Автор: Нора Ардашева

Вчера под коментар за една краставица :)

Тя:

- Тооо и краставиците не са каквито бяха. Едно време какви краставици имаше :)

Аз:

- Ние още за краставици ли говорим?

Тя:

- Не ме обърквай! Държа на снощните показания!

Да се смееш от сърце и на висок глас, спонтанно и искрено, било много полезно. Само дето свидетелите на явлението не са на това мнение. Особено, когато се случи в автобус или на събрание, ако ме разбирате.

Смях се от сърце, защото и приятелката ми, и аз знаем автора на тези думи и ситуацията, поради която са били изречени.

Те са приятелско семейство. Познаваме се от близо 35 години, а мъжете ни са съученици от първи клас.

Той - зиме ходи с бомбе, пардесю и бял шал около врата. Често и с лула. Лете - спортно облечен, задължително с торба в едната ръка и с внучето в другата. Арменец-пенсионер.

Тя - зиме, лете с безупречно направена коса ала младата Монсерат Кабайе в ролята на Турандот (по неговите думи).

С импозантна фигура и вечно готова да се ухили. Изключително уважавана медицинска сестра, с добро сърце и чиста душа. Българка.

Споменавам ненапразно националността им, защото дъщеря им се омъжи за чех и им се роди една прекрасна русокоса принцеса, която през лятото си идва при баба и дядо. На "журналистките" по кафенетата и площадките явно не им убягва, че детето не говори само български и питат:

- Ти каква си, скъпа?

А кажете, вие ако сте на нейно място, какво ще отговорите.

Това многонационално и твърде колоритно семейство, много често е домакин на нашите сбирки и след първите чаши с питиета (от благодарните пациенти :))  разговорът винаги се завърта около последните им приключения. Например:

Съпругът отива на мъжко събиране. Тя малко се съмнява в определението "мъжко" и бди будна, докато той се прибере. За зла врага, това се случва в малките часове на нощта и търпилото й толкова е изтъняло, че дори и той, с пияната си глава, го е заподозрял. Поради тази причина, размътеният му мозък решава да я умилостиви с една гергина (от градинката пред блока, естествено) Милият!

Звъни на вратата, пази крехко равновесие и се крие зад проскубаното цвете. Вратата немедлено се отваря и тя го емва:

- Къде ходиш бе, хайванино? Колко е часът, че ми се прибираш сега, а? Където си мърсувал - там иди!

Ама го бута навътре към банята :)

А той се кандилка и фъфли:

- Не ма бутай, Стефке, ши повърна!

На сутринта отваря гузно очи с една крехка надежда, че нашата е на работа вече, но не би. Надвесена е точно над главата му и чака да го приклещи с кръстосан разпит:

- Казвай, къде мърсува снощи и с кого беше?

- Не ме обърквай, държа на снощните показания!

Не човек, а желязо!

Как да не се смееш?

Вуйчото и двете му сестри

По комунизма да намериш нещо качествено в магазините беше трудна работа и разчитахме на алтернативни методи. Та тя, бидейки едрогърда, хубава и гледана жена, решила да се възползва от черната борса и да си купи сутиен на "Триумф" на цената на един бъбрек. Прибира се вкъщи доста притеснена, облича въпросната покупка и му се явява в тоз' фасон, за да го омилостиви. За миг помислила, че е успяла, но дори и в подобна ситуация тренираното око на арменския мъж не може да се прилъже.

- Какво е това, Стефке?

- Ами, Триумф, бе Мардик !

- За теб триумф, за мен падение, Стефке!

 ***

Питам ги веднъж какво правят съседите им, а тя:

- Не им говоря вече!

- Защо?

- Ами повикаха ни и ни помолиха да не излизаме двамата заедно на балкона, защото щял да падне и да стане белята. Простаци!

***

Тези двамцата, като тръгнат на пазар да ги видиш. Той е нарамил около 78 торбички и чантички, накачулени по китки, лакти и рамена. Ако го видя с някоя и на носа, хич няма да се учудя. Тя обаче освен дамската си чанта, нищо друго не пипва. Капчицата съвест, която е запазила, я спира да не даде и нея в ръцете му. Това, естествено, буди нечисти помисли във всички жени на пазара. Веднъж едната, помагайки на мъжа да балансира извънгабаритния товар, погледнала към Стефка и съвсем без никакъв инстинкт за самосъхранение казала:

- Госпожа, няма ли малко да се помръднете и вие, че да му помогнете на горкия човек?

- Аз за това съм се омъжила за чужденец, за да не слугинствам, госпожо!!!

И отминала гордо като фрегата с развети платна.

А, кажете нещо. Не е ли права :)

***

Обикновено разказват един през друг всичко това и се заливат от смях. Ясно им е, че шокират непознатите и това ги забавлява. Дъщерята е със същото чувство за хумор, а и зетят не си поплюва. Отишли на гости в Чехия и на края на пребиваването, тъщата сита, доволна и с цигара в ръка казала:

- Ах, зетко много добре се чувстваме тук. Спокойно можем да останем още, но на мен отпуската ми е толкова.

