Аuthor: Trayana Kayrakova

"You're my son, you're my angel"... went the old song.

My ears were ringing (possibly from the angel choirs) when you finally decided to come out in this world. You've been trying to kick your way out since the third month, but for some reason you stayed put till 10 days after my due date. I was waddling like the Moby Dick, not in water, but dripping water. You waited for a 41° C day to get stuck on the way out. Good that you will never experience how this feels, men are known to be the weaker with pain.

After this 10 months pregnancy prison, I was ready to break out in a loud rendition of "Hit the road, Jack!" by the time you finally showed up. The midwife knew you'd be a boss one day, pointing out how calmly you were resting tiny cheek on hand. Settled in there like boss, no wonder you were in no hurry to come.

And then you started crying.

And didn't stop until sometime in 2nd grade.

You're not fit for a singer, dear. With this sounds of yours, you can't hit a tone even by whistling.

You’re not fit for a doctor as well. Pneumonias got you three times per year, three years in a row. If there is holiday, we are in the hospital. I had my purse, the diapers bag and the TV waiting by the door all the time, because you won't stay quiet without cartoons. You screamed so much, that no nurse dared to bring food in the room. Good that we found a homeopathy doctor to put you finally alright, and we managed to put the TV back. Then the other things started. There was the week we went to the ER 7 times. You cracked your head, you sprained an ankle, you got wax in your eye, you fell from the sink and walked two weeks around with a red mark between your eyes, like an Indian girl, you stank up our life with a salmonella poisoning, you stared in the TV so much you got a stye, and you managed to knock a tooth all by yourself.

Your father had to call each day before coming back from work, to ask should he drive home or to the ER. You‘ve had enough from the hospitals. From now on, you should go there only to bring your newborns home. Not to see their birth, mind you. You'll probably pass out.

You're no fit for a pharmacist either. Too complicated, this stuff. Remember when you had belly troubles and we had to get you suppositories? You thought they're birthday candles and we'll light them up when we put them, and the whole neighbourhood got to know this from your screams. Then you asked can you fart, because your sister told you if you try, they may explode.

At first I could not wait for you to start talking, then I was praying for you to shut up. You kept telling me I'm awful. I asked you why, you said I should try to live with myself and see. I still don't see, but your father may know.

From the time you were kicking in my belly, I knew you'd like football. But unless you kick up to be transferred in FC Barcelona, so I can retire and live a bit, no use to even try. Better learn some chess, no injuries, you get a chair, mental exercises. You can still kick stuff, but as a hobby.

Don't get any tattoos, son. The other day you were wondering how they'll look on you, and your father helpfully suggested to give you few bruises to see how the blue looks on your skin.

Get a good wife, son. Don't choose a pretty one. You know, the nice apples are always bitten by the pigs. That's not for you. You need someone to cook, to mend your trousers, to raise your children. She'll have to, because you're still like in kindergarten - you eat, you sleep, and you shout for things. I will wholeheartedly give you to her. You know how to break dishes and glasses, you are able to sit 24h on the computer, you read book without tearing them, and you know when to become momentarily deaf. You're handsome, you’re clever, and you’re a smart ass. You'll be fine. I still don't know how you got by in school without reading your lessons. If you had, you could have flown in space already.

But you're not fit for an astronaut too. If you get married, you'll probably forget about me, and if you're in space you'll never even call. I won't be upset. It's good to mind your phone bills. I still remember that phone bill, when you were in grade 5, these 600 leva I’ll never forget.

You're not good for teacher, son. The way you read, you'll probably make the children completely confused. Don't believe when they say the teacher salaries go up all the time. After taxes they are actually smaller than before, but the neighbourhood grandmas must have something to gossip about, so there. You see how I get by with my school, don’t you? But the way it is, I'll probably live to a 100 years old, and if one of us, your father or I, dies, don't worry, I will help you raise your kids.

It's important to have a good job, dear. Not too tiring, no sweat, cause you don't want to catch a cold. Don't know what it will be, but you should get good money, because your father's salary from border customs is not enough anymore.

Even if you don't listen to me at all, at least be a good man. This way you'll meet good people too.

If one day I die, don't come to see me, no need to water my grave, you'll just waste gas. Take care of your wife and kids. Do you still remember that first letter you wrote to me, when I left you for 10 days at the village, and you finally stopped crying? "Mom, can I be full with sadness and love in the same time?"

Know, son, I will be looking at you with sadness and love from above. You cannot hide from mother's love, even if you try.

I love you!

Mama

We recommend more:

Stockholm syndrome

Alpha male

Автор: Весела Бахчеванова

Преди няколко дни прочетох статията на д-р Антонина Кардашева "Моят приятел болестта"  и реших да ви споделя причините, довели до решението да зарежа скъпо платената си работа и да направя компания за домашни помощници.

