Мнението на един детски психотерапевт за това какво може и какво не може възпитанието

Понякога влизам в ролята на Капитан Очевидност, който замислено казва: „Не ви ли е хрумвало, че водата в морето е солена?“

Родители на деца от всякаква възраст непрекъснато ме питат как да направят така, че детето им да престане да бъде „ненормално“ и да стане „нормално“.

Той е страхлив и срамежлив. Как да направя така, че да бъде активен и жизнен, да може да се опълчи на най-силното момче в класа?

Той е активен и агресивен, как да заобича четенето и да престане да се бие?

Не обича да е пръв, предпочита да е в сянка, как да го възпитам като лидер?

Завира се навсякъде и непрекъснато му се случва нещо, как да го направя по-внимателен или поне не толкова опасен за себе си?

Бои се от насекоми, какво трябва да направя, за да изчезне този страх?

Не обича спорта, как да го накарам да прояви интерес?

Яде само банани и шоколад, как да го накарам да хапне броколи?

И така нататък.

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Всеки път, много внимателно (защото все пак съм детски психотерапевт) отговарям: „Никак.“

Никак.

Никак.

Никак.

Струва ми се, че във всички тези случаи е най-добре да си представим, че в дома ни са подхвърлили извънземно. Да допуснем, че има зелена кожа, покрита с нежни люспи, осемдесет пипала и се храни с ябълкови огризки. Или има гъста лилава козина, очите му са разположени на краката и обича да хапва боя за обувки. Или лети и от време на време може да става невидимо.

И няма никакъв смисъл да подчинявате извънземното на нормите си, защото норми за извънземните не съществуват. Но има много смисъл в това да проучите какъв точно вид извънземно ви се е паднало. Иначе може да пропилеете времето си в опити да боядисате лилавата му козина в зелена, а после тя отново да порасне същата.

Подчинявате живота си на опити да измените структурата на личността, като се опитвате да научите този с пипалата да лети, а летящият да дълбае тунели под земята. И в крайна сметка всичко, което ще получите, е надгробна плоча с надпис: „Благодаря на Бог за моя непокорен дух“... както е казал поетът.

В примера с извънземното особено ясно се забелязва, че скромната, но осъществима задача е да го адаптирате към света дотолкова, че да запомни, че котката не бива да се яде и трябва да пресича на зелено. И по възможност да приспособите околния свят към него, за да смекчите удара, а не да го подсилите. Нека бъде готово за момента, в който пред него ще се разтвори бездната на отношенията със съучениците и учителите, с тъщата и свекървата и т.н.

Може да коригираш поведението, но личността - НЕ.

А поведението понякога наистина има нужда от коригиране, честно казано. Не бива да чакаме, докато от симпатичния драскащ и хапещ мъник се пръкне Непознатият, който тероризира семейството и класа си.

(Друг, винаги интересен въпрос, е доколко е възможно да се коригира поведението, но може и да се изненадате.)

Няма как да се получи от алчния да направиш щедър (а и алчността невинаги е лошо качество, може да е алчност за знания). Не можеш от страхливеца да направиш лидер, от лидера – тих мечтател, от мечтателя – спортист и т.н. Понякога е възможно нещо да се израсте с годините, кората на големите полукълба съзрява бавно, до 20 години все още има надежда. А понякога нищо не се израства.

И така бавно се доближаваме до още една ужасно трудна родителска задача - мръщейки се, да се примирим, че детето винаги ще ни разочарова в нещо. А с времето това разочарование ще нараства правопропорционално. Но разочарованието от детето е нещо, което е много сложно да признаем в днешно време, не е като да го изтърпим някакси.

Затова продължаваме да се питаме все пак - как да направим така, че да не е същото…

Препоръчваме ви още:

Веднъж убих един писател

Правилата не са по-важни от детето

Да не изгубиш лицето си

Автор: Лени Чомполова

Почти на всеки се е налагало, по една или друга причина, да вземе детето (децата) със себе си на работа. Я градината е в ремонт, я го (ги) е  болял коремът сутринта, я още сто и две причини. Случвало ми се е и на мен. Много пъти за последните петнадесет години.

Притеснявала съм се, въпреки милото отношение на повечето колеги. Децата стоят кротко, рисуват си нещо или пък аз им задавам задачки и те като по чудо ги изпълняват без да протестират. Не се крещи, не се вика и не играят с футболна топка из офиса. Познавам децата на доста колеги. И те са същите. Стоят си дечурлигата, зяпат си филмчета, драскат си нещо. Държат се с разбиране, не досаждат и не пречат на никого. И е хубаво да ги гледаш, нищо че имаш някакви безброй досадни задачки за решаване.

Детето има право на всякакви чувства,
но не и на всякакво поведение

Какво се случва обаче, когато някой началник реши да си доведе децата в офиса. Ами не е същата картинката. Тогава всеки един заточеник-служител е длъжен да понася крясъци, писъци, скимтене и тръшкане, съпроводено от няколкочасово тупкане на футболна топка. Няма рисуване, няма филмчета. Има състезание по най-бързо преминаване през офиса на стол с колелца. Забавно е, не отричам. Аз винаги съм искала да го направя. И моите деца също, и тези на колегите. Ама нито аз го направих, нито колегите, нито децата ни. Тридесет човека, от които се очаква да свършат някаква работа, едновременно с това трябва и да обръщат внимание на дребното човече. Да му сипват вода, да му търсят бонбони, солети и забавления, защото татко му е на среща, а пък татко му е началник. Ами правят го хората. Не им е много драго, ама го правят. Аз - не. Не защото ми е криво детето, а защото му е криво възпитанието. А пък хич и не съм длъжна, нали?