А той:

- И слава Богу!

***

Често ги гледам и си мисля:

Колко малко е необходимо, за да сме щастливи.

Колко е хубаво да сме наясно със себе си.

И колко е важно да приемем хората такива, каквито са.

Темата за приятелството е важна, но няма нужда да се дискутира много. Ако има около нас хора, с които се чувстваме удобно, значи сме щастливци, това е!

П.С. Получила съм позволението им да публикувам текста с техните имена. Не съм някоя нетактична аз.

Препоръчваме ви още:

Не, не мога, ще разкажа!

Автор: Мая Цанева

Сега разбирам защо рождените дни в детските клубове са толкова скъпи. С 10 деца-хуни, на възраст от 3 до 6 години, всеки възрастен намесен в купона, трябва да получава 2 дни болнични. Разбира се, това е невъзможно. Цялата кооперация разбра къде е купонът. Този дъжд провали плановете да изведем 5-годишните зверчета в планината, за да разгонят всичкия дивеч и птичките, и всичко наоколо.

Съседът отгоре - умерен човек, с малко дете и бебе, се зарече завинаги да не прави домашен купон със и за деца. И може би скоро няма да ни проговори. Съседът отдолу - също.

Котката ни избяга. Според някои дори направила опит да скочи от терасата, но се спряла и се прикрила при кучето на съседите по тераса.
А лабрадорът лаеше вдъхновено при всеки опит за музициране с хармоника от децата. 10 на брой деца - припомням. Опити - спрях да ги броя след третата импровизация на "Рачо Капитана". Добре че Валери Симеонов не живее в обхват от 5 км, че сигурно щеше да ни арестува. Ако посмее да се изправи срещу 10 деца. Опитай, аааа...

Мили сине

Три парчета торта на килима - не ги мисля и без това ще го пера. Я, и труп на маслина. Пресуших едно езеро от сок.

Имахме фойерверки, които кучето на съседите хареса. Много.

Открих един изгубен чифт очила и две пижами под спалнята. Не искам да знам какво се е случило. Разревани деца в спор за кола, меч, книжка… - загубих им бройката. Брой голове в коридора: колкото за цялото световно 2018. Може би има шанс да съберем нов отбор тип "световното от 1994-а".

Доволни деца: всички. Родители с главоболие: всички, но съчувствието ни е взаимно. Всички се зарекохме гласно и наум, че следващият с купон няма да е "вкъщи".

Има торта и соленки за още един рожден ден, но няма да е скоро. Пералнята върти, подът моли за прахосмукачка, а аз пия кафе и му обещавам, че днес няма да има купон. Обещавам. Честна възрастна!

П.С. Тази сутрин рожденикът каза: "Мразя големите!" - Разбирам го, но пък колкото по-голям става, толкова по-големи купони ще прави, нали. Горките ние...

Благодаря на всички, замесени в тази бъркотия и извинете за главоболието. Другия път - у вас.

Прочетохте ли

Детски рожден ден = пълна лудница

Автор: Надя Колева

Помните ли историята на Ники?

Никола е роден на 13.11.2014 година с диагноза „Вроден дефицит на бедрената кост“, вследствие на което едното краче е по-късо от другото с 4,5 см. Този вид операции в България се правят след 11-годишна възраст, но дотогава разликата ще е по-голяма и за да ходи ще му е нужна ортеза. В момента Никола ходи със специални обувки, но това не е достатъчно, за да коригира разликата. Възможно е да получи множество изкривявания. 

В Медицински център "Света Мери", Уест Палм Бийч, Флорида, САЩ, могат да оперират Никола веднага – д-р Пейли, с когото семейството поддържа връзка чрез имейл, е един от най-добрите в тази сфера. В средата на септември той ще преглежда в Барселона, там ще назначат и дата за операцията.

Операцията се състои в поставяне на външен фиксатор за 10 седмици (това е периодът на удължаване). През този период има осигурена физиотерапия, прегледи и рентген в клиниката. След постигане на желания резултат, фиксаторът остава за още 10 седмици, но тогава вече семейството може да се прибере в България, след което ще се върне, за да премахнат фиксатора и да поставят пирон, за да се избегне фрактура на костта.

Според лекарите, които ще извършат операцията, тя трябва да бъде извършена именно сега, защото всяко забавяне може да доведе до тежки физически проблеми за малкия Никола!

Тъй като операцията на Ники в САЩ е изчислена на стойност около 120 000 USD, майката на Ники беше подала документи в Център Фонд за лечение на деца (ЦФЛД). Процедурата се оказа изключително бавна и тромава – официално обявеният срок за вземане на решение е цели 2 месеца, като този срок може да бъде удължаван по ред причини… например лятната отпуска на комисията!

След като чакат месеци наред, преди няколко дни майката на Ники получи неофициален отказ – от специалиста, който трябва да даде компетентното си мнение пред комисията.