Имах всичко. Превъзходно семейство, апартамент в престижен квартал, екскурзиите ни бяха чести и винаги в лъскави хотели и най-вече – аз и всички около мен бяхме здрави. Съчетавах работата си, в сферата на информационните технологии, с грижите за семейството – чистене, готвене, гладене. Всичко вървеше перфектно и по плана, който беше в главата ми, докато не започна да ми става лошо, когато отидех в офиса. Не можех да мисля за нищо друго освен как да избягам на момента от тази обстановка. Какви ли не лекари обиколих и какви ли не изследвания си направих, с надеждата някой да ми даде отговор какво се случва с мен. Исках само поне един час от деня да се чувствам нормална, но положението стана нетърпимо.

Реших, че просто ми е дошло много от всичко (или както сега се казва Синдром на професионално изчерпване - професионален бърнаут) и напуснах работа, без да се замислям за последствията. Просто реших, че няма да влизам в стереотипите и да се измъчвам, а когато ме питаха, отговарях, че съм напуснала без да имам някакъв план какво ще правя. Разбира се, всички ме гледаха с неразбиране сякаш пропилявам живота си. А аз имах нужда точно от това – спокойствие. Останах си у дома един-два месеца, чувствах се добре, но ме беше страх да изляза извън апартамента. Бях убедена, че отново ще се почувствам като преди. Спрях да шофирам от страх да не получа паник атака и да убия хората около мен. В редките моменти, когато мъжът ми се опитваше да ме изкара, имах чувството, че всички ме наблюдават и ме мислят за луда. И отново се опитвах да избягам вкъщи на сигурно.

Точно тогава се откри възможността да закупим къща в околностите на София, в съседство с тази на брат ми. Финансовото ни състояние не го позволяваше, но мъжът ми реши, че имам нужда от смяна на обстановката и да разсея мислите си с такива, които не са свързани с това как се чувствам. И беше прав. С ангажимента по ремонта, обзавеждането и почистването постепенно се отдалечих от постоянното очакване, че ще получа отново паник атака.

Дойде дългоочакваният момент – ПРЕМЕСТВАНЕТО. Това беше дом, които сами двамата сме създали, по нашите си представи. Тишината и спокойствието на мястото създаваше толкова релаксираща среда, наслаждавах се на пролетното слънце на двора сутрин и гледах как синът ми и племенниците ми си играят вечер. Идилия! Поради отдалечеността от градската шумотевица и липсата на кола, можех да си стоя цял ден вкъщи и единственото ми занимание беше да почиствам и готвя, а това наистина ми доставяше огромно удоволствие. Не мислех за проблемите, а удоволствието от новата и чиста къща не можеше да се сравни дори и с най-големите ми успехи в работата. Но аз съм си такава – не ме съблазняват пазаруването или ходенето по СПА процедури, а уюта на дома.

Тогава дойде и първото предложение за работа – изключително скъпоплатена и престижна, но трябваше да замина за Англия за 1-2 години, а детето беше първи клас. Финансово бяхме сравнително добре, но мъжът ми, колкото и да го прикриваше, се притесняваше. Притесняваше се, че ако нещо се случи с него, ние с детето оставаме на улицата. И аз бях виновна за неговите тревоги. Отказах предложението, колкото и съблазнително да беше. Знаех, че за да бъда щастлива, аз трябва да бъда близо до семейството си и да правя това, което ме кара да се чувствам спокойна, без да напряга хората около мен. Постегнах стария апартамент, дадох го под наем и готово – осигурих една прилична заплата месечно.

Сега вече бях свободна да помисля какво искам да правя, какво ме радва наистина. А това, което ме радва е домашният уют. Осъзнах, че не просто обичам да правя това, а искам да го превърна и в професия. След като вече знаех какво искам, трябваше и да намеря начин да го постигна. И понятие си нямах от бизнес, реклама, персонал… Но човек се учи, докато е жив. Бях твърдо решена да започна и нищо не можеше да застане на пътя ми. Сама изготвих бизнес плана, сайта, както и дизайна на рекламните материали и започнах с търсенето на домашни помощници и клиенти. В началото леко се поотчаях, но с времето започнах да виждам светлината в тунела. Смятам, че с коректност и добро отношение, ще променя изцяло този бизнес. Да, ще получа и много удари, но ще си заслужава, защото това е второто ми дете. Сега го уча да пълзи, след това да се изправя и ще дойде време да не мога да го настигна, докато тича.

Весела Бахчеванова води рубриката ни със съвети за домакинството. Повече информация за услугите, които предлага, можете да намерите на уебсайта и на фейсбук страницата на iHelpi.

