Автор: Весела Величкова

Бях тръгнала към магазина и чаках трамвая на спирката. Не бързах заникъде и бях сама. Рядко ми се случва, но точно тогава дъщеря ми много искаше да отиде с баща си в парка, а пък аз трябваше задължително да купя хляб и разни други неща.

Така че двамата тръгнаха към парка доволни, а аз поех към магазина. Разбрахме се по-късно и аз да се присъединя към тях. Седнах на спирката и се огледах наоколо. Изведнъж по велоалеята видях един татко и сина му да приближават. Бащата караше ролери, но по-скоро в момента се учеше, защото се виждаше, че едва се държи. Момченцето беше около 3-4-годишно и караше колело. Спряха точно до спирката, но явно чакаха някого, защото постоянно се оглеждаха назад. Бащата се опитваше да прави кръгчета, но не изпускаше сина си от поглед и постоянно му говореше нещо. В този момент на спирката дойде друг татко с неговото дете - японци. Детето беше по-малко, може би на 2-2,5 г., носеха кофичка и лопатки за пясък.

Направих им място на пейката, но те не седнаха. Гледах как бащата целува детето си и му говори нещо, прегръща го и му показва откъде ще дойде трамваят. Другият татко също постоянно говореше нещо на сина си (те бяха чернокожи). Изведнъж се сетих за рекламите на Бенетон с хора от различни раси. Ето че сега стоях и наблюдавах на живо татковци с деца от различни раси, сетих се, че и моето дете в момента се разхожда с баща си. Стана ми смешно, но и се замислих в същото време и реших, че ще пиша за татковците и любовта, която дават на децата си.

Тези четири или пет минути, през които ги наблюдавах, ми бяха достатъчни, за да видя любовта, която бащите дават на децата си. Любовта им беше по-различна от тази на майките, по-спокойна, по-уравновесена, но също толкова нежна. Мислех си как бащите винаги са по-спокойни от нас, майките, не викат за щяло и нещяло, докато ние постоянно нещо казваме на децата си. Да се пазят, да внимават, че ей сега ще дойде трамвая, да стоят по-далеч от него, да не паднат с колелото, да карат по бавно и т. н.

Нямаше я тази припряност и вечното натякване, какво и как да се прави. Такива сме, за съжаление, майките - винаги се тревожим, а бащите просто дават любовта на децата си, без да ги затормозяват излишно, когато се налага действат - без много приказки и увещания.

След малко таткото с ролерите и синът му започнаха да махат с ръце и да се смеят, обърнах се и видях, че по алеята се задава майката с още едно по-малко детенце, което се опитваше да бута баланс-колелото си, но явно беше уморено и само спираше. Майката се ядосваше и му говореше нещо разпалено. Личеше си, че малко й остава да му се развика, докато бащата, щом видя другото си дете, лицето му грейна и както беше с ролерите започна отдалеч да му показва как да придвижва колелото си. Гледайки баща си, то започна да прави това, което той му показваше, и да бута колелото си.

Беше малко смешно, а аз си помислих: „Дано не падне точно сега.“ Ето че таткото успя да накара малкото момченце да подкара колелото си отново, без почти никакви приказки, просто му показа какво трябва да прави, не бяха нужни разпалените думи на майката. В този момент видях, че трамваят дойде на спирката. Японецът и неговото детенце започнаха да пляскат с ръце и да се смеят, аз се качих в трамвая, а те останаха на спирката. Явно бащата беше дошъл само да покаже на детето си трамвая и да му махат за довиждане. Махнах на детето от трамвая, а то се зарадва още повече.

Ние, майките, сме убедени, че познаваме най-добре децата си, само ние можем да ги научим най-добре и най-правилно на всичко, по най-безопасния начин. Може би тази прекалена загриженост все пак е вредна, децата имат нужда от спокойствие, а не от постоянни атаки за хранене, обличане и т. н. с предупреждения: „Внимавай да не паднеш, да не се изцапаш!“… и всичко останало.

В този момент си дадох сметка, че бащите не казват дори и половината от нашите „полезни“ напътствия и въпреки това успяват да се справят по-добре от нас. Мислех си за тези неща и в главата ми натрапчиво започна да минава мисълта, че е време за обяд. Дали нашият татко ще се сети да нахрани дъщеря ни?

Бяха в парка на една площадка с пясък и пързалка, до тях има кортове и много обичаме да ходим там. Сложих в една кутия храна за детето и заръчах, когато огладнее да я нахрани, защото докато аз пристигна, ще стане сигурно прекалено късно.

Знаех, че мъжът ми мрази да я храня навън и постоянно да нося нещо за ядене, да не би детето да огладнее. Мрази това, но аз пък гледах детето да си хапва. Така че, честно казано, много силно се съмнявах, че нашият татко ще я е нахранил. Представях си, че тя се е заиграла, а той съвсем е забравил за яденето.

Затова минах набързо през магазина и се запътих към площадката. Вече бях убедена, че детето стои гладно, а баща му гледа как хората играят тенис на корт. Бях готова да се развикам, но когато ги видях отдалече, някак си речта, която се готвеше да излезе от устата ми, увисна във въздуха.

Детето и баща му седяха кротко на една пейка и той го хранеше, беше изяло почти всичко. Чак не можех да повярвам, нямаше натякване: „Хайде още една лъжичка, последно!“ Детето си ядеше и нещо си говореха. Видях отново същата спокойна и уравновесена любов между баща и детето му, която срещнах днес на спирката. Трябва да признаем – добре, че са татковците, за да могат децата ни да се порадват истински и спокойно на всичко, без притеснение, че ще се ударят, изцапат, останат гладни, жадни и какво ли още не, а и да не би да им е студено. Ще ми се и аз един ден да обичам детето си, без да му натяквам постоянно нещо. Надявам се да успея.

Препоръчваме ви още:

Да спасим бащите
Момичето на тати
Децата мълчат - значи ядат тебешир