За посещението при специалист, което е задължителен етап от цялата процедура, майката на Ники в била таксувана 85 лв., въпреки че предварително ѝ е било казано, че такса няма.

Въпросният „специалист“ е лекар на преклонна възраст, който директно заявил на майката на Ники, Вал Христова, че няма да им отпуснат средства, защото такова лечение се провежда и в България! Да изчакат 6-7 ГОДИНИ!

Истината е, че в България лечението на това заболяване се извършва на доста късен етап – на възраст около 11 години. Докато според световния специалист, д-р Пейли, правилният момент за извършване на операцията е именно сега, когато костта тепърва ще расте. Защото не се знае до какви други физически проблеми може да доведе евентуалното й отлагане за по-късен етап.

Но медицината в България в много отношения е застинала, не търпи никакво развитие. Лекари на преклонна възраст, които са били може би добри специалисти за времето си, сега продължават да лекуват децата така, както са ги лекували и преди 30-40 години.

Проблемът със здравеопазването в България е изключително мащабен. Проблеми има във всички звена, в цялата система. Така става, когато здравеопазването се превръща в търговия!

Шанс за малкия Никола

Ето и историята на Ники, разказана с много болка от майка му Вал Христова:

„Здравейте, иска ми се да ви разкажа за срещата си с външен експерт по кандидатстването ни във ЦФЛД за операцията на сина ми, диагнозата е „Вроден дефицит на бедрената кост тип 1А“.

Никола е на 3 години и 10 месеца, прекрасно, палаво, инато детенце :), роди се с по-късо краче в Бургас, където дори няма специалисти, които да определят диагнозата. Обиколихме 80% от тях и нищо!. Скъсяването беше около 2 см при раждането, в момента е около 5 см, започнахме с обиколките по лекари, когато беше бебе.

Епикриза от родилното нямаме, нищо, че е роден в частна клиника, нищо че разликата се виждаше с просто око - просто си замълчаха, изписаха го като здраво дете, без никакви аномалии. Естествено, майчиното ми сърце се сви от болка, когато забелязах разликата в двете крачета. Убийственият въпрос: „Защо моето дете?“ - можеше да ме подлуди, но се свиква, с времето просто отшумя…

Никола е обичано и щастливо дете, като всички останали. През тези почти четири години, прочетох много и открих клиниките, които оперират деца и удължават крачета - не са малко, но не са и много. Една от тези клиники е Институт Пейли – д-р Пейли е класифицирал и разделил аномалиите на бедрената кост според сложността и мястото на скъсяването. В Европа това е просто хипоплазия, нищо повече, в Америка е „Вроден дефицит на бедрената кост тип 1А“. Имаме оферта от клиниката в Уест Палм Бийч Флорида, която е на стойност 120 000 долара, огромна за нашето средностатистическо семейство.

Стигнахме до кандидатстване във Фонд за лечение на деца и тук започва сагата:

1. Всички налични документи трябваше да бъдат прилежно изпратени до централата.

2. Естествено, някои от тях не им харесаха, извадихме нови и отново изпратихме.

3. Съвсем в срок имаме писмо от тях с входящ номер.

4. Този номер, естествено, е даден, за да може да се следи докъде е стигнало заявлението ни.

5. И пак напълно естествено за България, този номер не съществува в сайта на ЦФЛД!

6. Срок за разглеждане на заявлението: 2 месеца

7. Естествено, в България 2 месеца – не са 2 месеца, вече тече 3-ти месец!

8. Искат прегледи при външни експерти:

8,1 Първият експерт излизаше в отпуск, звънях му, изпратих снимка и становище – отговор не получих!

8,2 Вторият експерт - на преклонна възраст, професор - чакахме за час 1 месец.. Той отрече световните диагнози и начини на удължаване, защото, разбира се, той може да го направи, ако не той, то поне неговите колеги в България! Прегледът трябваше да бъде безплатен, но ние най-нормално за България си го платихме - 85 лв.! Прегледът продължи доста дълго, все пак сме при професор: опита се да ми покаже и да ме убеди как организмът на Никола се бори сам (С кое?); свива коленете и така мери едната разлика – 3,5 см, показва ми как визуално си личи, че крачето с по-късото бедро под коляното е по-дълго – о, чудо, наваксал е! Обаче математиката говори друго - при изпънати крачета линийката на професора показва 4,5-5 см. Замълча си! Отрече физиотерапията: „Не е нужна, апаратът сам удължава, стига сте чели, да не си биолог?“ - ( пита ме 10 пъти какво работя, професията ми не е интересна и не можа да я запомни) – „Защо вярвате на майки във фейсбук, аз имам над 100 удължавания?“ - поредния въпрос към мен. Отговарям – „Защото ми говорят за реално осакатени деца, оперирани в България и то на по 10-11 години, не за статистика и написани дисертации или както и да е там.“ Компютърът на професора не иска да заработи, Никола – (роден на 13,11,2014) казва: „Заспал е, трябва да се рестартира!“ - хоп взе, че тръгна...