Препоръчваме ви още:

Слънчице или Кралят Слънце

Детето не чува!

Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета

Автор: Ива Христова

„Много често ли става, Шаци?“ - е въпросът, който вече близо 16 месеца си задаваме един на друг всяка сутрин с Павел, понякога дори без „добро утро“. Знаех, че недоспиване ще има и е фаза, която ще отмине, но никой не може да ти каже колко дълга ще е тя. Ставаш през нощите, сменяш памперси, гушкаш и целуваш малкото човече, което буди в теб неподозирано силни чувства, и пак се опитваш да заспиш до следващото ставане след 2-3 часа, при късмет.

Нашият син Кристиан е дълго чакано и мечтано дете. След двете чертички на теста, тичахме до аптеката за нови тестове и след това за още няколко „за всеки случай“ и когато всички те, без съмнение, показаха “сбъдната мечта“ ние отидохме и на лекар. Може би и до Германия щях да скокна, ако имаше и прашинка съмнение. Трябваше да знаем със сигурност, неуспешните месеци преди това ни деформираха малко или много.

В родилното, първото нещо, което Павел каза след появата на малкия, беше: „Шаци, има твоите устни.“, и повярвайте ми, до ден днешен нямам идея как му е хрумнало тогава. Устните на Крис са същите като на баща му. Подозирам, че ако беше казал нещо по-различно обаче, щях да се обърна и да го удуша с последните ми останали сили.

Всички първи малки постижения – стъпчиците, които извървяхме заедно тримата, бяха в синхрон и безкрайно лесни. Лесни и забавни, докато не започнаха да излизат зъбоците и нещата загрубяха. Крис си остана същото златно дете, но малко пообострен, къпеше се в лиги (както сестра ми казва „жива вода“) и гризеше всичко, до което можеше да се докопа. Сърбяха го венците и му беше много дискомфортно. Дългият и дълбок сън изчезна и ние започнахме да търсим начини да му помогнем и облекчим симптомите. Имахме график с дежурства и се редувахме със ставанията, но в един момент Павел беше този, който първи чуваше дребния и ставаше. Само той, недопустимо беше. Двама са в това пътешествие, рамо до рамо, двама споделят хубавите и лошите моменти. Трябваше ни ново решение, защото моята мила половинка, човекът-скала до мен, започна да се изтощава, да се обостря и той, а с двама нещастни мъже в къщи, нямаше да завърши добре тази история.

Защо никой не ме предупреди?

Графикът с дежурствата не работеше, изоставихме го и се пуснахме по течението. Първият събудил се става или бута другарчето да покрие разходката до детската стая. Сега сме отново в синхрон, близо 16 месеца по-късно, този от нас, който е ставал повече през нощта, спи до късно (9 ч.). Закуската и играта в 6:30 поема този, който през нощта е имал по-здрав сън. Сутрините все още се питаме един друг кога сме ставали с тайната надежда, че един ден ще спим и тримата дълго и без прекъсване. Най-доброто предстои, както казва сестра ми - майка нинджа, отглеждаща две момчета.

Искахме по-бързо да мине тази фаза на чудесата и затова дните ни минаваха в дълги разходки навън, бебеносехме Крис и двамата с Павел, той спеше гушнат или гризеше силиконови гризалки. Доста добре ни се получаваше, докато не проходи и изведнъж всички камъчета и пръчици трябваше да бъдат разгледани отблизо, най-хубавите се прибираха с нас в къщи.

Благодарение на многото безсънни нощи и неволите през тази фаза, на огромния стремеж да помогнем на нашия малък наследник, ние успяхме да реализираме две нови мечти. Аз свалих 13 излишни килограма, трупани грижливо през годините и тримата стартирахме нов бранд гризалки.

Това е първата му книжка, успя така внимателно да я „прочете“, докато аз му намеря нещо наистина подходящо за гризане.

19 изстрадани зъба и един последен от млечната поредица на път - съвсем скоро ще започнем нова страница. Крис тръгва на ясла от септември.

Най-доброто предстои!

Препоръчваме ви още:

Какво научих, докато бях баща в майчинство

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

20 неща, които новородените биха ни казали, ако можеха да говорят

Автор: Мария Пеева

Моят тийнейджър, както и много други хлапета на неговата възраст и по-малки, е постоянно с телефон в ръцете. Ако не си чати с приятелите, то чете нещо или гледа клипче, или играе. Телефонът е в ръцете му от мига, в който отвори очи, докато заспи. Оставя го за малко, но бърза да се върне към него.

Мисля, че е пристрастен и мисля, че не е единствен. Срещаме се с няколко семейства това лято, сред които и семейства с деца на неговата възраст, включително негови приятели. Дори когато са заедно на почивка, на плажа или вечер, те са постоянно с телефоните. Говорят си, а междувременно си пращат видеа за споделяне или си показват мемета.

