се усмихвам. Излизам. Денят ми пак ще е прекрасен, но на тях…
Днес записвате своите деца при първата им учителка. Избор на родителя или на детето? Не е ли общ? Сами ще решите и прецените. Може би ще питате коя е най-добрата, коя е най-известната, коя е най-препоръчваната? Разбира се, та кой не го прави? А може би ще послушате сърцето и детето? Ще направите това, което сметнете за най-добро за детето си, защото никой не ви учи да бъдете родител, и вярвам, че то ще е вярното.
Аз избрах нея. Детето ми тръгва и се връща с усмивка. Говори тихо и докато учи, слуша музика.
Здравей, учителко! Благодаря ти…
Препоръчваме ви още:
3 елементарни стъпки към дисциплината и уважението на учениците
Автор: Нина Любенова
Полицията е най-най-любимата ми институция във Великобритания. Невероятно човечни, невероятно близо до хората. Няма полицай, който да не ти се усмихне, да не си даде превозното средство или шапката на децата. Те са навсякъде - в квартала по двойки, разхождайки се, на всяко обществено празненство. Знаем за всеки техен проблем, за всеки нов колега, за всеки случай, по който работят и каква информация ще им е от помощ, за всяко ново кученце в екипа, за тренировките на конете. И винаги информират как е завършил даден случай и благодарят за търпението на всички, чакащи в задръстването след катастрофа. Постоянно информират къде има проблеми по пътя.
За Коледа направиха календар с кадри на колеги от всичките им отдели. Чаках всеки ден с такова нетърпение.
Има клип, в който разказват за благотворителните си инициативи. В края ще видите едни плетени играчки. Доброволци се отзоваха на молбата на полицията с хиляди играчки за децата, които срещат ежедневно. Водят се терапевтични. Имат и много други инициативи в помощ на деца в неравностойно положение. А тази неделя отново един участък ще е отворен два дни за посещения и много забава.
Последната им акция се казва "Доставка на пица" и е със съдействието на малките помощник-полицаи, които са деца и подрастващи. Та те, ако намерят отворен прозорец или незаключена врата, ще "доставят" малки кутии за пици с предупреждение, че следващия път може да е крадец и как хората да обезопасят жилището си...
Орязаха им бюджета, но напук на това набират още доброволци в екипите и продължават да влагат пари в иновации, които да помагат на обществото.
Започнаха да се срещат с малцинствата, за да ги опознават и да знаят как да комуникират с тях и какви са им основните проблеми. Идеята е инициирана от млади кадети.
Два пъти съм се "сблъсквала" с тях. Във втория случай се оказа, че съм им загубила времето и ужасно засрамена се извинявах като ученичка, а най-милият глас от другата страна на слушалката се постара да ме разсмее и да ме увери, че за всяка глупост ще си вдигне телефона, защото той е там заради мен.
Това са мини полицаите и част от акцията за кибер сигурността. Имат и програма за работа с децата, за да могат в почти в реални условия да бъдат обучавани.
Често канят за рождения му ден в участъка някое дете, което ги обича, по молба на родителите, возят го с колата, показват му как работят, изненадват го с подарък. Правят един незабравим празник. На никого досега не са отказали. Затова ги обичаме. Затова хиляди откликват на всяка тяхна молба. А зимата, когато виелицата ни прикова, и само те бяха на пътя, хората не спираха да им носят топла храна, сладкиши и чай. Искам да съм дете и непременно ще си мечтая да стана част от този екип.
Снимки: Northumbria Police
Препоръчваме ви и тези истории от живота на Нина в Англия:
Дълги години децата ни растяха без бащите си – или семейството е разведено, или татковците работят по цял ден и когато се приберат вкъщи са толкова уморени, че изобщо не им е до деца. Да добавим и културните традиции, според които грижата за потомството беше ангажимент на майката. Какво се е изменило за последните 20 години, разсъждава една майка в сайта Goodhouse.
Разликата във възрастта на моите синове е 20 години и това ми дава възможност да сравнявам как беше преди и как е сега. В много аспекти по отглеждането на децата. Например участието на татковците. Преди 20 години на детската ни площадка нямаше бащи. Събирахме се голяма група майки и се отправяхме към един изоставен стадион в близост, защото единствено там имаше пясъчник, в който децата можеха да играят. Населението на тази площадка се състоеше в 90 % от майки, баби и гълъби. Понякога встрани можеше да бъдат забелязани дядовци, които разхождат внучетата си, но те старателно избягваха шумната ни женска компания, дори не позволяваха на внучетата си да играят с нашите деца. В групата ни имаше всякакви жени – късни майки, родили след 35, самотни майки, родили детето си без партньор, разведени майки, които също сами се справяха с отглеждането на поколението си. НО нямаше НИТО един баща. Еволюцията все още не беше стигнала дотам.