Абсолютно категорично отказа, на висок тон и заповеднически: „Аз отговор ДА за Америка няма да дам!“ Вече много исках да си ходим, доброто ми възпитание се изпаряваше, а все пак срещу мен стои професор на годините на покойната ми и любима баба! Казвам – „Добре, няма – няма! Ние тук Никола няма да разрешим да го оперират, имаме дарителска кампания и ще се борим докрай!“ - вече го бях ядосала професора и отговорът му беше: „Събирайте си в дарителската сметка!“

И така, мили хора, мога още много интересни неща за прегледа да разкажа, но няма смисъл, никой няма да ме чуе! Моето дете няма да бъде опитно зайче! Казват, че държавата сме ние, но не - не сме, държавата са шепа хора, които летят в1-ва класа, имат си лични шофьори и скъпи лимузини, имат по 2-3 месеца платен годишен отпуск, взимат високи заплати, взимат хонорари, за които ние дори не мечтаем, и всичко това се плаща с нашите пари! Ние го позволяваме!

Децата на България заслужават най-доброто лечение, не просто лечение, а НАЙ-ДОБРОТО, а родителите им - право на избор къде да е то! Ние ще се молим, ще просим, ще събираме и ще се борим докрай, не ме е срам и няма да се откажа! Аз съм просто една майка!“

Майката на Ники днес се обръща отново към всички вас, добри хора, с една огромна молба – да дадем шанс на детето ѝ да расте и да се развива нормално! Вече имат назначена дата за прегледа – на 14-и септември, само след 2 седмици, д-р Пейли ще прегледа малкия Ники и ще даде своето становище. Всички се надяваме отговорът му да е положителен, т.е. да каже, че се наема да оперира Ники! Което ще е едновременно прекрасна, но и трудна новина за Ники и неговото семейство, тъй като събраните средства до момента са едва 1/3 от необходимата сума!

Ето защо днес се обръщаме отново към всички вас, които искате да подадете ръка на Ники! Защото всички искаме да видим Ники как тича, как се смее и как расте едно здраво и щастливо дете!

Можете да помогнете на малкото слънчице Никола по следните начини:

Чрез кампанията Шанс за Никола

Като се включите в благотворителния базар във Фейсбук:

Дарителска сметка:
IBAN : BG92UNCR70001523296890
НИКОЛА ПЕТКОВ ДИМОВ

PayPal :
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Можете да подкрепите и с дарителски SMS с текст на латиница DMS NIKOLA на номер 17 777 (за абонати на Telenor, VIVACOM и A1).

БЛАГОДАРИМ ВИ ОТ СЪРЦЕ!

Прочетохте ли

 За Алекс, която заслужава щастливо детство

Всяко дете се нуждае от обич - изкуството в подкрепа на деца и семейства

На 4 октомври от 19:00 часа, в емблематичната бивша сграда на Музикалното училище на ул. „Оборище“ №5 фондация „За Нашите Деца“, съвместно с фондация „Аполон & Меркурий“, ще проведе ексклузивното издание на най-голямото си благотворително събитие Арт вечер на добродетелите 2018. То е посветено на изкуството, което дарява в подкрепа на българските деца и семейства, възпитава, формира мирогледа ни и влияе на ценностната ни система.

Събитието е естествено продължение на осемте успешни издания на „Вечер на добродетелите“ в подкрепа на най-уязвимите деца и семейства.

***

Всяко дете се нуждае от обич, а обичта се сбъдва в семейство. В това вярва екипът на фондация „За Нашите Деца“, който вече 26 години работи децата в ранна възраст да получават цялата необходима грижа и да растат пълноценно, така че да имат силен старт и основа за развитие. Затова каузата на Арт вечер на добродетелите 2018 е СИГУРНА СЕМЕЙНА ГРИЖА ЗА ВСЯКО ДЕТЕ.

С набраните средства фондация „За Нашите Деца“ ще подкрепи стотици деца и семейства в риск, ще отговори на специфичните потребности на децата с проблеми в развитието и ще им даде шанс да разгърнат своя пълен потенциал.

Вижте повече за събитието тук. 

Препоръчваме ви още:

Една година история на фондация "За Нашите Деца" вече и на хартия

Малки музикални таланти в подкрепа на Фондация "За Нашите Деца"

165 деца останаха със своите семейства

Форумът е отговор на интереса предизвикал създаването на проекта АРЕ – Апетит за образователна промяна. Целта на организаторите е той да се превърне в ежегодно събитие, което да представя талантите и възможностите за развитие в областта на образованието и науката. Инициативата събира учени от различни дисциплини на едно място, където всеки може да демонстрира част от дейностите, които разработва, на практика.

Целта е да се запознаят повече хора с развойната дейност, която се извършва от българските учени, технологиите, които се използват от тях, и да се привлече общественото внимание към науката и стратегическото значение, което има тя, в развитието на всяко общество и подрастващото поколение.