Баща му предложи да се обзаложат, че няма да издържи 24 часа без телефон. На втория час басът се видоизмени в “По две минути на час, само защото следя футболните трансфери и трябва да съм информиран”. След още два чaса двете минути станаха на десет. На шестия час тийнът ми се отказа от залога.

Истината е, че не мога да се боря с това. Устройствата са част от живота му - дали ще е телефонът или компютърът, или айпадът, няма значение. Той държи да има постоянна връзка с мрежата. Иначе се чувства зле. Това ако не е пристрастеност, не знам какво е.

Единственото, което бих могла да направя, е да настоявам за някои правила и известна структура в деня му. Достъпът му до интернет няма да бъде ограничен, нито ще му взема телефона, нито ще го наказвам или заплашвам. Тези методи не работят изобщо, особено пък след една определена възраст. Но като родител, който се грижи за него ежедневно и поддържа домакинство, имам право на определени изисквания към сина си и това е справедливо.

Имат ли децата право на лично "виртуално" пространство?

Ето какво реших, че е съвсем нормално и честно да искам от него всеки ден:

1. Да си оправи леглото и стаята, да се измие, облече и закуси, преди да вземе телефона в ръце.

2. Да отдели поне два часа на ден за физическа дейност - без значение дали е да порита топка с приятели, да кара колело или да отиде на басейн.

3. Да чете книга по негов избор.

4. Да разходи кучетата.

5. Да вечеря с нас, когато си е вкъщи.

Ясно ми е, че за поколението на сина ми поведението му е съвсем приемливо. На всичкото отгоре той е чудесно момче, изключително умен, с амбиции и мечти, отговорен и любознателен. Пубертетът му е съвсем поносим, може би защото му даваме достатъчно свобода, за да не изпитва нужда да се бунтува. Той е дете, за което всеки родител мечтае. Оценявам всичко това. Не искам да разруша доверието помежду ни с безкрайни спорове дали е пристрастен, дали това е нормално, щом "всички са така" или вредно, защото "ние не бяхме така едно време".

И все пак ситуацията с устройствата ме притеснява. Имам чувството, че виртуалният свят на детето ми все повече се слива с реалния и в един момент той ще изгуби ясните им граници.

Когато поговорих с него и му казах, че имам определени изисквания, той подскочи. "Сега какво, режим ли ще ми правиш? Малко съм голям за това." Обясних му изискванията си. Явно в първия момент си беше представил нещо далеч по-драстично, защото тези пет простички правила прие добре. И сега нещо, което ще ви впечатли. Каза ми: "Добре, но искам да видя, че и ти го правиш. Ти също не прекарваш всеки ден два часа в спорт и разходки, когато си в София, нали така? Освен това много често грабваш телефона, още преди да си пила кафе. Така че ако тези правила важат за мен, трябва да важат и за теб." И знаете ли, детето е право.

Стиснахме си ръцете. Забелязвам, че спазва моите изисквания и дебне зорко дали аз също ги спазвам. А аз на свой ред спрях да му правя постоянни забележки за телефона. Опитваме се да спазваме нещо, което наричаме "интернет" хигиена. Защото времената са други наистина, но човек все така се нуждае от движение, въздух и реално общуване с хората.

Ще се радвам да споделите и своя опит.

Прочетохте ли Ти можеш?

Вижте и Пубертетът - неизбежното зло.

Още по темата за устройствата и интернет адикцията:

Какво е Синдром на електронния екран

Смартфон за детето

Новите технологии

Някой ден ще отида на морето с изящна плажна чанта на рамо. В нея ще има само кърпа, слънцезащитен крем и любима книжка. Ще се излегна на шезлонга и ще чета, чета, чета, колкото си искам. От време на време ще прекъсвам четенето, за да поплувам. Ще доплувам до вълнолома, ще седна и ще потопя краката си в мрачните дълбини на морето, а мислите ми ще летят в небето, заедно с чайките.

Някой ден ще имам много светли дрехи. И ще ги нося. Няма само да отварям шкафа, за да се убедя, че са там и да ги пренебрегвам. Ще обличам белите си поли, светлите си джинси, нежносините рокли. Ще излизам от къщи красива и елегантна. И ще се прибирам по същия начин у дома, дори след най-изтощителния ден.

Някой ден ще приготвя за вечеря това, което аз искам. Ще седна и ще си изям всичко. Отначало докрай, без да скачам ежеминутно по някакъв супер важен повод. Дълго и съсредоточено ще дъвча, както ни съветват всички диетолози по света, за да усетя вкуса на храната, да му се насладя, докато съзерцавам плуващите зад прозореца облаци.

Някой ден ще отида на всеки концерт или семинар, който ми харесва, без да питам и да се договарям с другите месец предварително. А просто така – днес съм разбрала и съм отишла! Или пък отдавна съм си купила билети и едва съм дочакала да отида. С изправен гръб и съвест, която не ме тегли в обратната посока.

Някой ден ще свикна да се разхождам без причина, с празни ръце, без да нося седмичния запас от закуски в раницата на гърба си. Няма да има нужда да тегля, нося и повдигам. Ще нося само себе си. Е, и модерната си дамска чантичка.