Препоръчваме ви още:

Какво да правим, когато дойде домашна помощница

Корпоративният свят след майчинството – практически съвети и насоки

За начинаещи блогъри

Автор: Бени Хюбнер

У дома сме, почиваме си, ей така - спокойното бездействие на рутинна преднощ. Разпускаме след натоварения ден, опитвайки се да преборим стреса или както там му се казва онова нещо, което те кара да гледаш свирепо. Та... почиваме. Почти традиционно-стандартно, както са го правели поколения преди нас, ако изключим компютрите. 
Аз цъкам на единия, милото на другия, а детето (за кратко наричано от мен "тя") се прави, че спи, докато линква, лайква, тагва и шерва във фейса и инста.

- Що не спиш? - пиша й аз.
- spa - отговаря ми тя.
- а... не ща на спа, айде на ски, набарах яката игра, четири де, може и слаломчета да си праим с жойстика - включва се идейно баща й.
- izkam skok4eta sas skeit drugoto e shit - долита гласът на младостта.

Баси, какво неграмотно поколение расте – си мисля, но понеже съм си кълчила крак в пети клас на мини ски, прекъсвам спортния устрем:
- какви ски, бе, точно садя картофите - все пак, домакиня съм, мисля за семейството, за прехраната и също така съм авторитетна.
- а ти заспивай!
- ама няма ли първо джиджи-биджи ?! (гневно човече, плачещо човече, бомба)
- Не ти, тя - натраквам по-ядно - да му се не знае с тоя мултичат, изключвам го, че все пак не може пред детето и точно навреме го изключвам, щото месинджърът изпиуква:
- с коя тя, мацката от петия ли?!

Настръхвам! Каква мацка, какъв пети, какъв трети???!!! А аз садя картофи във форма на сърца... глупачка.

- какъв пети - все пак се правя на разсеяна, дори слагам усмихнато личице.

Чувам го как сумти, дори с периферията го виждам, че се почесва по носа.

- ми оная… сещаш се... новата... дето я срещнахме…
- къде? - ровя из приятелите му, обаче ядец - скрити са, виждам само десет, пет от които носят нашата фамилия.
- къде какво? - печели време.
- тя, коя? - парирам аз.
- ми ти така каза! - вече бие отбой, чувам как яростно натиска копчетата.
- нищо не съм казвала! - факт, от около два часа у дома цари пълно мълчание и понеже е зима, и муха да хлъцне ще се чуе. Може би, ако имахме камина, щеше да се чува само нежното боботене на огъня. Но нямаме. И нежно боботене нямаме.
Само клавиатурите потракват, но не е нежно.

- Лягам си. - не слагам усмивка, нито сърчице.
- ........
- tia moite ne sa f ret

По дяволите! Нали изключих мултичата!!!
Не мога повече. Семейните разговори са много напрягащи.

Лягам си. Пиша го на стената, качвам снимка на ангел на Виктория Сикрет с феерична нощница от новата колекция, после линквам клипче на Дженифър Лопез, но ги забранявам за моичкия и двете. Хак да му е, следващия път да мисли преди да пише.

Оставям го в слип режим и излизам...

Препоръчваме ви още:

Жената е странно животно и други не-нормални субекти

Еротичният сън на една домакиня

Изгубени в превода

Автор: Светла Чимчимова

Когато беше на около две години, Гого силно наподобяваше по релеф и визия на вкусна козуначена кифла. Заради извънредно примамливия си външен вид, беше обект на чести атаки от познати и непознати фенове, които го побутваха, бучкаха, поомачкваха, но най-вече го щипеха по бузите. Налагаше се да е под постоянна охрана и отбрана, осъществявана с всички сили и средства. На първо време аз се разделих с вродения си дружелюбен израз на лицето и го замених с по-известния сред народа "серт сурат". Леля му Роси направи табелчица, която висеше на количката и гласеше: ,, Моля не ме щипете, аз не съм играчка!". Но разчитахме най-вече на жива, висококвалифицирана охрана. Главен завеждащ на длъжността беше Яна. По това време тя беше към четиригодишна, руса като слънчев лъч и ефирна като елф. Зад тази приказна външност обаче се криеше смелост на шотландски боец, решителност да отстоява позиции и вроденото умение да отблъсква натрапници. Без да преувеличавам, умения, от които охраната на американския президент имаше какво да научи. Дребен на ръст, високо концентриран респект, опакован във външност с ангелски дизайн. Ей това беше Яна и беше най-добрата.