Демонстрациите, които ще бъдат проведени в различни направления като химия, биология, геология и география, астрономия, роботика, физика, ботаника и спорт, ще дадат възможност на повече хора да видят света от различна гледна точка - през оптиката на микроскопа, телескопа, триизмерните очила и през погледа на един учен.

На разположение на участниците ще бъде екип от доброволци, професионалисти, специалисти, професори, учители и родители.

Датата е 15-ти септември, мястото - Националният дворец на културата.

Подробности за събитието можете да следите тук и тук.

Препоръчваме ви още:

Часът на Музейко

Кога ще тръгнем по "западния" коридор в образованието

Образова ли ни образованието?

Автор: Лидия Коева

Толкова ме боли, че искам да крещя. Непрекъснато, докато остана без дъх...

Скоро ще станат три месеца, а все още не мога да проумея как моят голям, силен, умен и здрав мъж издъхна. Как тези два месеца в реанимацията стопиха 60 килограма от прекрасното му, тренирано тяло... Как от този почти двуметров мъж останаха само очите, които до последния момент в съзнание ме гледаха така влюбено...

Знам, че не съм първата загубила любовта на живота си, няма и да съм последната. Но има толкова неща, които не мога да си простя.... че в желанието да подкрепя мечтата му, го оставих да рискува живота си, че не бях лоша, досадна и мрънклива - тогава щеше да ме послуша и щеше да е жив, макар и нещастен. Че не показвах на всички колко го обичам, че прекалено се съобразявахме с това, че ми е началник и работим заедно... А живеехме толкова приказно щастливо...

Влизайки в тази връзка, не в младежка възраст, се бях простила с илюзиите и очакванията. Просто знаех (всъщност и двамата го знаехме за себе си), че трябва да приемам хората такива, каквито са и без да се опитвам да ги променя. И някак си се получи. Така бързо и напълно се приехме един друг (както казва един наш приятел), че заживяхме живот, какъвто и двамата не сме предполагали...

Прекалено мелодраматично ще е да описвам изпълнените ни с любов дни. Само ще кажа, че всяка вечер, заспивайки, мушвах ръката си в неговата, а той винаги ми казваше: „Мишонче, заслужавало си е да те чакам цял живот... никога не съм предполагал, че мога да живея толкова щастливо... “. И всяка сутрин се събуждах така лека и изпълнена със щастие, че чак ме хващаше страх понякога... Явно е имало защо...

Истинският

Забелязвам, че използвам думата щастие изключително често. Но това беше животът ми допреди три месеца - щастие, любов и сигурност. И никога няма да забравя думите на сина ми преди да замине да учи в Англия: „Мам, вече съм спокоен за теб. Ще замина без да те мисля. Не би могла да си намериш по-добър мъж от Хорхе... “ Както и думите на неговия син, който ми каза следното в деня на смъртта на баща си: „Много ми е тежко... не мога да повярвам, знай, че винаги ще бъда до теб - ти си ми като майка. ОБИЧАМ ТЕ!“.

Всъщност, пиша всичко това колкото за себе си, толкова и заради това момче, което избра да живее с баща си и една сравнително непозната жена. Момче, което понякога ме разсмиваше, понякога ядосваше, от което се оплаквах, за което се притеснявах и което стана част от живота ми. За което ме боли като свое и ми липсва точно както моето. А аз просто не знам как да помогна на това почти голямо момче, което сега е при майка си и ще трябва да остане там, докато не навърши 18, когато ще може да решава сам. Повечето ми познати ми казват да го оставя да се оправя сам, както ме „съветваха“ да оставя баща му в болницата и да не се интересувам от него. Все пак не сме били женени и не съм била длъжна всеки ден да ходя на свиждане. Да не говорим за дните, в които беше в кома или просто имаше „лош“ ден... А всъщност нямаше и няма как да оставя нито единия, нито другия, защото любовта не знае граници, нито има срок или лимит...

Мога дълго да разказвам за щастливите дни, които прекарвахме почти непрекъснато заедно, както и за тъжните, изпълнени с толкова болка и сълзи, че не могат да се опишат. Мога и дълго да питам защо това се случи, или защо точно на нас? Не е ли достатъчно да загубиш родител (той беше останал без баща на 15, а аз на 20), за да приключиш със загубите, докато действително не стане време за тях? Защо се оказва, че любовта не е достатъчна да спаси нечий живот? И как да помогна на това мое, но все пак чуждо дете? И как да продължа след всичко това, когато вече нямам сърце, нямам душа, а само обвивка...

Препоръчваме ви още:

Любовта, която не виждаме

Има ли на кого да направиш кафе сутрин?