Някой ден…

Със сигурност си млада майка, ако...

А засега бягам към морето с дъщеря си в количката, с подскоци догонвам сина си, който се носи с велосипеда си отпред. Мъкна със себе си седмичния запас провизии, ако се наложи да излезем за повече от два часа.

Отварям гардероба, гледам с умиление своите светложълти панталони и избирам старите джинси (все едно, след пет крачки дъщеря ми ще поиска на ръце). Въздишам по поредния концерт, на който няма да отида и това лято. Ям тайно непозволеното на децата. И преглъщам, без да дъвча, обяда си между: „Мамо, искам още един сандвич!“ и „Мамо, искам вода!“.

Но някой ден всичко ще бъде различно. Мечтите ми ще се превърнат в реалност. Въпрос на време.

И тогава, понесена на вълната на своята свобода и всепозволеност, разхождайки се в лятната вечер някъде край морето, с леката си плажна чантичка, ще срещна изнервената майка на две или може би три деца. Майка, натоварена с количка, ролери, слинг и храна за цял полк. Ще се приближа до нея, ще надникна в зачервените й от недоспиване очи и тихо ще й кажа: „Ей, погледни ме. Аз оцелях! И ти ще оцелееш! Знам го с абсолютна сигурност. Всичко това ще отмине много бързо и ти ще се разхождаш свободно във фееричната си рокля!“

Тя ще ме погледне недоверчиво и ще ми отвърне с поглед: „Какво знаеш ти, наспалата се жена, за моя живот?“, и ще ме отмине, носейки почетната си вахта.

А аз… Дълго ще гледам след нея и с изумление ще усещам как адски силно ми се иска някой да дошляпа до леглото ми и да се сгуши в мен с ръка под пухкавата бузка. Или да озвучи целия плаж с викове: „Мамо, виж как плувам!“. Или да ме изненада в гръб с въпрос: „Ще има ли днес нещо вкусничко, мамо?“, разбира се, в най-неподходящия момент…

*Авторката на текста Марина Линда е блогър, майка на две деца

Препоръчваме ви още:

Защо е уморена мама

Постойте с младата майка

За мамнезията и други отклонения

Защо позитивното мислене може да ни направи нещастни

 „Усмихни се! Имаш рак!“ – привържениците на позитивното мислене предлагат да се отнасяме към всяка, дори и към най-тежката, житейска ситуация като към подарък. Тази постановка днес се е превърнала в мото на всеки успешен човек – каквото и да се случи, не се отчайвай. Но позитивното мислене има и обратна страна: като си забраняваме негативните мисли, ние може да се окажем в задънена улица.

Позитивното мислене е в основата на днешната приложна психология. Нейна родина е САЩ. Свикнахме с безкрайните тренинги на популярни коуч специалисти, които прииждат откъде ли не, основно, за да продадат книгите си. Макар все още на гребена на вълната у нас, позитивната приложна психология вече има сериозни противници другаде. Един от тях е журналистът и имунолог Барбара Еренрайх.

Трябва ли да бъдем позитивни на всяка цена?

В книгата си „Усмихвай се или умри: как позитивното мислене направи Америка и света по-глупави“ («Smile or Die: How Positive Thinking Fooled America and the World» ) Еренрайх си спомня, че когато й открили рак на гърдата, някои нейни познати съвсем сериозно я посъветвали да не губи оптимизма си и дори да приеме състоянието си като „подарък“, който ще й отвори очите за нови възможности.

„В интернет получих предложение да ми изпратят розово плюшено мече. Изведнъж усетих, че не ме е страх да умра, но идеята да умра с розово мече в ръка, ми беше непоносима.“, спомня си авторката.

Вярвайте и ще ви се въздаде

Еренрайх пише, че позитивното мислене се е зародило в Америка, в края на 20-и век, в отговор на идеологията на протестантството. Според идеите на протестантите, Бог е предначертал спасение само за тези, които упорито и успешно се трудят. Но какво да правим, ако нашите дела не вървят толкова успешно като при другите? Изходът бил намерен, привържениците на движението „Ново мислене“ обявили, че тъй като Бог е добър и желае на хората добро, спасението е възможно, трябва само да бъдеш оптимист.

Постепенно културата на позитивното мислене добила светски характер и много от идеите й станали част от техниките за мотивация. В различни тренинги за личностно израстване се използват упражнения като визуализацията например: за да дойде успехът при вас, трябва ясно да си представите неговите атрибути (да нарисувате мислено картина на идеалното работно място, щастливото семейство, добре обзаведения дом).

Според закона на привличането, ако мислите позитивно, в крайна сметка ще привлечете благополучието. Барбара Еренрайх с ирония отбелязва, че мотивационните семинари в някои големи компании са започнали да приличат на религиозни ритуали, от рода на хорово изпълнение на химна на компанията или повтаряне на слогани по маниера на будистките мантри. Какви са упреците на Еренрайх към проповедниците на позитивното мислене?

Те придават твърде голямо значение на мисленето, забравяйки действието. Като се фиксираме върху позитивните моменти от реалността, ние действително можем да повишим самооценката си и да не допуснем мрачните мисли да ни изкарат от равновесие. Но могат ли в крайна сметка мислите да привлекат към нас това, което искаме?