Веднъж съвсем сама се справи с цяло ято английски бабички. Подмамени от крайно апетитния външен вид на Гого, поданичките на Нейно величество, забравили за традиционната англосаксонска сдържаност и обноски, налетяха на орляци да ми пипат детето. Преди да сваря да кажа: ,,Сори!", Янчето застана пред количката, с ръце на кръста в поза „сурвачка“, и с поглед като кинжал и придружаващото го сърдито изражение, успя да внуши на клетите потомки на Уилям Завоевателя, че нейното не се пипа, и че ако тя беше командвала френската армия при Аженкур, Англия щеше да се ограничи до размерите на графство Есекс. Респектирани, бабетата се запряха и се задоволиха да замерят обекта на обожанието си с комплименти по-характерни за бонбонената промишленост.

И така един ден, ние тримата тръгнахме на шопинг, с ясно разпределени роли: аз пазарувам, Гого кротува, Яна отговаря за сигурността. Влизаме в магазин за дънки. Аз вземам няколко чифта, паркирам количката, така че да имам пряка видимост от пробната, казвам на Янчето: ,, Пази бебето." - и влизам да видя дали мога да се намъкна в размер отпреди раждането или ще трябва да си поставям по-реалистични цели, като да спечеля Нобелова награда за химия например. Яна заема поза швейцарски гвардеец, а Гого започва да пръска чар и дружелюбие. Собственикът на този рай от деним, стар познайник от дискотеките в края на осемдесетте, решава да установи контакт с невръстните - или от искрена любов към децата, или като добра търговска практика, с цел преминаване на определени парични потоци от мен към банковата му сметка. Приближава към децата и ги заговаря с неособено оригиналната реплика: "Я, какво сладко бебе!" - Яна се прави, че този опит за дипломация не я засяга. Гого обаче, оценил комплимента, показва целия наличен набор от зъби. Набрал смелост, момъкът продължава: "А как се казва?" - Гого се представя според възможностите си. Дънкарят обаче има по-високи цели, а именно да разтопи малолитражната ледена кралица. Прикляка до количката, посяга към бебето и прави нелеп опит да се пошегува: "Аз ще взема да го открадна, като не ми казваш нищо." - На Яна това нахалство й дойде до под бретона, леко се приведе напред, фиксира натрапника в очите, отвори устичка като майска роза и от нея излезе гласа на лорд Волдемор:

- ТОВА Е ГОГО! ТОЙЕНАШШШ!!! И НЕ СЕ ПИПА С МРЪСНИ РЪЦЕ!

От ударната вълна човекът залитна назад, без малко да падне, и изтегляйки се с подтичване, си плю три пъти в пазвата. Аз излязох от пробната, полузадушена от смях, платих един чифт дънки и си подбрах дружината. На изхода Гого помаха с ръчичка, а Янчето вежливо каза: "Приятен ден!"

Препоръчваме ви още:

Защо „ТО“ не може да се случи на нашите деца

Стокхолмски синдром

До дъщеря ми

Как поредността на раждане влияе на съдбата и характера на детето

Хората, които имат братя и сестри, знаят колко сложно е да съжителстваш с по-големите или по-малките от теб. Най-големите винаги са примерът, който трябва да следваш, а най-малките са любимците, на които винаги им се прощава. Но това далеч не е всичко. Поредността на раждане има огромно влияние върху живота ни като възрастни, върху това какви семейства ще създадем и каква професия ще изберем.

Ако сте били единствено дете вероятно сте усещали натиск от родителите си и сте били насърчавани да преследвате неотклонно целите си. Много популярно е мнението, че единствените деца в семейството по правило са перфекционисти. Те търсят вниманието на околните и изискват одобрението им. Но преобладаващата им характеристика е, че са зависими и егоцентрични.

Съществуват над хиляда изследвания за поредността на децата в семейството. Първият, който открива, че най-големите, средните и най-малките имат различен социален опит и като следствие различна структура на личността е психологът, психиатър и мислител Алфред Адлър. По негово време са проведени множество изследвания през 70-те години на миналия век. Често техните резултати били противоречиви и се превръщали в източник на спорове между психолозите. Но между отделните проучвания имало и много общи изводи. Един от най-популярните американски психолози Кевин Лемън, написва книгата „Поредността на раждане“, в която твърди: „В повечето случаи поредността на раждане има значение за хората. Но това е само един от факторите, които влияят на личността на детето. Останалите са възпитанието, генетиката, социалната и физическата среда.“ Някои психолози смятат, че различията в характерите заради поредността в семейството са факт най-вече, защото децата използват различни начини да привлекат вниманието на родителите си.

Върху най-голямото дете натискът е най-силен

Според д-р Лемън на първородното дете родителите поставят повече цели и задачи. А с появата на следващите деца са все по-малко взискателни. Затова първородните израстват по-отговорни, учат по-добре и се стремят към лидерските позиции. Потвърждава го и изследване, според което повечето американски президенти са били или първородни или единствени деца в семействата си.