Една стара, стара история

Автор: Нели Славова/Истории от Гардероба

В курортното ни градче има два парка за деца. Съоръженията вътре са супер интересни, запазени, а ако има някаква повреда - другото лято е отстранена. Не половинчато, не скалъпено, а качествено оправена. Никъде няма драсканици и уличен арт с флумастер и имената на Стойчо, Василка и тяхната ВНЛ. Пързалките и съоръженията са според нуждите на всяко дете. Има за всяка възраст. Парковете са обградени от дървета с големи корони, широко е, има пейки и място за всеки. Единствено може би трябва да има повече люлки, но това се решава пък от толеранса на родителите и тяхната култура. Никой не люлее детето си двадесет минути и не се трупа опашка като в Била.

Обяснявам си търпеливостта, толерантността и спокойствието на родителите в тези паркове с това, че всички идват за малко, никой не е тукашен, идват хора от всички краища, всеки се опитва да пази и да бъде внимателен. Както и че когато си отишъл някъде, извън твоя познат хабитат, ти все ще си намериш занимания, но откъсваш детето от неговите приятели и среда, и всячески искаш на новото място да играе и да се запознава с други деца.

Рядко човек иска детето му да играе само и в изолация, обикновено е по-забавно сред други деца.
И така ние всички отиваме в парка, където не се познаваме, децата ни не се познават, скоро си тръгваме и никой не желае излишни проблеми и драми. Запознаваме се, държим се любезно, децата ни се заиграват и постепенно започваме да се питаме с какво се занимаваме, откъде сме, какво обича да прави детето в свободното си време, сякаш то има работно такова, и въобще става една лека, безпроблемна, хармонична лакардия, в която най-големият джакпот е, че децата вземат да се харесат и напаснат!

Това ми се случваше през лятото постоянно. Едната дама дори ми поиска телефонния номер и фейсбука. Дадох й ги, защото ми се видя много приятна, момчето й също. Предположих, че пак ще се виждаме, дори на драго сърце мислех да й се обадя пак през тези дни. Още на същата вечер започна да ми пише да сме правили уговорка за утре, да отидем заедно на плаж, да отидем на парк, на разходка и децата да играят. Не само че не ми се стори странно, даже се зарадвах. Тези неща в големия град ми липсват много. 

Моля гражданите да не скачат като изоглавени след прочита на тези редове. Казвам, че на мен ми липсва, на вас може да не ви липсва или да не го забелязвате, това е нормално, всеки търси своя вид комуникация. Аз за прогнозата за времето и рецептите за супи без застройка не обичам да говоря с часове. Топло ли ще е днес? Обаче как захладня тази седмица... ! Излезе вятър, така е, вярно е! Скучно ми е, предпочитам да намеря мост, от който да се хвърля и отърва от безвъзвратно изгубените думи, които трябва да си благодарна, че ти давам.

За майките-орлици и конфликтите на детските плащадки

Ходенето на парк е съвместно занимание. Детето трябва да си изкара готино, да побяга, да играе сред децата, да се катери, да бъде свободно без да пречи на останалите деца в парка. Обаче и аз трябва да се чувствам добре. И аз не желая да се изнервям, искам приятна компания по възможност. Понякога имам чувството, че родителите идват на площадките само с едничката идея, за да чакат скандал или те да го възпламеняват. Или да гледат. Или да одумват, я детето ти, я теб самия.

Освен това детските паркове и площадки са скапани. Не е претенциозно, защото явно обичам две селски пред градските такива. Скапани са, точно така!

Тясно е, задушаващо тясно, когато площадката се пръска по шевовете от безброй деца. Обикновено и в един кът са набутани бебета, двегодишни, петгодишни и третокласници. Ред никога за нищо няма. Лошото е, че и толеранс, и култура липсват. Най-лесно ми е да направя панаир или да пратя някой по здравна каса на ортодонт, обаче това не е което искам! Искам спокойствие. Спокойствието идва с правилата и реда, колкото и безумно да ви звучи. Когато всички спазваме дадено нещо и се придържаме към него, рядко ще има проблеми.
Не обичам паркове с трилиони бягащи деца вътре, но с една изтърбушена пързалка и две скъсани люлки със заварено въже.
В града площадките са доста, но с малко съоръжения в тях, които няма как да обслужат капацитета от хиляди деца. Трудно откривам връзка в това да имаш много от едно нещо, което обаче е кофти много. Имай пет, ама качествени, интересни, с правила и ред! 

Живея в централната част на града, но съм последният човек, който ще видите някога в близката градина. След парк или площадка, обикновено имам и други задължения, и не мога да си позволя да се прибирам у дома съсипана и в нервна криза. Започвам да намразвам стоенето в парк, както и посещенията в детски център за рождени дни.