„Бяха направени много опити тази теория да бъде научно доказана - пише Еренрайх – но ние знаем, че главата ни не е в състояние да „привлече“ към себе си хладилника, който сме харесали в магазина например. Силата на теоретичното привличане е толкова малка, че може да бъде отчетена само на ниво квантова физика. Не ви ли се струва забавно, че квантовата физика по някакъв начин се превърна в оправдание за шарлатанството и издевателството над цялата наука?“

Те се откъсват от действителността. Забраните срещу негативното мислене може да доведат до това да игнорираме тревожните сигнали от околния свят. Като пример Еренрайх споменава финансовата криза от 2008 година и многобройните банкрути на големи компании. Техните ръководители не желаели да слушат предупрежденията на експертите си, които твърдели, че рисковите им решения ще имат сериозни последствия. Понякога дори ги наказвали за негативната им нагласа.

Разбира се, ние можем да бъдем общителни и активни, да чувстваме единението си с останалите, но сме програмирани да бъдем бдителни и наблюдателни. Точно тези качества са ни помогнали да оцелеем. Предците ни не са казвали: „Всичко ще бъде наред, не се притеснявайте, че клоните на този храст подозрително мърдат.“ Хората, които са оцелели, са крещели: „Бягайте! Това е леопард!“

Привържениците на позитивното мислене игнорират своите чувства и чувствата на другите. Нашите емоции са вътрешният индикатор, който отразява отношението ни към даден проблем. Отказвайки да признаем правото си на тъга, гняв, страх, ние не преставаме да ги изпитваме. Просто лъжем себе си и постепенно преставаме да разбираме какво в крайна сметка усещаме в една или друга ситуация. Това не само нарушава равновесието ни, но пречи да оценим адекватно обстоятелствата и да вземем самостоятелно решение. Така се превръщаме в роби на оптимизма.

Според Еренрайх, забраната върху негативните емоции, вместо да подобри душевното ни състояние, често има обратен ефект – води до самобичуване и самоунищожение. Обвиняваме се за всичко лошо, което ни се случва, включително и за обстоятелства, на които не бихме могли да влияем. Сякаш са се случили, защото не сме били достатъчно позитивни.

Вместо този изтощаващ оптимизъм Еренрайх предлага да гледаме трезво на живота, да приемаме както хубавото, така и лошото, и преди всичко да приемаме емоциите си: „Да, аз съм против позитивното мислене, но не оправдавам унинието, песимизма, негативизма или депресията, те също могат да ни откъснат от реалността. Аз предлагам радикално решение – реализма. Просто опитайте да разберете какво се случва по света и да промените това, което ви пречи или влияе пагубно на живота ви.“

Да мислим за лошото също е важно

Психологът Фридър Ланг и неговият екип от университета в Ерланген-Нюрнберг провели един продължителен експеримент – как песимизмът и оптимизмът влияят на продължителността на живота. Резултатите били неочаквани.

Изследователите открили, че сред хората в напреднала възраст (над 65 години) по-дълго живеели тези, които виждали реалността по-скоро в мрачни краски. Критичното им отношение към действителността ги заставяло да проявяват повече бдителност, да са внимателни в действията си, разумно да планират живота си. В крайна сметка те се грижели повече за здравето си и спокойно се отнасяли към случващото се.

Ланг не е единственият, който е обърнал внимание на връзката между негативното мислене и предпазливостта. Психологът Хари Клайн е създал упражнение, което се използва в много американски компании. Какво представлява то?

Мениджърът събира екипа си и обявява: „Имам лоши новини. Проектът ни се провали. Къде се издънихме?“ Подобно начало предизвиква у събралите се недоумение, защото проектът дори още не е стартирал. Всичко е инсценировка. В хода на обсъждането всеки предлага своето тълкуване на ситуацията и посочва рисковете. След като събира информация за всички възможни рискове, екипът решава как може да ги отстрани в реалния живот и да избегне провала.

Това упражнение може да се използва не само в деловата, но и в други сфери на живота. Например, мислейки за отношенията с партньора си, можете да си представите, че сте се разделили. Защо би могло да се случи? Как да направите така, че да не го допуснете? Или пък, планирайки ваканцията си, да се съсредоточите не само върху приятните моменти, но и върху възможните проблеми – как да действате, ако загубите документите си, ако ви нападне вирус и т.н.

Вярата в силата на позитивното мислене крие в себе си опасност. Тя може да ни попречи трезво да оценим възможностите си, действията си и това, което се случва с нас. Разбира се, важно е да можем да запазим самообладание. Но е важно и друго – да разберем, че всяко чувство е сигнал от организма ни. Ако го отхвърлим можем да загубим контакта с истинските си потребности и желания.

Източник: Psychologies

Препоръчваме ви още:

СУПЕРБЕБЕТАТА НЕ ПЛАЧАТ

FUCK CANCER

Възпитаничката на Харвард, психиатърът и професор от Университета в Британска Колумбия Шими Канг смята, че главната задача на родителите е не да контролират, а да насочват детето си. В книгата си „Пътят на делфина“  тя разказва за различните стилове на възпитание и обяснява защо да си родител-делфин е най-добрият вариант.