Средното дете е миротворецът

То обикновено обединява членовете на семейството, винаги е лоялно, миролюбиво и общително. В личностните си отношения е предано и честно. Средните деца по-лесно откриват слабите страни на останалите, знаят къде да „натиснат“, когато е необходимо, и кога да направят компромис. И в детските, и в зрелите си години те ценят приятелствата си.

Най-малките са с ярко изразена индивидуалност

Изтърсакът често е най-креативен, но може да бъде и най-непослушен, да бъде бунтар и да изисква същото внимание, което е получавал първородният. Той лесно намира общ език с останалите и често се превръща в изкусен манипулатор.

Характерни качества на първородното дете:

- перфекционист;

- търси успеха и го постига;

- лидер;

- властна натура;

- отговорно;

- мотивирано;

- добронамерено;

- надеждно;

- внимателно;

- контролиращо.

Характерни качества на средното дете:

- адаптивно;

- независимо;

- добър събеседник;

- миротворец;

- общително и социално активно;

- възможно е да е непослушно;

- възможно е да се чувства самотно.

Характерни качества на най-малкото дете:

- общително;

- обаятелно;

- отзивчиво, дружелюбно;

- праволинейно;

- манипулатор;

- забавно;

- изискващо внимание;

- егоцентрично.

Характерни качества на единственото дете:

- уверено;

- отговорно;

- добронамерено;

- перфекционист;

- егоцентрично;

- преждевременно зряло;

- обидчиво;

- лидер.

Източник: goodhouse

Препоръчваме ви още:

Братя и сестри без вражди

Мамо, може ли да го сменим за кученце?

Как се отглежда дете с труден характер – 10 съвета

Автор: Валентина Вълчева

Когато преди шест години забременях с големия син, първата ми работа беше да прочета „библията” на доктор Спок, колкото да схвана, че от мен свястна майка няма да излезе при никакво положение. Това, естествено, ме хвърли в терзания и чувство за вина, а също и в страстно желание да се поправя навреме, т.е. по възможност преди още да е пристигнал щъркелът. И...

Ами то народът си го е казал. Пътят към ада е осеян с добри намерения. Е, моите добри намерения в крайна сметка ме доведоха до няколко знакови майчински групи във фейсбук, което на практика, ако се замисли човек, си е равнозначно по резултат. Слава тебе, Господи, размина ми се челният сблъсък с една конкретна група, занимаваща се с конспиративните теории относно архизлодеите-фармацевти, които от има-няма няколко века са си поставили за цел №1 заличаването на човешкия род от лицето на земята с помощта на най-разнообразни садистични средства – от абсолютното зло – ваксините, та до аналгина. Не че не ме интересува, ама като гледам, архизлодеите-фармацевти засега се справят повече от зле в осъществяването на коварните си планове, та реших, че това може да почака, докато проуча проблема с коликите и никнещите зъби.

И там разбрах, че доктор Спок си е направо едно щастливо безхаберно хипи в сравнение с някои нашенски майки. Така де! Какво ли пък може да разбира някакъв си там мъж от гледане на деца, бил той и педиатър. Особено пък ако е педиатър всъщност! За Бога, всеки знае, че педиатрите са праисторически вид, който няма хал хабер от модерните тенденции за отглеждане на деца. За какво ти е педиатър, ако си имаш на разположение някоя нашенска баба/леля/стрина, която всичко знае, всичко може и изобщо е извор на мъдрост, опит и вдъхновение?

Признавам си, допреди да попадна във въпросните групи, нямах идея колко съм невежа всъщност. Но човек се учи, докато е жив. Освен това установих, че съм наивна, неинформирана, безотговорна, малко по-мързелива, отколкото подозирах. А, да. Според една особено афектирана дама, находяща се в Кипър, ако не се лъжа, май се оказах и виновна за това, че мъжът ѝ изневерява под път и над път. Това, че аз съм във Видин нямаше никакво значение за нея.

Но да систематизирам накратко нещата, които научих!