Ако бащата не се интересува от детето си
Не ни беше застигнала и допреди 10 години, когато почивахме семейно в Хърватия. На многолюдния плаж можеше безпогрешно да откроиш кои са сънародниците ни точно по разпределението на ролите. Нашите хлапета лудуваха около майките и бабите си, докато бащите им лежаха по корем или пореха вълните. При хърватите картинката беше точно обратната – майките си почиваха, а бащите бяха окичени с деца от глава до пети и изглежда това им доставяше удоволствие. „Ето ти на… как им се получава на хърватките?“, се питахме вкупом. Помня, че дори бях написала един дълъг текст, потресена от това „явление“, толкова невероятно ми се струваше. Почти колкото мъж да роди.
Преди две години се разхождахме с компания в парка и се озовахме до една детска площадка. Погледът ми веднага беше привлечен от двама бащи – единият беше с близначки на около година (един баща с ДВЕ деца!), другият с дребосък на около три. „О, нещо се променя!“, помислих си.
Преди година и половина изумено разглеждах тълпата млади бащи в женската консултация. Понякога ми се струваше, че мъжете са дори повече от жените. Едни записваха час за консултация, други изясняваха някакви въпроси с акушер-гинеколозите, трети просто чакаха заедно с половинките си, държейки ги за ръка. Млади, различни, с костюми, спортно облечени, с модерните напоследък бради, покрити с татуировки или с обеци на ушите. Заможни или не особено – всички те бяха до партньорките си.
Какво научих, докато бях баща в майчинство
Сега, 20 години по-късно, отново съм на детската площадка и какво виждам? В нашия неособено прогресивен район, на обикновената ни площадка отпреди 50 и повече години, с люлки и един дървен камион без кормило, циркулират татковци. Много татковци. Повече татковци, отколкото майки. Млади и не съвсем, в делови костюми (явно веднага щом са слезли от колата са тръгнали на разходка), в бермуди и тениски (сякаш току що са станали от компютъра), стилни и красиви (като в реклама на мъжка козметика). И дядовци – от новите, които не странят от „женската територия“, а съвсем други, съвременни, които гордо се разхождат с внуците си из тълпата. И колко прекрасно е това!
Често казано, когато започнах да пиша този текст, някъде по средата спрях и се замислих: „А ако това е просто стечение на обстоятелствата? Може би районът ми е по-особен?“ Не ми се иска да изглеждам възторжена идиотка, защото знам, че не всичко е толкова розово. И тогава попаднах на пост от една майка на три деца, фотограф по професия: „Нещо любопитно: най-сетне бащите се появиха на хоризонта. Преди това ги нямаше дори през почивните дни. Сега наистина са много и навсякъде. И все повече са тези, които са сами с децата си. Спомням си, че преди 15 години (когато още нямах деца) много се впечатлявах от парковете в Западна Европа. Там с децата се разхождаха САМО бащи.“
Татковците се завърнаха. Да речем, че 100 години са били на далечно плаване в търсене на нови земи и съкровища и най-сетне са акостирали край домовете си, разбрали, че по-големи съкровища от децата им няма. Не знам на кого трябва да сме благодарни за това завръщане – на „пагубното“ влияние на Запада, на обстоятелствата, на обществото. Или на поколението, израснало без присъствието на бащите си, което е решило да не продължава тази традиция, и създава семейства по новому, с активно участие в живота на децата си.
Препоръчваме ви още:
Сурова нежност - размисли на младия татко
или Как отглеждаме поколение от „послушници“
Автор: Лилия Попова
И като родител, и като учител се стремя да възпитам децата в духа на зачитане на личността на другите, независимо от общите им различия. Максимата ми е, че всяко човешко същество е важно и значимо на този свят. С тази си задача се справям добре: и учениците ми, и собственото ми дете се стремят по никакъв начин да не нагрубят някого; да помагат на хората в беда; да са сплотени и толерантни един към друг; да си прощават грешките. Децата около мен общуват с околните, демонстрирайки уважение. Но какво се случва, когато не им отвърнат със същото? Отговорът е прост – травми.