Веднъж Шими Канг возела сина си на урок по пиано, а той уморено я помолил да се приберат вкъщи и да поиграят. Майката разбрала, че с всички занимания, спортове, лагери превръща шестгодишния си син в натоварен с ангажименти мъж. Шими се сетила за авторитарния стил на възпитание описан от Ейми Чуа в книгата „Бойният химн на майката тигрица“, в която авторката с гордост разказва как по време на уроците по пиано не разрешавала на детето си да ходи дори до тоалетна. Шими решила, че не иска да е тигрица, обърнала колата и изпълнила желанието на сина си да пропусне урока.

Родителите на Шими Канг емигрират в Канада от малко индийско село. Хора без образование, те не могли да помогнат за постъпването на дъщеря си в медицинското училище, когато е на 19 години и в откриването на благотворителния й фонд, когато е едва на 21. Затова пък успели да я възпитат да вярва в собствените си възможности. Шими Канг не само преподава в университета, тя е създател на детска програма за психично здраве във Ванкувър. Повече от 10 години всеки ден общува с деца, тийнейджъри и с техните родители.

Дзен възпитание

Тигри, медузи и делфини – трите типа родители

Родителите тигри

Те са авторитарни, убедени, че знаят всичко. Налагат правила, дават оценки, не предоставят избор и не водят преговори. Родителите склонни към хиперопека също са авторитарни. С намесата си в живота на децата те ги лишават от възможността да се учат от собствения си опит и грешки. Затова при децата-тигри липсват самостоятелността, мотивацията и независимостта.

Родителите-медузи

Те са в другия край на скалата. Не влизат в спорове, не уважават правилата. Когато е нужно да се намесят, не са в състояние да видят истинските проблеми; опитват се да останат приятели с детето, поощряват поведение, което води до неприятности. Децата-медузи порастват безотговорни, нямат навици за комуникация, импулсивни са, не признават авторитети.

Родителите-делфини

По мнението на Канг това е повече от стил на възпитание, това е по-скоро философия и начин на живот. Родителите-делфини установяват точни и ясни правила, показват посоката, аргументират се, разсъждават, обсъждат с децата си важните за тях проблеми, отворени са за емоционалните им потребности (не подкупват, не налагат). Децата-делфини порастват способни да постигнат успех в живота и кариерата в условията на съвременния живот.

Не убивайте детските мечти

Защо 21-и век е времето на делфините

От 2000 година, в повече от 70 страни се провежда тестът PISA, който оценява грамотността на учениците и умението им да прилагат знанията си на практика. Ако погледнем резултатите от 2009 година, можем да видим, че страните, в които е на почит стилът на родителите-тигри (Китай, Сингапур, Корея, Япония, Тайван) са с най-добрите резултати по естествени науки, математика и четене.

Прави впечатление обаче, че Финландия, която заема лидерски позиции по два от параметрите, е със система на обучение и възпитание, коренно различна от азиатската. Финландските деца постъпват в първи клас не по-рано от 7-годишни; в училище се поощряват творческите игри; имат малко домашни и през първите шест години нямат оценки. Образователната система на Финландия е изградена върху сътрудничеството, а не върху състезанието. Тя те да мотивира да учиш, играеш, изследваш и сътрудничиш балансирано.

Шими Канг цитира статистика колко нобелови лауреати (на 10 милиона души) са от страните, които имат лидерски позиции в теста PISA. Цифрите са следните:

Китай – 0,06

Сингапур – 0

Финландия – 7,6

Южна Корея – 0,205

Хонг Конг – 1,39

Тайван – 0,43

Япония – 1,49

По брой нобелови лауреати, на 10 милиона души, (отчетени са всички номинации) финландците изпреварват корейците 37 пъти! Канг уточнява: „Независимо от това, че Южна Корея постоянно попада в първата петица в рейтингите на PISA, по брой нобелови лауреати заема 62-ро място от 71.“

Да, децата възпитани като тигри са много трудолюбиви и имат много знания, но в преследването на целите си губят своето физическо и психично здраве. Родителите-тигри не могат да възпитат творчески личности с критично мислене, които са способни да генерират новаторски идеи и да ги споделят с останалите. Контролът на тигъра спира пътя им към балансиран и щастлив живот. Днес вече не е важно да даваш правилните отговори, а да задаваш правилните въпроси. Затова не е необходимо да си отличник.

10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете

Четирите най-важни навика на 21-ви век или какво е CQ (не го бъркайте с IQ)

През юни 2013 година, вицепрезидентът на Гугъл заяви, че средният бал в американското образование не говори нищо за способностите на притежателя си и е безполезен като характеристика. На Гугъл са нужни „хора, които умеят добре да се ориентират по въпроси, които нямат очевиден отговор“. Те трябва да притежават четири качества: креативност, критично мислене, комуникативност и умения за екипна работа.

Шими Канг нарича този набор от качества коефициент на когнитивно развитите или CQ (cognitive quotient), който може да помогне на днешните деца да успеят. Това не е IQ (коефициент на интелигентност) или EQ (коефициент на емоционално развитие).