• Ако детето ти вкуси нещо друго, освен кърма, преди да е навършило поне годинка, не ставаш за майка. Абе, не кърмиш ли поне три години, не ставаш и това си е.
• Ако вкуси нещо друго, освен кърма, преди да е навършило половин годинка, не ставаш не само за майка, ами за нищо не ставаш. Ама така е то, като социалните са там само за заплата!
• Ако детето ти яде храна от детска кухня, си мързел.
• Ако не му гладиш прилежно целия гардероб по два пъти на ден, си мързел и мърла.
• Ако му приготвяш домашни пюрета и манджи, си дребнава педантка с поведенчески проблеми.
• Ако му дадеш дори да зърне шоколад, вече си направо за прокурор.
• Ако при здравословен проблем питаш първо педиатър за съвет, си наивна. Всички знаят, че педиатрите са последните, които вдяват нещо от педиатрия. Та нали затова са майчинските групи – „за взаимопомощ”.
• Ако не си му ляла куршум, значи не те е грижа за безопасността му и не почиташ народната мъдрост и традиции. Също и ако няма червен конец, синьо мънисто, зелена детелинка, парченце от метеорит и нокът от прилеп. За осоляването трябва ли да споменавам?
• Ако реве, та се къса – ходжа, врачка, баячка! Няма такива филми като колики и зъби! Уроки са!
• Ако го оставяш да спи до теб, разглезваш го.
• Ако го оставяш да спи отделно от теб, не си достатъчно привързана.
• Ако го грабваш на ръце в мига, в който писне, пак го разглезваш.
• Ако го оставиш „да се нареве”, си безсърдечна твар, която не оценява благословията да е майка. Защо Господ дава деца на такива?
• Ако се оплачеш, че си уморена, виж горното!
• Ако се оплачеш, че умираш за сън, пак горното!
• Ако не ваксинираш детето си, си сектантка с промит мозък!
• Ако го ваксинираш, си глупачка с промит мозък! При толкова информация в Гугъл си е направо престъпление подобно невежество.
• Ако кажеш на другите, че си бременна, лош късмет!
• Ако не кажеш, същата работа, така че всъщност няма значение какво ще направиш! Все си е на карък работата.
• Ако пуснеш детето на ясла – засрами се! Искаш да се отървеш от него ли? М? Мързи те да се грижиш за него? Не ставаш!
• Ако не го пуснеш, ти си обсебваща перфекционистка, която съсипва крехката детска психика.
• Ако майчинството ти се струва кратко и зле платено, си неблагодарна. Имаш ли идея в Бангладеш как е?
• Ако не ползваш майчинство и/или не получаваш детски (да уточня – „деЦки” за онези, които все още вярват, че така се пише) надбавки, ти си предател на рода майчински. Тая държава ти е длъжна, не разбра ли?
• Ако имаш време за себе си – това маникюр, коса, не дай си, Боже, фитнес – заминавай в ъгъла да се срамуваш! Истинската всеотдайна, българска майка юнашка няма време за такива екстри, защото заспива, буди се и диша в полза на децата си. Ако намираш свободна минута, значи не правиш нещо както трябва.
• Ако не намираш време за горепосоченото, си мърла с лоша организация. Съжалявам! Не те бива особено, но има надежда.
• Ако не си извършила поне три църковни, още толкова друидски и поне два древноегипетски ритуала покрай първите шест месеца на детето, пак си е за срам. Ти българска майка юнашка ли си или к`во?!

И още, и още…

Мога да изброявам до безкрай уроците, които получаваш из групите за майчинство (и тези за ширещата се потресаваща неграмотност са само една незначителна част от тях). И в крайна сметка някак си така се получава, че дори малкото самоувереност, която евентуално си имала в началото, рухва като кула от карти пред напористата вълна от акъл, която те помита в мига, в който попаднеш там. След шест години практика съм стигнала до един-единствен неоспорим извод: майчинските групи може и на нищо да не те научат (даже е твърде вероятно), но със сигурност ще ти дадат ясна представа за устойчивостта на психиката ти. Там е като на фронта – оцеляват само най-силните. Или най-циничните.

(Всяка прилика с действителни лица е случайна и непреднамерена, разбира се.)

Препоръчваме ви още:

Какво научих от майките на София

Из групите на майките

Майчинските групи – полезни или вредни?

Мамешката мафия

Автор: Владислав Христов
Източник: binar.bg

„Има едни деца, които не са нашите деца. Всъщност те са деца на лошото стечение на обстоятелствата, на неглижирането, на бедността. И в крайна сметка се оказват ничии. Когато грешат, им е нужна помощ – и за тях, и за родителите им”.

Този текст е част от кампанията “За по-човечно детско правосъдие”. Инициативата е дело на Национална мрежа за децата – обединение на над 100 граждански организации, които работят с деца в цялата страна. Тошка Иванова е един от основните двигатели на комуникационната кампания.

Защо е нужно приемането на нов закон за детско правосъдие, който да замени сега действащия? Кои са нещата в стария документ, които го правят неработещ в съвременните условия?

Действащият Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни е на 60 години. В момента над 10 000 деца в България са потърпевши от мерките му, a една част от тях дори за провинения, за които възрастните не понасят наказания – скитничество, бягство от дома, просия, кражба на хранителни продукти.