Драми в пясъка

Сега ще ви кажа какво се случи онзи ден тук, в малкото градче.
Отидохме с детето в парка на детската площадка, където имаше още една жена с дете. Детето на другата жена ринеше пясък с обувките си и майка му правеше гневни забележки с вик: „Спри, бееее! Чуваш ли като ти говоря? Ще стана и нали знаеш какво ще се случи!“
Хлапето явно не знаеше, защото продължи старателно да изорава пясъка като средно голяма нива с картофи.
Проблемът беше, че пръскаше с този пясък моето дете, но аз не се намесих, защото Коце трябва сам да си реагира, не да чака моите реакции. Майката се боеше от това.
Впоследствие детето и Коце започнаха да се гонят и тя отново крещеше подир нейния да внимава да не бутне моя син. После двамата започнаха да се стрелят с въображаеми пистолети, едното дете беше полицай, а другото - крадец. В такава игра обикновено има и пострадали. Децата леко се подбутваха, но за мен нямаше нищо страшно и неприемливо. Тя продължи да му крещи да внимава да не нарани моето дете, сякаш моето дете е стъклено и облепено с картон.
Следва крясък към малкия, който ще посяга на моя син, но в играта си. А той съвсем леко бутна Коцето, нищо опасно, нищо страшно, всичко на игра. Коце е по-голям и разбира прекрасно, даже се смееше и радваше, но и отвръщаше. Намери си другарче.
Майката стана и пак взе да го навиква, момченцето увеси нос, то вече не знае за какво пак му крещят или просто е приело това за нормалното говорене.
Реших, че с това ще приключим поне на този парк и поне за днес! Беше ми ясно всичко и не можех да си отида така вкъщи.

Приближих се до майката й казах спокойно: „Не крещи на детето си заради мен и сина ми, знам, че го правиш поради тази причина. За мен всичко е наред и не съм видяла нищо опасно, ако видя, първа ще кажа.“
Майката: „Всички ми казват, че е ужасно буен, че не могат да се оправят с него, че търчи напред-назад, че не слуша и се дразни и аз вече съм на тръни, че ще отиде и ще удари някой и само го чакам да посяга на децата.“
Аз: „На детето ти му няма нищо. Игрив е, палав е, възрастта му е такава, би било странно да дойдете тук и да се разпльока на пейката и ти да не можеш да го изчегърташ от нея. Момче е, понякога момчешките игри са такива, на Коце му беше супер приятно, повярвай ми! Това не беше форма на агресия, това си беше жива игра в най-чист вид. Няма обидни думи, няма вербално и физическо насилие, игра на полицай и крадец, успокой се!“
Майката: „Ще ме разревеш, спри!“
Аз: „Ами, човек, това е обяснимо. Това е заради паразитните паркове. Аз вече почти не обичам паркове по тази причина, защото не дай Боже две деца се бутнат и става нещо взривоопасно лошо! Защо е необходимо да се караме? Защо да е грозно, когато можем винаги да се разберем като хора! Ти си мислиш, че твоето момченце ще удари Коцето, крещиш му да не го прави, защото се страхуваш, че и аз ще стана и ще направя панаир. Ако се ударят, пак ще се разберем и ще им обясним, няма начин, без приказки не става!“
Майката: „Описа ми думите, това ми беше най-големият страх. Просто ми е писнало вече от погледи и всичко!“
Аз: „Стягай си задника и без повече крясъци. Не ми благодари, а разпространявай този пример. Супер си, промени малко тактиката, децата се забавляват! Вече едва ли и знае защо го навикваш постоянно. Говори му като на голям човек с разсъдък, а не като на добитък!“

Мамо, не ми крещи!

А знаете ли кое е най-хубавото в цялата работа? Децата са като нас възрастните, според мен не им дреме особено дали ще са на градски парк или на селската площадка. Дали тази катерушка ще има жълта боя или избеляло синя.

Дали пързалката е направена с тесен улей или е затворена като тунел.

Интересува ги обаче да са сред други деца и компанията да е по възможност приятна! Да се получи игра с друго дете, с което са си паснали.

Възрастните това търсим и очакваме. Може ние да сме като децата.

За автора и страничката:

Истории от Гардероба е цветното кътче на Нели, в което можеш да намериш място и ти. Да се забавляваш, разтоварваш, както и да откриваш разни интересни неща за себе си и мирогледа си.

Препоръчваме ви още:

ИИИИХХХ!

Един фантазьор на име Ачоооууу

Родителите, които ни вбесяват

Много мои познати наскоро се сдобиха с деца. Всички преминават през огън и вода в първите месеци на родителството. Повечето от нас пишат постове в социалните мрежи. Под публикациите им стихийно се събира митинг от всезнаещи съветници, които, разбира се, имат най-добри намерения. Става ми жал за новоизлюпените майки и татковци, които и без това са насочили всички свои ресурси да свикнат с новите обстоятелства, но са принудени възпитано да отговарят на хора, които са „минали през всичко това“. Така ми се иска общуването между новобранци и стари пушки (много от които смятат, че са такива, защото детето им е навършило една година) да бъде максимално открито и добронамерено за всички участници в процеса. Ето няколко идеи, насочени към подобряване на екологията на общуване между тези, които неотдавна са станали родители, и другите, които са вече много в час.