Правилата не са по-важни от детето

Как да възпитаме дете-делфин

Много е сложно да си щастлив и мотивиран, ако не си здрав. Здравето е в основата на пътя на делфина или на балансирания живот. За баланс е нужна гъвкавост – способност да се променяш под въздействието на опита. Това свойство на мозъка се нарича невропластичност. За него са нужни добър сън, добра храна, физическа активност и концентрация.

Шими съветва да предоставяме на детето (и на себе си) свободно време, да практикуваме техниките на дълбокото дишане, да пием повече вода, да се храним здравословно, да се занимаваме с физически упражнения и да не пренебрегваме съня. Струва ни се, че това са елементарни неща, но много често губим баланс, подлагаме се на стрес и от делфини се превръщаме в тигри. „Човекът е единственото живо същество на света, което по своя воля не спи достатъчно, малко пие вода, храни се неправилно и върши глупости – като да крещи на децата си да се УСПОКОЯТ.“

Второто необходимо условие е играта. По време на игра детето научава какво е честност, учи се да разбира на кого може да се довери, изпитва последствията от собствените си грешки. Ако играта не е с достатъчно ясни правила детето може да ги измисли, така се справя с емоциите си, развива гъвкавост на мисленето, приспособява се към новите условия и лесно излиза от конфликти и стресови ситуации.

На трето място е животът в общност и способността да помагаш на другите. Канг съветва да създадем около себе си и детето приятелски кръг от хора, които могат да бъдат пример. Така то се учи да се радва за другите, и заедно с тях, и разбира колко важно е да се подкрепяме взаимно.

Четвъртият елемент на щастливия живот е мотивацията. Всяко дете я притежава. Ако не иска нищо може би първо трябва да обърнем внимание на това как живее. Ако сме гладни или недоспали нищо не може да ни зарадва. За да бъдеш независим, ти трябва порция стрес за създаване на устойчивост към него. „Проблемите са ни от полза, а препятствията ни помагат да растем и да се учим. Затова например не бива да правим домашните вместо детето, трябва да му дадем шанс да го направи самостоятелно, да греши, да пробва отново.“

Шими Канг посочва как да се погрижим за здравето, да развием игровите и комуникативни навици на детето, за да не загуби мотивацията си. Главният й съвет обаче е да слушаме интуицията си и да я обединим със знанията си.

Препоръчваме ви още:

6 опасни игри, полезни за детето

Удобното дете

Да не изгубиш лицето си

Често в препоръките на специалистите по грижите за детето могат да бъдат чути фразите: „само не правете това преди храненето на детето.“ или „задължително след хранене“. Излиза, че има много неща, които не трябва да се правят преди хранене или непосредствено след него. Трябва ли винаги да се следват тези съвети?

Бебетата имат много интензивно ежедневие – едно важно нещо следва друго, още по-важно. При това новороденото спи едва ли не 20 часа в денонощие и никак не е лесно в оставащите 4 часа бодърстване да се организира всичко – къпане, преобличане, масаж, гимнастика и др. А трябва и да се спазват препоръките по храненето. И преди да разберат какво и кога могат да правят с бебето, родителите преминават суровата школа на пробите и грешките.

Бебето – преди и след хранене

Казват, че е добре къпането да става преди последното хранене и сън. Но много майки от личен опит се убеждават, че с вечерното къпане не всичко е толкова просто. Едни деца се превъзбуждат от него, въртят се, лошо сучат, гълтат много въздух, други така се отпускат, че заспиват с първото засукване. И, разбира се, се събуждат посреднощ гладни. С гимнастиката е още по-сложно. Трудно е да се намери най-подходящото време за нея – ту бебето е гладно, ту скоро е било кърмено, ту не се е разбудило съвсем.

Какво все пак може да се направи?

Лекарите дават препоръки, които са подходящи за повечето деца, но не за всички. Не е изключено точно вашето бебе да е от изключенията.
Има еднозначни правила от типа: „Не раздвижвайте детето веднага сред хранене, защото ще повърне.“ Но има и относителни, които не е задължително да следвате. Доверете се на интуицията си и следете навиците на детето си.

Съвети за кърмене през лятото

Какво успявате да свършите между храненията?

Промеждутъците между отделните хранения са различни. Все пак има разлика дали детето е кърмаче или се храни с млечна смес. В последните години специалисти и родители са единодушни по отношения на кърменето при поискване. Въпреки това все още има хора в обкръжението на младата майка, които биха й препоръчали кърмене по час. Интервалите от 2/3/5 часа водят до понижаване на лактацията, тревожност на детето и слабо наддаване на тегло.

Какво можете да направите?

Кърмачето трябва да бъде хранено при поискване. Можете да го слагате на гърда на всеки 20-30 минути или да издържате пауза от 3-4 часа докато спи. „А кога да прави гимнастика?“- ще попитате вие – „то през цялото време спи.“
Дори при такъв график при желание могат да се намерят няколко свободни минути. Ако не се получава, откажете се от гимнастиката на първо време. Заменете я с лек масаж – поглаждайте бебето по крачетата, ръчичките, гръбчето докато се храни или заспива.

Нужно ли е второ?

