Автор: Нора Ардашева

Предстои ни сватба в рода. Младоженците са образовани, красиви и най-вече читави деца. Радвам се за тях, радвам се за родителите им, радвам се и за себе си, защото… абе обичам сватбите. Нормално е в такива моменти мисълта да се понесе назад във времето. Да експонира черно-бели спомени, връщащи ни към корените. Сещам се за милата ни баба Йенова, която виждайки как трудно се побираме около масата казваше:

- Като дойдохме с моя човек във Варна през 1923 г., бяхме сам-сами. Бедни, уплашени, оставили целия си живот назад, без надежди за бъдещето. А сега трудно се събираме на една маса.

Така е било! С хиляди трудности са се добрали с кораб до българския бряг, бягайки от нерадостната си съдба. В България се възползвали от Нансеновия* си паспорт и късчето общинска земя, отпусната им безвъзмездно, построили с общи усилия малка кирпичена къщичка, родили си три деца и... ей ни на и нас. Не помня дядо си, но баба помня много добре.
Тъжна, тиха и скромна жена. Веднъж сподели, че за нея животът се оказал една голяма стая, в която тя влязла през едната врата, видяла хора, седнали на претрупана с удоволствия маса, които шумно се веселят. Тя обаче минала през цялата стая безмълвна и излязла през другата врата точно толкова чужда и гладна, колкото и влязла.

Никога не я видях да се смее от сърце, така както го правеха децата, и с отметната назад глава, и с пълно гърло.За тези нейни 3 деца ми е думата днес. Колоритни, запомнящи се, различни, обичащи, обичани, нахакани и дразнещо велики.

Да познаваш корените си повишава самооценката

Най-малкият, вуйчо ми, беше невероятно обичлив човек. Софраджия, майтапчия, постоянно ухилен, прекрасен готвач, с неизчерпаем запас от истории.
Някои съм слушала по тридесетина пъти. И пак ми бяха смешни. На мен по принцип малко ми трябва да се засмея. По негови думи или съм луда или на него приличам.
Една Нова година се обади на всички ни да обясни терзанията си относно празничната вечер:

- Прилично е да съм със сина и снахата, защото ще се обидят, ама и двете ми сестри ще са сами и те ме канят, а мен сърцето ме тегли да съм с апапите. Китари ще има, майтапи...

А аз си мисля - като той е на 83, апапите колко да са апапи?

Взе решение да празнува със сестрите си. За протокола, всички ние, децата им, издържаме до един, най-много два часа, а те до 8 сутринта яли и пили и танцували тримцата. После изпекли една тава милинки, закусили и всеки се прибрал сабаакаршъ. Сладури. Аз съм сигурна, че каките цяла вечер са галили егото му: колко беше хубав, къдрокос, а „колко много момичета те харесваха тебе“ и все в този дух. Как да не идеш пак.

И тримата са уникални. Той - висок, елегантен, с очила Рей Бан (щото какви да са), а те двете с копринени тоалети, винаги безупречни коси, чорапи и италиански обувки (щото какви да са).
Аз:

- Майко, обувки за 250 лв. си си купила разбрах.

Тя:

- Норче, майко, моите крака са болни, а животът е кратък!

Пак за протокола - обувките не са Геокс, а елегантни кожени обувки с токче. Винаги гердан и пардесю. Дори лете с чорапи, защото „само слугините ходят боси“!
За властността на майка ми легенди се носят. Ако тя реши нещо, и Херкулес не може да я отмести от пътя й. От това страдаха най-обичаните от нея. Илюстрирам:

Една сутрин решила, че гардеробът на леля ми трябва да се разчисти. Става рано, дърпа бърз душ и ей я на, цъфнала на рамката на вратата на нищо неподозиращата ми леля. Тя обича да си поспива повече и да действа яваш. При нея красотата е в бавните неща. Да, ама не.

- Спиш, а? Как пък не се наспа в тоз живот? А гардероба ти? И него ли аз трябва да оправя? Ако не съм аз, и кучетата няма да те ядат теб!

Представяте ли си горката ми танти? По нощница, с чаша кафе в ръка, недоумяваща какво й се случва. Обаче като си свикнал от малък, знаеш, че локомотивът е тръгнал и връщане няма. Влизат двете в спалнята, леля сяда безмълвно на неоправеното още легло и чака примирено. Нашата се хвърля върху един стол, сваля с един замах всичко от секциите долу и не спира да каканиже. Изведнъж, забелязала нещо възмутително, се стрелва като скален орел и грабва един парцал от огромната купчина.

- Виж, виж! Това ти го подарих 1945г… Може ли да го пазиш още, кажи ми? Как може да си толкова загубена, ммм?

А леля ми, клати крака върху леглото, отпива от кафето и тихичко нарежда.

- Ами като ме биеше в детството все по главата, загубена ще съм я.

Аз наистина не знам кой е по-загубеният в тази ситуация, защото майка ми изчисти гардероба, сложи всичко в торби за боклука, а тантито си изпи кафето в компания.

За баба Миче и Кафка

После извика сина си, който прибра всички торби и ги нареди отново в гардероба. Това стана после, защото нито един мъж в рода ни не смееше да застане очи в очи с тигрицата, когато е в подобно настроение. Разбирате, че щом за гардероба на сестра си се беше загрижила, колко други аспекти от живота на всички ни контролираше. От редовността на стомашно-чревния ни тракт до семейния ни статус във всеки един момент. Често тя беше единственият изход от много заплетени ситуации. За нея близките й бяха Богове. И тя им служеше. Друг е въпросът дали те го искаха винаги. Подробност, която не я интересуваше твърде.

Тези тримата бяха преживели много заедно. И глад, и смърт, и радост, и имане, и нямане. Караха се жестоко, но всички знаехме, че трябва да стоим настрани, защото на мига се изправяха срещу ималия неблагоразумието да се намеси.
Като глутница.
Толкова силни и толкова единни.
Великани!
Двамата вече ги няма.
А милата ми леля ще я запомня със култовото:

- Как си, танти?

- Слава на Бога, добре съм, жива съм!

И до днес отговаря така, въпреки че не е толкова здрава вече. Все пак е на 91г.
Толкова мъдрост има в тях.
Толкова неща научих от тях.
Дори и това как НЕ трябва да се правят някои неща.
За да е единно едно семейство, не е задължително да се харесват всички. Важно е единствено да се обичат! Понякога е трудно, но винаги си заслужава. А корените трябва да се помнят и ценят. Понякога дават отговор на много въпроси.
Колко култови случки имам с всички членове на този колоритен род. Защото, нали разбирате, че този събирач - Бог, ги беше съчетал със също толкова цветни партньори.

Книга може да се напише.

* Нансеновият паспорт е използваният през първата половина на 20 век специален документ, който позволява на военновременните, политически и други бежанци да пътуват безпрепятствено по света и да се заселват, където сметнат за добре. (изт. Уикипедия)

Препоръчваме ви още:

История с един строг баща, една опака дъщеря
и пъзела на съдбата