Убедете се, че от вас наистина са поискали съвет

Това може да стане много лесно – ако познатите ви, на които буквално вчера им се е родило дете, са написали пост или са се обърнали към вас с молба да препоръчате добър педиатър, консултант по кърмене, марка детска козметика, списък с най-необходимото за бебето, детски магазин с добри цени и т.н. – препоръчвайте смело. Под публикации, в които приятелите ви съобщават на света, че са станали родители на бебе с ръст… и тегло… не е добра идея да пишете как трябва да го обличат, къпят и хранят. Не са удачни и коментари от типа: „Забравете за съня.“, „Добре дошли в клуба.“, „Поздравления, но на кого сте го кръстили… “, дори да не сте имали предвид „нещо особено.“

Поинтересувайте се, искат ли съвет

Това е още по-лесно. Когато ви обземе манията да съветвате, просто попитайте: „Мога ли да ти дам съвет?“, „Искаш ли да ти разкажа как беше при мен? Може да ти е от полза.“, „Позната ситуация. Ако ти трябва съвет – насреща съм.“ Това е прекрасна алтернатива на всякакви изказвания от рода: „Не разбирам какъв е проблемът.“, „За първи път чувам такова нещо.“ и други не по-малко неприятни варианти на опити да споделите мнение по един или друг въпрос.

13 ненужни съвета към младата майка

Не приемайте отказа като обида

Родителите са хора уязвими и много лесно раними, затова понякога не са в състояние да дадат отпор на особено настойчивите съветници. Но ако им се отдаде възможност да превъзмогнат наивната неувереност в собствените сили, която се опитвате да им внушите, и все пак се обърнат към интуицията си, ще ви кажат ясно и точно, че не се нуждаят от съветите ви. Ако са ви отвърнали с „Не, благодаря!“ не го приемайте лично. Никой не иска да ви обиди или да подцени вашите знания и опит. Просто в момента няма нужда от тях. Случва се.

Дайте им възможност да споделят

Със сигурност сте попадали на публикации, в които млади родители разказват за ежедневието си, за трудностите и радостите, за разочарованията, за всякакви ситуации свързани с новия им статус и детето. Кой знае защо, тези които коментират под подобни постове, намират благодатна почва за съвети и ги изсипват с тонове. Не бива! В 99 % от случаите това е само разказ, който не се нуждае от анализ и препоръки. На човек просто му се иска да сподели момента, да запомни емоциите си, свързани с него.

Помнете, че понякога те се шегуват

При уморените родители чувството за хумор се обостря и понякога дори прозира талантът на циничния комик. Не се връзвайте, те наистина обичат детето си, просто имат нужда да преживеят катарзиса си с помощта на смеха.

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

Уважавайте решенията им

Възможно е да ви настръхва косата, когато видите снимка на новородено с биберон в устата. Възможно е да ви се струва, че при 25 градуса на детето ще му е хладно без шапчица. Има вероятност вие да не сте от хората, които оставят детето да спи при тях. Не е изключено да сте против дохранването с млечна формула. НО това дете, точно това дете, си има свои майка и баща. И те правят това, което смятат за правилно.

Примирете се, че това, което е проработило при вас, може да не е подходящо при другите

Тази точка произтича от предходната. Да, родителството до голяма степен е универсален опит и някои негови сфери могат да бъдат общовалидни, но да се приравняват родителите в опита, и бебетата в реакциите им, е нереално. Ако вашето дете спи по цяла нощ, това не означава, че другото, което не спи, се нуждае от лечение или поне от вашата намеса. Същото се отнася и до проблемите на самите родители – ако те са се сблъскали с нещо, с което на вас ви е провървяло, това не значи, че си измислят или преувеличават даден проблем.

Спрете да ни плашите!

Не забравяйте, че това наистина е трудно

Допускам, че сега, когато вашето дете е примерно на три години, а детето на приятелите ви на три месеца, техните проблеми ви се струват смешни. Защото вие преживявате кризата на третата година, а те се борят с колитите. Нека все пак да се придържаме към принципите на родителската солидарност и да помним, че на всички ни е трудно в различните етапи, всички ние преминаваме през усложнения с различна интензивност и се справяме различно. На някого му се отдава по-лесно едно, на друг – друго, но всички имаме моменти на отчаяние. Затова реплики от рода: „Твоето е нищо… “ са абсолютно излишни.

Ако отвътре ви идва да сте язвителни – сдържайте се

Във всяка затворена общност има негласно правило: „Подкрепи или отмини.“. Това е справедливо при всяка форма на общуване в група. Ако много ви се иска да кажете нещо язвително или иронично, задръжте фразата в главата си за малко, помислете и ще се убедите, че не бива да я споделяте. И ако не можете да предложите реална помощ, по-добре не предлагайте нищо. Дори мнението си.

Източник: n-e-n

Препоръчваме ви още:

Скъпи майки...

Наивните въпроси, които задавах на приятелите си с деца, преди да родя

11 признака, че вече не сте аматьори