Ако детето току-що се е нахранило с кърма или млечна смес е малко вероятно да поиска и зеленчуково пюре. Млякото е достатъчно вкусно и сладко, а зеленчуковото пюре не особено. Затова преди да захранвате е желателно да направите по-голяма пауза след кърменето (даването на шише). Все пак детето трябва да изгладнее.
Не бива и да удължавате паузата прекалено, защото прекалено гладното дете ще е неспокойно и вместо бързо да си изяде пюрето, ще се разплаче и ще нервничи. Желателно е към момента на хранене детето да е поогладняло, но в добро настроение.

Да го изправим след хранене

Честно казано, това с изправянето не е особено добра идея от физиологична гледна точка. Няма да видите животно, което след кърмене да държи малките си в такава позиция. Когато детето не е склонно към често повръщане (рефлукс), дори да е погълнало въздух, спокойно може да бъде оставено на мира без задължителното оригване. Значително по-важно е да бъде правилно позиционирано при кърмене. Ако бебето често повръща, когато го изправите вертикално след хранене ще изпусне не само погълнатия въздух, но и голямо количество от изпитото мляко. Държането в изправено положение е допълнително натоварване за крехкия организъм. Освен това когато мама рязко изправи полузаспалото сито бебе най-вероятно ще то раздразни и ще повърне.

Какво да правите?

Ако детето е склонно към повръщане, би било добре да го кърмите под ъгъл от 45 градуса и да не го безпокоите след като се е нахранило.

Факт

Ако детето е с рефлукс, опитайте да го задържите поне за 15 минути след хранене в покой, още по-добре би било да са 30-40 минути. Дори спокойната разходка за ръка не е уместна. Тя може да стане активизира образуването на киселини. Не е препоръчително да давате плодове непосредствено след хранене. Това нарушава нормалния храносмилателен процес. Плодовете е най-добре да се предлагат час преди хранене или поне два часа след него.

Поставянето по корем

При подобна позиция дори възрастен би могъл да върне изяденото. Затова гимнастиката, масажът, активните игри трябва да се изключат за 30-60 минути след хранене. При кърмачета склонни към рефлукс, не се препоръчват гимнастика и масаж през първите 6 месеца. Изобщо поставянето по корем е още една спорна препоръка, която все още е доста популярна. В известна степен това дори е вредно, защото повишава налягането в стомаха и провокира повръщането.

Какво да правите?

Няма особен смисъл от поставянето по корем, докато детето не се научи да се обръща. А когато усвои този навик, не бива да му пречите да лежи по корем, когато само поиска.

Съвет от специалиста

Ако детето вече е на захранване, не му предлагайте чай по време на ядене. Дори най-слабият чай съдържа киселини, които се свързват с желязото и не му позволяват да бъде усвоено от организма. Подходящото време за предлагане на чай е поне час след хранене.

Хранителни умения при малкото дете

Сън след хранене

Мнението, че веднага след хранене не е добре да се заспива, е поредният мит. Много бебета заспиват докато сучат и се наспиват твърде добре. Не е нужно да бъдат разбуждани, за да се оригват. По друг начин стоят нещата, ако малкото не заспива без да суче. Това няма отношение към храносмилането му, но сънят се нарушава.

Какво да правите

Ако това положение не ви създава дискомфорт не е нужно да предприемате нещо. А ако не ви устройва ще трябва да се постараете да разделите съня от храненето. Можете да въведете нов ред, нов ритуал на заспиване.

Къпане след хранене

За бебето къпането е свързано с физическо натоварване. А ако е склонно към повръщане се нарушава правилото за изключване на физическа активност след хранене.

Какво да правите?

Не се препоръчва къпане непосредствено след хранене. Изчакайте 30-40 минути или хранете малкото след къпане, ако не е много гладно.

Сън на гладно

Има ситуации, в които детето е твърде изморено, а след като е и изкъпано, заспива при първото засукване. Събужда се след 30-40 минути гладно. Суче известно време и отново се унася в сън.

Друга ситуация е когато детето след къпане и твърде превъзбудено не иска да яде, но и не иска да спи. Вместо да го отпусне, водата го тонизира. Това по-често се случва с по-големите деца, които се забавляват по време на къпане и играят във ваната. В този случай е по-добре къпането да става по-рано или по някое време през деня.

Какво да правите?

Къпете детето по-рано, когато все още е бодро и весело, ще има максимална полза от това и достатъчно позитивни емоции. Освен това е добре да следите температурата на водата. Твърде топлата вода има отпускащо действие.

Крадецът на сънища

Да давате ли вода

Със захранването детето започва да пие вода. Какво по-просто от това? Изяжда лъжичка пюре, отпива вода. Някои лекари обаче препоръчват да не се дава вода преди и след хранене. Водата понижавала апетита, защото попадайки в стомаха по-бързо от храната го запълва. Доказано е, че водата макар и да изпреварва храната, не влияе върху скоростта на засищане. Разговорите за това, че водата разрежда стомашния сок, забавя процеса на преработка на храната и перисталтиката също не са сериозни.

Какво да правите?

Нека детето пие вода колкото иска преди, по време и след хранене. От това само ще има полза. Водата подпомага усвояването на храната, ускорявайки процеса й на разпад. В резултат на това организмът по-бързо получава хранителни вещества.

Източник: 2mm

Препоръчваме ви още:

9 мита за съня на бебето