Най-сериозното наказание е лишаване от свобода, което в някои случаи се прилага за незначителни провинения – кражба на сладолед или на футболно списание например. Примерите са истински. Подобни истински истории са станали повод и за визиите, част от рекламната кампания – серия със сладолед, бонбони и шоколад.

Често децата са задържани зад стените на интернатите за твърде дълъг период от време, а понякога и като форма на „защита“, какъвто е примерът с Дарина (името е измислено).

Като тийнейджър Дарина става жертва на трафик с цел сексуална експлоатация. През 2012 г. е настанена в кризисен център, в който остава за една година – четири пъти над препоръчителното. През 2013 г. местната комисия за борба с противообществените прояви предлага пред съда Дарина да бъде преместена в интернат, за да бъде защитена от сексуално посегателство.

Дни преди преместването Дарина прави опит за самоубийство. След излизането ѝ от болница е настанена в интерната в село Подем, където прекарва 3 години от живота си. И прави пореден опит за самоубийство.

Дори и само този случай е показателен. Дарина е жертва. За да бъде защитена, жертвата е лишена от свобода, докато тези, които са я склонявали към проституция, остават неосъдени.

През 2016 г. Министерството на правосъдието изготви нов проектозакон за детско правосъдие, който от години се прехвърля между министерствата като горещ картоф, без никой да поиска да се ангажира с реални действия.

В новия закон се предвижда интернатите да бъдат затворени, а наказателните мерки да бъдат адекватни на деянията. Да се работи професионално с децата с проблемно поведение и с техните родители, да се прилагат средствата на възстановителното правосъдие.

И да, нищо няма да се промени само с приемането на нов закон. Новият закон би бил първата крачка, с която реформата в детското правосъдие може да започне. И в момента има изключително съвестни и човечни хора, които ежедневно работят с децата, а системата не позволява да им бъдат от максимална полза.

Една немалка част от децата, извършили “противообществени прояви”, са били подтикнати за това от родителите си. Как може да бъде контролиран този процес?

На първо място е важно разбирането, че децата с противоправно или проблемно поведение са преди всичко жертви – на средата, на най-близкото им обкръжение, на обстоятелствата в живота им. Когато дете извърши нещо нередно, то дава сигнал, че с него се случва нещо – това е вик за помощ. Щом дете се държи агресивно в училище например, твърде е възможно то да отреагира проблем в семейството си или нещо друго, с което не може да се справи. И в този момент отчаяно има нужда от подкрепа.

Промяната в поведението може да се случи само с ангажиране и работа с тези деца и с родителите им, а не с изключването им или със затварянето им в институции. За да бъде работата с детето ефективна, тя трябва да е насочена и към средата му – родители, местна общност, училище.

Проблемът е комплексен и изисква и комплексни мерки. В огромна част от случаите родителите на тези деца също имат нужда от подкрепа, с тях също трябва да се работи. В момента има и разработен сайт с ресурси в помощ както на деца и родители, така и на възпитатели и други специалисти, работещи с деца.
Как държавата може да осигури справедлив процес, достъпна и качествена правна помощ за деца?

Има европейско законодателство, с което България е длъжна да се съобрази, като например Директива ЕС/800/2016 относно процесуалните гаранции за децата, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателнoто производство. Там механизмите са ясно разписани.

Децата с проблемно поведение стават жертви на неадекватни възпитателни мерки. Кои според теб са адекватните мерки?

За да си отговорим и ние на този въпрос, направихме социален експеримент. Събрахме родители и им зададохме няколко въпроса – как биха реагирали при провинения на децата им – ако примерно откраднат дъвки, или избягат от вкъщи, или ако ударят друго дете.

Отговорите бяха различни, но като цяло ги обединяваше едно нещо – всички родители разбираха, че е важно да говорят с децата си и да ги научат на това кое е правилно и кое е грешно, къде минава границата. И разбираха, че най-удачният начин това да се случи – децата да разберат и осмислят казаното, е когато го направят с нужното внимание и грижа към тях.

Родителите, които се включиха в експеримента, бяха хора с различни разбирания и различен социален статус, но всички споделяха виждането, че за децата е важно да се ориентират в това кое може и кое не, кое е правилно и кое грешно, и че това се случва най-добре с подкрепа и обяснение, не с наказание.

Какво се случва с децата след настаняването им в интернат, кои истини се премълчават?

Голяма част от децата са неграмотни, въпреки че интернатите са със статут на училища. Материалните условия са много лоши, а настанените деца се чудят какво да правят с времето си. Често има насилие между тях.

Ще се промени ли положението, ако интернатите бъдат закрити? Кои са алтернативните места, в които могат да живеят децата?

Със закриването на интернатите положението няма да се промени, ако се спре дотам. Закриването на интернатите е първата стъпка, след нея започва истинската работа – адекватна и професионална помощ за децата и семействата им, работа в общността, превенция, разкриване на центрове, в които децата да бъдат настанявани при по-човешки условия и с тях да се работи с професионалисти.