Голяма част от нас учим децата си да бъдат „добри“: да не се карат, да не обиждат, да споделят вещите си, да се извиняват дори когато не трябва. Учим ги да бъдат „добри“, а не „лоши“ (сякаш човек е само едното или другото). Още в ранна детска възраст на площадката често казваме: „Дай камиончето си на това детенце, за да не плаче.“; „Какво правиш? Защо го бутна? Отиди да му се извиниш!“, „Бъди ДОБЪР!“. И се радваме неистово, че нашето отроче е ДОБРО. Но добро ли е в действителност или смирено? Едно дете добро ли е, щом дава любимата си играчка на негов връстник, който я мята по земята, а то трепери, че ще му я счупи? Едно дете добро ли е, че не отблъсква друго, което го щипе и скубе? Едно дете добро ли е, като търпи обиди, без да отвърне в опит на защита? Едно дете добро ли е, когато не защитава собствените си интереси?
Детето ми не е длъжно да дели с вашите
Голяма част от така наречените „добри“ деца всъщност са едни „послушници“. Води ги страхът от отхвърляне, от наказание. Склонни са да наранят себе си (дори и без да го съзнават) само и само да угодят на околните. Още в детската градина чуват реплики като: „Много си послушен / много си добричък!“ или фрази на другата крайност: „Ще те пратим в бебешката група!“. Крайностите са две – или спазваш правилата и си поставен на пиадестал, или ги нарушаваш и си отхвърлен. Но когато детето е водено именно от страха да не е отхвърлено, добротата му не се задвижва от вътрешна мотивация; добрите му постъпки са форма на смирение.
Смирените деца живеят в тревога от това да не бъдат обидени и наранени, защото не могат да се защитят, понеже ще последва наказание. Смирените деца не демонстрират най-добрите си възможности, за да не бъдат скастрени, че не са спазили указанието на конкретната задача. Смирените деца трупат в себе си болка, нанесена от „непослушните деца“, защото хем не могат да се защитят, хем не могат да проумеят защо другите си позволяват подобно поведение, без да носят отговорност за това. И накрая смирените деца срещат трудности в общуването и включването си в даден социален кръг просто защото не са научени на първо място да уважават себе си.
В съседната стая спи моето 4-годишно дете, което е учено да бъде „добро“. Доскоро се радвах, че моето дете никога не е удряло, обиждало, наранявало друго човешко същество. Доскоро се радвах на хвалбите на госпожите, че е добро и послушно дете. Но вече не. Моето „добро“ дете е страдащо дете. То не знае как да се справи с предизвикателствата на живота. От 2 седмици заеква, а аз чак сега разбирам, че негов връстник го е обидил в детската градина. На въпроса ми: „И ти какво направи, маме?“ получих отговор: „Нищо“. Цели 2 седмици „доброто“ ми дете е страдало, защото не съм го научила да се защити.
Доброто ми дете цяла нощ пищеше в съня си. На въпроса ми: „От какво се страхуваш?“ получих отговор: „Не искам да кажа! Страх ме е!“. Чак на следващия ден разбрах, че по време на игра едно палаво момиченце му се е катерило на главата и той я е бутнал. Детето не можа да си прости, че е бутнало друго човешко същество, нищо че го е направило при опит да се защити.
10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете
Подобна тенденция наблюдавам и в класната ми стая, и на площадките, и в дворовете на училищата: уж добрите деца са тези, кротичките, които не нараняват никого и са тихи, а им е трудно дори да се впуснат в някоя игра с другите или да демонстрират заложбите си. „Добрите“ деца дотолкова свикват с тази своя титла, че почти никога не можеш да чуеш мнението им (защото може да излиза от рамките на общоприетото), не можеш да ги видиш като капитани в игрите (защото не командват), не можеш да ги видиш с вдигната ръка в клас (от страх да не се изложат), не можеш да ги видиш такива, каквито са.
От днес сменям тотално подхода си: ще уча моите деца да не обиждат и да не нараняват другите, но на първо място да уважават себе си и да се защитават. Не искам около мен тихи деца; искам шумни деца, които не се страхуват да бъдат себе си. Не искам около мен безгрешни деца; искам деца, които се учат от грешките си. Не искам около мен уплашени деца; искам около мен деца, които могат да понесат последствията от собствения си избор и да имат право на такъв. Не искам около мен „добри“ деца – „добрите“ деца са „послушници“.
Препоръчваме ви още:
Правилата не са по-важни от детето
Съжалявам, че давах такива съвети
Позитивно възпитание: фрази, с които можем да заменим думата "не"
- Най-популярни
- Най-нови