В един интернат може да бъдат събрани много деца, а с тях да работят възпитатели, които често са без специализирано образование и не са подкрепени.

Вече има създадени центрове за права на децата в четири града. Те не са институции за настаняване, а оказват професионална (социална, терапевтична и правна) помощ и съдействие както на децата, така и на техните родители.

Със сигурност има много какво да се желае и много неща, върху които да се работи, но все отнякъде трябва да се започне. А докато законът продължава да е същият, няма как да очакваме мерките (и резултатите) да бъдат различни.

Водеща снимка: Светослав Куцаров

Препоръчваме ви още:

За по-човечно детско правосъдие

Има ли наказанието алтернатива

Кога наказанието е ефективно?

Автор: Мая Цанева

Както може би знаете, моето семейство е „чукча писател и чукча читател“. Аз пиша (очевидно), говоря много по телефон и понякога по медии. Мъжът ми е адвокат и също много пише. И много говори. Многооо. Затова не се учудихме, че детето ни проговори и не спря. Той е виден „Защотко“, който често ме кара да се чувствам като ученик, изправен на дъската в час по физика. Добре че баща му е бил отличник по този предмет, и по химия, и по история, и е син на инженери. Аз съм отличник по „измислици-премислици“.

Напоследък Митко е любопитен на две напълно различни теми: Космос и остаряване и смърт. Двете ги меша постоянно. Баща му тъкмо му е обяснил как се изстрелва совалка и как астронавтите са стигнали до Луната, и изведнъж малкият ме поглежда втренчено и пита: „Мамо, каква звездичка ще станеш, когато умреш? Как ще ме познаеш отгоре?“. Мъжът ми се оттегля от разговора и аз подхващам деликатната тема, така че да му изясня, че:

1. Скоро няма да ставам звездичка или астероид, дори и жива звезда няма да бъда.

2. Всички хора, които се обичат, остават в сърцето ти и винаги се разпознават.

Упражнението се повтаря няколко пъти, като жертви на малкия любопитко за края на битието станаха и баба му, и дядо му. Тях той директно попитал: „Ти кога ще умреш?“. Добре че и двамата имат здрав разум и силно сърце, че да отговорят адекватно на малкото, невинно русо дете.

Това не е единствената тема за разговор, която изисква комбинация от отлични познания по история/физика/химия/биология и въображение, с която се справяме ежедневно. Наскоро синът ни се захвана сериозно с рисуване. Пояснявам – той казва: „Нарисувай ми кораб!“ и един от двамата му родители се опитват да надминат и най-големите майстори на илюстрации. Но често корабът/совалката/къщата върви в комплект с история. Представете си мен, майка, скарана с механика и история, която рисува и обяснява абордаж на пиратски кораб, докато синът й я препитва по цялото устройство на плавателния съд, състава на екипажа и съответните огнестрелни оръжия. Е, да, четохме за пиратите, но кой да запомни всичко това… Тогава мама съчинява… Съчинява така, че на следващия ден бащата гледа неразбиращо, когато малкият го пита защо Дългият Джон е взел трима пленници от „Санта Мария“ и къде е заровен диамантът Хоуп от „Титаник“.

И ако това ви звучи забавно, стимулиращо ума и въображението на родителите, нека ви разкажа за моята най-любима тема за разговор. Тя е: „Защо трябва да ходя на детска градина?“. Пояснявам, че и тримата нямаме проблеми с градината, и синът се чувства добре с приятелите си в групата. Неговият проблем е по-скоро екзистенциален - защо да ходи на градина, а да не си стои вкъщи. Първо подходихме прагматично към темата. Баща му обясни, че мама и татко работят, за да изкарат пари за играчки и бонбони за него. Той ни помага, като ни оставя време за работа, тоест - ходи на градина. Това обяснение не го задоволи и Митко отново попита защо всеки понеделник всички отиваме на работа. Аз се намесих с втора теория, базирана на желанието му да е голям. Голям, голям, във втора група...

„Ето виж, вече си голям, и също като нас си имаш работа. Баща ти си има кантора, мама работи, ето и ти се учиш, рисуваш кораби и строиш къщи във ВТОРА ГРУПА!… Леле, колко си пораснал! Ех, и аз да имах като твоята работа!“ Митко беше на косъм да повярва на историята ми, когато ме попита изпитващо: „А вие спите ли следобед?“. Аз въздъхнах и казах: „Не, защото не си изяждам десерта на обяд. А ти - твоя?“

Препоръчваме ви още:

Корона от любов

Лоши работи

Мамо, може ли да го сменим за кученце?